Пол Дохърти
Сянката на греха (17)

Глава седемнадесета

Корбет се върна в „Златното руно“, където хапна осолено свинско, току-що изпечен хляб, резен сирене и чаша разреден ейл. В кръчмата почти нямаше хора, само случайни посетители, отбили се за малко тук, преди да продължат към пазара — продавач на реликви, който редеше на поднос стоките си, търговци, които продаваха панделки, пътуващ калайджия, двамина дребни търговци с язовец, когото се надяваха да насъскат срещу някое куче.

Корбет се качи до спалнята си, седна на масата и се загледа в записките си. Бе спал едва няколко часа, но съзнанието му работеше трескаво, и беше щастлив, че планът му започваше да работи. Съчувстваше на Маргарет, макар че не можеше да достигне до дъното на болката й, надяваше се да й е донесъл поне някакво успокоение. Корбет се замисли за своята малка Елинор и се зачуди как един баща би могъл да посегне с нечисти помисли на дъщеря си. За да се откъсне от тези мисли, подготви стаята за своите посетители и се увери, че ако се наложи, ще може да стигне лесно до меча и камата си.

Докато седеше и чакаше, Корбет задряма за кратко, но се събуди от силното тропане на Ранулф по вратата. Чапълс и Тресилиън влязоха. И двамата бяха небръснати, несресани и облечени набързо. Ранулф донесе столове и ги покани да седнат. Чапълс изглеждаше притеснен. Тънка усмивка играеше по лицето на Тресилиън, сякаш му беше известно какво ще се случи.

— Новини ли имаш? — попита сър Морис. — Трябва да е спешно?

— Не, нямам новини — отвърна му рязко Корбет. — Но стигнах до някои изводи. Вината на баща ти, сър Морис, е само в това, че е обичал пиенето и жените. Не е убил вдовицата Уолмър. Не е насилвал и душил с въже младите жени от града. На бесилката го е изпратил лукав и злонамерен убиец. Обърнали сте се с молба за разследване към Кралския съд и сте молили за помилване. Ще има такова помилване.

— Какво означава това? — прошепна сър Морис.

— Няколко души са знаели, че баща ти е невинен — продължи сър Корбет. — Ти, той самият, убиецът и сър Луис Тресилиън.

Морис погледна учудено към съдията.

— Преди пет години — с безизразен тон продължи Корбет — сър Луис, както му е редът, е призован в общината, където е изслушал показания под клетва и е разгледал доказателства срещу твоя баща. Може и да е имал своите съмнения относно вината на заподозрения, но въз основа на представените доказателства, сър Роджър е изглеждал виновен. Сър Луис вероятно е таял надежда, че съдебните заседатели ще вземат предвид всички доказателства. Трябва да е бил изненадан, когато са постъпили другояче. Отложил е екзекуцията на баща ти. Писал е на краля. Важна част от решението на съдебните заседатели относно твоя баща е, че то е по същество решение на общността. Ако сър Луис беше продължил да възразява срещу него, щяха да го обвинят, че като богат благородник защитава друг богат благородник. Прав ли съм, сър Луис?

— Слушам те внимателно — отвърна съдията.

Отговорът му беше така спокоен, че Корбет се почуди, дали е на прав път. Тресилиън изглеждаше невъзмутим.

— Баща ти умира — Корбет засили напрежението у сър Морис. — Убийствата спират. Сър Луис тогава трябва да се е успокоил, направил е най-доброто, като се е отнасял към теб като към сина, какъвто никога не е имал. Може би дори те е подтикнал да пишеш до Уестминстър? Въпреки това три неща са му давали донякъде основание да вярва в правотата на присъдата. Доказателствата, решението на съдебните заседатели и фактът, че убийствата са секнали. Но е бил и разколебан, защото по някое време Фъръл е изчезнал, а и е бил наясно със славата на Молкин, както и с това колко много от тукашните хора мразят баща ти — Корбет замълча. — И тогава убийствата започнали отново. Вярата на сър Луис във вината на баща ти е била сериозно разклатена. Може също да е подозирал, че истинският убиец е отговорен за несправедливата екзекуция на баща ти. Тогава сър Луис решава да въздаде свое собствено правосъдие.

— Какво искаш да кажеш? — попита сър Морис с побледняло лице. Пръстите му не спираха да шарят по яката на туниката му.

