Пол Дохърти
Сянката на греха (8)

Глава осма

Църквата „Сейнт Едмънд’с“ тънеше в мрак. Светеше само малката лампа пред олтара, светло петънце сред възцарилата се навсякъде нощ. Измъченото от страданията лице на разпнатия Христос гледаше надолу, към изпълнените с мъка лица на майка Му и на Йоан Кръстител. Мъглата се процеждаше подобно на пара през пролуките на прозорците, под вратата, нахлуваше в църквата и от нея каменната настилка на пода се покриваше с влага и леден студ. В трансепта топуркаха мишки, търсещи храна. Нямаше никакъв свидетел на болката и непоносимата мъка на курат Белън, когато той коленичи на ниската пейка пред олтара в параклиса. Беше свалил расото, панталоните и ботушите си. Той коленичи на студените плочи, пренебрегвайки съпротивата на плътта. Вдигна поглед към статуята на свети Едмънд, обявения за мъченик крал на Източна Англия^[1]. Белън стискаше толкова силно ръцете си една о друга, че го боляха ставите на пръстите. Молитвите му бяха изпълнени с мъчителни призиви за закрила, мъдрост и опрощение.

— Толкова много грехове — мърмореше той. Не беше си и представял толкова зло! Ръкоположен от епископа на Норич, курат Белън не беше навикнал с низостите и порочността на света. Той с все сили се мъчеше да не се отклонява от правия път и се опитваше да живее с мисълта за отвъдното. Беше убеден, че сатаната е дошъл в Мелфорд, но се питаше дали и самият той е толкова виновен, колкото останалите?

Белън въздъхна и стана на крака, мърморейки си полугласно. Свали долните си дрехи и се просна гол върху каменната настилка. По-добре това, помисли си той, отколкото геената огнена. Какво друго би могъл да направи, освен да се моли и да чака изкупление? Студът обхвана топлото му тяло и той отначало само потръпна, после затрепери целия, докато съзнанието му се съпротивляваше на мъчителното усещане. Още по-здраво сграбчи молитвената си броеница. Щеше да се моли, да се покае, да се покае още веднъж. Защо свети Едмънд, покровителят на тази църква, да не помоли Бог да изпрати свой ангел, който да го утеши? Дали Бог го беше грижа за него?

Куратът затвори очи. Трябваше да стане монах. В опит да подреди поне малко мислите си запя отделни молитви от Часослова. Впери поглед в мрака. Изваяните от дърво фигури се бяха втренчили в него: ангели, демони, лица на светци, изображения на свещеници и курати, които бяха служили тук преди него. Какво, какво да стори? Да пише на епископа ли? Да се изповяда напълно? Но какво доказателство можеше да представи? Дали пък да не отиде направо при онзи писар с всевиждащите очи? Той беше кралски пратеник, но беше и мъж на място, може би щеше да го разбере.

Белън чу как от вятъра клоните на тисовото дърво навън пукат и проскърцват. По едно време се чу звук като от щракане на резе. Но това беше невъзможно — нали беше затворил вратата? Въздъхна и стана. Излезе от параклиса и тръгна по трансепта към страничната врата. Резето си стоеше спуснато. Белън трепереше и се чувстваше много глупаво, но си даде кураж, вдигна резето и отвори вратата. Нахлу студен нощен въздух. Навън в окъпаното от лунната светлина гробище цареше покой. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато погледна надолу към земята и по премръзналия му гръб пробягаха тръпки. Видя следи от ботуши. Някой се беше прокраднал около църквата като крадец в нощта, за да го наблюдава от мрака.

 

 

Сър Хю Корбет дръпна поводите на коня си и се загледа към църквата. Покритата със стреха порта беше затворена, но на лунната светлина можеше да различи пътеката, кръстовете, и гробните могили. Тревите и прещипът проблясваха влажно от мъглата. Корбет беше уморен и измръзнал. Откъм гробището избуха бухал. Корбет се усмихна. Следващия път, когато разказваше приказка на малката Елизабет, щеше да си спомни за това място, за сенките, които се редуваха с лунни петна, за изпълнената с нечие невидимо присъствие тишина и злокобния вик на нощната птица.

