Пол Дохърти
Сянката на греха (11)

Глава единадесета

— Ecce Corpus Christi. Това е тялото Христово!

— Амин! — измърмори Корбет.

Усети нафората върху езика си и отново коленичи. Плочките на пода бяха леденостудени. Корбет остави настрани обърканите си мисли, притвори очи и започна да се моли. Ранулф също притихна в молитва. Отец Гримстоун продължи със заключителната част на литургията. Корбет се прекръсти и се огледа наоколо. Неколцината енориаши се бяха събрали около стъпалата при сакристията. С учудване забеляза, че Бъргес има своя молитвена пейка и щом свещеникът приключи, старият войник се втурна да гаси свещите и да прибира ритуалните покривки.

Старата Крауфорд и Питъркин, зяпнал идиотски с уста, които също бяха в църквата, нещо пухтяха и пъшкаха. По някое време старицата се изправи, в едната си ръка взе тоягата, а с другата поведе Питъркин, кимна на Корбет и излезе през страничната врата, през която изнасяха мъртъвците.

Корбет се прекръсти и, следван от Ранулф, се запъти към нефа. Църквата беше студена и влажна, но добре поддържана и чиста. Пейките бяха подредени нагъсто в трансептите. Дъбовата преграда между нефа и олтара, дървените статуи, както и цялата църковна утвар, бяха излъскани до блясък. Очевидно бяха похарчени и доста пари за впечатляващите стенописи. Една сцена особено се открояваше: представляваше Христос, който след възкресението Си слиза сред мъртвите. Спасителят стоеше на брега на геената огнена и скръбно наблюдаваше множеството обречени.

— Какво богато въображение — полугласно рече Корбет. — Всяка църква, Ранулф, има свои уникални стенописи — те са различни, както са различни и художниците, които ги изписват…

Той спря да се полюбува на триптиха с младенеца Иисус, от двете му страни бяха застанали Дева Мария и Йосиф. Корбет се усмихна на приликата между изобразения на заден план град и Мелфорд. Бавно се върна при олтара. Трите трона, поставени отстрани, бяха целите украсени с богата дърворезба. По традиция, майсторът беше изобразил местни битови сцени и събития: съпруга, която налага пияния си съпруг, куче, захапало парче месо, развеселен свещеник, надигнал до устата си чаша. Олтарната част беше сърцето на църквата. Прозорците зад олтара блестяха с многоцветните си стъклописи; инкрустирана със сребро и злато дарохранителница съхраняваше причастието, тежките месингови свещници проблясваха на светлината на олтарните свещи. Меки хубави килими покриваха стъпалата пред олтара, а самият олтар беше изработен от прекрасно, излъскано до блясък дъбово дърво.

Следван от разсеяния Ранулф, Корбет доближи до параклиса на света Богородица. Статуята на Дева Мария, държаща на ръце младенеца Иисус, напомни на Корбет параклиса на света Богородица в Уолсингам^[1]. Той пусна монета в тежката кутия и си взе няколко свещи. Запали ги от една малка догаряща свещица:

— Една за Мейв, една за Елинор…

Тъкмо бе свършил, когато отец Гримстоун, придружен от курата Робърт и Бъргес, се приближиха към него.

— Искаш ли да разгледаш църквата?

Корбет кимна с благодарност и свещеникът гордо започна да го развежда, показваше му стенописите, разказваше му за предметите, дарени от енориашите. Сетне по тесни и разкривени стъпала го поведе към камбанарията, цялата омотана в разноцветни въжета за камбаните.

— Това е старата част на църквата — обясни той.

Корбет огледа тесните като процепи прозорци в дъното на нишите.

— Напомня ми погранична кула на шотландската граница — заяви той. — В случай на заплаха, войниците заемат позиция в тия ниши.

— Това е царството на курат Белън — каза отец Гримстоун и на червендалестото му лице се появи усмивка, макар погледът му да си оставаше напрегнат и сълзлив. Потупа гордо курата по рамото.

