Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековни загадки (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Treason of the Ghosts, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Сянката на греха
Редактор: Милка Рускова
Художник: Христо Хаджитанев, 2008
ИК „Еднорог“, 2008
ISBN: 978-954-365-032-3
История
- —Добавяне
Глава пета
Спуснаха се на конете си по хълма. В края на полята и на оградите от жив плет пътят навлизаше в малка горичка. Спряха на мястото на засадата срещу сър Луис. Още личаха следите: беше очевидно, че младото дръвче, препречило пътя на съдията, е било отсечено с брадва. Тресилиън откри отнесената от водата стрела в по-отдалечената канавка. Следите от конски копита все още личаха върху чакъла на пътя, а Корбет можеше да види гъсталака, където сър Луис беше връхлетял върху нападателя си. Писарят изтегли меча си, за да разчисти трънаците и къпинака и тръгна по следите.
— Сигурен съм, тук се криеше — провикна се сър Луис.
Корбет тръгна в същата посока — към клонест ясен, под който храсталакът не беше така гъст. Нямаше трева, земята беше кална от дъжда, паднал предишния ден. Стигна до него и приклекна. Различи отпечатъците от ботушите на сър Луис, а после забеляза и следи от бос крак.
— Странно! — извика той. — Сър Луис, нападателят ти е бил с боси нозе!
— Какъвто и да е бил, със сигурност се оказа неуловим! — отвърна съдията.
Корбет погледна пред себе си: тясна, кална и хлъзгава пътека криволичеше между дърветата. Върна се при другите двама и огледа стрелата. Припомни си своите дни в Уелс като войник на краля. За да имат по-стабилна опора на земята, уелсците се биеха боси.
— Какво означава всичко това, Корбет? — попита Тресилиън.
— Де да знаех! — писарят наблюдаваше как мъглата започва да се стеле между дърветата. — Но аз ви отнех твърде много време с моето разследване.
— Какво е пък това?
Тресилиън отиде до ръба на вадата. Корбет го последва. Под едно клонесто дърво седеше жена, прикрила лицето си с качулка. Различи бледото й лице, кичурите коса, подаващи се от окъсаната качулка.
— Ей, ела тук! — нареди Корбет. Сграбчи по-здраво меча си.
Жената не помръдваше.
— Ела тук! Няма да ти сторим зло.
Стори му се, че жената се двоуми. Чапълс сграбчи поводите на коня си и се метна на седлото. Жената се поколеба още няколко мига и тръгна към тях. Приближаваше с големи, решителни крачки. Премина вадата и спря да изстиска края на кърпената си вълнена рокля, ленената й долна риза провисна окъсана и износена над оръфани кожени ботуши. Носеше къса наметка, а около врата си — кърпа от груб лен. Лицето й беше широко, набраздено от времето, имаше леко гърбав нос, хубави, пълни устни и големи, зорки очи. Косата й над челото беше прошарена.
— Ти коя си? — попита Корбет.
— Соръл.
— Соръл[1] ли? — засмя се Корбет. — Че това е име на растение.
Корбет чу Чапълс да възкликва.
— Разбира се, ти си жената на бракониера Фъръл!
— Бях жената на селянина Фъръл — тя ловко прибра косата от лицето си.
— Защо скитосваш из горите? — попита я Корбет. — Сама и без оръжие?
— Не съм без оръжие, писарю. Да, знам кой си — усмихна се тя. — Имам си оръжие. Оставих го сред дърветата при кожената си торба. Не ме грози никаква опасност, щом съм с кралски съдия, сър Морис и всяващия страх кралски писар, нали? А колкото до това, че съм сама, кой би сторил зло на бедната просякиня?
— Видях те преди малко — заяви Корбет — в горичката, в края на ливадата при Дяволския дъб.
— И аз те видях — Соръл погледна небето и въздъхна. — Истина е значи, каквото разправят. Имаш набито око, писарю! Дошъл си да прогониш рогатия от Мелфорд, така ли? В името на Бога и на всичките му ангели, той трябва да бъде прогонен!
— Дръж си езика зад зъбите! — грубо й рече Тресилиън.