— Сър Луис — обърна се към него Корбет, — според мен ти си виновен за смъртта на воденичаря Молкин, на Торкъл и на Девърел и се обзалагам, че знаеш също така къде е тялото на мастър Блайдскот.

— Знаеш, че съм съдия — проговори Тресилиън. — И като съдия те питам: как ще докажеш твърденията си?

— Ти си добър човек, сър Луис — отвърна Корбет, — но си сгрешил. Подозирал си, че е допусната съдебна грешка. Съчувствал си на Соръл, вдовицата на Фъръл, затова си се опитвал да й помогнеш, няколко пъти в годината тя е получавала вързопчета със сребърни монети. Но тези подаръци от неизвестен дарител са давани в определени дати от годината. Ти си човек на правото до мозъка на костите си, нали? Датите отговарят на периодите, в които заседава съдът в Уестминстър. Така си напомнял сам на себе си станалото. Грижел си се за Соръл, както си се грижил и за сър Морис.

Сър Луис се усмихна и поглади мустаците си.

— Само заможен човек като теб е в състояние да си позволи такава щедрост — заяви Корбет. — Що се отнася до нападението, извършено над теб на Фалмър Лейн, в деня на пристигането ми в Мелфорд, когато си бил на път за срещата си с мен, случаят наистина беше любопитен! Защо си яздил сам? Защо си намери извинение да закъснееш? Не си искал сър Морис да язди с теб, нали така? Искал си да те видим като жертва на нападение, заради допуснатата ужасна съдебна грешка. Спрял си на пътя, огледал си се, не е имало никого. Отрязал си младо дръвче, за да го поставиш напряко на пътеката. Влязъл си между дърветата, събул си ботушите си и си изстрелял стрелата. После си продължил пътя си.

— Някой би могъл да ме види — отбеляза Тресилиън.

— Не, мястото е усамотено. Две неща ме озадачаваха около твоето нападение. Първо, кой ще е този босоног стрелец? Стрелял е веднъж и не е повторил. Соръл, която познава горите като дланта на ръката си и не пропуска и сянка с орловия си поглед, не е видяла никакъв стрелец. И после, щом стрелецът се е нагърбил с това дело, защо е допуснал провал? Молкин, Торкъл, Девърел, а вероятно и Блайдскот, са мъртви. А на теб ти се разминава с драскотини, които сам си си нанесъл. Отървал си се от лъка и колчана със стрелите и си се уверил, че следите говорят за нападение. И си продължил по пътя си. Опитал си се да ни заблудиш. Ти си и този, който е закачил бележката върху бесилката и си надраскал същото съобщение върху надгробния камък на сър Роджър. Не си срещнал никакви затруднения да извършиш намисленото в онзи ден. Наоколо се стелеше гъста мъгла. Гробището е било безлюдно и щом си приключил, си се втурнал към криптата, вече с вид на уплашен и угрижен съдия.

— А убийствата? — попита сър Морис.

Корбет долавяше как на младия лорд му е трудно да преосмисли всичко това.

— Не са представлявали голяма трудност. Всички са знаели, че всяка събота вечер Молкин се налива. Сър Луис е отишъл до воденицата и е отсякъл главата му. С Торкъл е било същото. Есен е, мъгли обвиват безлюдното поле, Мелфорд е съвършеното място за подобни нападения. Навиците на Девърел също са били проучени. Сър Луис е знаел за процепа за наблюдение…

— Какви доказателства имаш за всичко казано? — попита сър Луис.

Корбет не издаде изненадата си от спокойното поведение на Тресилиън. Иска да бъде заловен, помисли си той, очаква да го хванат.

— Първо, оставената в къщата на Девърел бележка. Помниш ли цитата: „Не лъжесвидетелствувай против ближния си“? Повечето хора щяха да изрекат цитата така: „Не лъжесвидетелствай…“ Ти си използвал думата „лъжесвидетелствувай“ по време на процеса срещу сър Роджър. Точните ти думи са: „Ако са лъжесвидетелствували против ближния си, заложили са главите си.“ Какво съвпадение! Молкин е загубил главата си, мозъкът на Торкъл е направен на пихтия. Стрелата от арбалета е улучила Девърел точно в лицето и му е пръснала мозъка. Когато открият тялото на Блайдскот, неговата смъртоносна рана със сигурност също ще е на главата.

Съдията седеше с ръце, поставени на коленете и поглед, прикован в пода.

— Ще те попитам само едно, сър Хю — вдигна очи той. — Залови ли истинския убиец?