Куратът не даваше вид да е изпълнен с гордост. Облечен в черното си расо, привързано на кръста с бяла връв, той стоеше с пребледняло лице и гледаше тревожно. От време на време устните му беззвучно мърдаха, сякаш говореше сам на себе си.

— Научих — каза отривисто Гримстоун на Корбет, когато слязоха от камбанарията, — че си се срещнал с някои от моите енориаши вчера вечерта. И че лично си се запознал с кралския наместник Риптън…

— Интересно беше — уклончиво отвърна Корбет. — Много хубава църква имате, отец Гримстоун. Водите ли църковен регистър на покойниците? — рязко попита той.

— Да… — каза смутено свещеникът. — В сакристията е.

Поведе го към църквата и влязоха в малка, облицована с дъбова ламперия стая, претъпкана с всевъзможни сандъци и шкафове. Ухаеше на тамян и свещи от пчелен восък, на стената, високо над дъбовата облицовка, имаше огромно черно разпятие, което веднага се набиваше на очи. С треперещи ръце отец Гримстоун отключи сандъка с документите на енорията и се зарови в тях. Едри капки пот се застичаха по лицето му, и той незабележимо потри корема си, докато тромаво ровеше в сандъка.

Притеснен си, помисли си Корбет, но си и пияница. Подобна гледка представляваха и духовните лица от Кралската канцелария, които прекарваха нощите си из кръчмите. Лицата им изведнъж пламваха, започваха да се потят, ръцете им трепереха, сякаш ги мъчи паралич. Бъргес беше загрижен, готов на мига да се притече на помощ на свещеника. Най-сетне Гримстоун откри обкования със сребро по краищата регистър и го измъкна. Страниците бяха дебели и шумоляха при разгръщането.

— Дело е на един майстор книговезец от Ипсуич — каза той. — Към стогодишен е, но е добре съшит. Защо ти е дотрябвал регистърът, сър Хю?

— Вписано ли е името на коларската дъщеря, Елизабет, в него?

— Да, да — рече объркано свещеник Гримстоун. — Разбира се, че е вписано. По пладне днес ще отслужим за нея заупокойна литургия — посочи одеждите в черно и златно, поставени на един от сандъците. — Робърт ще пее на литургията. Той има приятен глас. Познаваше момичето по-добре от мен.

— В какъв смисъл? — остро попита Корбет.

Куратът пристъпи напред, заровил пръсти в рошавите си коси. Не е толкова разтревожен, колкото изглежда, помисли си Корбет. В погледа му се четеше притеснение, но той не трепваше.

— Веднъж дойде при мен в изповедалнята.

— И не си се срещал с нея по друг повод, освен като свещеник?

— Не, сър Хю, защо да го правя? Аз съм свещеник, дал съм обет за целомъдрие. Изслушах и опростих невинните й прегрешения. Познаваш канона, писарю.

— Познавам църковния закон, отче! За свещената тайна на изповедта, нали така? Нямах намерение да те питам какво си чул по време на изповедта.

В очите на курата се появи усмивка.

— Не исках да те засегна — Корбет свали ръкавиците си и ги затъкна в колана на меча си. — Но горкото момиче е мъртво.

— Така е, сър Хю. Тялото й лежи мъртво, но душата й е с Господ. Елизабет нямаше големи грехове, поне не ми изповяда такива.

— А какво ще кажеш за сър Роджър Чапълс? — обърна се Корбет към Гримстоун.

— Вече го обсъждахме, сър Хю. Казах ти, каквото знаех. Последната си изповед сър Роджър направи пред един странстващ монах. Но и той каза, че сър Роджър не е изповядал никакви убийства.

— Мислиш ли наистина, че е бил невинен?

— Всички сме грешни.

— Бил ли е убиец според теб? — настоя Корбет.

