Пол Дохърти
Сянката на греха (18)

Глава осемнадесета

— Не те ли мъчи вина? — упрекна го Корбет. — Нощем не наобикалят ли призраци леглото ти? Нямаш ли страх от Бога? Или от правосъдието?

— Хубавите истории ми допадат — отекна насмешливият отговор.

— Елизабет, дъщерята на коларя — с безизразен глас продължи Корбет. — Призракът й е тук. Молих се за нея в църквата. Тя е може би най-добрият пример за начина, по който действаш. Намерил си Питъркин, както си правел винаги, дал си му монета, накарал си го да повтори съобщението. Може би при друг случай Елизабет нямаше да обърне внимание на Питъркин, но тя е млада и наивна. Питъркин изглеждал искрен, при това са му платили, за да й донесе съобщението. И ето че в съдбоносната вечер тя отишла на любимото си тайно място в горичката, близо до Дяволския дъб. Попаднала е в ръцете на смъртта, попаднала е на теб, скрит зад ужасната маска. Нападнал си я, насилил си я и си я убил. Щом си заситил жаждата си за кръв, внимателно си отнесъл тялото до живия плет встрани от Дяволския дъб. Може би си възнамерявал да се върнеш и да го скриеш. Ако е било по силите ти, си щял да скриеш всички трупове, без този на вдовицата Уолмър.

— И за нейната смърт ли нося вина?

— Да, преди пет години си убил поне три жени. Щял си отново да убиеш, но се е случило нещо необичайно. Сър Роджър Чапълс е дарил на църквата триптих. Един Бог знае защо му е притрябвало. Дар ли е било? Или заради угризения на съвестта? — Корбет развърза торбичката си на колана и измъкна нескопосаната рисунка, която беше намерил в стаята на курат Робърт.

— Позната ли ти е, Бъргес? На заден план е изобразен разпнатият Христос, а на преден — три фигури. Тази в средата е на свещеник, мъжът вдясно от него прилича на служител, може да е курат, а може и да е ангел. Вляво от него фигурата носи маска. Виждаш ли я? Елек, панталони за езда, ботуши, а на лицето си — маска, подобна на актьорските. Решил си, че Чапълс ти се подиграва, че е надушил истината. Според теб на триптиха са били изобразени отец Гримстоун, курат Белън, а маскираната фигура си самият ти.

— Истина е, че никак не харесах рисунката — презрително се засмя Бъргес, — зарадвах се, когато някой я изгори.

— Не някой, ти си я изгорил, за да не види някой в нея същия смисъл, какъвто си видял и ти. Знаеш ли, Бъргес, не вярвам, че Чапълс е намеквал нещо. Подобни рисунки са доста често срещани из лондонските църкви. Мъжът вдясно от свещеника олицетворява мъдростта на света, а фигурата вляво е неговата глупост. Това е илюстрация по цитат от свети Павел. Подчертава изкушенията, с които се сблъскват свещениците и ги призовава да ги отхвърлят.

По очите на Бъргес Корбет разбра, че е улучил право в целта.

— Постъпил си глупаво — продължи Корбет. — Не е било обвинение, насочено срещу даден човек. Приел си го като лична обида, тънък намек за кървавите ти дела. Обзалагам се, че по-късно си го схванал и сам. Ако сър Роджър наистина те е подозирал, щял е открито да те обвини.

Бъргес отвори уста, сякаш да каже нещо, но замълча.

— Сър Роджър е пиел. Бил е известен като развратник и пияница. Не са го обичали в града. И ти си решил да го унищожиш! — Корбет не изчака отговора му. — В онази фатална нощ сър Роджър е отишъл при вдовицата Уолмър. След като си е тръгнал, си влязъл ти. Сигурно преди това си я посещавал. Добре си познавал къщата й. Пуснала те е да влезеш. И си я убил.