— Знам кой е — отвърна Корбет.

— Заклеваш ли се в думите си?

— Кълна се.

Сър Луис хвана края на плаща си и задърпа връзките му.

— Ако ще ме изправят на съд, искам да бъда съден в Уестминстър.

Корбет не обърна внимание на сър Морис, който рязко си пое въздух.

— Така да бъде.

— Аз съм съдия — продължи сър Луис. Прехапа горната си устна. — Положил съм клетва да помагам на истината и да съблюдавам за спазването на кралските закони. Казвал съм ти го и преди, сър Морис. Не обичах много баща ти — беше развратник, женкар. Слава на Бога, ти си друг човек. Даже покойната ми жена… — той замълча. — Никоя жена не беше в безопасност, щом сър Роджър беше наоколо. Но че е убиец, не повярвах никога. Защо ще му е да убива вдовицата Уолмър, щом се радва на ласките й? Все пак имаше доказателства, особено наличието на свидетел като Девърел, да не споменаваме гривните и ножа. Въпреки това си мислех, че съдебните заседатели ще го обявят за невинен, защото ще вземат предвид всички доказателства. Сър Роджър щеше да е оправдан, но и опозорен, и принуден да напусне графството. Изненадах се, когато Молкин се върна с думите: „Виновен без право на помилване.“ Съдията трябваше да довърши жестокото му дело.

Сър Луис се усмихна.

— Сър Хю е прав. Не издадох съмненията си. Въпреки доказателствата, отговорността беше на съдебните заседатели. На всичкото отгоре убийствата секнаха — сър Луиз спря и облиза устни.

Корбет отиде, напълни една чаша с вино и я подаде на сър Луис, който му благодари с поглед.

— Направих свое разследване. Научих как Молкин се е наложил в стаята на съдебните заседатели. Имах сериозни подозрения относно изчезването на Фъръл. Съчувствах на Соръл и на теб, Морис. Направих най-доброто, което можах. Опитах се да бъда бащата, който така грубо ти бях отнел — разклати чашата. — Но когато убийствата отново започнаха, разбрах, че съм допуснал грешка. Някой беше успял да ме подведе. Оказах се не само кукла на конци, но и печат, узаконяващ злодеянията на истинския убиец. Някой бе принудил заседателите да използват закона, за да пратят на бесилката невинен човек. Почувствах се глупак. Разбрах защо понякога Молкин безсрамно ми се хили, или защо, когато ме види, Девърел бърза да се скрие някъде като плъх, какъвто си и беше. Разбрах, че кралят трябва да се намеси. Насърчих сър Морис да напише онези писма, но се чудех какво ще се случи, ако правосъдието не накаже виновниците. Останалото, сър Хю, е както ти каза. Според моята съвест, издадох смъртни присъди, считах за виновни Молкин, Торкъл и Девърел. Може и да не съм заловил истинския убиец, но съм кралски съдия и за мен вземането на подкуп и даването на лъжливи показания са углавни престъпления. Проучих всичките им навици: пиянството на Молкин, криенето на Торкъл от шавливата му жена в навеса за вършитба и потайния Девърел с неговия процеп за наблюдение.

— Ами Блайдскот? — попита Корбет.

— А, да, нашият дебел и подкупен помощник-шериф. Не е било случайност избирането на Молкин и Торкъл. Вината му е същата като тяхната. Поканих го на среща близо до река Суейл. Исках да видя как ужасът се изписва на тлъстото му лице. Не исках да ми се изплъзне, овързаното му с камъни тяло още лежи из крайречните храсталаци — Тресилиън остави чашата си на пода. — Не съжалявам, Корбет. За нищо и никого.

— Защо не ме изчака? — попита Корбет.

— Ако трябва да съм честен, сър Хю, не знаех колко си прозорлив. Не исках да се измъкнат с лъжите си. Бяха се подиграли с мен, с моя съд, не с твоя. Не исках да ги видя как се спасяват. Съжалявам за лъжите, но исках да те объркам, така че да имам време да приключа със задачата си. Най-трудно беше да пипна Девърел. Не беше човек, който ще тръгне да обикаля из полето нощем — сви рамене. — Какво още да кажа? Какво друго има за казване?

Сър Хю стана и постави ръка на рамото му.

— Сър Луис Тресилиън, в името на краля, арестувам те за убийство! Ще бъдеш отведен в Лондон и затворен, и когато короната реши, ще се изправиш пред съда — Корбет улови погледа му. — Очакваше го, нали?