— Не знам — отец Гримстоун се отпусна в един в стол с висока облегалка. — Нищо не знам за сър Роджър. Но не мога да говоря за него като за Божи човек. О, идваше на църква за неделната литургия, или когато се налагаше. Дари на църквата един триптих, но по-късно той беше изгорен.

— Защо беше изгорен? — вдигна вежди Ранулф.

— Може би някой от моите енориаши чувства неприязън към всичко, дошло от рода Чапълс в тази църква.

— А Молкин и Торкъл? Идваха ли редовно на църква?

— Торкъл идваше по-често от Молкин — отговори Гримстоун. — Що се отнася до воденичаря, той нямаше страх ни от Бога, ни от хората. Не обичаше свещениците.

Корбет се приближи и пое тежкия регистър от ръцете на свещеника.

— Като свещеник си слушал изповедите им?

— Да, изповядвал съм и двамата.

— Отец Гримстоун — приклекна ниско Корбет, за да улови погледа му. — Из Мелфорд свободно се разхожда убиец. Убил е вдовицата Уолмър, а също и други жени. Вярвам, че вината за грозната екзекуция на невинен човек е на този убиец. Не знаеш ли нещо, което да ми е от полза?

— Питай — замънка свещеникът. — Питай ме, каквото ти е угодно.

Корбет потупа регистъра на покойниците. Изправи се и погледна към курата.

— В Мелфорд идват много хора. Търговията е оживена и в града може да се влезе и излезе през всевъзможни пътища и пътеки. Дали не се е случвало някога да потропат на портата ти и да попитат за изчезнало момиче? От семействата на калайджиите, на търговците, на скитащите цигани? — той се усмихна към Бъргес. — Или някой войник на служба, чието семейство се мести от една крепост в друга? Случвало ли се е?

— Случвало се е няколко пъти в последните години — отговори куратът. — Но не знам дали момичето, за което питаха тогава, не се е върнало при семейството си. Или може да е избягало. Миналата пролет тук бяха едни пътуващи търговци с техните семейства. Питаха за някаква жена, която изчезнала. Изслушах ги, но как можех да им помогна?

— Робърт е прав — додаде Бъргес. — В името на Бога, сър Хю, иди в Ипсуич. Ще видиш, че уличките са пълни с млади момичета, избягали от семействата си или от господаря си. Вдовицата Уолмър също е добър пример.

— Ти познаваше ли я?

— Не, сър Хю. Но ми се ще да я познавах…

Корбет запрелиства регистъра, изпълнен с гъсто изписани редове. Бъргес беше прав — бордеите в Ипсуич, а още повече в Лондон, непрекъснато се пълнеха с избягали момичета. Доставчиците на свежа плът неуморно търсеха нови момичета — и въпросът беше станал толкова сериозен, че дори беше разглеждан от Кралския съвет.

Погледна към застаналия до вратата Ранулф с надеждата, че е успял да прикрие смущението си. Беше много удобно да лежиш в спалнята си и да развиваш теории. Но сега му трябваха сигурни факти, доказателства.

— Нека ти задам друг въпрос — Корбет се приближи до малкия прозорец с решетка, за да може да проучи по-внимателно записките в регистъра. — Енорията на „Сейнт Едмънд’с“ включва преди всичко Мелфорд, нали? В гробището няма ли място, наречено „Земята на грънчаря“?

— Има — заяви отец Гримстоун. — Тази част от гробището е за скитниците, за самоубийците и за починалите от заразни болести. Често дори не знаем имената им. Толкова хора умират в Мелфорд: някой пътуващ калайджия, който се е поболял от треска или просяк, премазан от каруца.

— А телата на непознати жени? — попита Корбет.

Гримстоун прехапа замислено долната си устна и умолително погледна към курата.

— Робърт, аз не мога да си спомня, а ти?

— Имаше една — обади се Бъргес и взе регистъра от ръцете на Корбет. — Преди около две години. Тялото на една млада жена беше извадено от реката.