— Хората знаят, че бях в кръчмата „Златното руно“…

— Да, разбира се, бил си там и преди, и след убийството. Никой не следи кога идваш и кога си тръгваш. Като същински Луцифер си се промъкнал до Риптън, кралския наместник. И на него са му били известни посещенията на сър Роджър при вдовицата, затова е давел мъката си с ейл. Иди, подтикнал си го, изправи се пред нея, открий й любовта си. На Риптън не са му трябвали дълги увещания. Отишъл е долу до къщата й, но е бил достатъчно разсъдлив, та да схване, че вината ще падне върху него, когато я е открил мъртва. Бил е уплашен до смърт. Върнал се е бързо в „Златното руно“. Заявил е, че си е променил намеренията. Наистина, търсел е кой да го придружи обратно до къщата. Каква прекрасна възможност ти се е отворила! Добрият приятел Бъргес го придружава до къщата на вдовицата — и останалото е известно.

— Риптън ли ти го разказа?

— Не — усмихна се Корбет. — Но ще го направи. Когато му вържем ръцете и кралските представители на закона вземат да го разпитват, ще си спомни невероятни неща. Бил си с Риптън, нали? Добрият стар Бъргес, неуморният приятел! Всъщност, подозирам, че тъкмо ти ме нападна при воденицата вечерта, след като пристигнах в Мелфорд. Опитваше се да ме объркаш. Когато влязох в „Златното руно“, ти седеше пред чашата си, радушен и сърдечен, извън всяко съмнение.

Тежестта на въжето на камбаната стигна до ръба на нишата и падна. Корбет не обърна внимание на дрънченето на камбаната.

— Всичко е било подготвено. Къщата на сър Роджър е претърсена. Вече си успял да изпратиш дрънкулките от другите жертви за спомен на сър Роджър. Познавал си мисленето му. Щял е да ги помисли за подаръци от някое свое завоевание. Запратил ги е в сандъка и повече не се е сетил за тях.

— Ами Девърел?

— А, да, стигаме до последната част от плана ти. Всеизвестно е, че отец Гримстоун е пияница. Освен това е и самотен. Добронамерен човек е, но езикът му се развързва от виното. Знае всички тайни на града, нали? Най-вече тези на Молкин. За смъртта на първата му жена, както и за кръвосмесителната връзка с родната му дъщеря, Маргарет. Знае и за Торкъл — как собствената му жена и младият Ралф са го направили рогоносец… И разбира се, знае и за дърводелеца Девърел, който всъщност е монах, избягал от манастира си, и отдал се на насладите на незаконно съпружество, докато се е криел от очите на Църквата.

По челото на Бъргес заблестяха калки пот.

— Това са тайни, споделени при изповед! — изломоти той.

— Някои са, други не — въздъхна Корбет. — Но отец Гримстоун е самотен. Обича да пие с близкия си приятел и полубрат Бъргес, който с годините е насъбрал такива парещи тайни. Знаеш много скандални неща, нали?

— Нищо няма да кажа — озъби се Бъргес.

— Добирал си се по един или друг начин до набелязаните от теб жертви и си ги изнудвал. Надрасквал си им нещо на парче пергамент, нали? Някой цитат от Библията, например? Като онзи, който е получил Молкин — цитат от Левит, който недвусмислено говори за кръвосмешение? Посещавал си ги посред нощ, или пък си ги пресрещал в някоя уличка? Ще направиш това, или ще направиш онова — в противен случай ще си понесеш последствията. Всички са били изплашени до смърт, Торкъл е бил изправен пред присмех, Молкин — пред гнева на целия град, а Девърел е щял да бъде публично заклеймен.

— Не аз съм ги избирал за съдебни заседатели. Блайдскот ги избра!

— Блайдскот ли? — попита Корбет. — За Бога, не е било нужно да си приятел със свещеника, за да разбереш за Блайдскот. Прословут е със своята подкупност, или по-скоро беше. Защото е мъртъв. Успял ли си да научиш за страстта му към малки момченца? Общото между жертвите на изнудването ти са не само тайните им грехове, но и омразата им към сър Роджър. Ти, Маскирания, Удушвача, си подготвил събитията внимателно.

Корбет заизброява на облечената с ръкавица ръка:

— Чапълс е бил с вдовицата Уолмър в нощта на смъртта й; ножът; в къщата му са намерени накитите на някои от убитите жени; свидетелските показания на Девърел; всеобщата неприязън към него и, накрая, съдебни заседатели, които си държал в ръцете си. Какъв шанс е имал клетникът?

