Пол Дохърти
Сатанинско сборище (2)

Глава първа

Едуард, крал на Англия и херцог на Аквитания, седеше в малка, оскъдно обзаведена стая в двореца Уестминстър. Малцина бяха известените за идването му, предизвикано от изричната и настоятелна молба на неговия канцлер, Робърт Върнел, епископ на Бат и Уелс. Увит в плаща си и изморен от пътуването, Едуард стоеше надвесен над малък, нажежен до червено мангал и се мъчеше да не обръща внимание на студения вятър, който неуморно блъскаше по дървените капаци на прозорците. Накрая стана и прекоси стаята, за да се увери, че са залостени здраво. Навън беше тъмно, над града и реката се стелеше мъгла, воят на вятъра се сливаше с воя на някакво бездомно псе, нарушавайки злокобната тишина. Кралят потръпна и подскочи, когато плъх прошумоля през поръсените с аромати тръстики. Твърде много са тъмните ъгли в тази стая, каза си кралят, които примигващите факли, окачени по стените, не осветяват.

— Навсякъде сенки — промълви на себе си Едуард, върна се и отново се надвеси над мангала, вглъбен в мисли за сенките и призраците, навестяващи собствената му душа. Първо, баща му, Хенри — суетен, красив, с гладка кожа, сладкодумен любител на удоволствията, който се грижеше единствено за собственото си благо и благото на своите любовници. Освен строежа на безценното му абатство в Уестминстър нищо друго не го интересуваше.

Имаше и други, всяващи страх сенки: сенките на мъжете от рода Дьо Монфор. Рижият Симон и неговите безогледни, войнствени синове с усмивки на лицата и души на предатели. Някога те със Симон бяха приятели, Едуард дори се беше съюзил с него срещу собствения си баща, краля, воден от мисълта за съграждането на едно по-добро кралство. Мечтите обаче се превърнаха в кошмари. Хенри беше лош крал, но Дьо Монфор и останалите барони бяха тирани и не гонеха друга цел освен своята изгода. Симон беше най-лошият от всички. Посещаваше сатанински сборища, участваше в тайнствени и отвратителни сатанински обреди, които прокълнатият му род беше научил и възприел из красивите, благоденстващи краища на Южна Франция. Дори мъртъв, помисли си мрачно Едуард, призракът на Дьо Монфор години наред протягаше от гроба ръката си към него. Всъщност кралят често се чудеше дали наистина Дьо Монфор е мъртъв, или продължава да живее и да ръководи своите тайни магьоснически сборища, да заговорничи как да преследват като насъскани, добре обучени ловджийски кучета краля и да го убият. Едуард сведе поглед към продълговатия светъл белег на дясната си ръка.

— Дьо Монфор трябва да е мъртъв! — прошепна той на мангала. — Убиха го преди години при Ившъм.

Кралят не откъсваше очи от горящите въглени, червените пламъци му напомняха за свирепите, кървави дни сред зелените ливади и ябълковите градини на Ившъм отпреди двайсетина години. Той и войските му настъпваха срещу Симон с развети, плющящи на вятъра знамена. Същият ден лятното слънце се скри бързо зад внезапно появилите се буреносни облаци, изпълнили небето. Гръмотевиците и мълниите заглушиха грохота на неговата тежка кавалерия, връхлитаща върху малобройната, уловена в капан армия. След всички сражения, в които беше участвал, споменът за сблъсъкът при Ившъм продължаваше да живее у Едуард. Помнеше как с облян от кръвта на бунтовниците меч прегази войските на Симон. Накрая Симон — останал сам — в пълно бойно снаряжение, възседна трупа на своя паднал в боя телохранител и започна присмехулно да предизвиква кралските войници да се доближат към него. Отстрани Едуард наблюдаваше как довършиха водача на бунтовниците. В миг бурята спря и под тънките слънчеви лъчи, падащи отгоре й, стичащата се от пробитата ризница на Симон кръв заприлича на водопад от рубини. Съсякоха на парчета тялото на Симон. Едуард потръпна, когато се сети как в разгара на битката бе дал заповед с останките на Симон да нахранят глутница настървени хрътки.

— Да — промърмори Едуард — Симон трябва да е мъртъв.