— А, да, спомням си — отец Гримстоун щракна с пръсти. — Бедното създание. Трупът й беше стоял във водата толкова дълго, че веднага трябваше да я погребем.

— Ето! — Бъргес беше открил датата на нейната смърт.

Корбет проследи късите му пръсти по страницата и прочете на глас написаното на латински.

— Погребана, тяло на непозната жена, деня на свети Йоан Кръстител, 1301 година.

— Къде беше открито тялото й? — Корбет подаде регистъра обратно на свещеника.

— Долу, близо до Бийчъм Плейс — отвърна Бъргес. — Доколкото си спомням, бракониерите я извлекли от водата. Била е открита сред буренака.

— Дали не е бракониерствала? — усмихна се Корбет. — Впрочем, като стана дума, вчера се видях със Соръл, жената на бракониера Фъръл.

— О, горката невежа душа.

— Фъръл идвал ли е понякога при вас? — попита Корбет.

Свещеникът поклати отрицателно глава.

— Идвал е — обади се куратът Робърт. — Беше тъкмо след екзекуцията на сър Роджър.

— И? — учудено погледна отец Гримстоун.

— Не помниш ли, отче? — настоятелно продължи куратът. — Говори с него в дневната.

Гримстоун примигна. Корбет се вгледа в него по-отблизо. Мрежа от тънки вени беше нашарила лицето на свещеника. Корбет различи три по-тъмни петна: на врата, на челото и на дясната му буза. Писарят си припомни думите на свой приятел, лекар от Лондон — подобни петна показват, че човекът е заклет пияница.

— Да, идва — неуверено поклати глава Гримстоун. — Дойде и заразправя какви ли не измислици, че сър Роджър бил невинен. Не му повярвах. Всъщност го слушах с половин ухо, но тогава той каза нещо интересно — за някакъв маскиран. Фъръл обаче винаги разправяше небивалици.

— Питам се защо ли Соръл продължава да търси трупа му? — вметна Бъргес. Приближи се, застана отстрани на стола и потупа свещеника по рамото.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.

— Ами, лично аз не съм полски човек — отвърна старият войник. — Но ти си видял какви са околностите, сър Хю. Всяка педя земя тук е покрита с трева, а Фъръл и Соръл познават целия район на пръсти.

Корбет внимателно следеше мисълта му.

— Разбира се — измърмори той. — Пресен гроб може и да не привлече вниманието на някой странник, но Соръл лесно би го открила. Едно разкопано място из ливадите веднага ще се набие на очи, все някой овчар или ратай ще го види. Да не говорим за дивите животни, които надушват гниещата плът и я изравят.

— Което значи, че тялото му е скрито добре — обади се и Ранулф.

— Да. И това ме убеждава, че сър Роджър е бил невинен — добави Корбет. — Фъръл е дал показания в негова полза и е изчезнал.

— Може да е избягал.

— Глупости! — Корбет обърна очи към курата. — Бог е свидетел, че Соръл го е обичала и, без съмнение, той също я е обичал. Според нея е бил убит и аз съм съгласен, че е станало така. Да се върнем обаче на воденичаря Молкин — Корбет приседна на капака на един от сандъците. — Помните ли загадките, които решавахме като деца? Разбъркани думи, в които се криеше съобщение? Или отделни детайли от картинка, които като се подредят по нов начин, изобразяват рицар на кон или девойка в замък. Помните ли тези игри? Майка ми, мир на праха й, винаги ме учеше да търся определена дума или парченце, където се крие ключът.

Потри с ботуша си блестящия дървен под и погледна изпод вежди Ранулф, който беше навел глава и се мъчеше да сподави смеха си. Щом вечно намусеният му господар започваше да разправя приумиците си, работите отиваха на зле. Служителят на Зеления печат се чудеше какви ли любопитни логически плетеници се въртят в понякога доста сложната за разплитане мисъл на господаря му.