Корбет се размърда на стъпалото. Поуспокои се, като чу шум отвън, приближаващи се тихи стъпки. Надяваше се да е Ранулф, а не отец Гримстоун.

— Не си могъл да предвидиш обаче действията на Фъръл, бракониерът. Знаел е кой къде ходи из полето. В нощта, в която е убита вдовицата Уолмър, той я е видял жива и здрава да изпраща сър Роджър. Говорел е наляво и надясно за някакви други хора, промъкнали се към къщата на горката жена. Знаем, че Риптън е ходил до там два пъти. Третият си бил ти, убиецът — Корбет се приведе напред и насочи пръст към Бъргес. — Благодарение на Фъръл ще увиснеш на въжето, вярвай ми. Той станал много любопитен заради това, което е видял и заради лъжите, разпространявани за сър Роджър. Сигурен съм, че имаш заслуга за злонамерените слухове. — Корбет замълча. — На всичкото отгоре Фъръл е видял триптиха, започнал е да се чуди дали истината не е така ясна като картината. И така, къде отива човек, измъчван от съмнения? — Корбет посочи надолу. — Дошъл е тук, в църквата. Дали е говорил с отец Гримстоун, или е дошъл направо при теб? Може би те е обвинил открито? Както и да е станало, от църквата не е излязъл жив.

— Глупости! Фъръл беше пияница. Избягал е от онази негова жена и е заминал нанякъде.

— Пак ти казвам, тъкмо Фъръл ще те окачи на въжето. Теб, Бъргес, човекът, който се вре навсякъде около църквата, човекът, който изгаря икони, който чисти, бие камбаните и копае гробове.

Бъргес, вече видимо притеснен, беше хванал дръжката на камата си.

— Къде слагаш труповете на някои от жертвите, например на Фъръл? — продължи Корбет. — Когато си имаш работа с жена като Соръл, която познава полето като дланта си? Слагаш ги при другите мъртви! Изчетох отново регистъра на покойниците, и мисля, че те хванах, гробокопачо Бъргес. Вечер разкопаваш гроба, за да е готов за погребението на следващата сутрин. Само дето понякога изкопаваш гроба с една стъпка по-дълбок и заравяш някоя от жертвите си, като Фъръл. Или скитащите из пътищата жени. Ще докарам половината град тук с кирки и лопати и ще копаем по данните от регистъра. Ще изровим ковчезите — и ще копаем по-надолу. Мъртвите ще те обвинят. Призраците ще те издадат, Бъргес. Ще представят доказателства, които не можеш да оспориш. Все пак само ти си копаел гробовете. Ще разпитаме и отец Гримстоун, ще претърсим къщата ти, особено онзи малък обор зад нея. Ще се огледаме за чувалчета, натъпкани със слама, за да заглушават шума от копитата на коня ти. И, разбира се — Корбет потупа въжето на камбаната, — ще се върнем на курат Робърт.

Корбет се изправи.

— Тук, в църквата, ще бъдеш съден. Нося кралския печат. Ще призова мъртвите, за да те изобличат. Как само ще се препълни църквата! Ти си убиец, Бъргес, и заслужаваш смърт.

Бъргес беше облегнал глава на вратата и наблюдаваше Корбет с присвити очи.

— Соръл те нарече невестулка, Бъргес. Чудно ми е какъв е истинският брой на жертвите ти. Колко тайни гробове има около Мелфорд? Фъръл и жена му са открили някои. Благодарение на тях убитите ще получат възмездие.

— Предполагам, че Фъръл е донесъл онзи триптих от Ипсуич по заръка на сър Роджър, и след като бедният рицар е бил обесен, си го е припомнил. Фъръл несъмнено те е подозирал. Измислил е песен за дявола и ангела, като е имал предвид триптиха на Чапълс.

— Той беше пияница и глупак!