Корбет усети глад. Затвори очи и се замисли за дневната в господарската си къща в имението Лейтън. В мислите си се видя седнал в стола с висока облегалка или на възглавниците пред големия пращящ огън — загледан как ръженът се нагорещява до червено в пламъците. Щеше да го измъкне и да загрее приготвените за него и Мейв чаши с мляко, вино и подправки. Тя пее полугласно една от своите тъжни уелски песни. Цепениците пукат и пращят, пламъците се издигат все по-високо… Корбет отвори очи.

— Боже — помоли се той, — вятърът е студен, нощта тежка. Иска ми се, Господи, да съм в леглото си, в прегръдките на моята любима.

И той се засмя тихо. Мейв го наричаше трубадур.

Конят му изцвили и удари с копитото по коравата земя на пътеката. Корбет го потупа по врата.

— Кротко! Кротко! Добро момче! — успокояваше го той. — Дотук препуска здраво и свърши добра работа. Тази нощ ще получиш овес и чиста слама за легло.

Дорестият кон отметна назад глава и процвили, сякаш вече подушваше острия топъл мирис на обора си в „Златното руно“.

Корбет се беше сбогувал със Соръл и прекара близо час в езда около Мелфорд. Искаше да види кой път или пътека накъде води, в случай че се изгуби.

— Истински лабиринт — измърмори той.

Мелфорд не беше като градовете от старо време по южното крайбрежие или като кралските градове около Медуей^[2], които имаха градски стени и порти. От село Мелфорд се разраснал в град, когато приходите от вълната започнали да растат. Лесно беше за един убиец да се вмъква и измъква от подобен град. На места Корбет почти се изгубваше сред къщи и колиби, после само завиваше и се озоваваше на кален път насред полето. Поне в главата си носеше запечатан образа на картата и можеше да преценява кое къде се намира. Как и къде убиецът извършваше убийствата си, все още беше трудно да се предположи. Сега възнамеряваше да посети вдовицата на воденичаря Молкин. Не искаше да се бави. Колкото по-дълъг бе престоят му в Мелфорд, толкова повече тукашните хора имаха време да размишляват, да казват това, което биха предпочели да чуе той, и да го объркват.

Корбет пришпори коня си, мина покрай църквата и без да се отклонява от вече избраната посока, тръгна по един кален път. Влезе в имота на воденичаря и дръпна юздите на коня си пред блестящия на лунната светлина воденичен яз. Корбет се замисли как таблата с отрязаната глава на Молкин се е носила и полюлявала над ледената водна повърхност. Слезе от коня и го поведе покрай воденичния яз. Над него се извисяваше грамадната воденица, опънатите платнища на крилете й стърчаха в нощта. Съгледа светлина и продължи към къщата. В тъмнината залая куче. Корбет спря и протегна ръка.

— Кротко! Кротко! — прошепна. — Не идвам с лошо.

Кучето отново излая. Отвори се врата и Корбет различи неясна фигура с фенер в ръка.

— Кой е там? — попита някой заплашително.

— Сър Хю Корбет, кралският писар! Ще съм ти благодарен, ако кажеш на кучето си да спре да лае.

Ниско просвирване разсече тъмнината. Кучето се шмугна нанякъде с подвита опашка и Корбет се приближи. Мъжът с фенера на прага беше млад, с едро лице, червенокос; имаше нападателен и свадлив вид. Носеше дълга до коленете туника, посипана с брашно; ботушите му също бяха побелели от брашното.

— Какво искаш?

— Вежливо посрещане, няма що! — тросна се Корбет. — Аз съм кралски пълномощник.

— Ралф, Ралф — провикна се глас откъм къщата. — Отведи коня на госта ни — гласът беше нисък и топъл. — Влез, сър Хю Корбет, кралски писарю, нощта е много студена.

Младият мъж отведе коня. Корбет отвърза колана с меча си, свали плаща и тръгна след жената към кухнята — топло, настлано с каменни плочи, дълго и изпълнено с приятни ухания помещение. Капаците на прозорците на отсрещния й край бяха затворени, в огнището весело гореше огън, а от разположените от двете страни на огъня фурни идваше аромат на печено и изпълваше въздуха. Жената, която го посрещна, беше руса и стройна, с усмихнато и красиво лице. На масата зад нея седяха други две жени. Едната без съмнение беше дъщерята на Молкин. Косата й беше светла, а лицето — миловидно. Чертите на другата бяха по-груби. Имаше въздебели бузи и дебнещ, враждебен поглед. Сивата й коса беше скрита под тъмносин воал. Седеше с навити нагоре ръкави на горната си дреха и в ръцете си държеше остър нож — режеше зеленчуци. Пусна зеленчуците в гърнето на масата, без да отмества поглед от лицето на Корбет.

— Аз съм Урсула — рече дружелюбно русата жена.

— Вдовицата на воденичаря ли?

Очите й, в които се таеше усмивка, огледаха настойчиво Корбет.

— Да, аз съм вдовицата на воденичаря. А ти си доста по-хубав, отколкото разправят.

Корбет усети, че се изчервява. Жената се засмя с дълбок гърлен смях. Трябва да беше забелязала, че пъстрата й рокля изненада Корбет.

— Вдовишките дрехи са за погребението, мастър писарю. Молкин е мъртъв и заровен — всичко е приключило. Това е заварената ми дъщеря, Маргарет. А тази тук, която, както виждам, не откъсва очи от теб, е Люси, вдовицата на Торкъл.

Корбет се почувства наистина неудобно. Стоеше пред три жени, загубили близки мъже. Две от тях бяха загубили съпрузите си, а третата — своя баща. Но по стените нямаше окачен тъмен плат в знак на траура им. Разпятието не бе покрито с тъмен плат, нито шкафовете и сандъците. Кухнята сякаш беше част от кралското домакинство, блестеше от чистота — изтъркана и измита.

— Не искам да се натрапвам… — започна Корбет.

— Не се натрапваш — очите на Урсула го следяха неотклонно. — Всички чухме за пристигането ти. При нас са идвали кралски пратеници, готови да ни отнемат житото, но не и кралски писар. Това е висока чест! Цялата енория ще говори утре за нас. Ела сега!

Урсула го поведе към стол от другата страна на масата. Не прие отказа му и му поднесе прясно изпечен хляб, купички с масло и мед и голяма метална чаша с ейл, която наточи от една бъчва в ъгъла.

Синът й Ралф се върна. Корбет пресметна, че трябва да е около двайсетинагодишен и очевидно беше поел работата във воденицата. Седна непохватно на пейката и намусен отпи от чашата, която му подаде майка му. Вдовицата на Торкъл и Маргарет продължиха да режат зеленчуци. Урсула седна на пейката, близо до Корбет.

— За Молкин ли дойде да говорим?

Корбет задъвка хляба внимателно. Имаше чувството, че жената му се присмива.

— Не съм дошъл точно за Молкин. Повече ме интересува убиецът му. Минах покрай ешафода на кръстопътя. Преди да си тръгна оттук, искам да видя как убиецът му се гърчи на него.

— А убиецът на съпруга ми?

— Да, мистрес. Мисля, че двамата са убити от един и същ човек!

— По какво съдиш, че е така? — намеси се отново Урсула.

— Имаме — погледна към нея Корбет — двама достойни граждани на Мелфорд: преуспяващ воденичар и също толкова преуспяващ фермер. Някой отрязва главата на Молкин, слага я на поднос и я оставя да плува по воденичния яз. По-късно същата седмица същият убиец влиза в постройката, където вършеят житото, взема пръта за вършеене и размазва главата на твоя съпруг.

— Бил е злодей — лицето на Люси придоби решителен израз.

— Кой казва, че е мъж? — попита Корбет. — Преди време в Уелс една жена бе отрязала главата на мъж с нож за стригане на овце.

Люси погледна към ножа, който държеше и го остави на масата.

— А пръта за вършеене може да се използва от всеки — Корбет сви рамене. — Мощно оръжие. И така — продължи той, — защо ще му е на някой да убива мъжете ви? Били са от една и съща енория, съпругите им са роднини, но не само това ги свързва, нали? Молкин е бил главен съдебен заседател, а Торкъл негов заместник в съдебния състав, осъдил сър Роджър Чапълс за зловещи убийства. Така че според тяхното решение един кралски рицар е бил изправен на бесилката подобно на обикновен престъпник.

— И с основание — Ралф удари с чашата си по масата. — Бях на петнайсет години. Присъствах на процеса. Сър Роджър беше пияница и развратник. Ръцете му бяха изцапани с кръвта на онези млади жени.

— Сигурен ли си? — попита Корбет.

— Всички сме сигурни — студено отвърна Урсула. Стрелна с поглед Люси. — Молкин и Торкъл често обсъждаха процеса. Нито веднъж не се поколебаха по отношение на вината му.

— Браво, смели мъже — отвърна също така студено Корбет. — Те виждат как един рицар увисва на бесилката…

— Какво като е бил рицар? — прекъсна го Ралф. — Нима рицарите имат право да убиват? Само защото са собственици на земята, не са по-различни от останалите…

— Не са — съгласи се Корбет, — но Чапълс е положил клетва да зачита закона и до смъртта си е твърдял, че е невинен. Странно е, че баща ти и Торкъл ни най-малко не са се поколебали в решението си.

— Имаше доказателства — Люси вдигна ножа, с който режеше.

Корбет забеляза, че младата жена, Маргарет, едва го поглежда и държи лицето си извърнато настрани, сякаш присъствието му я отблъсква.

— Какви доказателства? — настоя Корбет. — Какво според тях е уличавало сър Роджър като убиец?

— Бил е при вдовицата Уолмър в нощта на убийството й. Девърел го е видял да бяга по Гъли Лейн. Претърсиха къщата му и сред вещите му откриха гривна, принадлежала на едно от момичетата. Всички знаеха, че развратничи.

— С кого? — попита Корбет.

— С вдовицата Уолмър на първо място.

— Ами останалите жени от града? — полюбопитства Корбет. — Излезе ли някоя да заяви, че е преспал с нея?

— Домашните прислужници и слугините от имението му го познаваха много добре.

— Да — съгласи се Корбет, — но не за това те попитах. Защо му е на лорд със собствено имение и със свои домашни прислужници да преследва, напада, насилва и убива млади момичета от града?

— Може да му се е нравело да убива? — заяви намусено Ралф.

— Сър Роджър е казал на всеослушание в кръчмата „Златното руно“, че отива да се види с вдовицата Уолмър. Защо му е било да обявява това, ако е имал намерение да я убие?

— Казвам само — додаде той след кратко мълчание, — че доказателствата срещу сър Роджър не са били категорични и безспорни.

— Напротив — Люси повъртя костената дръжка на ножа между пръстите си. — Мастър писарю, не забравяй, че жертвите бяха жени от града. Видели са сър Роджър близо до къщата на Уолмър. Когато претърсиха неговата къща, откриха вещи на мъртвите жени, без да споменаваме неговия нож с ножницата, който беше намерен в къщата на вдовицата Уолмър.

Корбет сведе поглед към масата, беше забравил тази подробност.

— Имам съмнения по този въпрос — заяви той. — Но вие сте сигурни, че Молкин и Торкъл не са говорили за някакви нередности, така ли?

— Сам си отговори — усмихна му се безочливо Люси.

Помисли, че Корбет ще отклони очи, но той улови лукавия й поглед към младия Ралф, устата й беше полуотворена, а езикът й се показваше между зъбите. Ти си развратна жена, помисли си Корбет. Имаше нещо нередно в тази къща. Тези жени не бяха две скърбящи за мъжете си вдовици. По-скоро изглеждаха като съзаклятнички, които се правят, че скърбят, но тайно тържествуват. Имаше ли по-особена връзка между безочливата Люси и младия воденичар? И защо Маргарет не вдигаше очи и избягваше погледа му? Седеше тихо, като да беше глухоняма, режеше зеленчуците почти напълно откъсната от случващото се около нея. Не за първи път Корбет разследваше случай в град като Мелфорд. Бе предупредил Ранулф и Чансън да очакват заплетени отношения, тайни страхове, завист и непочтеност. Всички тези опасности можеха да се изразят в удар с кама в гърба или в смъртоносно насочена към тях брадва.

— Уморен ли си, сър Хю?

Подигравателното хладнокръвие на Урсула изчерпа търпението му. Почувства се, сякаш хлопа на врата с ясното съзнание, че онези, които са вътре, го чуват, но не желаят да му отворят. Бутна настрани чашата си. Дощя му се да ги нагруби, да им каже в очите каквото мисли — но усети уловката. Те очевидно не скърбяха, но това си беше тяхна работа. Ако ги притиснеше, с лекота щяха да го излъжат. Бяха ли убийци? Не за първи път духът на Каин щеше да се е вселил в някое семейство. Погледна към Люси, която седеше в края на масата и сякаш се наслаждаваше на някаква известна само на нея шега. Дали тъкмо тя не е влязла в пристройката за вършеене на житото, не е взела пръта и не е убила съпруга си, за да може да си ляга със сина на Молкин? Придърпа обратно чашата си.

— Не съм уморен — отвърна той, — събирам си мислите.

— Аз имам работа — троснато каза Ралф.

Корбет отвори торбата си, извади кралската заповед с печата на краля. Внимателно наблюдаваше с крайчеца на окото си младия мъж, чиято неприязън ясно долавяше. Правеше се на зает, уморен воденичар, но враждебните му погледи бяха толкова заплашителни, колкото и тези на кучето, което лаеше насреща му в тъмнината.

— И аз си имам работа — кротко каза Корбет. — И кралят си има работа. Ти, сър, ще седнеш тук или където аз ти кажа и ще отговориш на въпросите ми.

— Не искаше да те обиди — заигра се с русите си къдрици Урсула. — Но ти, сър Хю, дойде тук и заразпитва за съдебен процес, който се е състоял преди пет години. Те само са обявили решението на заседателите. Сър Луис Тресилиън издаде присъдата.

— Ще разпитам и него, когато му дойде времето — отвърна й в същия тон Корбет. — Пет години са дълго време, но няколко дни литват само за миг, нали? Съпругът ти, Молкин, добър воденичар ли беше? Богат и уважаван? — посочи с широк жест кухнята. — Какви помещения още има в къщата? Дневна, килери за провизии, стая, където се водят сметките, а отгоре са спалните, така ли е?

— Да, а леглото ми е меко като пух.

— И в него ли лежеше — попита Корбет — през нощта, когато съпругът ти е срещнал зловеща смърт?

— Молкин обичаше ейла — отвърна му заядливо тя. — В събота по пладне затваряше воденицата. През пролетта и лятото участваше в разни игри и турнири покрай реката. Ходеше и от време на време на лов с кучето, а понякога и на бой с петли долу при рова зад „Златното руно“.

— А през есента и зимата?

— Вземаше малка бъчвичка с ейл, сядаше във воденицата сред чувалите си и, да си говорим откровено, сър, се напиваше до такава степен, че се опикаваше.

Корбет трепна от грубостта й.

— И Господ да му е на помощ, сър Хю, на оня, дето се осмелеше да му разтури удоволствието. Било аз, било синът му или дъщеря му.

— Никога не съм влизала там — Маргарет вдигна очи, погледът й блестеше на слабото й бяло лице. — Никога не съм влизала там. Ти знаеш, майко.

— Тихо!

За първи път, откакто я видя, Урсула не беше съсредоточена, а молеше с поглед Люси и Ралф да й помогнат с Маргарет.

— Защо не си влизала? — попита Корбет. — Говори, дете!

— Не съм дете — Маргарет не се и помъчи да прикрие омразата си. — Девойка съм. Вече започнаха месечните ми неразположения. Не харесвам воденицата — тя рязко спря. — Никога не съм харесвала воденицата! Воденичните камъни, търчащите мишки, и оня яз — дори и през лятото изглежда усоен.

— Дъщеря ми още тъгува — бързо се намеси Урсула.

Корбет едва се сдържа да не отвърне, че явно тя е единствената, която тъгува тук, но бързо се овладя.

— Значи — продължи той, — дотук излиза, че Молкин си почивал от задълженията в събота по пладне с бъчвичка ейл. Няма как да не си се разтревожила, когато не се е дотътрил до леглото, нали?

— Защо да се тревожа? — усмихна се Урсула. — Смърдеше на бъчва и хъркаше като шопар.

— Но си изпратила някого до воденицата, за да разбереш поне как е?

— Там си имаше легло. Защо да искам да ми цапа чистите завивки?

— Пиенето му по-тежко ли стана след екзекуцията на сър Роджър?

— Не. Даже след смъртта на сър Роджър за кратко време Молкин изглеждаше щастлив, ако изобщо можеше да изпитва такова чувство.

За миг жената примигна и леко потръпна. Корбет обърна внимание на начина, по който Урсула произнесе името на сър Роджър — не сурово, не както се споменава жесток убиец. Писарят реши да промени посоката на разговора.

— Мистрес, познаваше ли сър Роджър?

Смехът от очите й се стопи.

— Познаваше ли го? — настоя Корбет.

— Аз — тя стрелна с очи писаря — съм го виждала в църквата — поклати глава. — И от време на време из града. Само съм го виждала.

Пак лъже, реши Корбет. Още парченца от мозайката си идват по местата, помисли си той. Урсула имаше жарки очи, беше красива и привлекателна. Нямаше съмнение защо сър Роджър е бил изпратен на бесилката. Колко ли други мъже в Мелфорд е направил рогоносци? Обаятелен, сладкодумен благородник, какъвто е бил, сър Роджър е можел да язди на воля където си реши и да ухажва която жена си поиска. А жените са се чувствали поласкани. Вероятно са давали мило и драго да бъдат съблазнени. Дали заради това Молкин беше взел такова решение на процеса? Било ли е отмъщение към сър Роджър и към собствената му жена, които са го мамели?

Урсула стана и, без да попита, взе чашата на Корбет и отново я напълни. Върна се и само от един поглед Корбет разбра, че е разкрил истината. Раздвижването й около буренцето с ейл не беше успяло да прикрие напълно руменината по страните й.

— Кой избра съдебните заседатели? — попита Корбет.

— Питай Блайдскот — презрително каза Люси. — Не е ли това задължение на помощник-шерифа?

— Но не той ги е избирал — твърдо отвърна Корбет. — Според закона е трябвало да стане с жребий.

— Така ли е вече? — иронично попита тя. — Знам само, че са се събрали в кръчмата „Златното руно“. Имената на предложените са били написани на парчета пергамент. Изтеглени са дванайсет. Първи били изтеглени Молкин и Торкъл. — Няма как — додаде сладко Люси — такъв избор да е подправен, нали?

Ралф обхвана с ръце главата си и тихо се разтресе в смях. Люси откровено се подиграваше на Корбет.

Понякога кралският съвет издаваше присъди заради подправен избор на съдебни заседатели. Тези практики бяха постоянен повод за остри петиции от страна на Камарата на общините. Корбет обърса потта по врата си. С нетърпение чакаше срещата си със сър Луис Тресилиън следващата вечер.

— И така, Молкин е убит, главата му е отсечена и сложена на поднос, оставен да се носи из воденичния яз, нали? Як мъж ли беше?

— Бил е мъртво пиян — изправи се на крака Ралф. — Не можеш ли да го проумееш, мастър писарю?

Корбет го измери с поглед.

— Воденицата е отдалечена. Кучето лае само ако някой се приближава към къщата. Ще те заведа, ако искаш.

Корбет поклати отрицателно глава.

— И какво мислиш, че се е случило?

— Молкин е лежал пиян като свиня в леглото си — заобяснява Ралф. — По някое време рано сутринта убиецът се е качил по стъпалата и е влязъл във воденицата. Носел е меч, брадва или сатър. Отрязал е главата на баща ми — посочи към Люси, — както тя реже главите лук. С един бърз удар. Сложил е главата на подноса, наместил е тялото с чашата в ръка на стола и си е тръгнал. На излизане е взел подноса и го е пуснал да плува във воденичния яз. Където горкият Питъркин я е открил — опрял ръце на масата, младежът завря лицето си в това на Корбет. — Да ми прости Бог, мастър писарю. Знам какво си мислиш. Че не скърбим. Знаеш ли защо? Защото не сме лицемери! Молкин беше гадина, млатеше наред всички, с пестници или с тояга. А ако питаш за враговете му, иди в Мелфорд, потропай на хорските врати, особено на пекарите. Те ще ти разкажат как ги е мамел при тегленето на житото, за пръстта и варовика, които добавяше в брашното. Как мамеше фермерите и как си определяше цените. И чаша вода на умиращ човек нямаше да подаде. Да, радвам се, че е мъртъв. Ако питаш мен, дано гние в ада!

И младият мъж ядно се втурна навън в нощта и затръшна вратата след себе си.

— От името на всички ли говори? — попита Корбет.

— Да — бързо и хапливо отговори Маргарет. — Със сигурност говори и от мое име.

Погледна предизвикателно към майка си.

— И от твое ли, мистрес?

Урсула прокара пръст по устните си.

— Маргарет — нареди тя, — остави зеленчуците и се качи горе! Провери дали грейките за леглата са готови.

Момичето понечи да й възрази.

— Казах да се качиш!

Момичето хвърли ножа и изхвърча навън ядосано като брат си.

— Не са мои деца — поясни Урсула. — Аз съм втора жена на Молкин.

— При раждане ли е умряла първата му жена?

Люси сподави кикота си. Корбет не погледна към нея.

— Паднала е — Урсула посочи стълбите. — Нещастен случай.

— Знаеш ли, мистрес, уморен съм — Корбет отпи от чашата. — От лъжи, от коварен присмех, от игри на криеница, сякаш сме деца. Не е паднала, нали? Има съмнения, че е била блъсната. Това ли ми казваш?

— Молкин нямаше мяра в боя. Първата му жена е паднала, лицето й е било смазано и вратът й бил счупен. Молкин твърдеше, че е станало, докато е работел във воденицата.

— Но ти не вярваш, че е било така, нали?

— Не вярвам. Беше жесток, обичаше да налага. И с мен щеше да направи същото. Аз се пазех. Казах му, че ще застана под кръста на пазара и ще заявя на всеослушание какъв е в действителност. Казах му също, че ако понечи да ме удари, някоя нощ ще се промъкна във воденицата и ще му прережа гърлото, както е пиян. Молкин може и да беше як мъж, но имаше ума и стомаха на лакомо дете. Но, ако ме питаш — Урсула отметна назад косата си, — не съм го направила. Разбира се, че не скърбя за него. Колкото до креватните занимания — тя скри с ръка усмивката си — по-весело щях да си поиграя с онзи, дето все ходи с пребледняло лице, курата на отец Гримстоун.

— И вдовицата на Торкъл ли мисли така? — попита Корбет.

Люси усърдно закълца нещо на дъската, после изтри уста с опакото на ръката си.

— Ако Молкин беше ръмжащо псе — отвърна тя, — Торкъл беше миша душица. А що се отнася до смъртта му, слез долу в стопанството ми, мастър писарю. Или по-добре питай младия Ралф. Той беше у дома, когато убиха Торкъл, седеше в кухнята и говореше с мен и децата. Не знам защо е умрял Торкъл. Беше тиха душа, все си държеше устата затворена. Беше го страх от Молкин.

— Ами дъщеря ти, мистрес? — попита Корбет. — Не беше ли разстроена?

— А! — Урсула се изправи на крака и избърса ръцете си в роклята си. — Ако е разстроена, то е защото, мастър писарю, ти спомена вдовицата Уолмър. Може би не знаеш, но тя често работеше при нея като домашна прислужница — Урсула се изсмя на изненадата на Корбет. — Е, не точно прислужница — тя беше едва на дванайсет години, повече й правеше компания. Често преспиваше там, прекарваше вечерите при нея, за да не е сама добрата вдовица.

— А в нощта, в която се предполага, че е била убита от сър Роджър?

— Ами вдовицата е чакала посещение. Казала на Маргарет да не ходи при нея, това е всичко, което знае тя, и което и аз мога да ти кажа.

Корбет се загледа замислено в огъня. Беше научил достатъчно. Събра различни парченца от загадката, чието точно място трябваше да намери, но може би не тази вечер. Бутна назад стола си, взе плаща си и колана с меча, благодари за гостоприемството и излезе на двора.