— И воденичарят Молкин е такова парченце? — попита курат Робърт.

— Браво, сър! Позна! — пое си въздух Корбет. — Воденичарят Молкин, дебелакът — грубиянин, който налага жена си, Молкин побойникът.

— Не се говори така за мъртъв човек! — изсумтя отец Гримстоун.

— Вярно, сър. Но аз говоря не толкова за него, колкото за семейството му. Вчера вечерта ходих до воденицата. Никой не скърби по-малко от тях, особено дъщеря му. На колко години е тя — осемнайсет, деветнайсет? Някога идвала ли е да се изповяда?

— Робърт прекарва повече време в изповедалнята — вдигна рамене Гримстоун.

— И съм обвързан от тайната на изповедта.

— Обвързан си, да, обвързан си — Корбет скръсти крак върху крак и се заигра с колелцето на шпората си. — А баща й, воденичаря Молкин, е нямал страх ни от Бога, ни от хората.

— Казахме ти за него.

— Аз пък отново ви питам, в името на верността ви към краля. Идвал ли е някога воденичарят Молкин да говори с вас по въпроси, които не са свързани с тайната на изповедта? Курат Робърт, Бог знае, че си почтен свещеник и лицето ти е като отворена книга.

— Да, дойде един следобед. Преди около пет години, някъде по времето, когато сър Роджър Чапълс беше задържан. Потропа на портата на отец Гримстоун и рече, че искал да види Библията.

— Библията? — учуди се Ранулф.

— Да, попита за едни стихове от Левит. Изненадах се, но той беше много настоятелен. Молкин можеше да чете, но не и латински. Бяха всичко десетина стиха. Отнасяха се до заповедите, дадени на Мойсей: и с жената на ближния си не лягай, и с никакъв добитък не лягай, известни са ти — курат Робърт махна с ръка. — Прочетох ги и му ги преведох. Молкин ме изслуша внимателно, после се завъртя и си отиде.

— И защо според теб толкова се е интересувал от Левит?

— Нямам представа.

— Никога ли не си се чудил защо воденичарят толкова ще пита за някакви стихове от Стария завет?

— Сър Хю — отвърна куратът, — само ако знаеш колко странни неща има сред човеците… Но по онова време се чудех, да.

— Добре, натъкнахме се на странно обстоятелство… — Корбет стана и закрачи из стаята. — Воденичар — продължи той, — който пукната пара не дава за църквата. В същото време обаче е начело на състав от съдебни заседатели, които пращат на бесилката един мъж, и изведнъж започва да любопитства за някакви неясни стихове от Левит. Е, господа, няма ли да се съгласите, че на воденичаря Божието учение му е било известно? За Бога, и най-дивият селянин в това кралство, и най-неграмотният и неук човек знае, че не трябва да съгрешаваш с жената на ближния си, нито да пожелаваш добитъка му! Защо му е тогава на Молкин да идва и да пита подобно нещо?

И той се обърна и ги загледа. Гримстоун все така трепереше. Лицето на курат Робърт беше станало пепеляво. Бъргес стоеше зяпнал.

— Какво намекваш? — раздразнено попита свещеника. — Сър Хю, подскачаш нагоре-надолу като заек, уловен в примка.

— Имам някои предположения — отвърна Корбет — и трябва да помисля върху тях. Мисля, че воденичарят Молкин е бил заплашван. Някой е насочил вниманието му към стиховете от книгата на Левит. Молкин се е изплашил. Недодялан човек като него не би дал и зрънце жито за хорското мнение, но в случая е било различно. Затова се е качил тук до църквата. Но мисля, че Молкин не е бил глупак. Не е казал точния стих, който го е интересувал, а е помолил курат Робърт да му преведе всичките стихове накуп. А в определен откъс се е съдържало предупреждение, което е разтревожило Молкин. Все едно да оставя цитат от Светото писание на нощната масичка до курат Робърт: Матея, глава тринайсета, стих пети. Ще събуди любопитството ти, нали?

