Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековни загадки (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Satan in St Mary’s, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Сатанинско сборище
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев
ИК „Еднорог“, 2008
ISBN: 978-954-365-036-1
История
- —Добавяне
Глава деветнадесета
Късно вечерта Корбет се върна в Тауър и се натъкна на изнервения до краен предел сър Едуард Суинъртън. Суматохата беше неописуема, сякаш предстоеше нападение. Сър Едуард раздаваше заповеди да се приготвят коне и обновят стаи, Невил беше неотлъчно до него. Ранулф седеше до една стена и с угрижено изражение и отворена уста зяпаше уродливата фигура на водоливника. Корбет го повика, Ранулф се ухили весело и спокойно се отправи към господаря си.
— Е, Ранулф — рече му Корбет, по-доволен, отколкото очакваше, че вижда отново помощника си, — наслаждаваш ли се на града?
— Да — отвърна Ранулф. — Ходих до Темз Стрийт да нагледам жилището ни.
— И всичко наред ли е? — прекъсна го Корбет.
— Безопасно като в Тауър — отговори Ранулф.
Не би посмял да разкаже на господаря си как съблазни мистрес Грант — привлекателна жена, унесе се в мисли Ранулф, с пищни, гладки бедра и малки, кръгли гърди. Беше лесно, мислеше Ранулф, пописка, подърпа се, но после му се отдаде с готовност.
Корбет го наблюдаваше подозрително. Имаше нещо съмнително, но реши, че то може да почака, понеже с крайчеца на окото си зърна Суинъртън как с пухтене и мърморене се приближава към него.
— Твое дело ще да е, мастър Корбет — пролая той.
— Не разбирам какво искаш да кажеш? — рече Корбет.
— Твое дело ще да е — повтори Суинъртън. — Градът е пълен с войници и то не нескопосани момчета от околностите, ами обучени бойци, наемници на краля, който обикновено държат възможно по-далече от града.
Старият войник спря да си поеме въздух, преди да продължи:
— Изпратили са ги тук. Научих, че кралят е повикал кмета и градските съветници в Уудсток, че е издал заповед шерифите да свикат под бойните знамена бойците от графствата. Пристанищата ще бъдат затворени и…
— И мислиш, че всичко е заради мен? — рязко го пресече Корбет. Суинъртън се приближи и Корбет усети лошия му дъх.
— Мастър писарю, знам, че е заради теб. Ти си опасен мъж. Оказа се прав за свещеника и един Бог знае какво още си открил! Ще бъда доволен, когато си тръгнеш! — Суинъртън бръкна под плаща си и измъкна запечатано писмо. — Пристигна за теб.
Пъхна свитъка в ръката на Корбет и си тръгна.
Корбет разгледа личния печат на лорд-канцлера и внимателно отвори писмото. Беше пълно с престорени любезности. Бърнел благодареше на Корбет, „своя скъп и доверен служител за свършеното от него при разкриването на злонамерен заговор, който е пръскал зараза в най-прекрасния град в кралството на негово величество“. После направо нареждаше на Корбет да тръгне незабавно към кралския дворец в Уудсток до Оксфорд, за да може сам кралят да му благодари.
Писарят въздъхна, нави писмото и го пъхна в кесията си. Да беше по друго време, Корбет щеше да е възхитен от поканата да се срещне лично с краля, която означаваше повишение и покровителство при трудното издигане нагоре в службата. Въпреки това, разсъди Корбет, хубаво беше да се махне от Лондон и Тауър, докато траеше преследването на заговорниците. Замисли се за Алис и тревожно се запита дали е успяла да се измъкне. Обърна се и тръгна към жилището си. Тревоги и притеснения разяждаха душата му и заплашваха да го потопят в черно отчаяние. Трябваше да се махне, да бъде зает с работа, да мисли за всичко друго, но не и да потъва в дивия водовъртеж от съжаление и отчаяние.
За няколко часа Корбет съумя да изпрати Ранулф да намери два коня и товарно конче, на което вързаха здраво целия си багаж. Ранулф беше щастлив да се махне от Лондон, който му изглеждаше пълен с опасности. Сам беше стигнал до заключението, че е по-безопасно да си престъпник и крадец, отколкото служител на закона. Пък и, както гордо обявяваше на всеки готов да го изслуша, за първи път щеше да излезе извън града. На свой ред Суинъртън беше истински щастлив да види гърба на Корбет, така безцеремонно нарушил реда на неговия живот и на живота в Тауър, затова с готовност даде на загадъчния писар документите, необходими му, за да излезе от града и да стигне до Оксфорд.