— Ще говоря каквото си искам! — сопна се заядливо Соръл. — Сега не си в съда, сър Луис. Заради теб изчезна мъжа ми! Защото каза истината!
Корбет погледна през рамо към сър Луис, който сви рамене. Нямаше нищо случайно. Соръл ги беше проследила от Мелфорд. Може и да е понаучила нещичко за тях.
— Сър Луис, сър Морис! — извика Корбет. — Задържах ви достатъчно. Трябва да се върна в Мелфорд.
— Ще ми бъдеш ли гост? — попита сър Луис. — Ще дойдеш ли утре на вечеря в общината заедно с твоите спътници?
Корбет прие. Стоеше и гледаше как двамата рицари се отдалечават. Жената не помръдваше.
— Най-добре си вземи торбата и оръжието — усмихна се Корбет. — Ще те почакам тук.
Жената прекоси малката вада, забърза между дърветата и се върна, преметнала през едното рамо торбата, а в другата ръка с тояга, на която да се подпира. Носеше и плащ, който прехвърли през раменете си и завърза под брадичката си. Намигна на Корбет.
— Имам си два плаща. Този е краден. Но по-добре кралският съдия да не знае тая работа.
— Искаш да ми кажеш нещо, нали?
— Да, писарю, искам.
— Къде живееш?
— В развалините на Бийчъм Плейс. При общинските ливади. Никой не знае чии са всъщност развалините, затова не могат да ме изгонят — погледна към великолепния скопен дорест кон на Корбет. — Може ли да пояздя коня ти? Моля те. Винаги съм искала да съм дама и да яздя на високо седло.
Корбет й помогна да се качи на коня, скъси стремената и хвана поводите.
— Така няма да препуснеш нанякъде — пошегува се той — и да твърдиш, че си намерила коня да се скита без стопанин.
Соръл се приведе и перна Корбет по едната страна със загрубялата си ръка.
— Имаш лице на свещеник, мургаво и чисто избръснато. Връзваш косата си на тила, като войник. Погледът ти е тъжен, но остър. Приличаш ми на уловен в примка сокол. В примка ли си, писарю?
Корбет се засмя.
— Така по става — усмихна му се и тя. — Имаш съвест и заради нея страниш от жените, много от които може би не биха ти отказали, нали?
— Не знаех — отвърна писарят, — че съм толкова лесен за разгадаване.
— Не си. Когато обаче си седиш до огнището в „Златното руно“, чуваш разни неща. Славата ти те изпреварва, сър Хю Корбет. Верен на краля в мир и на война. Верен ли си на краля?
Корбет си припомни суровото, набраздено от бръчки лице на Едуард, циничния му поглед, навикът му да говори с него, но очите му да гледат към Ранулф, сякаш служителят на Зеления печат, този човек, който е твърде склонен да престъпи закона, му е по-близък.
— Опитвам се — отвърна Корбет. — Стъмва се, мистрес. Измръзнал съм, гладен съм, а ти имаш какво да ми разкажеш.
Задърпа коня напред и продължи да върви до него. Вдигна очи. Соръл яздеше, сякаш беше истинска дама и тихо си тананикаше с притворени очи.
— Ти си хубава жена — каза той. — Как е всъщност името ти?
— Соръл, киселец, така ме нарече Фъръл. Като киселец съм.
— А защо скиториш из горите?
— Не скиторя, търся — гласът й стана рязък. — Търся гроба на Фъръл.
Корбет спря.
— Защо си толкова сигурна, че е мъртъв?
Потупа челото и гърдите си.
— Убедена съм. Искам да открия гроба му. Искам да се помоля над мъртвото му тяло. Ако открия гроба му, може да успея да открия и убиеца му. Беше добър човек. Аз бях скитница. Срещнах Фъръл преди двайсет години. Дадохме си обет под тисовото дърво в двора на гробищата. Бяхме мъж и жена, толкова близки и обвързани, колкото и всяка двойка, венчана в църква. Той беше веселяк. Свиреше на лютня и танцуваше хубаво. Беше най-добрият ловец и дървар. Можеше да пропълзи и до заек, тих като сянка. Гладни не сме си лягали никога и продавахме каквото ни оставаше.