Курат Робърт кимна.

— Тъкмо това е интересното — усмихна се Корбет. И той взе да изброява доводите си, като свиваше пръстите на ръката си един след друг: — Кой ще предупреждава воденичаря Молкин? Защо ще го предупреждава? И колцина познават книга трета, Левит?

— Не обвиняваш в нещо свещениците, нали? — пламна Бъргес.

— Тихо, човече — остро каза Корбет. — Дори да ги обвинявах, това не ги прави убийци.

— Не, така е — отвърна разгорещено Бъргес. — Изучавал съм Библията и я познавам добре, но същото се отнася и до много хора в Мелфорд. Соръл може да чете, също и Девърел дърводелецът, мастър Матю кръчмарят…

— Само казвам, че някой е предал на Молкин послание, което го е разтревожило. Това не прави от въпросния човек убиец, но е любопитно.

— Обърках се — отец Гримстоун се хвана за главата. — Сър Хю, имаш ли други въпроси? Не ми е добре. — Изправи се. — Мастър Бъргес, можеш ли да се погрижиш за нашите гости… Робърт?

И без да дочака отговор, свещеникът, подкрепян от курата, бавно напусна стаята.

— Добре ли е отец Гримстоун? — попита Ранулф.

— Да, добре е — отвърна Бъргес, взе регистъра на покойниците, върна го обратно в сандъка и заключи. — Малко по-стар е от мен, навърши петдесет и пет години и понякога забравя.

— Пие, нали? При това доста?

Бъргес се изправи.

— Да, мастър писарю, пие. Свещеник е, самотен е, правил е грешки, объркан е. Но страни от женска плът и не краде от кутията за дарения. Става нощем, за да даде последно причастие на умиращите. Отец Гримстоун се старае да е добър свещеник, но, да, пие. На младини беше много добър свещеник — очите на Бъргес се навлажниха. — Много образован човек. Можеше да стане архиепископ… Има хубава къща, но живее много скромно, по войнишки. Единствената му слабост е чашката, невинна слабост, неговите енориаши му я прощават.

— Добре ли го познаваш? — попита Корбет.

— Не са ли ти казали? — засмя се Бъргес. — Полубратя сме. Имената ни са различни, но кръвта ни е една — намръщи се. — Знам, че не си приличаме. Израснахме тук, не точно в Мелфорд, а в едно имение наблизо. Баща ни се е женил два пъти. Майката на Джон е починала при раждане. И двамата ни изпратиха на училище в Ипсуич. Аз винаги съм искал да стана каменоделец. Помня, когато завършваха част от църквата — идвах тук и помагах на зидарите, докато не ме призова войнишкият живот. Станах майстор стрелец. Плячкосвах, а парите си пилеех, и когато се наситих на войниклъка, се върнах тук.

— Женен ли си? — попита Корбет.

— Бях, преди много години. Но тя умря и с това се приключи. На човек му идва до гуша от толкова смърт, нали, сър Хю? Едната вечер си с приятели, ядеш и пиеш край огъня, а на следващия ден приятеля ти го улучва стрела в гърлото… Върнах се преди около двайсетина години. Купих старата къща на лесничея, зад църквата, но ако трябва да бъда искрен, върнах се, за да се погрижа за Джон.

— А какво ще кажеш за курат Робърт? — попита Корбет.

— О, ами той е, както и ти рече, отворена книга. Добър свещеник, но непрекъснато в някаква тревога, непрекъснато.

— Тревога за какво?

— Харесва жените — сниши глас Бъргес. — И в това няма нищо лошо. Много свещеници се справят с проблема. Курат Робърт обаче избра друг път. Той непрекъснато проповядва срещу слабостите на плътта. Много от енориашите го вземат на подбив.

— Но добър свещеник ли е? — продължи да пита Корбет.