— Бил е прозорлив глупак. Мастър Бъргес, в Светото писание се казва, че глупостта често е проявление на Божията мъдрост. Решил си, че Соръл е вятърничава, но с моето пристигане тук си променил мнението си. Дал си си сметка, колко много може да й е известно и затова си отишъл в Бийчъм Плейс да я убиеш. Беше се приготвил да убиеш и мен, с онази връв, опъната през моста. Стар бракониерски похват или, в твоя случай, Бъргес, стар войнишки номер! Виждал съм кралските стрелци да го използват, за да съборят конниците от седлата им. О, да — Корбет не сваляше очи от Бъргес, — измъкнал си се от Мелфорд и ако не бях отишъл в Бийчъм Плейс, Соръл щеше да изчезне. Къде щеше да я заровиш? Примамвал си някои от жертвите си в горите зад дома си и, както е станало и с Фъръл, си ги заравял в гробището — Корбет пристъпи напред. — Да влезем в църквата, Бъргес. Там трябва да е пълно с призраци, които молят Бог за справедливост. Те настояват за възмездие, те искат да бъдеш наказан, в този и в другия живот.

Бъргес измъкна камата от ножницата си.

— Какво ще направиш — присмя се Корбет, — ще убиеш кралския писар? — извади собствената си кама. — Аз не се казвам Елизабет. Не съм нежно, изплашено момиче.

— Не си! — озъби се Бъргес. — Ти си умен писар. Не знаеш какво е демоните да вилнеят в главата ти. За едно си прав, че е лесно да се измъкнеш от Мелфорд…

Преди Корбет да успее да го спре, Бъргес се измъкна през вратата и се опита да завърти ключа в ключалката. Корбет чу боричкане и слезе по стъпалата. Вратата не беше заключена и се отвори с размах. Появи се Ранулф, опрял дръжката на меча си под брадичката на Бъргес.

— Къде беше? — нахвърли му се Корбет.

— Търсех те.

Очите на Ранулф не изпускаха Бъргес. Натисна по-силно с меча и го принуди да го погледне.

— Не можах да открия този човек, но си спомних приказките ти за камбанарията. Слушах известно време зад вратата, долавях отделни неща. Я, виж ти, какво сме си уловили!

— Вържи му ръцете! — нареди Корбет. — И щом свършиш, удари камбаната!

Ранулф се подчини. Появи се отец Гримстоун, залитащ и напълно объркан. Когато на вратата се показа и Риптън, кралският наместник, Корбет му нареди да отведе свещеника в къщата му и да го заключи там. За кратко време църквата се изпълни със забързани хора, надошли от пазара. Корбет нареди да се донесе регистъра на покойниците. Даде знак с ръка да стихне врявата.

— Вярно ли е? — извика Риптън. — Мастър Бъргес е арестуван? Той и сър Луис Тресилиън?

— Да — отвърна Корбет. — Но трябва да набавя нови доказателства — той повиши глас и мърморенето сред тълпата спря. — Трябва да бъдат разкопани някои гробове — замълча, за да стихнат надигналите се възклицания. — Ще открием ужасна тайна — продължи той, — моля ви да ми имате вяра.

Корбет поведе неколцина мъже към гробището. Вече беше направил справка кога Фъръл е бил видян за последен път и сравни с датите в регистъра. Разкопаха един от гробовете и отместиха прогнилия ковчег. Не откриха нищо. При втория гроб обаче стоящият вътре в трапа Риптън каза, че има нещо под краката му.

— Не е твърда земя — извика той.

След известни усилия внимателно изровиха и положиха на мократа трева едно ужасяващо на вид разложено тяло. Плътта беше изгнила, бяха останали само няколко кичура коса по черепа. Корбет сложи ръкавиците си, обърна главата и посочи пукнатината в задната част на черепната кост.

— Фъръл е, да — измърмори Риптън. — Бог да го прости! Познах колана и ботушите му.

Чу се женски писък и Соръл, с развята коса, като обезумяла притича през гробището. Погледна към трупа и, ако Корбет не беше я уловил, щеше да падне в несвяст на земята. Остави я да коленичи, хлипаща, скрила лице в ръцете си, и отиде към другите гробове.

Денят напредваше. Имаше гробове, в които нищо не намираха, но твърде често се натъкваха и изкопаваха незаписани в регистъра тела, повечето вече бяха само страшни за гледане скелети.

— Какво е всичко това? — попита Риптън.

— Бъргес ги е убивал — отвърна Корбет — и е заравял труповете нощем. Копаел е гробове или рано сутрин, или късно вечер. Жертвата му е била заравяна преди съответното погребение. Това са всички доказателства, от които се нуждая.