Кралят огледа пустата стая. Дори Симон да беше мъртъв, помисли си той обезверено, сподвижниците му със сигурност не бяха, правеха сборища, заговорничеха с наемни убийци как да го убият — с отрова, нож, меч, боздуган или стрела, през деня или през нощта, у дома или в чужбина. В чужбина! Едуард се взря в мрака. Спомни си Светите земи, където отиде на поход осем години след победата при Ившъм, воден от желанието да наложи обединение на разпокъсаните отвъдморски графства. Вярваше, че поне там ще бъде в безопасност, но наемните убийци отново го застигнаха. Някакъв отшелник помолил за аудиенция и Едуард разсеяно бе кимнал в знак на съгласие. Мъжът с низка и долна душа, каквато носеха всички от този род, влезе и застана в сумрака на шатрата. Едуард си спомни, че го видя да вади нещо от ръкава си и че успя да реагира чак когато острата кама се насочи към сърцето му. Едуард отскочи, така че камата се заби в ръката му. Извика „Предателство!“ и пазачите му се втурнаха в шатрата и съсякоха мъжа, но ножът и отровата по него останаха в ръката му. Ако не беше Елинор, отровата щеше да стигне сърцето му, но тя разряза раната и сама изсмука отровата.

Едуард стана и си наля чаша вино. Елинор! Сега трябваше да е с нея и да се наслаждава на гладкото й като кадифе топло, златисто тяло, а не да стои в пустата стая, обзет от мрачни мисли за миналото. Да можеше само миналото да изчезне и да го остави на мира! Още толкова дела го очакваха, но Дьо Монфор и неговите тайни съзаклятия упорито го преследваха.

— Върни се обратно в гроба си, Симон! — прошепна той ожесточено, но в безмълвния мрак не дойде друг отговор освен воя на вятъра.

Едуард стана и се загледа през пролуките на капаците. Под стелещата се на талази откъм реката мъгла се простираше неговата столица — умиротворена, но кралят знаеше, че спокойствието е привидно. Пръснатите от Симон семена, непрестанните заговори и тайни съзаклятия, продължаваха, замисляха се убийства, предателства и бунт. Плъхове, подскачащи около дупките си и градските канавки, помисли си Едуард, каквото и да крояха, назряваше като пълен с жълта гной цирей. Шпионите му го бяха осведомили. Всичко подсказваше, че злото е неизбежно. Вече бяха започнали да действат. Самоубийството в „Сейнт Мери-ле-Боу“, разсъди кралят, беше свързано с бунтовниците и време беше Бърнел, старият, лукав канцлер, да подгони предателите, за да излязат на светло и да ги изтреби.

На вратата се почука и мъжът, за когото мислеше Едуард, влезе в стаята с поклащаща се походка. Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс и канцлер на Англия, се поклони небрежно на своя крал и се намести в единствения в стаята стол, забърсвайки пълното си, зачервено лице с дългите ръкави на обточената си с кожи мантия.

— Бог да те пази, твое величество — каза той хрипкаво, — не разбирам защо винаги настояваш да се настаниш в най-високата стая, във всеки дворец, замък или имение, където отсядаш.

Едуард се усмихна сърдечно. Двамата с канцлера не държаха на условностите и дворцовия етикет. Бяха двамина стари приятели и съюзници срещу стари врагове. Разчиташе на Бърнел като на дясната си ръка. Какъвто беше пълен и натруфен на вид, канцлерът имаше остър като бръснач ум и хитрост, които се проявяваха както при съставянето на държавни документи, така и при издирването на враговете на краля, вътре и извън пределите на страната.

— Известно ти е, лорд Бърнел — дръпна се кралят, — защо винаги отсядам в най-високата стая. Трябва убиецът да е много умен и ловък, за да съумее да изкатери тези стени или да мине покрай стражите пред тесните стълби отвън. Имаш ли новини от шпионина си?

Бърнел поклати глава.

— Не — отвърна провлачено. — Не вярвам да имам и занапред. Тази сутрин извадиха тялото му от Темза. Гърлото му беше прерязано!

Едуард изсумтя разтревожен.

— Значи продължават да заговорничат!

— Да — отвърна Бърнел. — Ние обаче сме съвсем наясно, че тук в града има свърталища на вещици, които предателски заговорничат и подготвят бунт.

— А свързано ли е с тях нещастието в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“? — попита кралят.

— Да — измърмори канцлерът.

— Как са разкрили шпионина ти? — заинтересува се Едуард.

Бърнел сви рамене.

— Друго освен предположения нямам — бавно поде той, — но мисля, че в самата кралска канцелария има шпионин!

— Тук ли имаш предвид? — възкликна Едуард. — Има кралски служител, свързан с последователите на Дьо Монфор, който плете заговори срещу своя крал, така ли?

Бърнел кимна.

— Няма друг начин — убедено заяви той — шпионинът ми да бъде разкрит. Някой от малцината служители е издал поверителни сведения, с които не би трябвало да разполага. Може да не е от съзаклятниците, а да го е сторил от алчност, да се е продал за кесия злато. Ако бъде заловен — горчиво заключи Бърнел, — бъди сигурен, че ще увисне на бесилката, също както и останалите.

— И сега какво? — рече кралят. — Какво ще правим сега?

Приближи се до канцлера и го потупа по рамото.