— Да, умее да разговаря с енориашите, особено с по-младите. Чувствителен човек, бих казал, че строгото му лице крие нежно сърце.

— Може ли някоя девойка, например воденичарската дъщеря Маргарет, да му се довери?

— Възможно е. Но ела, сър Хю, не си закусил.

Излязоха откъм гробището. Слънцето тъкмо изгряваше и превръщаше ледената мъгла в блестящи капки роса по тревата. Сред надгробните камъни се стрелкаха птици, отнякъде се чу грак на гарван. Минаха покрай недовършен надгробен камък. Корбет забеляза захвърлената кирка край прясно изкопания гроб, високата купчина кафява земя струпана встрани.

— Клетата Елизабет! — измърмори Бъргес. — Тук ще почива вовеки веков.

— Ти ли го изкопа? — попита Ранулф.

— Да. Аз съм и градинар, и момче за всичко в енорията. Налага се. Търговията в града процъфтява, всички са заети, нямат никакво време. И защо му е на човек да копае гробове, щом може да печели повече, като отглежда овце?

Минаха покрай къщата на свещеника и тръгнаха по пътечка през малък двор с конюшня, заграждение за кокошки, кафези за малки пилета и гълъбарник. Накрая на двора имаше овощна градина с хубави ябълкови и крушови дървета.

— През лятото дават добри плодове — обясни Бъргес.

Поведе ги през градината, от която се излизаше на неголяма ливада. В другия й край, затулена от всички страни с дървета, беше къщата на лесничея. Беше тясна, но на три етажа, варосана и с кръстосани черни греди. Прозорците й бяха разширявани и имаха нови капаци, покривът наскоро беше покрит с каменни плочи.

— За това мечтаех някога — призна Бъргес.

Тръгна пред тях по пътеката, измъкна от колана си връзка с ключове и отвори предната врата. Коридорът вътре беше покрит с каменни плочи, чист и преметен. Стените бяха прясно варосани, а на страничните полици бяха спретнато наредени гърнета с билки. Корбет усети уханието на лавандула, див джоджен и кориандър.

— Запален градинар съм — поясни Бъргес.

Покани ги вътре, прекосиха дневната, кухнята и помещението за провизии и излязоха в градината с билки. Беше оформена като полумесец и оградена със стена от червени тухли. Бъргес с гордост им показа как е подредил билките според употребата им: билки против ухапвания и ужилвания, подправки за кухнята и домакинството. После ги поведе обратно, покани ги да седнат на солидната дървена кухненска маса, и им поднесе домашно приготвен ейл и прясно изпечени хлебчета.

— И готвач ли си? — попита Ранулф, докато с удоволствие отчупваше от хрупкавото хлебче.

— Не, хляба си купувам.

— А ходиш ли на лов?

Бъргес отметна глава и се разсмя.

— Недодялан съм като товарно добиче — той отпи от ейла си. — Научих, че ще се събираме довечера, така ли е?

— Да — сети се Корбет. — Сър Луис Тресилиън ни покани на вечеря. Моля те, разкажи ми за дребните прегрешения на курата.

Бъргес прикри усмивката си зад чашата.

— Кой се е разприказвал?

— Никой — Корбет се усмихна. — Но мисля, че знаеш. За бичуването например?

— Да, отец Гримстоун често говори за него. Той сложи край на тази практика тук. Но наистина — въздъхна Бъргес — видели са курат Робърт навън в полето. Един Бог знае какви грехове си въобразява, че е сторил. Всички си имаме тайни, нали, мастър писарю?

Корбет тъкмо щеше да отговори, когато чу шум от забързани стъпки и хлопане по портата. Бъргес тръгна по коридора. Сър Луис Тресилиън, загърнат с плащ и с шпори, следван от сър Морис Чапълс, се изправи на прага на кухнята.

— Сър Хю, очакват те в Мелфорд.

— Какво има? — стана Корбет.

— Не си ли чул? Убили са дърводелеца Девърел.