Събираха се все повече хора. Новината беше заляла вече целия град и Корбет се разтревожи. Опасни настроения обхващаха хората и те можеха да изригнат всеки момент. Пръчки и камъни полетяха към стената на гробището, при покритата порта на входа се трупаха групички с войнствени възгласи. Ранулф провери оръжието, затъкнато в колана му, същото направи и Чансън. Корбет се запъти към покритата порта и се изправи пред тълпата.

— Ще има ли правосъдие? — извикаха срещу него.

Корбет позна онзи гражданин, който го беше отегчавал с безкрайните си приказки миналата вечер в общината. Писарят извади кралската заповед и я показа на насъбралите се, така че всички да видят печата й.

— Аз съм кралски пратеник! — извика той. — Овластен съм да разглеждам съдебни случаи и да произнасям присъди! Това и ще направя!

— Ами съдебни заседатели? — попита гражданинът.

— Няма нужда от съдебни заседатели — рязко му отговори Корбет. — Бъргес нападна кралски служител, приносител на кралска заповед. Това е измяна! Въпреки това — снижи глас той — ще е по-добре, ако Бъргес си признае!

Доведоха затворника. Той видя тълпата и се стъписа от заплашителните й викове. Корбет нареди да го отведат под едно тисово дърво, сетне донесоха останките на Фъръл и на останалите трупове, събрани в парчета кожа. Бъргес се втренчи в тези злокобни купчинки изгнила човешка плът, после бавно отмести поглед.

— Ще направиш ли признание? — попита Корбет.

Бъргес шумно си пое въздух.

— Какво мога да кажа? — измърмори той и лукаво се усмихна на Корбет: — Наистина, призраците ме издадоха! Мъртвите ме предадоха.

— Мъртвите искат живота ти — грубо му отвърна Корбет. — Двамата с отец Гримстоун трябва да си получите заслуженото.

— Така ли мислиш? — попита Бъргес.

— Той е твой съучастник — настоя Корбет.

— Не, не е. Просто е един малодушен човек.

— Това признание ли е?

— Не е, мастър писарю. Ако искаш признание, ще го получиш, но след като говоря с отец Гримстоун.

Корбет прие с кимване. Ранулф и Чансън заведоха завързания затворник в къщата на свещеника. Корбет се върна в църквата, седна и заразглежда дърворезбите по олтара. Опита да се моли, но осъзна, че е уморен, обзет от внезапна слабост. Отпусна се в основата на една от колоните и изнурено опря гръб в хладния камък. Беше му призляло от всички тези трупове, от лицето на Бъргес, от нечовешката жестокост, с която беше извършвал убийствата си. Искаше му се да е далеч от Мелфорд.

Трябва да беше минал вече час, когато Ранулф и Чансън доведоха обратно Бъргес в църквата. Затворникът беше като в унес.

— Гримстоун е развалина — измърмори Ранулф. — Седи там и дърдори като дете. До час ще е мъртво пиян.

— А убиецът? — Корбет кимна към Бъргес.

Ранулф опипа вътрешната страна на елека си и измъкна свитък. Корбет го разви — Ранулф беше записал признанието на престъпника с безстрастния и сбит почерк на писарите. Корбет помоли за запалена свещ и зачете. Кръвта му се смрази от списъка на престъпленията.

— Поне петнайсет — измърмори той. — Убил е петнайсет души! — Корбет се изправи. — Доведи затворника!

Корбет застана пред високия олтар. Взе малко разпятие от една странична маса и го постави в единия й край, до него постави кралската заповед. Бъргес стоеше в другия край на олтара, Ранулф и Чансън бяха застанали от двете му страни.

— Адам Бъргес — извиси глас Корбет, — обвинен си в ужасни убийства в Мелфорд и околностите му. Списъкът — той посочи признанието — говори сам.

— Виновен съм — едва помръдна устни Бъргес. — Говорих с отец Гримстоун. Надявах се да ми прости.

— Имам власт да те съдя — заяви Корбет.

