Пол Дохърти
Сатанинско сборище (16)

Глава петнадесета

Щом се върна в Тауър, Корбет помоли за среща с началника на гарнизона, сър Едуард Суинъртън. Старият войник го прие в жилището си на първия етаж на Бялата кула. Изслуша внимателно искането на Корбет и тъжно поклати глава.

— Не мога да го сторя, мастър писарю — гласеше отговорът му, — не мога току-така да арестувам свещеник и да го задържа, дори да го разпитвам, без основателна причина или заповед от краля! Представяш ли си каква ще е реакцията на църквата? Енорийски свещеник от лондонска църква отведен от къщата му и тикнат в Тауър! Могат да ме отлъчат, да изгубя благоволението на краля и да си загубя службата. Не — заключи той, — не мога да го сторя.

— Но този мъж вероятно е предател — разпалено възрази Корбет. — Може да е отговорен за убийство и да участва в заговор срещу краля. Занимава се с черна магия. Нима някой съд, било то църковен или светски, няма да се съобрази с тези престъпления?

— Може и така да е — отвърна Суинъртън, — но ти казваш „вероятно“. Нямаш доказателства. Нямаш заповед и точно там е разликата!

Корбет положи усилия, за да се овладее. Даде си сметка, че ядът му само ще отблъсне стария войник, непривикнал още да приема заповеди от цивилен.

— А какво ще стане — бавно продума Корбет, — ако съм прав? Ако свещеникът се е провинил и пред църквата, и пред короната? Да кажем, че е съучастник в злодеяние и то се докаже. Как ние — наблегна на думите си, за да включи и себе си, и началника на гарнизона — ще се оправдаем после, че не сме взели предпазни мерки сега?

Видя как съмнението се прокрадва в очите на стария войник и със задоволство разбра, че намеренията му не са напълно обречени. Проследи го как се обърна, прекоси стаята и се загледа през тесния прозорец към вътрешния двор. Остави го да поразмисли, преди отново да подхване настъплението си.

— Трябва да си наясно, сър Едуард, че ако нямах достатъчно основания, нямаше да искам от теб такова нещо. Подозирам, че този мъж е съучастник в убийство, въвлечен е в предателски заговор, който застрашава живота на самия крал. Не можеш да бездействаш отстрани, да си измиеш ръцете и да кажеш, че това няма нищо общо с теб. Пък и — додаде той предпазливо — ако се докаже, че имам право, кралят ще ти бъде благодарен.

Суинъртън се обърна към него, по лицето и погледа му се четяха съмнение и несигурност. Поглади угрижено острата си брадичка, докато обмисляше какъв може да бъде изходът от всичко това. Въздъхна, отиде до вратата и повика един от подчинените си. Нареди му незабавно да повика началника на стражите. Скоро в стаята дойде навъсен, червенокос, набит мъж. Имаше грубовато, обветрено лице на войник на редовна служба. Целият му вид — носеше ризница, а и стойката, която зае, щом влезе в стаята, говореше за мъж, който получава заповеди и ги изпълнява безпрекословно. Суинъртън се приближи до него и го тупна по рамото.

— Джон Невил, искам да ти представя нашия гост. Мастър Хю Корбет, писар от кралския съд.

Корбет видя как Невил вдигна поглед към него и отново го сведе.

— Воювал ли си, мастър писарю? — гласът беше ясен и властен.

— Да — отговори Корбет. — Участвах във военните походи в Уелс, когато кралят преследваше уелските принцове из техните долини. Никога няма да забравя преживяното тогава и за да съм докрай откровен, не горя от желание да го преживея отново.

Невил се ухили и показа редица пожълтели, изпочупени зъби.

— Така си и мислех — рече той. — Гордея се с мисълта, че мога да различа хора, които са воювали, от другите, които не са. Само се зачудих, че мъж, когото сметнах за боец, носи дрехи на писар.

— Мастър Корбет — намеси се Суинъртън — не е тук, за да ни помага в битките, а за да удовлетворим негово искане. Каквото и да ти нареди, изпълни го!

Суинъртън излезе от стаята и Корбет осъзна, че хитрият стар войник успя да се измъкне сух от водата. Ако арестуваха Белът и после той се оплачеше, Суинъртън можеше спокойно да твърди, че всъщност не е участвал в предприетото от Корбет. Ако арестуваха Белът и се окажеше, че Корбет има право, тогава Суинъртън можеше да се погрее на чуждата слава. Развеселен от умелия начин, по който началникът на гарнизона излезе от положението, Корбет хвана Невил за ръка и тихо му съобщи какво иска от него.