— Бях чувал за теб — каза Тресилиън. — Дните минаваха и разбрах, че е само въпрос на време. А истинският убиец…?

— Ще бъде заловен. Душите на неговите жертви стоят пред Божия съд и настояват за справедливост.

— Мислиш се за един от ангелите на справедливостта ли? — изгледа го сър Луис.

— Не, сър — Корбет пристегна колана с меча си. — Но им служа. Ранулф, Чапълс може да остане със сър Луис. Той ще бъде затворен в една от стаите на кръчмата. Заключи вратата и нека Чансън я пази.

— Няма да избягам — каза сър Луис. — Имаш думата ми. Нито ще направя нещо малодушно. Може би се досещаш каква ще бъде защитата ми, Корбет? Аз съм кралски съдия. В моя съд са били извършени лъжесвидетелстване и убийство. Въздадох справедливост в името на краля.

Корбет се спря на вратата.

— Дори когато е в името на краля, сър Луис, справедливостта не може да погазва закона.

— Къде отиваш? — попита Ранулф.

— В църквата. Ела после при мен, Ранулф. Мъчи ме любопитство по отношение на въжетата в камбанарията.

Корбет затвори вратата след себе си и бавно слезе по стълбите. Пазарът вече беше изпълнен с хора и шумотевица. Дребните търговци и чираците крещяха цените си, примамваха клиентите си с платове от Брюж, испанска кожа, плодове, докарани от лондонските търговци, накити и украшения от Ипсуич. Продавач на реликви приканваше хората да купят запечатана чаша, която според твърденията му съдържала последния дъх на свети Георги. Корбет си пробиваше път, отблъскваше с ръце и клатеше отрицателно глава, когато търговците се изпречваха на пътя му и тикаха в ръцете му нов колан, ботуши за езда или позлатени шпори. Най-после се измъкна. Сграбчил дръжката на меча си, се отправи към църквата. Поспря пред гроба на Елизабет и забеляза оставената върху прясно изкопаната пръст бяла роза.

— Помогни ми — прошепна Корбет.

Влезе през страничната врата. В олтара горяха свещи, но беше празен. Благоуханен дим от тамян от утринната литургия все още се виеше на тънки талази. Изкачи се към камбанарията, влезе в тясното помещение и известно време внимателно разглеждаше тежестите, привързани за долните краища на въжетата.

— Да знаех само кой е светецът-покровител на звънарите в църквите — промърмори на себе си Корбет. — Щях да му се помоля.

Хвана едно от въжетата, постави края му на полегатия перваз на прозореца и се върна в църквата, като затвори вратата след себе си. Седна за малко да се помоли. Искаше да успокои мисълта си, да се съсредоточи и да провери дали предположенията му са верни. Отиде до параклиса на Света Богородица, запали свещ и коленичи на покритата с възглавничка молитвена пейка, вперил поглед в лицето на Девата.

— Напомняш ми Мейв — прошепна Корбет.

Почувства вина заради разсеяната си молитва, прекръсти се и се върна отново в църквата. Вратата, през която изнасяха мъртъвците, се отвори. Влязоха някакъв мъж и старица, която запали свещ, помоли се и си тръгна. Тревога обзе Корбет. Тъкмо щеше да се върне в камбанарията, когато камбаната удари и сърцето му подскочи.

— Така си и мислех — прошепна си той и със замах отвори вратата.

Въжето с привързаната към него метална тежест се беше изплъзнало от нишата на прозореца и предизвикало слабо люлеене, от което камбаните бяха започнали да бият. Корбет отново вдигна въжето и го постави по-навътре на перваза на прозореца. Чакаше и наблюдаваше. Изработената от олово тежест беше гладка и блестяща. Видя как започва много бавно да се плъзга по перваза.

— И колкото по-навътре я сложа — каза си Корбет, — толкова повече време ще й трябва, за да падне. Сега трябва само да чакам.

Седна на стъпалата на камбанарията и се зачуди къде ли е Ранулф. Вратата, от която изнасяха мъртъвците, се отвори и в нефа отекнаха стъпки. Влезе Бъргес.

— Какво става, за Бога? — възкликна той. — Защо бие камбаната?

Видя поставения в прозоречната ниша край на въжето. Отвори уста и отстъпи назад.

— Какво правиш, сър Хю?