Щом мръкна напълно, Корбет и Ранулф се сбогуваха с войниците, поведоха конете си през задната врата и се запътиха на север. Корбет знаеше, че ще се наложи да отседнат в странноприемница, но гореше от нетърпение да се измъкне възможно най-бързо от града. В началото Ранулф беше възторжен и бъбрив, но намусените отговори, предупредителните погледи и задоволството от пътуването го накараха да притихне. Поотдръпна се в себе си и се заоглежда притеснено. Опитваше се и да овладее вироглавото товарно конче, което явно хранеше огромна неприязън към него. След като напуснаха Тауър, който се издигаше извън градските стени, повече никой от военните не ги провери, макар пътищата към и от Лондон да бяха добре охранявани. Накрая срещнаха отряд войници, начело със своя командир, които пазеха пътя.
Бяха от опитните бойци, за които Суинъртън спомена, че кралят е изпратил в града. Корбет беше служил с такива мъже в Уелс, по време на военните походи там. Лицата им бяха сурови, със загрубяла и обжарена от слънце и вятър кожа, с къси коси, за да носят по-леко шлемовете си. Стояха на пост при моста, който Корбет трябваше да прекоси и тихо обкръжиха него и Ранулф. Началникът им проучи писмото на Суинъртън и заповедите, докато останалите войници проверяваха конете и мушкаха наслуки дисагите, натоварени на кончето, чийто нрав ги караше да бъдат особено внимателни.
Зададоха им няколко въпроса и им позволиха да минат по моста и да продължат пътуването си в сгъстяващата се тъмнина. Яздиха, докато Корбет не реши да отседнат в крайпътна странноприемница, приветливо осветена, която предлагаше гостоприемно отмора и топла храна, така че човек можеше да пренебрегне мръсните тръстики по пода, покритите с петна от ейл маси и неприятната миризма на лоени свещи и мазнина. Отново се натъкнаха на войници, които бяха отседнали там. Зададоха им същите въпроси и те отговориха по същия начин, после Корбет и Ранулф бяха оставени на мира пред купите със супа, от които се издигаше пара. Леглата им бяха пълни с бълхи.
Пътуването им продължи четири дни. Случваше се да се присъединят към други пътници: търговци, ловци на соколи, някой правник, поел към Оксфорд или шумни студенти, облечени в дълги кърпени роби, които се връщаха към учението си. Корбет и Ранулф разменяха по някоя и друга дума със спътниците си и всички им говореха за струпване на войски по пътищата около Лондон.
Повечето посрещаха със задоволство присъствието на кралски войници по пътищата, защото, макар кралят да беше издал заповед да се премахнат живите плетове покрай големите пътища и да се увеличи броят на войниците по тях, пътниците често ставаха жертва на разбойници.
Корбет предпочиташе да избягват придружители, но Ранулф радушно посрещаше всеки спътник, най-вече дамите, в техните богато украсени носилки, носени от по два коня. Корбет понякога трябваше да се намесва, за да увери придружаващите дамите мъже, че слугата му не е искал да ги засегне или разгневи.
Когато бяха сами, пътуването им беше почти приятно. Прекосяваха гъсти лесове и по-малки горички от дъб, бук, хвойна и чимшир. Понякога дърветата растяха толкова нагъсто, че докоснатите им от пролетта клони се сплитаха над главите им подобно покрив, през който слънцето едва проникваше. Тогава Ранулф притихваше, уплашен от гората и зловещата тъмнина между дърветата, които бяха толкова различни от улиците на града.
Корбет се чувстваше като у дома си. Подобни гледки го връщаха към тъмните и непроходими лесове на Западен Съсекс и дори към още по-опасните дебри на Шропшир и онези, които беше видял по време на походите в Уелс. Преминаваха или заобикаляха откритите, плодородни долини на областта Котсуолдс, отминаваха села, заобиколени от пръснати наоколо им ниви. Къщите на свободните селяни бяха прости, продълговати постройки с помещения за живеене отгоре им и навес или кухня отзад, понякога близо до тях се извисяваше солидната господарска къща на земевладелеца или на управителя на областта.