— Бракониерството е опасен занаят…
— Ами! Някой и друг елен или заек никому не липсват. А и кой щеше да ни издаде? Селяните, на които продавахме? В чиито гърнета вреше прясно месце за децата им, те ли?
— И кога се промени всичко? — попита Корбет.
— Промени се в нощта, в която убиха вдовицата Уолмър.
— Коя беше тя?
— Живееше в къща в другия край на града. Странна жена беше: хубава като ангел, с пшениченоруса коса и сини като небето очи. Все носеше малко по-тесни дрехи от необходимото. Белосваше си лицето и ходеше цялата накичена с гердани, гривни и пръстени — по врата, ръцете и пръстите. Никой не знае откъде се взе. Джефри Уолмър беше много добър грънчар. Продаваше дори в Ипсуич. Замина нанякъде за една седмица и се върна с нея. Знаеш как става, нали? Венчаха се. Няма по-голям глупак от дъртия глупак, когато е влюбен. Както и да е. Джефри умря и Сесили Уолмър се превърна в стопанка на имота му и вдовица. Във вдовишките си дрехи беше още по-съблазнителна. Мъжете се трупаха около нея, като пчели около гърне с мед.
— Ти харесваше ли я?
— Разбирахме се. Сещаш се каква е била, нали, писарю? Такива истории сме ги чували и преди. Богат търговец отива в големия град. Спечелва много пари, влиза в кръчмата и среща някоя хубава мома, която продава прелестите си. Тя също бърза да се спаси от ужасите на улиците, да си осигури спокойствие на село и да има всичко, което е искала.
— От опит ли говориш?
— Проницателен си, писарю. Да, от опит. Но сега не говорим за мен. Вдовицата Уолмър вече притежаваше своя къща с двор, гълъбарници, свинарници, а из околните поля имаше тлъсти фазани и яребици. После една нощ бе убита. Фъръл отивал към къщата й. Понякога се отбиваше да изпие кана ейл. Промъквал се през градината, после видял вратата да се отваря и сър Роджър Чапълс да си тръгва. Това е, рекъл си Фъръл, един доволен мъж. Лордът се метнал на седлото си като човек, сит на ейл и на ласки. Вдовицата Уолмър стояла на вратата, облегната на прага, със скръстени на гърдите ръце и разпуснати по раменете коси. Фъръл решил да зареже ейла и да се измъкне тихомълком.
— Значи вдовицата е била жива, когато сър Роджър си е тръгнал?
— О, да. Не вярвам, че сър Роджър е убил онези жени. Беше развратник и пияница, но беше добър с мен и Фъръл. Знаеше, че бракониерстваме из земите му, но на Коледа винаги ни изпращаше пиле или гъска. Защо му е било на сър Роджър, при всичките слугини, които има, да излиза, да напада селските момичета? Това се питам.
— Посещавал е вдовицата Уолмър.
— Да, но тя е съвсем друго — засмя се Соръл. — Опитна прелъстителка. Сър Роджър знаеше къде да метне въдицата.
— Харесваха ли го? — попита Корбет.
— Не, нито свещениците, нито гражданите. Сър Роджър беше потаен и не даваше глас на мислите си, освен една вечер в кръчмата, когато нарекъл всички свещеници „лъжци и лицемери“. Макар че изглежда с отец Гримстоун си имаха приказката.
— Но това не е достатъчна причина толкова много хора да говорят против него.
— Не знам. Фъръл каза нещо странно. В деня след екзекуцията на сър Роджър, мъжът ми и аз си хапвахме тук, сред развалините. Фъръл се понапи и изведнъж заяви, че сатаната бил дошъл в Мелфорд. „Защо, попитах го аз. Ами, отвърна ми той, за да накара ония хора да кажат това, което казаха“.
— Говориш за свидетелите ли?
— За всички — отвърна тя. — Защо в къщата на сър Роджър е открита принадлежалата на една от убитите жени гривна? Как дърводелецът Девърел е бил толкова сигурен, че е видял сър Роджър да бяга от къщата на вдовицата Уолмър?