— Чудех се — отвърна Корбет — как така църковните камбани могат да бият, когато църквата е празна? В нощта, когато курат Робърт умря, нямаше никого в църквата. Помниш, нали? Всички седяхме в общината, хапвахме си сладко и се наслаждавахме на благоденствието на мелфордските жители. Тогава църковната камбана започна да бие. Ти веднага скочи, мастър Бъргес, и пъргаво се затича да видиш каква е причината. Малко по-късно се върна забързан, и съобщи ужасен, че курат Робърт се е обесил. Нямало следи от насилие, нито следа, че става дума за убийство. При това в ръкава му бе открито парче пергамент с цитат от псалмите, как греховете му били пред него. Следите навеждаха на мисълта, че курат Робърт е убиецът на онези момичета. Воден от чувството си за вина или от страх да не го заловят, той се е възползвал от възможността, когато църквата е пуста, дошъл е в камбанарията и се е обесил.

— Така е станало — заекна Бъргес.

Корбет се облегна на коленете си и му се усмихна.

— Не е така, мастър Бъргес. Първо, защо ти хукна към църквата? Защото камбаната заби? Не беше ли това работа на курат Робърт? И ако има някакъв проблем, сам да измине краткото разстояние до общината и да съобщи, на Гримстоун или на теб.

— Курат Робърт обичаше да пие — горчиво издума Бъргес. — Или давеше мъката си с много вино, или се бичуваше заради греховете си и се молеше, проснат на студения каменен под.

— В това няма съмнение, мастър Бъргес. Миналата нощ обаче е дошъл тук, за да се моли и размишлява, докато ти и отец Гримстоун сте се приготвяли за празненството. Ти си дошъл при него, изпълнен със загриженост и си му донесъл голяма купа с вино, подправено със сънотворно. Видях, че отглеждаш такива треви в градината си. Курат Робърт не е бил канен на празненствата и вероятно е имал обичая да ги избягва. Искал е да седи тук в тъмнината и да се самосъжалява. Ако виното не е било достатъчно да го приспи, то сънотворното е щяло да свърши тази работа. Докато е пиел, ти си се занимавал с нещо из църквата, както винаги. Върнал си се в камбанарията, взел си едно от въжетата и си го поставил колкото си могъл по-навътре в нишата на прозореца, било е нещо, което си научил като момче или пък си забелязал с годините. Нишата има лек наклон. Накрая въжето, придърпано от тежестта си, се спуска надолу и от люлеенето му, камбаните започват да бият. Сам го проверих. Имах съмнения, че ако го оставя дълбоко навътре в нишата — Корбет се намръщи, — ще ми отнеме доста време преди тежестта да падне.

— Глупости! — възкликна Бъргес.

— Мога да го докажа — тихо рече Корбет. — Не съм учил механика в Оксфорд, но поназнайвам нещо за мерките и теглилките. Както и да е, чул си своя сигнал да се втурнеш бързешком към църквата. Къщата е била заключена. Клетият курат Робърт преди това е изпил виното и бързо е заспал. Замъкнал си го в камбанарията, нагоре по стълбите, вързал си въжето около врата му и си пуснал тялото му. Клетият курат изобщо не е дошъл на себе си. Може би си го дръпнал за краката, за да ускориш смъртта му? Затова камбаните биха за втори път онази вечер. Скрил си чашата, лесна работа. Избърсал си устата на мъртвия с парцал и си се огледал: всичко е било наред, затова си се върнал забързано в общината, за да обявиш тъжната новина.

— Ами писмото?

— Какво писмо?

— Парчето пергамент, скрито в ръкава на Робърт?

— А, да, ти си го сложил там. Донесъл си виното на курат Робърт. Преди да излезеш от къщата с отец Гримстоун, си претърсил стаята на Белън, докато той е бил в църквата, и си взел всичко, което би могло да предизвика подозрения. Търсил си и подобно парче пергамент. Обзалагам се, че курат Робърт е бил известен с това, че си записва стихове и цитати от Библията, над които да размишлява. Онзи, който си взел, е бил подходящ, макар че всеки от тях би ти свършил работа. Сложил си го в торбичката си и си отишъл в общината.

Бъргес вече си беше възвърнал самообладанието. Скръсти ръцете си на гърдите, сякаш искаше да покаже на Корбет, че не ги държи близо до камата си.

— Ами ако тежестта не беше паднала? Ако се беше случило нещо?