Корбет не обръщаше внимание на тези гледки, но Ранулф зяпваше пред огромните и обширни постройки и на глас ги сравняваше с пълните с плъхове бедняшки свърталища на града. Друг път Корбет щеше да смъмри Ранулф и да го накара да се поразмърда, но започваше да разбира, че видимото удивление на момчето от менящите се гледки с успех го отклонява от мрачните мисли и безпокойството за Алис.
Корбет можа да прецени, че Ранулф нищо не разбира от полска работа, затова започна да му показва обикновените пасища със стада и свинете, които ровеха край някоя горичка или гора. Веднъж се спря да му обясни и покаже оранта на полето. Чифт волове теглеха плуг на две колела, а плугът се направляваше от мъж, който следеше острия и тежък ралник да оставя права и дълбока бразда. Следваше го друг мъж с окачена на врата си тежка торба, от която сееше зърно в току-що изораната бразда. Малки момчета разпръсваха спускащите се стремглаво ненаситни врани с умели изстрели с прашките си. Корбет си даде сметка, че Ранулф разбра много малко от обясненията му, но писарят беше трогнат от силното като у дете любопитство на своя спътник.
Най-накрая полето стана равно. Тръгнаха близо до реката, приближаваха Оксфорд. Корбет търпеливо разясни на Ранулф, че Лондон не е единственият град в кралството. Щом наближиха градските врати, Ранулф бързо се убеди. Заобиколиха внушителен на вид замък и влязоха в самия град. Корбет не беше идвал с години, но градът не се беше променил кой знае колко. Беше пълно с учени, студенти, служители със строги лица, преподаватели по теология, философия, логика и светото писание.
Корбет реши да отседне в новата сграда на университета и без спънки получи просторна, белосана стая за себе си и Ранулф, и място за конете в конюшните на близката странноприемница. За изумление на Ранулф, Корбет веднага отиде в къпалнята и поиска да му напълнят буре с топла вода. Когато изпълниха желанието му, се съблече и се потопи във водата, за да отмие цялата мръсотия и кал от престоя си в Тауър и пътуването до Оксфорд. После поиска и от ужасения Ранулф да стори същото. Когато и Ранулф се изкъпа, водата беше съвсем черна. Корбет нареди да напълнят отново бурето, после натика треперещия Ранулф отново във водата, за да довърши започнатото, както и за да изпере някои дрехи, а после излезе, за да иде в библиотеката на университета.
Не след дълго Ранулф, чист от главата до петите, се присъедини към него и Корбет го разведе наоколо. Опитваше се да смекчи очевидното унижение на спътника си от принудителното къпане, като му покаже читалните и стотиците безценни книги, с които библиотеката се гордееше. Всяка беше красиво подвързана с най-фин велен, прикрепена с верижка и катинар към своето място. Корбет обясни стойността на всяка книга и безкрайните грижи, които се полагаха в библиотеката за тях. Същата цел имаше и написаното предупреждение върху всяка корица: „Измий се, за да не оставяш следи от мръсни пръсти върху чистите страници“.
От университетския параклис, близо до който се помещаваше библиотеката, Корбет го поведе към просторната сводеста трапезария за скромна вечеря. После се върнаха в оскъдно обзаведената стая, за да се подготвят за пътуването до Уудсток на следващия ден и да поспят. По хъркането Корбет разбра, че Ранулф е заспал веднага и можеше само да завижда на спътника си за неговото безгрижие, докато сам се въртеше на тесния нар, обзет от тревога за Алис. Мислеше за войниците, които бяха срещнали на идване към Оксфорд, прехвърляше през мисълта си отново и отново събраните и подредени от него доказателства срещу нея и сборището й. Все така се разкъсваше между любовта си към нея и чувството си за дълг, което го подтикна да довърши възложената му задача. Опитваше се да реши дилемата, когато потъна в неспокоен сън, пълен с образите на Алис, Бърнел, ехидния Белът, пращящите пламъци от кладите в Смитфийлд и чернеещата на фона на синьото небе мрачна бесилка в Елмс.
На заранта Ранулф го разтърси, за да го събуди. Стана, наплиска лицето си със студена вода от каната, закрепена на дървена поставка върху легена и чевръсто се облече в най-хубавите си дрехи, донесени за случая. Корбет огледа преобразения и спретнат Ранулф, изсумтя одобрително и чак тогава двамата слязоха към кухните и килерите, за да закусят с ейл и ръжен хляб.