— Да бяга ли?
— Така каза. Уж много бързал.
— В записките от процеса пишеше, че са намерили ножницата с камата на сър Роджър в къщата на вдовицата.
— Фъръл не вярваше, че сър Роджър я е оставил там. Всъщност той ми разказа доста неща.
— Доста? — поинтересува се Корбет.
— В нощта, когато беше убита вдовицата, Фъръл видял сър Роджър да си тръгва, но твърди, че поне трима други мъже, по различно време, са се движели по Гъли Лейн към къщата й.
— Трима ли? — попита Корбет.
Спря и продължително се загледа в нея.
— Каза същото и на процеса. Според него, на вдовицата Уолмър й се е отворила много работа онази нощ. Но той бъркаше по отношение на нея. Каквато и да е била преди да дойде в Мелфорд, Сесили Уолмър тук играеше ролята на почтена вдовица. Ако е вършила друго в град като този, езиците щяха бързо да се развържат и да тръгне клюката.
— Мъжът ти, Фъръл, каза ли на процеса всичко, каквото знаеше?
— Разказа го под клетва, но никой не му повярва. Казаха, че е бил пиян, пък и всеки знаел колко любезно се държи с него сър Роджър. Дори твърдяха, че е подкупен.
Корбет затвори очи и си припомни записките от процеса: бракониерът Фъръл беше защитил сър Роджър.
— Какво е имал предвид мъжът ти, когато е говорел за дявола, който кара хората да лъжат? Да не твърдиш, че са били подкупени?
— Подкупени или заплашени, какво значение има? Умря добър човек.
— Трябва да внимаваш — предупреди я Корбет.
— О, не се притеснявай, писарю, държа си устата затворена. Скитосвам из околностите, като че не съм с всичкия си, но си държа езика зад зъбите. Соръл не вижда нищо, нищо не разбира.
— Но вярваш, че Фъръл е убит и погребан?
— Убедена съм, че Фъръл е убит и погребан. И искам да открия гроба му.
— След пет години? — попита Корбет.
— Знам само, че една нощ излезе и не се върна. Мелфорд и околните поля са прорязани от пътища и пътеки, пълно е с къпинаци, шубраци, гори и тресавища. Но се моля. Всяка вечер, преди да си легна, се моля да открия тялото на Фъръл.
— А Фъръл е убит заради казаното от него пред съда, така ли?
— По всяка вероятност. Както казах, Фъръл беше хитрец, непроницаем като нощта. Когато не беше пиян, беше способен да пази тайна дори от мен.
— Значи мислиш, че е видял нещо?
— Обзалагам се, че е видял нещо. И е трябвало да го накарат да замълчи завинаги. Все пак той е бил единственият, чул Удушвача.
— А, да — Корбет остави конят да притисне муцуна към ръката му, — чух вече. Какво всъщност е видял или чул Фъръл?
— Бил е навън и е ловувал, недалеч от тук. Паднала нощта. Видял сянка и чул пъхтене, звън на камбанки. Фъръл бил на едно от тайните си места, където криел еленско месо. Не искал да го хванат с плячката в ръце. Решил, че е някой тукашен с изгората си или може би женен мъж с любовницата си. Спомни си, мастър писарю, че Мелфорд е малък град, където и улиците, и стените имат уши. Ако си имаш закачка със слугинята на жена ти, най-добре си поиграйте някъде в полето. Пък и младите с техните любовни срещи под звездите… Фъръл си обрал крушите. Когато Блайдскот започнал да разпитва, Фъръл му казал какво е чул. След това Фъръл непрекъснато твърдеше, че това било грешка. Съжаляваше, че си е отворил устата.
— Но за сър Роджър Чапълс си е отворил устата все пак, нали?
— Различно е. Беше в съда, под клетва, стоеше изправен пред кралския съдия. Фъръл не мислеше, че го грози опасност.
— И какво друго знаеш? Ако бродиш из горите, трябва да си видяла неща, които другите не са. Проследила си ме от Мелфорд. Чула си за пристигането ми. Нямаше търпение да говориш с мен.