— Тогава курат Робърт щеше да се събуди с тежко главоболие и с обичайното чувство на вина. Ти щеше да си се повеселил на празненството на общината и да чакаш друга възможност. Вярно е, че понеже си бил в стаята на курата, е било възможно той да забележи, че някои ръкописи липсват и да се разтревожи. Но отново би обвинил себе си. Дали е щял да си спомня ясно какво е правил? Или пък е щял да обвини отец Гримстоун, който, като се напие, се вре, където не трябва?

— И защо ми е да убивам курат Робърт?

— Защото си убиец, мастър Бъргес. Обичаш да убиваш. Най-много обичаш да гледаш ужаса, изписан по лицето на някое момиче, което насилваш, а после душиш с въже.

Бъргес преглътна с мъка.

— Няма да слушам тези лъжи.

— И къде ще отидеш? Хората ми са отвън пред църквата — излъга Корбет. — Ще те арестуват, щом излезеш. Искаш ли да ти кажа защо си убил курат Робърт?

— Имаш само предположения — присмя му се Бъргес. — Защо ми е да убивам човек, с когото съжителствам от толкова много години? Беше ми приятел.

— Преди всичко е бил курат в тази църква — рязко му отвърна Корбет, — а ти си ставал все по-загрижен. Отец Гримстоун е пиел много, започнал е да губи паметта си. А онова, което наистина е тревожело курата — и признавам, че не мога да го докажа — е, че някой, не знам кой, му е съобщил, че изповядани грехове са ставали достояние на другите. Бог знае как е разбрал.

— Значи нямаш доказателства?

— Напротив. Курат Робърт е бил озадачен от това и сериозно разтревожен. Сигурно го е обсъдил с отец Гримстоун, който, естествено ти е казал? Или пък си наминал през стаята му и си го заварил да пише до своя епископ? Белън е ставал опасен, затова си го убил! В същото време напълно е било възможно убийствата на младите момичета да се припишат на него. В действителност куратът не е знаел почти нищо за убийствата. Но всеки свещеник с капчица съвест би се разтревожил, ако е погазена тайната на изповедта. До последния си ден ще се чудя, а и ти също — додаде Корбет — кой е бил този човек. Гръмогласният Молкин? Дъщеря му? Или Девърел, нашият страхлив дърводелец? Или пък Блайдскот?

— И за смъртта на Молкин и на Девърел ли ще ме обвиниш?

— Разбира се, че не — отвърна Корбет. — Тях ги е убил сър Луис Тресилиън, който си е дал сметка, че заради лъжливите им показания е бил обесен невинен човек.

Бъргес подскочи, видимо развълнуван.

— Да, сър Роджър е бил невинен! Ти си убивал, Бъргес, и заради теб останалите са лъгали, давали са лъжливи показания и накрая са били убити, за да защитят греха ти.

Корбет стана и тръгна към стъпалата, увеличавайки разстоянието между себе си и убиеца.

— От край време си убиец, Бъргес! Станал си войник, за да убиваш. Изпитвал си наслада от топлата, шуртяща кръв, от мириса на смъртта, и то още от времето, когато си бил младеж в едно стопанство близо до Мелфорд. Преди колко време е било това? Преди четиридесет години? Още при управлението на бащата на нашия крал ли? Прегледах внимателно регистъра на покойниците. Правят впечатление убийствата на две-три момичета отпреди десетилетия, както и кратките записки за телата на „неизвестните“. Кои са били тия „неизвестни“? Клети странници? Проститутки? Уличници? Бегълки, имали нещастието да дойдат в Мелфорд? Дебнел си жертвите си из пътищата на това поле, както невестулката дебне зайци. Никой никога не е бил заловен за убийствата, може и никого да не го е била грижа. Бил си в безопасност. На вид си бил почтения, грубоват Бъргес, полубрат на младия Гримстоун, който е бил предопределен за църквата. Питам се, дали си отварял някога тази книга и дали си поглеждал имената на жертвите си в нея? Чувствал ли си някога вина?

Бъргес успя да устои на погледа му.

— Учил си за зидар, но накрая изкушението на войната, като възможност да се отдадеш на жаждата си за кръв, те е отвело от тук. Бог знае за колко убийства си отговорен из всички краища на кралството. По време на походите в Шотландия и Уелс, където цели села и градове са минавали под меча, кой се интересува от труповете?

— Бях добър войник — присви очи Бъргес. — Кралските военачалници нито веднъж не са отправяли обвинение срещу мен.