— Какъв е смисълът? — Бъргес разкриви лице в подобие на усмивка. — Нека, каквото има да става, да стане бързо. Имаш властта, имаш доказателства, а вече и моето признание. Съжалявам само, че не те убих. Трябваше да те убия още първия ден, когато пристигна. Виновен съм, колкото е виновен Юда и не ме е грижа, че ще свърша на въжето като него!

— Адам Бъргес, с властта на съдия по наказателни процеси, дадена ми с тази кралска заповед, и по силата на собственото ти признание и изнесените доказателства, те обявявам за виновен в ужасни убийства! Имаш право да обжалваш…

Бъргес избухна в смях.

— Нападна с нож и кралски пратеник, което е предателство към короната!

Корбет замълча, търсейки някаква промяна в студените очи на този мъж, който беше отнел толкова много човешки животи.

— Осъждам те да бъдеш обесен на ешафода. Ще можеш да се изповядаш пред свещеник. Присъдата ще бъде изпълнена днес, преди залез-слънце!

 

 

В останалите часове на деня Корбет и неговите хора, с помощта на сър Морис, се заеха да приготвят вещите си. Младият лорд беше поел в свои ръце съдебната процедура, изпрати човек да доведе въоръжена охрана от своето имение. Корбет и сър Луис Тресилиън, охраняван от Ранулф и Чансън, се срещнаха със сър Морис по време на екзекуцията, която се състоя на кръстопътя извън Мелфорд. Насъбрала се беше многобройна тълпа, близките пасища бяха почернели от народ. Бъргес се държа предизвикателно до последно. Качиха го на стълбата, двама от хората на Чапълс го държаха здраво, примката бе здраво стегната около врата му.

Смрачаваше се и излезе студен вятър. Корбет седеше прегърбен на коня си пред бесилката. Той ненавиждаше екзекуциите, обичаен завършек на кралското правосъдие, но този път чувството беше различно, нямаше въодушевление, нито радост — само мрачна решимост да види случаят приключен.

Погледна през рамо. Тресилиън, който беше дал клетва да не бяга, седеше на коня си, вързаните му ръце стискаха седлото. Вниманието му беше напълно погълнато от мъжа на стълбата и стегнатата около врата му примка. Сър Морис, с бледо лице и твърд поглед, седеше до него. Корбет се огледа. Наблизо с китка цветя в ръце стоеше Соръл. Разпозна коларя, Риптън и останалите редовни посетители на „Златното руно“.

— Адам Бъргес! — извика той. — Имаш ли какво да кажеш преди присъдата да бъде изпълнена?

Бъргес се извърна и плю по посока на Корбет. Корбет дръпна назад коня си, чиито копита се плъзнаха по посипания с камъчета път. Писарят вдигна ръка.

— Нека се въздаде кралското правосъдие!

Блъснаха стълбата, но Бъргес беше по-бърз. Скочи сам и тялото му се загърчи и заизвива, а след малко увисна неподвижно. Зловещата тишина се нарушаваше само от тихия шум на вятъра и скърцането на въжетата на ешафода.

— Нека трупът остане там един ден и една нощ! — нареди Корбет. — После може да бъде погребан.

Обърна се и си взе сбогом със сър Морис.

— Постави стража до бесилката — прошепна Корбет. — Убеди се, че убиецът ще повиси там като назидание.

— Ще го направя, сър Хю. Ами сър Луис?

— Не знам — отвърна Корбет. — Той е умен правник. Ще се защити с доводите, че е служил на кралското правосъдие. Бъргес е доказателство за това.

— Същата участ ли го очаква?

— Съмнявам се — отвърна Корбет. — Но му предстоят тежки дни, затвор или изгнание, макар за кратко — свали ръкавицата си. — Желая ти всичко най-добро, сър Морис.

Лордът стисна ръката на Корбет. Писарят обърна коня си и се загледа в безмълвната фигура, която се полюляваше на края на въжето. Усети, че някой го хваща леко за коляното и погледна надолу. Соръл му поднесе букетче цветя. Корбет го взе. Тя не пускаше коляното му.

— Благодаря ти — прошепна. — Сега имам тяло, над което да скърбя и гроб, на който да се моля. Въздадено беше кралското правосъдие.

Корбет се приведе и докосна лицето й.

— Да, мистрес Соръл, както и Божието!