Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Treason of the Ghosts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Сянката на греха

Редактор: Милка Рускова

Художник: Христо Хаджитанев, 2008

ИК „Еднорог“, 2008

ISBN: 978-954-365-032-3

История

  1. —Добавяне

Глава седма

Дори буден, Уолтър Блайдскот виждаше такива кошмари, че молеше Бога всичко да е сън. След срещата си с всяващия страх кралски служител в криптата под църквата „Сейнт Едмънд’с“, Блайдскот се запъти да даде разпореждания на хората си. Вървеше бързо и надменно, с цялата си обичайна напереност. Обаче щом се отдалечи от любопитните очи, които го съпровождаха, той тежко се отпусна под една черница и дебелото му тяло се разтресе. По гърба му се стичаше пот, а стомахът му беше свит на топка и така го присвиваше, че се наложи да се скрие по-далеч зад дърветата, за да се облекчи.

Вцепеняващ страх беше завладял Блайдскот.

— Живея в Долината на призраците — прошепна той и се озърна. Стори му се, че съзря някакви фигури сред дърветата. Или това беше само стелещата се вече мъгла? На Блайдскот му се струваше, че призракът е някъде наоколо. В ума му изникнаха думите на свещеника за човешките грехове, които като гладни псета надушват миризмата на гнило и след години се връщат с оглушителен лай. Мислите му се отнесоха към миналото. Не можеше да забрави деня, в който екзекутираха сър Роджър: не можеше да забрави как Чапълс стоеше в каруцата, с примката около врата си. Твърдеше, че е невинен и крещеше, че един ден ще си отмъсти.

Блайдскот загледа ръцете си. С кръв ли бяха покрити? Избърса ги в панталоните си и усети студената кал под себе си. Какво ли щеше да се случи, ако писарят — тая упорита хрътка, разрови пепелта, покрила миналото? Вече не ставаше дума за някакъв местен проблем: беше се намесил и кралят. Великият съвет в Уестминстър беше издал съдебно решение, подпечатано с големия държавен печат. Блайдскот поназнайваше законите. Дрехите на сър Хю можеше и да са скромни, а ботушите — изцапани с кал от пътуването, но той бе представител на короната. Можеше да ходи, където си ще, да види, каквото си поиска и да задава всякакви въпроси. Бог и неговите ангели да са на помощ на онзи, който се опита да му попречи. Самият Блайдскот имаше толкова много мръсни тайни… Понякога му се струваше, че единственото спасение е да се подстриже в монашество, да изповяда тайните си грехове в църквата, да се покае, да пали свещи, но от тези мисли товарът на душата му ставаше още по-тежък.

Постепенно страхът му така се усили, че Блайдскот чак се задъха — реши да се върне в града, за да потърси компания. Влезе в някаква долнопробна кръчма. По едно време му прилоша поради бързото пиене от мръсната бъчва и кожената чаша с полепнала по нея нечистотия. Реши, колкото да се поразсее, набързо да опипа един угодничещ прислужник в една от пристройките, но действието на ейла вече отшумяваше и краткото оживление отстъпваше място на угризенията на съвестта. Блайдскот се запрепъва по пътя към площада и „Златното руно“. В гърдите му като черен гарван беше свила гнездо вината. Беше се престорил, че не е чул молбата на Корбет да посетят семействата на жертвите. Какво ли можеха да кажат! В замъгленото му съзнание се гонеха зловещи картини. Блайдскот — отново парцаливо и сополиво момче — стоеше пред отец Хоудън, старият свещеник, който служеше в църквата „Сейнт Едмънд’с“ много преди отец Гримстоун да дойде тук.

— Не лъжи, момче! — гърмеше гласът на стария свещеник. — Лъжата отеква като камбана над геената и демоните я чуват.