— Говоря с теб, писарю, но те умолявам да не казваш никому — Соръл огледа през рамото си назад по пътя.
— Страхуваш ли се от Тресилиън или от Чапълс?
— Не.
Усмихна му се в тъмнината.
— Добре си играя ролята. Те са важни земевладелци. Убедени са, че и ти мислиш като тях: кой вярва на клетата, луда Соръл?
Тя дръпна поводите на коня и Корбет спря. Даде си сметка колко внезапно се възцари тъмнината. Бяха вече излезли от гората. От двете им страни имаше живи плетове, далеч напред се простираха поля. На обсипаното със звезди небе грееше ярка, бяла пълна луна.
— Такава ясна нощ щеше да хареса на Фъръл — прошепна тя. — Той обичаше да знае къде се намира.
Корбет долавяше напрежението у жената. Правеше се на побъркана, уж нещастна руина след изчезването на бракониера, а всъщност женската й душа беше изпълнена с желание за справедливост, за отмъщение.
— Молиш ли се, Соръл?
— Имам фигурка на Девата — отвърна тя. — Дървена е, доста поочукана и нащърбена. Даде ми я свещеник Гримстоун. Всяка сутрин и вечер паля специално купена свещ. Моля се така: „Пресвета Майко, ти не си загубила съпруга си, но аз го загубих“.
Корбет се усмихна на съчинената молитва.
— Аз ли съм отговорът на Девата към теб, Соръл?
Тя се наведе и го сграбчи за рамото. На лунната светлина, Корбет си даде сметка, че на младини е била хубавица.
— Искам справедливост, писарю — в очите й проблеснаха сълзи. — Толкова много ли е онова, за което се моля? Не може ли добрият Бог в неговия рай да ми даде на мен, бедната вдовица, малко справедливост? Да, ти си отговорът на молитвите ми. Когато те видях да яздиш коня си из пазара, помислих, че сам Господ е слязъл в Мелфорд.
— Това е богохулство! — подразни я Корбет.
— Не, писарю, това е истината. Ако донесеш справедливост на бедната Соръл, ако откриеш къде лежи моя мъж, ако виновниците бъдат изправени пред Божия съд, тогава всеки ден ще паля свещ за теб.
Корбет едва се сдържа да не потръпне. Беше присъствал на кралските процеси в Уестминстър. Слушал беше толкова молби за възстановяване на правдата. Преследвал беше Каинови синове с окървавени ръце. Но никога не се беше изправял пред страст като тази — толкова силна жажда за справедливост, която извираше от дълбините на душата.
— Ще ми помогнеш ли? — попита Соръл.
— Чувствала ли си някога как се луташ като в лабиринт, мистрес? Така се чувствам аз сега. Мелфорд е истински лабиринт с малки улички, пътеки и всякакви потайности. Сенки се движат и изчезват. Имаме да разкриваме убийствата на младите момичета, на мистрес Уолмър, сега на Молкин и Торкъл.
— Нищо не знам за тях — озъби му се Соръл. — Да ме прости Господ, писарю, сърцето ми подскочи радостно, когато чух за смъртта им. Идва, рекох си, Божието възмездие.
— Какви ги говориш? — изуми се Корбет.
Взря се в нея и улови жестокост в погледа й. Дали не е убийца, мина му през ума. Дали е толкова ненаситно желанието й за справедливост? Дали не си е мислила, че Торкъл и Молкин по някакъв начин са били виновни за смъртта на съпруга й?
— Знам какво ти минава през главата, писарю — измърмори тя. — Казах, че съм била радостна, а не виновна.
— Но каква полза има от смъртта им? — попита Корбет. — Да не би някой друг също да вярва в невинността на сър Роджър и да се е заел с отмъщението?
— Не знам. Трябва да си поговориш с вдовиците им. Сигурна съм, че ще ги намериш и двете заедно. Жените на Торкъл и Молкин са роднини, макар и далечни.
Соръл измъкна нозе от стремената и Корбет й помогна да слезе.