Пътуването до Уудсток мина спокойно. Заобиколиха покрай селото, вървяха по широкия отъпкан път през просторен парк, дело на човешка ръка, край кралския замък в Уудсток. Корбет идваше за първи път и с учудване установи, че замъкът беше просто по-просторна господарска къща, разположена на билото на малък хълм. Основната част представляваше голяма постройка, чиято кула се открояваше на хоризонта и се извисяваше над останалите сгради, работни помещения и параклиси, които били строени по-късно. Строежът беше излязъл извън старата стена и завършваше с направата на нова, назъбена защитна стена. В двореца кипеше оживена работа. През главната порта влизаха каруци, натоварени с провизии. Придворни в копринени дрехи и обшити с хермелинови кожи плащове бавно се разхождаха, хванати под ръка, и високомерно наблюдаваха ставащото около тях. Служители и писари, пратеници на двора, бързаха, самодоволни и погълнати от собствената си важност, а навсякъде из парка се бяха разположили за престой рицари и войници от кралската гвардия и свитите на други благородници.
С проклятия и ругатни Корбет поведе Ранулф през тълпата пред главната порта. Злонравното товарно конче им беше от огромна полза, заради острите си зъби и тежки копита, които се оказаха изключително убедителни. Пред огромната порта въоръжени мъже кръстосаха копия и им препречиха пътя. От другата страна на портата с изтеглени мечове и в почти пълно бойно снаряжение стояха на пост рицари под флага на кралската гвардия. Корбет вече беше видял кралските стрелци, които охраняваха по насипите отгоре. Наложи се Корбет да покаже както заповедите от Бърнел, така и тези от Суинъртън, за да го пропуснат във вътрешния двор, където конете им бяха отведени, а оръжията, които носеха — сръчно отнети, преди един от рицарите неохотно да се съгласи да повика слуга и да потърси управителя на кралското домакинство. Най-накрая управителят пристигна задъхан и пухтящ от бързането. Беше дребен, плешив и облечен в твърде много дрехи мъж, с поклащаща се походка и толкова изпъкнал гръден кош, че приличаше на наперен гълъб. Представи се като Уолтър Будон и очичките му с цвят на ахат проблеснаха, разпознали представилия се Корбет.
— Елате! — щракна с пръсти Будон.
— Къде? — попита Корбет.
— При краля! Кралят! — изненада се Будон. — Нали затова сте дошли? Или?
Кръглото му, гладко лице се сбръчка от изненада, устните му ядно се свиха.
— Негово величество ви очаква — бавно заговори той — последвайте ме.
Обърна се и се заклатушка напред, а Корбет и Ранулф го следваха неотлъчно.
Корбет се изненада, очакваше да ги накарат да чакат с дни. Познаваше дворцовите привички.
Будон ги поведе през бъркотията от тесни ходници, изкачиха няколко стъпала, прекосиха помещенията за провизии, кухнята, малък параклис, после минаха по друго стълбище и стигнаха до голямата зала на двореца, която беше дълга и просторна, с висок дървен свод, извисяващ се над тях. Полираните тъмночервени плочи и огромния прозорец с фина решетка, през който проникваше утринното слънце и падаше върху голямата дъбова маса на подиума в другия край, правеха залата забележителна. Ранулф зяпна, но дори и Корбет беше смаян от разкоша на залата. Вълнени и кадифени завеси покриваха стените, богато украсени килими бяха застлани на пода. В ъглите и нишите стояха ракли и скринове с прекрасна украса от ковано желязо по вратичките. До стената вляво имаше голяма камина, зад чиято решетка пращяха грамадни дървени стволове. Пред камината, в богато резбовани кресла седяха мъж и жена, облечени в кожи. Бяха се привели над масата пред тях и съсредоточено оглеждаха шахматна дъска.
Будон промърмори на Корбет и Ранулф да почакат, а сам прекоси залата, сведе глава и смирено зашепна на седящия мъж, като леко извърна пълното си тяло, за да посочи Корбет и Ранулф. Мъжът премести една шахматна фигурка, погледна право към Корбет и го повика.
— Мастър писарю, приближи се. Студено е и не мисля да мърдам от този стол. Будон — мъжът се обърна към ниския, пълничък управител — донеси малко вино с подправки.