— Разбира се, че не са. Войските се придвижват бързо. Никой не би забелязал. Драги ми Бъргес, срещал съм войници като теб — убийци до мозъка на костите си. И добри пари си припечелил. Грабил си жертвите си, нали? Не само ония, които си убивал, но и всички, до които си успявал да се докопаш.

— Военна плячка — беше хладнокръвният отговор.

— И си донесъл обратно плячката си в Мелфорд, за да покажеш на всички колко добре си се справил. Купил си старата къща на лесничея и веднъж завинаги си се превърнал в полубрата и благоразумния приятел на отец Гримстоун.

— Той имаше нужда от помощта ми.

— Няма съмнение! Годините не са се оказали милостиви към отец Гримстоун, нали? Идеализмът, мечтите са повехнали. Самотният и вече залитнал по чашката Гримстоун е имал остра нужда от подкрепата ти!

— Ние сме полубратя, а той беше добър свещеник.

— Сигурен съм, че си дал всичко от себе си, за да прикриеш жаждата си за кръв. Може дори да си се опитвал да се бориш срещу разните демони, които са разяждали жестоката ти душа. Но старите привички трудно умират, нали, Бъргес? Ти си опитен войник. Знаеш как да приглушиш тропота от копитата на коня. Пък и Мелфорд се е разраснал, станал е още по-богат град, а полето, пълно с горички, хълмчета и лесове, тучни ливади и живи плетове, които са превърнали тесните пътища почти в окопи, е станало още по-безлюдно и набраздено от пътечки място. В Мелфорд лесно се влиза и излиза, няма градски стени, няма затворени градски порти. Затова отново си излязъл на лов, но с маска на лицето.

— С маска на лицето?

— Да, с маска на лицето. Нещо, което си донесъл от пътуванията, или си го намерил тук, в Мелфорд. Обикновено я носиш прикачена на седлото или увита в парче плат. Била е твоето прикритие, в случай, че някоя от жертвите успее да се измъкне. Отначало си бил предпазлив. Насочвал си се към уязвимите, беззащитни момичета, които обикалят пътищата, съпругите или дъщерите на пътуващите търговци, някоя случайна бродеща по пътищата изгубена душа. Нападал си, насилвал си и си убивал. Бог знае къде лежат телата им, но на това ще се върнем след малко.

— Ако нямаш трупове, нямаш доказателства! — грубо рече Бъргес. — Сър Хю, предполага се, че си писар на краля. Всичко, което чух, са само празни предположения и заплахи. Казаното от теб може да бъде казано за мнозина други в Мелфорд.

— Така е.

Корбет разпери ръце и се зачуди къде се бави Ранулф. Бъргес беше затворил дебелата дъбова врата. Корбет прикри безпокойството си. Ако Ранулф влезеше в църквата, щеше да си помисли, че няма никого и да тръгне да го търси другаде.

— Ти си ловец, Бъргес, ловец на невинна плът. Важничел си из Мелфорд, скрит зад образа на приятел и довереник на свещеника. Седял си тук в църквата и си наблюдавал молещите се с очите на лисица, която дебне пилците в кокошарник. Мелфорд се е променил, нали? Момичетата са поохранени, по-добре облечени, имат повече време за себе си. Пазарът ги привлича. Виждаш хубавите им лица, издутите им пазви. Похотта ти расте, наситил си се на дрипави скитници и на мърляви слугини. Но как да ги примамиш в клопката?

Корбет замълча. Загледа се как тежестта на въжето приплъзна още малко по нишата.

— Затова си избрал идиота Питъркин. Примамил си го да предава съобщения до една или друга жена. Питъркин го е вършил и преди. Научил си го на прости стихчета, на които малко жени могат да устоят, особено пък когато Питъркин с готовност е показвал, че са му платили да отнесе съобщението. Как да не изгори от любопитство едно младо момиче? Да, тя ще си мълчи: ами ако другите я разкрият или съобщението се окаже шега? Не й се ще да излезе глупачка. Пък и кой би обвинил клетия Питъркин? Първата ти жертва се е хванала на въдицата. Отишла е на някое пусто място, а ти си я причакал. Повечето убийства са станали привечер. Насилвал си и си убивал, прикрит под ужасяващата маска на лицето си. Скривал си тялото и тихомълком си се връщал в Мелфорд — Корбет сви рамене. — Кошмарът е започнал!