— Достатъчно яздих.
Мушна загрубялата си, но топла ръка в тази на Корбет. Той се зачуди какво ли би си помислила лейди Мейв, ако случайно разбере как се е разхождал из потъналото в нощен мрак поле с някаква странна бракониерка.
— Слушай. Ще ти кажа три неща и приключваме — заяви тя. — Първо, видях те при Дяволския дъб. Оглеждаше мястото, където бе открито тялото на Елизабет. Нали?
Корбет кимна.
— Видях я — добави Соръл. — В деня, в който изчезна. Беше късно. Елизабет си имаше тайно място в горичката над ливадата.
— Тайно място?
— О, мастър писарю, нали си бил дете? Живял си в къща с родителите си, братята, сестрите, кучето. Имал си свое тайно място. Елизабет, дъщерята на коларя, също си имаше, като всички деца.
— Значи си била последната, която я е видяла жива, така ли?
— Да, и преди да попиташ, ще ти кажа, че Елизабет бързаше. Скрих се и почаках да ме отмине. По лицето й се виждаше, че е развълнувана и някак доволна.
— В такъв случай — отпусна ръце Корбет — съм съвсем объркан. Видяното от теб доказва, че Елизабет е убита някъде между тази горичка и Дяволския дъб. Убиецът й хитро е прикрил всички следи от злодейството си. Мога само да заключа, че тялото й е пренесено от мястото на убийството до това, на което е намерено. Не ми остава нищо друго — въздъхна той — освен да чакам да дойде мига, в който да претърся внимателно мястото. Какво друго?
— През последните пет години шест млади жени, в това число и вдовицата Уолмър, са били изнасилени и убити около Мелфорд. Но не са само те — стисна ръката му. — Не забравяй, че аз кръстосвам пътищата, но и други го правят: скитниците, калайджиите, пътуващите търговци, семейства, които търсят препитание. Опознах много от тях. Разговаряхме — тя сви рамене. — Две или три от техните момичета също са изчезнали.
— Но за това не се е чуло — отвърна Корбет. — Техните жени често…
— Не, не, слушай ме какво ти говоря — прекъсна го Соръл. — Има открити трупове, но се чудя колко ли други убийства са станали. Дали е трябвало да бъде открито тялото на коларската дъщеря, Елизабет? Виждал ли си как ловуват невестулките, мастър писарю? Имат си скривалище. Крият там телата на жертвите си, за да могат да се върнат по-късно и да ядат от тях. Удушвача е като невестулка: убива и крие, но понякога не е достатъчно бърз. Разпитай Блайдскот, той прибира телата.
— Не харесваш помощник-шерифа, нали?
— Покварен глупак! — Соръл сякаш изплю думите си. — Най-много обича да говори на висок глас в кръчмата пред онези, които искат да го слушат. Нека ти напомня, че той проведе претърсването в къщата на сър Роджър.
Корбет сграбчи ръката й.
— Да не искаш да кажеш, че му е било платено да открие доказателства?
— Знаех си, че ти сече умът — подразни го тя. — Защо му е на сър Роджър да убива момиче, да й краде евтините дрънкулки и да ги мъкне в господарската си къща? Трябва да мислиш по-ясно и да действаш по-бързо.
Корбет долови присмеха в думите й.
— Иначе мастър Блайдскот ще се присъедини към Торкъл и Молкин. Скоро ще положат тлъстото му тяло в земята.
— И накрая? — попита Корбет.
— А, да. Маскирания.
— Маскирания?
Соръл се засмя гърлено.
— Беше преди много години, понаучих малко латински. Сещаш ли се онзи пасаж от Евангелието, писарю, където Юда решава да издаде Христос? — тя замълча. — Беше нещо като: „Юда си тръгна и нощта падна“. В Мелфорд е така. Щом падне нощта, всякакви неща се случват. Това им е проблемът на хората от града. Мислят си, че като излязат в полето и сред горите, са съвсем сами. Но не са. О, и не става дума само за жребеца, който иска да утоли похотта си с избраната от него фуста. Има други неща. Например мъж като младия курат, Робърт Белън. Този наистина си е чудак. Срещнах го долу, близо до река Суейл. Коленичил в калта, само с парче плат около слабините си, шибаше гърба си с пръчка, молеше се със затворени очи.