— Преди малко — кротко рече Едуард — сравних тия заговорници, тия бунтовници, изметта на тоя град, с плъхове. Гледам на теб, лорд Бърнел, като на човека, който ще ги излови. Трябва да изкараш тази сган на светло.

Канцлерът се прокашля и прочисти гърлото си.

— Избрах човек — отвърна той — друг служител, който понастоящем работи в кралския съд — Бърнел млъкна и погледна плахо краля. — Той, милорд, вероятно е единствената останала ни надежда!

— Добре — измърмори кралят, — но не му казвай за подозренията си, че в самия Уестминстърски дворец вероятно има шпиони. Нали — многозначително заключи той — може да е един от тях!

 

 

Събираха се винаги на това място, криптата на безлюдната лондонска църква — порутена и плесенясала гробница, скрита, затворена и далеч от очите на шпионите и любопитните. С ръце, протегнати към грубо издялан каменен олтар, покрит с тайнствени знаци около обърнат кръст, бяха подхванали напевната си молитва към Луцифер, падналия ангел. В студения мрак само една факла гореше с трептящ пламък, така че от тринайсетте скрити под груби кожени маски лица, покрити с качулките на плащовете, не се виждаше нищо. Не се познаваха помежду си, единствено техният Водач — безмълвен както винаги — знаеше имената им. Свързваха ги зловещи заговори и кървави клетви да унищожат краля и да вдигнат бунт. Такава беше основната цел в живота им, нишката, която ги свързваше, и бяха тук, за да научат как целта ще бъде постигната.

Фигурата вдясно от стола, на който седеше водачът им, заговори дрезгаво. Изречените почти шепнешком думи, макар приглушени от маската, отекнаха в студеното, зловещо помещение.

— Сторено е — прошепна. — Онези, които заплашваха големият ни план, и двамата — шпионинът и убиецът му — са отстранени, запратени на полагащото им се място.

— Съществува ли друга заплаха? — попита друг член на съзаклятието.

— И да, и не — отвърна първият заговорил, като се обърна и огледа съмишлениците си един по един. — Господарят ни — обърна се и се поклони на фигурата на стола — нашият господар казва, че кралят и неговите любимци са определили някакъв служител, който да разследва случилото се. Шпионинът ни в канцеларията ни предупреди да бъдем нащрек с него.

— Защо? — намеси се някой от останалите. — Каква опасност представлява този мъж?

Водачът вдигна ръка за тишина и махна с ръка към мрака. Сбръчкана и прегърбена от възрастта старица, помъкнала мърлява кожена торба, се затътри към тях. Притеснено се оглеждаше насам-натам, после приклекна в средата на групата. Отметна чорлавата коса от подобното си на череп лице, мушна ръка в торбата и измъкна черен петел с лъскава перушина. Петелът се затърчи в ръцете й, но не издаде ни звук, заради подправеното с упойващи билки зърно, с което го бяха нахранили. Старицата вдигна птицата с ръце, поклони се първо на Водача, а после към олтара, изломоти заклинание и впи зъби в тлъстата, охранена шия на петела. Тялото му затрепера и се отпусна безжизнено, докато старицата с изпоцапана с кръв уста, пълна с жива плът и перушина, победоносно огледа присъстващите, които безизразно наблюдаваха случващото се. Старицата поръси мръсния под с кръв, богохулно наподобявайки свещеник, който пречиства паството си със стрък исоп преди началото на литургията. После старата вещица коленичи и внимателно заоглежда образувалата се кървава локва, като мърмореше под носа. Обърна се към Скрития.

— Мъжът, избран от краля — програчи тя — наистина е опасен. Ако не бъде спрян, няма да си отмъстите на династията на Плантагенетите. Никога няма да настъпи денят на избавлението, който толкова усърдно готвите. Кралският служител трябва да бъде убит!

Водачът със скрито под качулката лице слушаше разсеяно, като да мислеше за друго, после се наведе и зашепна към маскирания говорител от дясната му страна. Последният се обърна към групата.

— Оставете кралския служител, който и да е — отвърна той, — да се оплете сам. Това е просто някакъв човек. Чакат го много клопки. Бъдете спокойни. Ще бъде спрян — извиси се гласът му надменно. — Денят на избавлението ще настъпи. Този ден ще донесе очистване на страната от всички крале, епископи, свещеници и всички, които ни управляват. Не се съмнявайте!

Събралите се разбраха, че срещата приключва и започнаха да се разотиват един след друг. Преди да си тръгне, всеки се покланяше на Скрития. Когато не остана никой, говорителят се обърна към Водача и посочи старата вещица, която продължаваше да седи почти в унес на мръсния, отъпкан под.

— Чака да й се плати — рече той. — Какво ще й дадем?

— Тя изпълни предназначението си — гласеше прошепнатият отговор. — Прережи й гърлото!