Корбет и Ранулф се насочиха към тях. Корбет коленичи пред масата. Ранулф последва примера на господаря си и също коленичи. Корбет бе разпознал суровия, властен глас на краля, който беше чул някога в онази безлюдна, покрита със сняг долина преди толкова много години. Писарят представи себе си и Ранулф.
— Да, да, мастър писарю — Корбет долови сприхава нотка в гласа на краля, — знам кои сте.
Плесна с ръце и сякаш от нищото се появиха слуги със столове. Нареди на Корбет и Ранулф да седнат. Корбет се подчини, като се чувстваше малко неловко. Столовете бяха ниски и трябваше едновременно да гледа нагоре към краля и в същото време да се старае да избегне влажния нос на голяма, любопитна хрътка и муцуната й, от която се стичаха лиги. Кралят я ритна и чак тогава тя надменно се оттегли.
Кралят беше облечен просто — в синя риза, която стигаше до черните кожени ботуши. Над ризата носеше къса туника, обточена със скъпи хермелинови кожи по врата и с дълги ръкави. Единствените отличителни знаци на кралското му достойнство бяха обикновен златен обръч на челото му и дебели златни гривни на китките. Кралят съсредоточено оглеждаше Корбет. На свой ред писарят също оглеждаше посребрените нишки в светлата коса и ниско подрязаната брада, която очертаваше присвитите, тънки устни на краля.
Едуард беше остарял след войните в Уелс, но погледът му още бе непоколебим, а орловият нос му придаваше високомерното изражение, присъщо на ловните соколи. Едуард изгледа отблизо Корбет, усмихна се леко, наведе се и го тупна по рамото.
— Помня те, мастър Корбет, от Уелс. Изглежда отново сме ти задължени, задето си спасил живота ни. Прочетох писмата от канцлера — замълча и прочисти гърлото си. — Впечатляващ ум! Блестящи разсъждения!
Кралят се обърна, понеже дамата до него му зададе въпрос. Широкият носов изговор придаваха на норманския й френски любопитно, мелодично звучене. Едуард отговори нежно и Корбет се поклони, когато кралят представи своята кралица, своята обична Елинор Кастилска.
Елинор беше тъмнокоса испанска красавица. Имаше матова кожа и фини, изразителни черти, подчертани от бялата шапчица от тънка дантела, която покриваше главата й и обграждаше слабото й лице. Носеше синя, извезана със златни нишки рокля и сребърна верижка около талията си. Около шията си имаше дантела, плетена в Брюж. Всичко подчертаваше линиите на тялото й, което както Корбет знаеше, бе омагьосало краля още при годежа им преди около трийсет години. Корбет знаеше още, че Елинор се бе посветила изцяло на съпруга си. Въпреки че бе толкова изящна и изтънчена, е била неотлъчно до мъжа си по време на кръстоносен поход, както и при военните походи в Гаскония и Уелс. Беше дарила краля с деца, но до тази година нито едно момче не беше оцеляло. Въпреки това тя имаше огромно влияние върху Едуард. Дори скъпата наредба на тази зала беше нейно дело. Елинор имаше славата на дама, колкото добродетелна, толкова и ценителка на разкоша.
Щом кралят спря да говори, Елинор се обърна със засияло от щастие лице и протегна към Корбет тънката си ръка, украсена с пръстени. Корбет целуна ръката й, разбрал, че човекът, спасил живота на краля, печели безусловната защита и благоволение на Елинор. Вдъхна слабото ухание от парфюма на кралицата и го връхлетя мисълта за Алис. За миг го прониза яд от загубата, която беше претърпял в името на двете кралски особи.
Вдигна поглед учуден, когато кралицата се разсмя сърдечно, ръката й сочеше зад него към Ранулф. Корбет се обърна и едва сам не се разсмя при вида на пребледнялото лице на момчето, широко отворените му очи и зиналата уста, които показваха обзелите го благоговение и смут от присъствието на краля и кралицата. Корбет успокоително го докосна по коляното, докато кралят заговори на Ранулф на английски, като шеговито подражаваше на говора на лондончани. Ранулф отговори кратко със заекване и свел глава, потъна в мълчание. Кралят повика Будон и нареди да налее от виното, което слугите най-после бяха донесли. Чак тогава заразпитва подробно Корбет за разкритията му около тайнствената смърт на Дъкет.