— Доста странно…
— Така е, писарю. Защо ли млад мъж, Божи служител, чувства, че трябва да се самонаказва така?
Корбет преглътна с мъка. Беше чувал за подобни практики в манастирите и абатствата, за желанието да се бичуваш, да се самонаказваш. В някои случаи ставаше дума за крайна форма на принизяване на плътта, в други за дълбоко чувство за вина. Не беше ли се самобичувал сам крал Хенри, прекосявайки Кентърбъри, заради убийството на Томас Бекет[2]?
— Говорила ли си с курат Белън? — попита той.
— Много малко. Но си мисля, че той е много нещастен, мастър писарю. Защо ще иска млад свещеник да прави такива неща? Какви тайни грехове има да крие?
— Може ли той да е убиецът?
— Всичко е възможно, сър Хю. Той не направи почти нищо, за да се прикрие, когато го видях.
— Ами свещеник Гримстоун?
— Приятен мъж. Обича похапването, печеното свинско, угоения петел, поднесени със сос… И чашите с бордо също. Но не съм чула нищо за някакъв скандал около него. Понякога е раздразнителен. Той и онзи другият, Бъргес, са неразделни, като две клюкарстващи старици.
— А Маскирания? — попита Корбет.
— Случи се точно преди да започнат отново убийствата. Фъръл беше споменал за някакъв мъж с маска, яздещ кон, но беше преди години. Тогава беше обърнал много чашки. Както и да е, беше спокоен ден, един от онези хубави дни, когато времето е променливо. Бях на Шийпкоут Лейн — тясна пътека през полята. Радвах се на слънцето, бях се настанила удобно зад няколко скали, когато чух кон. Обикновено това място е пусто, но погледнах и зърнах за миг един мъж, наметнат с плащ. На главата си носеше от ония маски, които пътуващите артисти използват в поучителните си представления[3]. Маската беше дяволска — цялата кървавочервена, с изкривена уста и рога. Толкова се уплаших, че веднага се скрих. Профуча покрай мен. Не бих се замислила кой знае колко върху станалото. Защо да не е младеж, който се забавлява? Из тези места хората много обичат да гуляят. После си спомних думите на Фъръл, че някакъв пътуващ търговец, когото срещнал из тези места, също бил видял нещо подобно.
Докосна ръката на Корбет и посочи пролука в живия плет.
— Трябва да си вървя — тя потропа с тоягата си по земята. — Ако искаш, ела с мен — вдигна ръката си в жест, сякаш пие от чаша, — имам много добро вино.
Корбет впери поглед в тъмнината.
— Видяла си Елизабет да минава през полето към Дяволския дъб, нали? Не заподозря ли нещо? Защо не я последва? — запита той.
— Не видях другиго, мастър писарю. Не съм от Мелфорд. Малцина ме харесват, но ме търпят. Не искам да ме обвинят, че душа и се навирам, където не ми е работата. Видях Елизабет да отива в горичката. Нямаше никого наоколо, нямаше нищо подозрително, затова си тръгнах.
— Значи тя трябва да е отивала на среща с убиеца си? Защо иначе — настоя Корбет — младо момиче ще иде на усамотено място в полето, освен за да се срещне с някого? И как е знаела точно къде трябва да иде? Обзалагам се, че едва е умеела да чете.
— Не знам, писарю, но ако дойдеш с мен, може би ще ти помогна да си изясниш.
Корбет грабна поводите на коня си.
— Пълна тъмнина е — промърмори той.
— Не говориш само за нощта, нали, Корбет?
— Не, не само за нощта — потръпна той. — Вярваш ли в призраци, Соръл?
— Вярвам, че мъртвите обикалят наоколо и се опитват да ни говорят.
— Надявам се да проговорят и на мен — отвърна Корбет. — Заради всички ония клети момичета, изнасилени и убити по такъв жесток начин. Крайно време е духовете им да посочат техния убиец.