След края на срещата на Корбет му се щеше да излезе от Тауър и да отиде да види Алис, но както призна на Ранулф, когато се върна в стаята им, прекалено се боеше да върви по лондонските улици. Можеше той, а не момчето, да лежи с прерязано гърло пред църквата „Сейнт Катрин“. Ранулф прие новината за смъртта на момчето със същото безразличие, каквото Корбет беше видял у него в деня, в който го избра измежду окованите в редица осъдени в Нюгейт. Смъртта си беше в реда на нещата, всекидневен риск, случайност, макар Ранулф да се съгласи, че е по-добре писарят да си остане в Тауър. Корбет реши, че може и да почака, докато Невил се върне със свещеника и той го разпита. Сви рамене при мисълта за разпита. Щяха да отведат Белът в тъмницата под Бялата кула и да го поверят на нежните грижи на мъчителите и техните изтънчени умения да изтръгват сведения и от най-непокорните затворници.

Корбет чака с часове до прозореца, докато Невил и отрядът стрелци не доведоха свещеника, окован и вързан, във вътрешния двор. Писарят не слезе да ги посрещне, но дори от мястото, на което стоеше, можеше да види, че въпреки своята яростна съпротива свещеникът е много изплашен. Белът и ескортът му се скриха от очите на писаря, щом свиха по дълга алея, застлана с каменни плочи, която водеше към тъмниците. Корбет знаеше, че трябва да чака. Написа кратка бележка на Алис, че е в безопасност, но не спомена местонахождението си. Знаеше, че ако й го съобщи, тя също ще бъде в опасност. После Корбет се загърна с плаща си, легна на леглото и зачака Невил да го повика.

Чак по мръкнало Невил грубо го разтърси за рамото и Корбет се надигна от неспокойния си сън.

— Хайде, мастър, ела — дрезгаво зашепна той, — добре е да дойдеш с нас.

Корбет стана, отиде в ъгъла на стаята, изми ръцете и лицето си в купа със студена вода и се избърса в плаща си. Заслиза след Невил към тъмниците. Войникът го преведе надолу по дългата поредица от тесни стъпала, по които няколко часа по-рано беше видял да слиза свещеникът. Невил свърна вдясно, заобиколи Тауър и стигна до вратичка в основата на една от кулите. Влязоха и Корбет изпита чувството, че са се озовали в преддверието на Ада. Запалени факли в ръждясали стенни поставки пращяха, той долавяше миризмата на влажната пръст под нозете си, примесена с мириса на дим, въглени, пот и страх.

Помещението беше празно, единствените предмети в него бяха струпаните в другия край отворени мангали и няколко столчета около тях. По стените имаше окачени вериги и окови. Няколко страховити на вид мъже в ъгъла насреща привлякоха погледа на писаря.

Когато се приближи, Корбет ги видя по-ясно — трима мъже, голи до кръста, с черни кърпи, превързани около челата им, за да не се стича потта в очите им. Телата им лъщяха от пот, а те самите непрестанно се обръщаха към мангалите и вадеха дълги железни прътове. Ръцете им бяха увити в парцали, за да не се изгорят. Корбет видя как единият от тях измъкна нажежения до червено железен прът и го насочи към нещо, което писарят бе взел за сянка на стената, докато не чу ужасяващ писък и не видя как сянката се гърчи и извива. Разбра, че беше свещеникът, провесен на вериги за китките, само по препаска. Там, където бяха притискали нажеженото желязо, тялото му беше покрито с големи зейнали рани. Корбет потисна ужаса си, знаеше, че съжалението е неуместно. Този мъж вероятно беше отговорен за смъртта на Дъкет и за убийството на младото момче, Саймън, както и за двете нападения върху него самия. Но вледеняващ страх, че мъжът може да се окаже и невинен, притисна душата му.

— Отговори ли на въпроса, който поисках да му зададете? — попита дрезгаво Корбет.

Невил поклати глава.

— Не — отвърна той, — казва, че няма нищо общо със смъртта на Дъкет.

Сърцето на Корбет сякаш замря, а устата му пресъхна от ужас.

— