Пол Дохърти
Сянката на греха (4)

Глава четвърта

На съдията му трябваше известно време, за да се успокои. Свещеник Гримстоун се качи до дома си и донесе кана ейл, а също купа с вода и парче чист плат. Тресилиън набързо изгълта ейла, после внимателно избърса лицето си. Раната, като от порязване беше високо на едната му скула, по дланите си имаше драскотини.

— Какво се случи? — попита Корбет.

— Слизах по Фалмър Лейн — отвърна съдията и замълча. — Ти трябва да си Корбет, нали?

Положението беше неловко, понеже разпитът се водеше от Корбет.

Тресилиън го измери с очи от главата до петите.

— Предполагам, че вече са те питали защо си тук? — усмихна се той. — Кралят можеше да поиска от мен да направя разследване?

— Така е, сър. Но ти си бил главен съдия в процеса срещу сър Роджър. Присъствието ми тук говори, че въпросът се оказва важен за краля. Сам виждаш — ти, кралският съдия, си бил нападнат на пътя. Ще ни разкажеш ли какво се случи?

— Яздех по Фалмър Лейн — обясни Тресилиън. — На пътя имаше паднало дърво. Знаеш как конете се плашат от такива неща като голи клони и сухи листа, нали? Не очаквах нищо лошо. Скочих от коня, свалих ръкавиците си, за да го махна, от това са тия драскотини. Изведнъж във въздуха изсвистя стрела — сър Луис потупа раната на скулата си. — Не ме уцели, само ме одраска. Прикрих се зад дървото и клоните му също ме издподраскаха. Не носех лък. Конят ми се изплаши и препусна нанякъде. После профучаха още две стрели. Реших, че не мога да чакам повече. Прецених откъде дойдоха стрелите, измъкнах меча си и се приготвих за бой.

— Но нападателят избяга, така ли?

— Даже не го видях, чух само как се шмугна в орловата папрат и после чух гласа му — Тресилиън замълча, вперил поглед в ковчега. — За Бога, Корбет, това място е злокобно — той махна с ръка. — А и това клето момиче!

— Какво каза гласът? — настоя Корбет.

— „Помни“. Това каза. Мъжки глас. „Помни как ти, кралският съдия, прати на бесилото невинен човек! Ти и останалите ще платите за това.“ — Тресилиън сви рамене. — После всичко утихна. Нямаше какво повече да направя. Намерих коня си и препуснах насам. Видях, че младият Чапълс се е запътил към гробището. На гроба на баща си ли отиде?

— Да — отвърна Гримстоун.

— Защо мислиш, че е бил призрак? — попита Корбет.

Тресилиън го погледна смутено.

— Когато влезе тук — настоя Корбет, — каза, че според теб те е нападнал призрак.

— Ами очевидно е — отвърна рязко Тресилиън, светлосините му очи заблестяха гневно. — Тук лежи мъртво момиче, друго е било убито. Двама от съдебните заседатели, които признаха сър Роджър за виновен, също платиха с живота си.

— Да, но нали сър Роджър е бил обесен? — попита Ранулф. — Ти не присъства ли на екзекуцията му?

— Присъствах. Но след като произнесох присъдата, преди каруцата да го откара — и Тресилиън изтри широкото си потно чело и мокрите си страни, — сър Роджър продължи да твърди, че е невинен. Твърдеше, че Бог щял да очисти името му от позора, щял да му позволи да се върне, за да се разправи с нас.

Зловещите думи на сър Луис, произнесени в злокобния сумрак на криптата, предизвикаха напрегнато мълчание. Гримстоун и Бъргес се спогледаха. Помощник-шерифът зина, а сетне затвори уста и замърда с устни. Като че ли му се дощя да пие и да забрави за случилото се.

Корбет ги огледа. Всички, включително и съдията, бяха притеснени. Сър Роджър Чапълс е бил лорд, богат земевладелец, рицар, воин, мъж, служил достойно в кралската войска във и извън пределите на страната. Наистина, обичал е жените и пиенето — но ако все пак екзекуцията му е грешка?

— Сър Хю!

Корбет скочи на крака, щом чу гласа, който го викаше от горното стъпало на стълбите.

— Мастър писарю!

Корбет забърза към вратата. Младият Чапълс, с див поглед, вече беше слязъл наполовина по стълбите.

— Сър Хю, най-добре е да дойдеш и да видиш сам.

Корбет и Ранулф, последвани от останалите, хукнаха по стълбите и се качиха в църквата, после излязоха през портата и прекосиха гробището. Смрачаваше се. Небето беше облачно и навъсено. Първите следи от спускащата се вечерна мъгла вече се забелязваха, стелеха се около кривите голи клони на тисовите дървета, и се виеха около кръстовете и гробовете. Само граченето на враните, накацали по голите клони, нарушаваше тишината. Криптата беше мрачно място, но и гробището не беше по-добро. Корбет успя да прикрие раздразнението си от начина, по който беше повикан и се загърна по-плътно в плаща си. Чапълс ги поведе по отъпкана пътека, надолу към малка гориста долчинка в близкия край на гробището.

— Наричаме я „Хралупата“ — поясни Гримстоун, който подтичваше след Корбет, останал почти без дъх. — Там погребваме телата — той сниши глас — на екзекутираните…

Чапълс вървеше напред. Спря се до една от погребалните могили. Корбет го последва и се взря в позаличения от времето надпис на каменната плоча. Издълбани бяха името на сър Роджър Чапълс, датите на неговото рождение и смърт, и под тях думите „Господи, помилуй“.

— Какво има? — попита Корбет и бързо се прекръсти в знак на почит към покойника.

Застаналият прав от другата страна на могилата Чапълс го покани с ръка да заобиколи. Корбет хвърли поглед върху плочата. С нечетливи букви беше надраскано „ПОМНИ“. Докосна все още незасъхналия надпис и разтърка пръсти.

— Кръв е — заяви той — и е съвсем прясна.

— Чия кръв? — попита Гримстоун.

— Не знам — Корбет се наведе и изтри пръстите си във влажната трева.

— Това не е игра — рязко рече Чапълс. Отиде и сграбчи ръката на съдията, сякаш бяха най-близки приятели.

Жестът събуди любопитството на Корбет, Тресилиън улови озадачения му поглед.

— Между нас няма желание за мъст, писарю. Сър Морис е наясно, че аз само изпълних дълга си — той протегна ръце. — През изминалите години се грижих за момчето като за свое дете — на суровото му, обветрено лице се появи усмивка. — Сега, за любовта ми към него, той се отплаща с любов към дъщеря ми.

Корбет кимна и заоглежда гробището. Забеляза, че в единия край са подхванати някакви строителни работи, на едно място бяха струпани дялани каменни блокове, а под заслон от кожи се виждаше зидария.

— Какво е това? — попита той.

— Работата ми — отвърна Бъргес. — Сър Хю, аз може и да съм военен, но в дните на бурната си и бедняшка младост бях чирак при един майстор-каменар. Впрочем успях да се изуча и да стана занаятчия. После започнаха войните на краля — той вдигна рамене. — Битките и пиенето ми се струваха по-славни от дялането на каменни блокове… Доста работа отхвърлям наоколо. Правя нов каменен кръст, поръчан от отец Гримстоун.

— Доста работа има в енорията — проговори свещеникът. — Може и да не е за вярване в тоя студен октомврийски ден, но имаме пазари и панаири, а също и празник на ейла. Енориашите обичат да се събират на това място.

Корбет се съгласи разсеяно. Гледаше към кулата, която се извисяваше на хълма и имаше покрив от червеникави плочи и украсени с речни камъчета стени.

— Църквата е добре поддържана, отец Гримстоун — отбеляза той.

— Да, и баща ми я обичаше — обади се сър Морис. — Жалко, нали, отец Гримстоун.

Младият рицар прехапа устни.

— Какво е жалко? — попита Корбет.

— Баща ми специално беше поръчал триптих за църковния параклис.

— И какво жалко има в това?

Свещеник Гримстоун въздъхна шумно.

— Триптихът беше на стената. След екзекуцията на сър Роджър някой го свали и го изгори тук, в двора на гробището — свещеникът придърпа ръкавите си. — Замръзвам, сър Хю. Приключихме ли тук?

— Засега — промърмори писарят. — Покритата порта беше от другата страна, нали?

И без да дочака отговор, потънал в собствените си мисли Корбет тръгна нататък. Спря и се обърна.

— Благодаря ти, че дойде, сър Луис, и съжалявам, че са те нападнали. Каза, че било на Фалмър Лейн. Не беше ли открито там тялото на клетата Елизабет? Чудя се дали не можем да идем с конете дотам?

— Ще дойда и аз — предложи сър Морис.

Корбет и Ранулф се сбогуваха с останалите и се върнаха обратно до покритата порта, където, увит в плаща си, конярят на сър Хю държеше конете им. Пребледнялото лице на Чансън беше въплъщение на истинското нещастие, кривогледството му личеше още повече.

— Сър Хю, премръзнал съм до кости.

— Да беше попял — подразни го Ранулф. — Щеше да накараш всички да се разбягат! — Потупа по рамото младия коняр и добави шеговито: — Заповед на краля. Всички сме премръзнали до кости, Чансън.

— Хубавичко разтрих конете — измърмори Чансън.

Корбет слушаше с половин ухо. Чансън мразеше да чака точно толкова, колкото Корбет мразеше пеенето му. Истинското му име беше друго. Постъпил беше на служба при Корбет като Болдок. Заради неприятния му глас, Ранулф му даде на шега прякора „Чансън“^[1]. Оттогава конярят твърдеше, че това е неговото име и не отговаряше на никое друго. Чансън беше не само добър коняр с дарба да се разбира с конете, но и умееше добре да хвърля ножове — и използваше това си умение да печели награди по панаирите.

— Можем ли вече да се връщаме в кръчмата, господарю? Задникът ми замръзва, пръстите на краката си изобщо не ги усещам!

Корбет хвана поводите и ги преметна на седлото. Проследи с поглед как сър Морис и Тресилиън, поставил ръка на рамото му, се отдалечават надолу към пътя, за да вземат конете си.

— Ранулф — нареди той, — вземи Чансън и идете да се постоплите в „Златното руно“.

— И да понаострим уши?

Корбет нахлузи качулката на главата си и присви очи.

— Да, искам да понаострите уши. Научете колкото можете повече.

Вдигна глава и загледа как другите си тръгват: Блайдскот — дебелият помощник-шериф, двамата свещеници и Бъргес.

— Какво се замисли, господарю?

— Не знам, Ранулф. Гърнето започва да къкри. Лятно време градчето е хубаво място, но сега…

Чу зад себе си някакъв шум и се обърна. По пътя към него вървеше старица и тежко се опираше на тояга. Наближи, вървеше прегърбена и с приведена глава. Корбет леко се отдръпна, като си мислеше, че просто ще се разминат, но тя спря и впери поглед в него. Тънки кичури мръсна посивяла коса се показваха около сбръчканото й лице. Предъвкваше с беззъбите си венци и избърса тънка струйка слюнка, процедила се от ъгълчето на устата й. Гледаше към Корбет с възпалените си очи, сякаш само с поглед можеше да разбере кой е и защо е тук.

— Добро утро, майко.

Ранулф се доближи. Развърза кесията си и взе монета, а жената я грабна.

— Ти ли си кралският писар?

Гласът й беше силен, но хриптящ от насъбралите се в гърлото й храчки. Обърна се и плю, закуцука и сграбчи юздата на коня му.

— Трябва да си кралският писар, нали?

— А ти, майко, коя си?

— Викат ми старата Крауфорд. Колко години мислиш имам?

— Нямаш повече от двайсет и четири — подразни я Ранулф.

Бързо като птичка старата жена обърна глава към него.

— Я, какъв разбойник! Виждала съм ги много такива като теб — посочи го тя с костеливия си пръст. — Колко години мислиш имам?

— Не са ли седемдесет? — бързо попита Корбет.

— Отмина осемдесет и петото ми лято.

Корбет я загледа невярващо.

— Добре изглеждаш за годините си, майко.

— Иди и прочети църковния кръщелен списък — старата Крауфорд посочи църквата. — Родена в есента на 1218 година. Помня идването на бащата на краля. Беше нисък и дебел, с коса, руса като житото.

Старицата беше виждала бащата на краля като млад! Корбет зяпна невярващо.

— Та значи дошли сте да ловите призраци, а? — додаде тя. — Мелфорд е пълен с призраци. Винаги си е бил прокълнато място.

— Значи, мястото ти е по сърце, така ли? — подкачи я Ранулф.

— Нищо не ми е по сърце, рижокоси! Истина казва свещеникът. Човеците тънат в пороци.

— За убийствата ли говориш? — попита Корбет.

— Най-вече — старицата пусна поводите на коня му. — В Мелфорд винаги са ставали убийства. Мястото е пропито с кръв. Няма спор! Казват, че градът си го е имало още преди да дойдат свещениците, те само малко са го променили. Както и да е, желая ви всичко добро!

Тя закуцука по пътя си, а Корбет я изпроводи с поглед. Беше виждал такива като нея в много села и градове. Престарели, клатещи глава над делата на децата си — на по-младите и по-силните.

Тресилиън и сър Морис наближиха с конете си.

— Видях, че се срещнахте със старата Крауфорд — рече с усмивка сър Морис. — Хората тук я наричат Йеремия^[2]. Чули веднъж в проповедта на свещеника как пророк Йеремия винаги укорявал хората за греховете им. Оттогава я наричат Йеремия. Не намира добра дума за никого и за нищо.

Корбет гледаше как силуетът на старата жена се стопява в мъглата. Когато наистина се разтършувам, помисли си, ще трябва да се обърна към нея. Старите хора често са наясно с много работи.

— Сър Хю?

— Простете ми — поднесе извиненията си той. — Ранулф, Чансън, ще се срещнем в „Златното руно“. И да се стоплите добре!

Обърна коня си и последва Тресилиън и Чапълс по пътя, който излизаше на главната улица. Вече почти напълно се беше смрачило. Сергиите бяха затворени. Корбет се огледа. Въпреки мрачните думи на старата Крауфорд, Мелфорд изглежда процъфтяваше: солидни каменни и дървени къщи, наскоро измазани, със стъклени прозорци. Тукашните хора не се различаваха по нищо от жителите на богатите търговски градове. Стигнаха до края на главната улица и излязоха на градския площад, ограден с магазини и къщи на търговци с високи дървени стрехи и стръмни плочести покриви. Внушителната сграда на общината, до чийто вход с красиви колони отстрани водеха няколко стъпала, както и покритият пазар за вълна, където търговците продаваха стоката си, бяха гордостта на площада.

— Защо църквата не е построена тук? — попита Корбет.

— Мелфорд се разраства — отвърна му през рамо сър Морис. — Градът е тръгнал от старата църква, но всичко се променя.

Да, променя се, помисли си Корбет, спрял погледа си върху двамата лордове-земевладелци. И Тресилиън, и Чапълс бяха добре облечени, в дрехи от чиста вълна, поръбени с катеричи кожи, носеха ботуши от испанска кожа, позлатени шпори, а седлата и сбруите на конете им също бяха изработени от най-доброкачествена кожа. Вниманието на Корбет беше привлечено от пръстените по ръцете на мъжете и инкрустациите по краищата на ножниците, които двамата рицари бяха свалили и окачили на седлата. Корбет беше чувал кралят да говори за нарастващото богатство на тия провинциални рицари, превърнали нивите с жито и ечемик в пасища на овцете, чиято вълна толкова много се търсеше от тъкачниците в Нидерландия. Мелфорд се гордееше с благосъстоянието си. Пазарът беше покрит с нова каменна настилка. Позорните стълбове и местата за оковаване на престъпници бяха препълнени със злосторници: скитници, пияни младежи, които не излизаха по цял ден от кръчмите и чиито грубиянски викове смущавали търговията денем. Слугите на търговците важничеха между сергиите. Носеха везни и специално гравирани ножове, с които претегляха или пробваха отделни стоки. Пред една кръчма отговарящите за реда вътре и онези, които отговаряха за качеството на пивото, бяха пробили пълна бъчва с ейл, за да преценят дали кръчмарят не продава долнокачествена стока на най-високи цени.

— Ето мястото, където сте се подслонили! — извика сър Морис, като махна към кръчмата „Златното руно“, намираща се на ъгъла с една малка уличка. Кръчмата представляваше триетажна постройка, с кръстосани черни греди и измазана в светлорозово. Прозорците с ромбовидни стъкла бяха зарешетени и блестяха на светлината от фенерите, запалени в редици от първия до третия етаж.

— Добре ли те обслужва кръчмарят Алиът?

— Хубава странноприемница държи — отвърна Корбет. — Самият Матю Алиът живее заможно.

— Няма спор — отвърна намусено Чапълс.

— Бил е свидетел на процеса срещу баща ти, нали?

Корбет предпазливо смушка коня си. Бяха стигнали до площада. Чапълс държеше здраво поводите и не откъсваше поглед от кръчмата. Корбет забеляза как шумът, виковете и блъсканицата на пазара затихнаха, щом излязоха на площада. Но се чуваха тук-там обичайните провиквания на пътуващите търговци: „Какво ви трябва? Какво търсите?“. Насам-натам се шмугваха ту кучета, ту деца. Чираци, зорко дебнещи за клиенти, ходеха наперено и си придаваха важност, но на Корбет му се струваше, че мнозина от тях го наблюдават внимателно. Дали само задето виждаха кралския писар и кралския съдия?

— Сър Хю? — Тресилиън се приведе и леко докосна рамото на Корбет. — Чета мислите ти, мастър писарю, и вероятно знам отговора. Хората в града са наясно, че си тук заради убийствата. Търговията си върви както обикновено, но те са разтревожени.

— А можеш ли да четеш мислите на сър Морис? — отвърна Корбет. — Вярно е, нали? Кръчмарят Алиът е свидетелствал срещу баща му.

— Да, свидетелства — Чапълс се отърси от мислите си. — В нощта, в която е била убита вдовицата Уолмър, баща ми отишъл до „Златното руно“ да си накваси гърлото. Според Алиът баща ми казал, че отива оттам в къщата на вдовицата.

— Но Алиът не е излъгал, нали? — попита Корбет.

И изруга, тъй като някакво куче заджафка пред копитата на коня му.

— Не е излъгал — сър Морис събра поводите в едната си ръка. — Няма значение. Да вървим, че вече се стъмва.

Тръгнаха по един тесен път, който водеше към задните улици на града, яздеха покрай градини, кочини и обори. Сетне завиха по една калдъръмена уличка и стигнаха до кръстопътя, който се намираше на леко възвишение — оттук можеше добре да се огледат полята наоколо. Нивите бяха малко, имаше повече ливади, по които пасяха стада овце. Върху равната зеленина изпъкваха малките горички и живите плетове. Вляво започваше голямата гора, която се простираше на север. Корбет засени очи и успя да зърне отблясъци от водите на река Суейл.

— Богата земя — тихо, сякаш на себе си отбеляза той. — Добре поддържана и напоявана. Кара ме да копнея по дома си.

Замисли се какво ли правеше Мейв в имението им в Лейтън. Дали е в кухнята заедно с иконома и главните прислужници, заета да проверява сметки и да планира задълженията им за утре? Елинор щапука насам-натам, а чичо Морган, наведен над бебешката люлка, гъделичка малкия Едуард. И ако Мейв не гледа към него, се опитва да го гушне и да си поиграе още малко…

— Мразя това място!

Корбет се извърна. Сър Морис беше минал напред и гледаше към грамадната бесилка — трите й стърчащи греди се чернееха на вечерното небе. Корбет беше разглеждал картата на Мелфорд. Разбира се, това беше мястото, където са екзекутирали сър Роджър. Ешафодът беше огромен, основният му стълб беше вкопан дълбоко в земята и за подсилване замазан с хоросан. Сър Луис гледаше в същата посока, приковал поглед в острите куки в края на всяка от стърчащите греди. Сър Морис се прекръсти и поспря с наведена глава. Хладен повей развя плащовете и изду качулките им.

— Тук ли е станало? — попита Корбет. — Ти присъстваше ли?

— Не, не присъства — прошепна в отговор Тресилиън. — Тогава той беше момче. Слугите му го задържаха в имението Токтън хол.

Корбет тъкмо щеше да зададе още един въпрос, когато сър Морис изруга и скочи от коня си. Тръгна към ешафода. Едва сега Корбет видя, че вятърът развява парче пергамент, прикрепено с гвоздей в основата на стълба. Сър Морис го откъсна и го донесе.

— Същото като на надгробния камък — измърмори и го подаде на Корбет.

Пергаментът беше мръсен къс от стар велен, и на все по-оскъдната светлина Корбет разчете червените драскулки: „ПОМНИ!“

— Някой си е отворил доста работа. Мога ли да задържа това, сър Морис?

Спътникът му кимна. Корбет сви парчето пергамент и го пъхна в торбичката си. После хвърли поглед наоколо. Кръстопътят и околните поля вече не изглеждаха толкова очарователни. Вятърът беше студен, мъглата се спускаше над тях като сив воал. Обхвана го някакво предчувствие за беда, за скрита заплаха. Животът на мнозина в Мелфорд беше в опасност. Тайните, които пазеха, скритите грехове, можеха да излязат наяве и да доведат до кървави и жестоки убийства, особено в нощ като тази. А нощта вече падаше.

Тресилиън настоя да си тръгват. Чапълс яздеше малко по-напред от другите двама. Корбет подхвана с Тресилиън разговор за процеса, но после реши, че не му е нито времето, нито мястото. Изглежда и съдията беше изпаднал в мрачно настроение. Брадичката му опираше в плаща, качулката му се беше спуснала ниско над лицето. Корбет си даваше сметка, че и Тресилиън вероятно е обезпокоен и силно разстроен, понеже е осъдил невинен човек и е надзиравал екзекуцията му. Мълчанието стана потискащо. Корбет си даде сметка защо Ранулф, израсъл из уличките на Лондон, толкова се страхуваше от провинциалната пустош — особено преди настъпването на нощта — където всевъзможни нощни твари чакаха да падне мракът. Пътят, по който поеха, представляваше широка, отъпкана пътека, с вади от двете й страни и високи, трънливи заграждения от жив плет. На места в загражденията имаше портички или стълби.

Корбет дръпна юздите на коня си, принуждавайки и другите двама да спрат.

— Тук съм пришълец — напомни им той, — опитвам се да се ориентирам. Това ли е Фалмър Лейн?

— Да.

— А Мелфорд се пада на юг, нали? — Корбет посочи с ръка. — В единия му край е църквата. После има по-големи и по-малки улици, пазара в центъра, после леко извива към полята, така ли е?

— Градът явно не ти е чак толкова чужд — отвърна Тресилиън. — Да, доста добре го описа.

— Значи има много пътеки и изходи, които водят извън града?

— Да, така е. Мелфорд процъфтява и се разраства. Улиците и пътищата му са заплетени като вълната по овчи гръб.

— А воденицата на Молкин е в оня край на града, където е и църквата, така ли беше?

— Да. Там са воденицата, наблизо е и стопанството на Торкъл. Като малко селце са. Има езеро, воденичен яз.

— А къщата на вдовицата Уолмър?

— На около миля от воденицата.

— И около нея минават безброй пътища и пътеки, така ли? — попита Корбет.

— Мили Боже, да — засмя се Тресилиън. — Ако прочетеш записките от процеса, ще видиш, че един от свидетелите описа Мелфорд като заешки лабиринт. Към и от него вървят всевъзможни пътища и пътеки. Видя портичките и стълбите. Пътечките кръстосват ливадите. Бог знае — въздъхна той — като съдия все трябва да следя кое е нарушение и кое не е. Виждаш ли, Корбет, земята наоколо се промени. Овцете правят благосъстоянието на хората, а не житото. Затова горите бяха изсечени, посадиха се живи плетове за заграждения, издигнаха се огради и се направиха порти.

— Ако съм схванал мисълта ти — обади се сър Морис, — мястото е идеално за убийство, така ли, сър Хю?

— Всяко място може да бъде идеално за убийство — отвърна Корбет. — Ранулф не харесва полето, твърди, че е по-опасно от тесните улички на Лондон. Веднъж и аз да се съглася с него. Когато падне мракът, онзи, който познава пътищата наоколо, може да се движи по тях и през доловете и да прави каквото му скимне. Ще бъде толкова добре защитен, колкото и из лабиринтите на мръсните бедняшки квартали близо до Уайтфрайърс или из мъгливите улички на Съдърк.

— Не съм бил и на двете места — замислено рече Тресилиън. — Предпочитам Мелфорд.