Блайдскот спря и избърса потта от небръснатото си лице. Винаги се беше боял неимоверно от църквата: фигурите с чудовищни лица, които му се хилеха от колоните, дърворезбите, изобразяващи царството на мъртвите, танцуващите скелети… Стана му толкова горещо, че се почуди дали не е усетил адския огън. Спря и се облегна на стената на някаква къща и взе да попива плувналото си в пот лице с крайчеца на плаща си. Тъкмо щеше да продължи, когато усети студен допир на стомана по мокрия си врат. Блайдскот се опита да се извърне.

— Остани на мястото си, помощник-шерифе на Мелфорд!

Натискът на стоманеното острие се засили. Блайдскот не можеше да овладее треперенето си. Гласът беше нисък, гърлен и приглушен, сякаш онзи, който говореше, носеше маска. Блайдскот направи усилие леко да обърне глава. Маската се оказа сатанинска и в ярки цветове — лице на дявол. Блайдскот притвори очи и захленчи. Кошмар ли сънуваше? Умрял ли беше вече? Вихрушка от ада ли го беше връхлетяла, за да го отнесе? Въпреки че гласът сякаш му беше познат отпреди години…

— Виж ти, виж ти, мастър Блайдскот, пак се срещнахме.

— Удържах на думата си — изломоти Блайдскот. — И все още си държа езика зад зъбите.

— И защо да не си държиш езика зад зъбите, мастър Блайдскот? — чу безучастния отговор. — Какво би могъл да сториш? Да признаеш всичко на кралския съдия или да си поговориш насаме с кралския писар? Ще му кажеш ли истината? Можеш да увиснеш на въжето за лъжесвидетелстване, Уолтър — думите бяха произнесени насмешливо. — Или още не си чул новините? Кралският съвет в Уинчестър е издал нов закон, не знаеш ли? Лъжесвидетелстването вече се равнява на предателство! А знаеш ли какво очаква предателите?

Блайдскот изскимтя.

— Ами нека ти обясня, мастър Блайдскот. Тъкмо в мрака сме си само двамата. Пък и ние сме рожби на мрака, нали? Подскачащи плъхове с безчет тайни, нали не греша?

По уличката се чу някакъв шум.

— Остани, където си! — изсъска гласът и сатанинската фигура изчезна в мрака.

Блайдскот не помръдна. Отдолу по пътя идваше просяк и тикаше малка ръчна количка с купища парцали и други боклуци, събрани от градското бунище. Малкото колело на количката скърцаше и тракаше по калдъръма. Блайдскот се обърна. Искаше му се да побегне, но знаеше, че онази фигура дебне наблизо, притаена в тъмнината. Просякът все повече се приближаваше. Позна Блайдскот, пусна долу количката и се ухили, разкривайки болни венци. Блайдскот, доловил вонящия му дъх, се сепна и махна с ръка.

— Добър вечер, мастър Блайдскот.

— Махай се! Махай се!

Мъжът беше готов да недоволства, но Блайдскот го сграбчи за рамото.

— Изчезвай или ще те окова за скитничество.

Просякът вдигна количката си и почти побягна надолу по улицата, ругаейки полугласно нямащите страх от Бога помощник-шерифи.

Блайдскот понечи да си тръгне, но стоманеното острие отново докосна врата му.

— „Златното руно“ ще почака — прошепна гласът. — Тъкмо ти разказвах какво е наказанието за предателство или лъжесвидетелстване. Ще те отведат в Лондон и ще те затворят в Нюгейт. После ще те завържат за един кон и ще те влачат през целия път до Смитфийлд. Ще те качат на една стълба и ще те обесят. Дебелите ти крака ще ритат във въздуха, лицето ти ще стане мораво и ще изплезиш език. След някое време ще прережат въжето и ще те свалят полужив. Ще разчекнат жалкото ти туловище, ще го осолят, после ще потопят в катран частите и ще ги закрепят над градските порти. А пътниците ще си казват едни на други: О, ето го мастър Блайдскот!

— Чух какво каза — хрипливо задиша Блайдскот. — Казах ти. Държа си езика зад зъбите и така ще бъде до деня на моята смърт.

— Така ми харесваш, мастър Блайдскот. Е, ще ми разкажеш ли сега за смъртта на Молкин и тази на Торкъл?

— Нищо не знам. Казвам ти, нищо не знам. Ако знаех…

— Ако знаеш, мастър Блайдскот, ще се върна и ще си поговорим с теб по-надълго. Сега се обърни към стената. Хайде, обърни се! Гледай към стената!

Блайдскот се подчини.

— Плътно до стената! — настоя гласът. — Докато не усетиш вонята на урина и не преброиш пет пъти по десет!

На Блайдскот му се стори, че стоя така цяла вечност. Когато се обърна, нямаше жив човек в тъмнината. Тръгна към светлините в края на уличката. Опита се с цялата сила на волята си да се отърси от ужаса на мрака. Не се усети как побягна. Стигна до пазара, калдъръмът беше хлъзгав от нощната влага. Мястото беше спокойно. Вратите и прозорците на къщите и магазините бяха затворени и залостени, но свещите и фенерите светеха, смекчавайки дружелюбно мрака и студа. Блайдскот забеляза, че е загубил оръжието си. Затича обратно по уличката, намери го и се върна към пазара. Потресът от срещата с онзи демон като че ли малко го беше отрезвил. Нагласи елека си, придърпа плаща около раменете и тръгна уверено през пазара. Спря при позорния стълб, където стърчеше Падликот, с ръце и глава, здраво привързани към стълба, осъден да стои там до призори.

Падликот вдигна глава.

— Мастър помощник-шериф, милост!

Блайдскот злобно го перна по едната страна и се запъти към пълната със светлина и топлина кръчма „Златното руно“.

 

 

Ранулф-ат-Нюгейт и Чансън се бяха разположили в удобната къща на мастър Джон Самлър, която се издигаше в самите покрайнини на Мелфорд. Ранулф изпитателно я оглеждаше. Покритият с тръстика под бе чист, стените изглеждаха наскоро варосани, така че държаха настрана мухите. Сплитки лук и големи късове месо бяха провесени от гредата на тавана и чакаха да бъдат опушени на дима, виещ се от откритото огнище. Чансън седеше на пейката до Ранулф и прегладнял гребеше от купа със задушено месо, поръсено с повече подправки, за да прикрият лошия му вкус. Ранулф си отчупи парче хляб, усмихна се на домакина и натопи залъка си в купата.

— Е, Джон, твоята работа е да правиш сламени покриви, така ли?

Седнал срещу него, наблюдавайки с кръгли от възхищение очи важната особа, която седеше на трапезата му, домакинът кимна. Зад него стоеше жена му, цялата порозовяла от вълнение. Децата им, надзиравани от най-голямата дъщеря, стояха скупчени при стълбата. На Ранулф му приличаха на бухалчета заради белите личица и ококорените очи. Около къщата имаше зеленчукови лехи, както и неголяма овощна градина. Посещението на Ранулф бе впечатлило прекомерно стопаните; домакинът покани госта си да влезе сякаш беше самият крал, и му поднесе най-хубавия ейл, приготвен от жена му.

— Пет деца ли имате, мастър Самлър?

— Имахме осем, две починаха… — гласът на мъжа заглъхна.

— … и Джоана — Ранулф погледна към децата.

— Да, и Джоана.

— Научих — кротко продължи Ранулф, — че дъщерята на коларя Елизабет е била убита преди няколко дни, а дъщеря ти Джоана е била убита по-рано през лятото. Не греша, нали?

Жената на Самлър захлипа. От почит към мъката й, Чансън престана да яде и остави на масата костената си лъжица.

— Добро момиче беше, сър — отвърна Самлър. — Не беше някоя вятърничава.

— Кажи ми какво стана в деня, когато умря?

— Работех навън. Тя отиде до пазара по някаква поръчка. Радваше се, когато можеше да отиде до пазара и да си поговори със своите дружки — Самлър сви рамене. — Отиде, но така и не се върна.

— Имаше ли си някого? Някой на сърцето? — поясни Ранулф. Извърна глава към най-голямото момиче. — Как се казваш?

— Изабела — отвърна Самлър вместо момичето. — С две години е по-голяма от Джоана.

Ранулф огледа девойката. Бе доста хубавка, със светла като лен коса, която падаше по раменете й, със слабичко лице и ясен поглед. Знае повече, отколкото е казала на родителите си — издаде я лекото потрепване на лицето й.

— И нямаш представа защо е била убита?

— Защо ще му е на някого да убива младо момиче като Джоана? — рязко отговори Самлър. — Казах ти, сър, тя нямаше тайни. Танцуваше с този и онзи, кокетничеше, но нямаше никой, който да й е по на сърце. Нали, Изабела?

Ранулф се усмихна към дъщерята, която седеше на стъпалата, над братята и сестрите си.

— Била е убита в полето — продължаваше Ранулф. — Долу, близо до Бракъм Миър.

— Казах ти, каквото знам, сър — все така рязко му отвърна Самлър. — Един следобед отиде по поръчка до пазара и не се върна.

— Ще го заловиш ли, сър? — обади се Изабела Самлър.

— Ще го заловим — отвърна Ранулф. — Господарят ми е като сокол, бърз и умен, с поглед, който нищо не пропуска. Ще се понесе над Мелфорд и където и да се крие убиецът, ако ще и в най-гъстия къпинак или в най-високата трева — Ранулф се изправи и с жест започна да показва, а Изабела го наблюдаваше — ще го връхлети, с присвити криле, с разтворени хищни нокти, и ще сграбчи убиеца на сестра ти.

— Само така приказваш.

— Не, мистрес, давам ти думата си.

Ранулф развърза кесията си и постави на масата сребърна монета. Домакинът понечи да възрази.

— Не, не, вземи я — насърчи го Ранулф. Потупа Чансън по рамото. — За теб и за семейството ти.

Тръгна към вратата, взе плаща си и колана с меча и хвърли поглед към стопаните. Жал опари сърцето му — бяха се скупчили, подобно на зайци, вцепенени пред хищник.

— Мисля ви доброто, наистина. Нямате друго за казване, така ли? Няма ли още какво да ми разкажете за смъртта на Джоана? — и той стрелна с поглед Изабела.

— Беше добро момиче — заговори жената на Самлър.

Ранулф сложи ръката си на резето и се обърна.

— Нямаше ли си любим?

— Не — бързо отвърна Изабела. — Имаше обожатели, но им се присмиваше.

— А нямаше ли си някакво тайно място? — не спираше Ранулф. — Всеки си има тайно място.

— Същото като на Елизабет — избъбри Изабела. — Ходеха в горичката на хълма над Дяволския дъб. Не е чак тайно място.

— Можеш ли да ми покажеш пътя?

— Сега е тъмно — намеси се Самлър.

— Не, не — усмихна се Ранулф. — Имах предвид Изабела да ни покаже пътя обратно към „Златното руно“.

Дъщерята на Самлър не изчака повторна покана и грабна закачения си на стената плащ. Ранулф пожела на домакините си спокойна нощ, както стори с пълна уста и Чансън. Взеха конете си. Пътят беше тъмен и кален. Изабела вървеше пред тях.

— Вървете все направо — каза им тя, когато стигнаха края на уличката. Посочи към една странична пресечка. — Води към пазара.

Ранулф направи знак на Чансън да продължи напред.

Изабела гледаше как Чансън повежда напред конете. Приближи се и втренчи поглед в странния зеленоок кралски служител. Животът на момичето беше минал доста затворено. Не беше срещала досега подобен мъж: висок, слаб, от него се носеше мирис на коне, на кожа и на ароматен сапун. Бялата му риза беше развързана на врата и под нея проблясваше сребърна верижка. Върхът на меча потропваше по ботуша му. Ако господарят му беше сокол, какъв тогава беше той?

— Наистина ли ще го хванеш?

Ранулф я щипна по брадичката.

— Ако ми кажеш, каквото знаеш, ще стане много по-скоро.

Със смесица от страх и кокетност, Изабела се приближи още малко към него.

— Сестра ти доверяваше ли ти се? Знаеш ли къде е ходила, с кого се е срещала?

— Често лежахме будни в леглото си. Разказвахме си всякакви страшни истории за разбойници, които върлуват нощем.

— Но в Мелфорд няма разбойници, които върлуват нощем, нали?

Изабела се залюля лекичко напред-назад, като да се радваше на загадката, която бе поставила.

— Много ще се изненадаш, ако знаеш какво върлува нощем из градските улици и пътищата около Мелфорд. Говори с отец Гримстоун. Тук греховете са много повече, отколкото в твоя голям град.

Ранулф извади сребърна монета от кесията си и я сложи в ръката й, сви пръстите й и здраво ги притисна.

— Дадох една на баща ти, но и сестра ти е имала такава, нали? Затова ли е отишла на срещата? Затова ли е отишла в полето? — Ранулф леко я докосна по бузата с ръкавицата си. — Джоана е била добро момиче, но вие нямате много пари, нали? А амбулантните търговци продават толкова красиви неща — панделки, брошки, може и огърлици от камъчета, които примамливо блестят, така ли е? Ще ми кажеш ли?

Изабела погледна монетата и облиза устни.

— Сестра ми не е имала такава монета.

— С кого се е срещнала, знаеш ли?

— Не знам. Може да е бил обожател, а може да е бил и Маскирания.

— Маскирания?

— Само чух за него.

— Разправяш ми някакви небивалици ли?

— Не съвсем — Изабела се взря в монетата. — Веднъж срещнах едно момиче, което минаваше през града ни. Твърдеше, че е видяло Маскирания. Той носел маска на лицето си, а конят му препускал като вихър по пътищата около Мелфорд.

Ранулф си помисли за безлюдните пътища из полето, по които бяха яздили на идване към Мелфорд. В сърцето му неволно се промъкна страх, като си представи как маскиран мъж язди кон, който препуска безшумно като призрак.

— Казах ти — тя сграбчи края на елека му — всичко, което знам, сър.

— Няма ли друго? А какво ти разказа онова момиче, което е минавало от тук?

— Било на мръкване. Не е могло да види кой знае какво. Не се бях замисляла за приказките му, докато сестра ми не беше убита. Не посмях да кажа на никого. Уплаших се да не си навлека ядове.

Ранулф притисна монетата в дланта й.

— Сега най-добре е да се прибереш.

Ранулф задържа ръката й.

— Не излизай из полето и си отваряй очите за Маскирания!

Пусна я и тя се затича в тъмнината.

— За какво беше цялата работа? — Чансън се връщаше назад с конете. — Ранулф, изморен съм и ми е студено. Нищо, че ядох у Самлър — каквото хапнах, все едно съм го хвърлил зад гърба си, нищо не попадна в търбуха ми. Гърлото ми вече пресъхна, забравило е какво значи да се накваси. Къде е сър Хю?

— О, нашият вечно намусен господар — Ранулф взе поводите на коня си. — Сигурно язди из тъмните пътища, изправен на седлото и със спусната над лицето качулка. Умислен е. Твърде много премисля сър Хю. Мислите му кипят като вода във воденичен яз. Ще се прибере и ще седне, навъсен и неразговорлив, в стаята си, и ще втренчи поглед в прозореца.

— Дали не е в опасност? — попита Чансън. — Искам да кажа, нали лейди Мейв го е предупредила да бъде предпазлив.

— Преди време го нападнаха в Оксфорд — замислено отвърна Ранулф. — Стрела го улучи високо в гърдите, но кралският лекар го излекува.

— Мъчи го любов по лейди Мейв ли? Затова ли е непрекъснато умислен?

Стигнаха до края на уличката. Ранулф се загледа в нещастника, окован на позорния стълб. Пазарът беше безлюден, а боклукът — почистен. Мяркаха се само отделни случайни сенки, повечето запътили се към „Златното руно“. От време на време се чуваха обичайните нощни звуци: хлопване на врата, проплакване на дете или пролайване на куче.

— Сър Хю е високопоставен служител — заяви Ранулф. — И ако ти, Чансън, ми служиш добре, един ден можеш да постъпиш на кралска служба…

Чансън замилва муцуната на коня си.

— Мога ли наистина да постъпя на кралска служба, мастър Ранулф?

— Да, в конюшните работят важни хора, отговарят за конете на краля. Така стоят работите. Аз съм служител на Зеления печат, в домакинството над мен са малкият Едуард и Елинор, дъщерята на сър Хю Корбет.

— А по-нагоре кой стои? — попита Чансън. — Сър Хю ли?

— Да, сър Хю. После кралят, после Бог — ухили се Ранулф срещу Чансън. — А на самия връх отгоре е лейди Мейв.

Присвил очи Чансън го погледна, но усмивката беше изчезнала от слабото лице на Ранулф. Всъщност, конярят знаеше, че не се шегува. Ранулф нямаше страх от никого и Чансън му се възхищаваше. Ранулф бе роден и отрасъл на улицата. Когато прекрачваше важно прага на някоя кръчма, момичетата засияваха в усмивка, а той вземаше подправените си зарове и започваше да кани всички посетители. Беше бърз като котка. А за сър Хю говореше с лек присмех. Обаче изпитваше вцепеняващ страх от лейди Мейв, макар тя да беше дребна жена, а златистата й коса да обрамчваше лицето й така, че напомняше на Чансън за нарисуваните в старата църква ангели. Веднъж подпийналият Ранулф му беше признал какъв страх изпитва пред погледа на лейди Мейв.

— Светлосини очи — заваляше думите си той, — остри и бързи, нищо не им убягва. Чувал ли си някога израза „стомана, обвита в коприна“? — Ранулф се беше облегнал назад. — Това е нашата лейди Мейв. Дори си мисля, че нашият вечно намусен господар също малко се бои от нея.

Ранулф подкара коня си по калдъръма.

— А ти влюбен ли си, мастър Ранулф? Чух да се споменава някоя си лейди Алиша…

Ранулф се извърна като змия в нападение, с изкривени устни и съскащ. Чансън подскочи толкова рязко, че конят му се сепна и замята глава.

— Е, стига! Стига сега! — усмиряваше го Чансън, но не изпускаше от разтревожения си поглед Ранулф, който още го гледаше гневно. — Съжалявам…

Ранулф се отпусна.

— Не си виновен — отвърна Ранулф и сложи ръка на рамото му. — Ще ти кажа, че наистина я обичах, а тя ме напусна. Отиде в манастир, така направи. Може и аз да я последвам…

Чансън го зяпна с увиснала челюст.

— Никак не те виждам с монашески одеяния.

— Не, не, Чансън, нямам предвид да отида в манастир, а да приема пост в служба на Църквата. Често си мисля за това. Представяш ли си архидякон Ранулф. Или може би — Ранулф, епископ на Норич.

Чансън, който беше виждал какви ли не всевластни църковни люде, сподави усмивката си. Ранулф-ат-Нюгейт във великолепна, богато надиплена роба, с митра и жезъл, тържествено върви из огромните коридори на Уестминстърското абатство…

— Какви ти ги разправяше онова момиче? — смени той посоката на разговора.

Спряха пред коритото за водопой, за да напоят конете си. Ранулф погледна към небето, после пак обърна поглед към представителната предна част на пазара, към дървените сгради, фенерите и прясно варосаните стени.

— Господарят ще поиска да знае какво сме свършили. Да видим какво имаме дотук, а, Чансън? Богат, процъфтяващ град, където всеки се радва на благополучие. Лордовете, които са богати земевладелци, като например лорд Морис и лорд Тресилиън, съдията. Търговци, земеделци, воденичари, добре охранени свещеници. Погледни добрия Самлър, който прави сламени покриви, и работите му вървят от добре по-добре. Може би не е чак толкова заможен, но след няколко години ще може да изпрати синовете си на училище в Ипсуич — Ранулф замълча. — Денем пазарите са претъпкани с народ, търговията върви добре. От ръце в ръце преминават сребро и злато, но с благоденствието идва и покварата — воняща и в огромни количества, тя също процъфтява. Хората прекарват повече време със скръстени ръце. Мъжете заламтяват за жените на съседите си. Прикритите грехове започват да избуяват като плевелите сред зърното. Вдигат се гуляи, но и недоволството нараства. Появяват се странни гледки и звуци…

— Какво говориш? — недоумяваше Чансън.

— Виж семейството на Самлър. Момичетата им са млади, свежи и закръглени. Разполагат с времето си и вече не е като преди — цялото семейство да работи от зори до мрак. Хранят се с пухкав хляб и разреден ейл и спят чак докато съмне. Нещата са се променили. Но сега, в този малък рай е влязъл демон, мъж, на когото му харесва да насилва и да убива.

— Има ли такива мъже? — занемя от учудване Чансън. Самият той изпитваше ужас от жените и се задоволяваше с усмивката и на най-мърлявото слугинско плашило.

— Иди в Лондон, Чансън, и поговори с кралиците на нощта в Съдърк. Ще ти разкажат за мъже, които обичат да ги бият и да ги нараняват, понякога много жестоко, преди да извлекат удоволствие от телата им.

— Имаш предвид, че понякога жребецът много се разгорещява, преди да се качи на кобилата ли?

— По-добре от това не мога да го кажа — иронично го изгледа Ранулф. — Такъв е нашият убиец. Мелфорд е идеалното място за него. Има двайсет или трийсет улици, които водят направо към полето, заобикалящо града, а то цялото е осеяно с безлюдни ливади, гори и горички. За убиеца — продължаваше Ранулф — е лесно да влезе и да излезе от града.

— Даже и на кон ли?

— Ти разбираш от коне — отвърна Ранулф. — Впрочем, кажи ми, Чансън, ако искам тропотът от копитата на коня ми да не се чува, какво трябва да направя?

— Зебло или слама — отговори конярят. Наведе се и вдигна предния крак на коня си. — Можеш да махнеш подковата, но ще нараниш животното, може дори да окуцее. Но ако вземеш парчета плат, напълниш ги със сено или трева, а после здраво ги овържеш около копитата като ботуши, почти няма да има тропот. Защо, момичето да не е видяло някого?

— Нарече онзи, когото е видяла, Маскирания. Бил е с маска и е яздил кон.

— Не е трудно ездачът да се движи безшумно — потвърди Чансън. Метна се на седлото и събра поводите. — Ако омотая така копитата на моя кон, ще мога да яздя по калдъръма и ти няма да ме чуеш.

Ранулф му се ухили.

— Представи си обаче, че съм хубаво девойче. Ако те срещна, Чансън, как яздиш по пътя с маска, ще тичам, докато душата ми не излезе от бързане.

Конярят се намръщи и се настани по-удобно на седлото.

— Всъщност — отбеляза Ранулф — с маска или без, всяка селска фуста ще хукне да бяга през глава, щом те погледне.

— Не съм виновен за кривогледството си — почервеня Чансън. — Такъв съм роден.

— Шегувам се — Ранулф го потупа приятелски по рамото. — Но виж какво ще ти кажа, Чансън — Ранулф посочи към „Златното руно“. — Намериш ли отговор защо момичето не би избягало, ще ти купя най-вкусния пай и голяма чаша пенлив ейл, блестящ като ангелско питие.

Чансън облиза устни.

— Ще удържиш ли на думата си?

Ранулф вдигна лявата си ръка.

— Толкова е сигурно, колкото и че конят ти има опашка.

Чансън събра поводите в едната си ръка и настървено се огледа. После като смушка коня си внимателно, го насочи към мястото, където джебчията Падликот кротко дремеше на позорния стълб. Конярят слезе от коня си, взе съда с вода, окачен дотогава на седлото му и го допря до устните на изтерзания мъж. Онзи го погледна с благодарност.

— Слушай — поде Чансън и развърза торбата си. Извади парче сушено месо, даде на втрещения джебчия да си хапне от него и посочи с ръка към „Златното руно“. — Кажи ми името на слугинята в кръчмата.

— Адела, дъщерята на Матю. Доста си я бива.

Чансън му благодари, остави коня си и се върна обратно при Ранулф.

— Та значи, казваш, бил съм грозен, така ли, мастър Ранулф?

— Е, не съм употребил тази дума — засмя се Ранулф. — Но съм виждал и по-хубави фигури по водоливниците.

— Голяма чаша ейл, пай и сребърна монета — заплашително рече Чансън.

— Срещу какво?

— Че ще ти доведа хубавата слугиня от кръчмата.

— Но тя вече те познава — тросна се Ранулф.

— Не, там не ме познават. Виждали са само теб — високоблагородния лорд, и сър Хю.

— Приемам.

— Сега се сетих — Чансън се върна обратно. — Искам две сребърни монети.

Ранулф сви примирено рамене. Чансън, очевидно раздразнен, изчезна зад вратата на „Златното руно“. Ранулф, който не обръщаше внимание на хленченето на Падликот за още малко солено месо и вода, стоеше изумен. Чансън знаеше всичко за конете, но имаше непреодолим свян или страх от нежния пол, което го правеше безпомощен пред тях, а и те също се плашеха от него.

— Знам какво ще направи — измърмори Ранулф. — Ще започне да пее. Ще го чуят и кръчмата ще се изпразни по-бързо, отколкото ако настланият с тръстика под вземе, че пламне.

Тъкмо се беше запътил да поговори с Падликот, когато за негово изумление вратата на кръчмата се отвори широко. Сякаш тръгнал на разходка, от там излезе Чансън, като водеше за ръка млада червенокоса жена. Вървяха по калдъръма, сякаш бяха любовници. Момичето имаше хубаво закръглено лице, чип нос и доста безсрамна уста. Изгледа Ранулф от глава до пети.

— Да, теб те знам. Какво става? — тя пусна ръката на Чансън и заразтрива длани. — Студено е. Имам си работа. Обеща ми сребърна монета.

Ранулф погледна към победоносно ухиления Чансън, въздъхна, отвори кесията си и подаде монетата. Слугинята я сграбчи, изкикоти се и се втурна обратно към кръчмата.

— А другата монета? — попита Чансън.

Ранулф неохотно му подхвърли монета.

Чансън се усмихваше.

— Спомняш ли си какво ми каза за онова момиче, Джоана? Никоя селска фуста не може да устои на сребърна монета.

— И ти какво направи? — попита Ранулф.

— Влязох в кръчмата и повиках Адела. Тя заприпка насреща ми, наперена като червеношийка. „Ти ли си Адела?“, питам я аз. „Защо?“ отвръща ми тя. „Отвън има един човек, който иска да ти даде сребърна монета“. — Чансън сви рамене. — За малко да ме прегази от нетърпение.

— Разбира се — затвори очи Ранулф. — Така трябва да е сторил и Маскирания. Но той не би се доближил до нея. Извикал ги в полето, „Елизабет, Джоана, имам нещо много ценно за вас!“ — Ранулф отвори очи и тупна Чансън по рамото. — Обещал е да остави монета на някое определено място, за да ги примами към смъртта им. Разбираш ли, Чансън?

— Че нали аз точно това исках да докажа…

— Ако подхвърля на някое момиче — размишляваше Ранулф, — че го чака сребърна монета при Дяволския дъб, то ще се засмее, но и любопитството му ще се събуди.

— И няма да каже никому.

— Не, разбира се, че няма — заключи Ранулф. — В град като Мелфорд има хора, които биха убили за сребърна монета. И това е истината.