Продължиха по пътя си. Полята бяха оградени от двете страни с горички. Корбет имаше чувството, че се е озовал в глух и тъмен край. Пътят ту се изкачваше, ту слизаше и после пак се изкачваше. Корбет разпозна Дяволския дъб, преди Тресилиън да му го посочи: грамадно дърво с широк дънер, което бележело навремето границата на областта. Някога мълния беше паднала върху огромния дъб, но голите му клони все така стърчаха към небето. Корбет слезе от коня. Огледа полето от лявата си страна: по двата бряга на реката се точеха ливади, явно често заливани от водата. Корбет съгледа руини близо до речния бряг.

— Какво е това място? — попита.

— Бийчъм Плейс — обясни Чапълс. — Навремето е било малко имение с къща и стопански постройки, кочини, гълъбарници и обори, но човекът, който го построил, е бил глупак. Реката често залива земята наоколо. След силни дъждове обикновено я наводнява. В развалини е от около трийсетина години вече. Последният останал от рода на Бийчъм беше един възрастен луд, когото намериха удавен в една от избите. Хората от града все говорят, че имало призраци — той посочи към дъба. — Казват същото и за дървото, говорят за призрака на клетата Елизабет.

Корбет прескочи вадата. От двете страни на дървото имаше огради от жив плет с пролуки в тях. Корбет се промъкна през едната.

— Тук ли е намерен трупът на Елизабет?

— Да — отвърна Чапълс. — Така каза Блайдскот, че било отдясно на големия дъб, зад оградата откъм полето.

Корбет приклекна. Допирът на тревата охлади изпотената кожа на китката му. Обърса я и погледна към яките трънливи клони на живия плет, но не забеляза нищо особено. С облечената си в ръкавица ръка внимателно опипа наоколо, зарови с пръсти.

— Какво търсиш? — попита Тресилиън.

Корбет се изправи. Тресилиън се беше облегнал на дъба, Чапълс стоеше от другата страна на вадата. Корбет потисна тревожното усещане за опасност. Не му харесваше Дяволския дъб. С двама непознати стоеше на мястото, където е било извършено жестоко убийство. Щеше му се да беше взел със себе си Ранулф.

— Защо — измърмори Корбет — такова място внушава усещането за уединеност? Дали е от въображението или заради мрачното настроение? Или пък наистина на това място все още витаят ужасите, на които е било свидетел?

Корбет докосна леко Тресилиън и прескочи вадата. Взе поводите на коня си и го поглади по муцуната.

— Какво търсиш? — отново попита Тресилиън.

— Не знам — отвърна му Корбет. — Любопитен съм. Защо младо момиче като Елизабет ще дойде на подобно усамотено място? Не би трябвало да идва тук, нали? Никое разумно момиче няма да се отдалечи толкова от дома си, за да се срещне с някого насред полето.

— Намекваш, че е убита другаде ли? — попита Чапълс.

— Убеден съм, че е убита другаде — отговори Корбет. — Когато онези две момчета са открили трупа й, те са били изплашени, нали? Побягнали са към града и са довели мастър Блайдскот и другите помощници на шерифа. Те са я видели да лежи там и са я издърпали колкото може по-внимателно.

— И? — попита сър Морис, заинтригуван от думите на потайния мургав писар.

— Мъжът, който е изнасилил Елизабет, не е бил толкова внимателен. Бил е груб. Нападнал я е, насилил я е, после е увил въжето около врата й. Даже мъж като Блайдскот, въпреки изпития ейл, е щял да забележи следи от нападението — замълча. — И аз очаквах да намеря кичурчета коса, парчета плат, дори следи от тялото, което е било завлечено под плета. Блайдскот също би го забелязал. Убиецът обаче, изглежда, е бил извънредно внимателен.

— Сериозно ли го казваш? — изсмя се Тресилиън.

Корбет обърна поглед към полето и сърцето му за миг спря. Не беше ли това силует на жена, който се носеше между дърветата от горичката по билото на хълма? Да, сигурен беше, че е женски силует.

— Сър Хю, говореше за убиеца…

— Не мисля, че е бил внимателен — отвърна Корбет, все още взрян в пролуката на оградата от жив плет. — Мисля, че е донесъл увития в платно труп на Елизабет и го е изтъркалял под плета — той хвана поводите и се метна на седлото. — Да наричаме един убиец внимателен? Не, не, господа, имаме си работа с кръвожаден вълк.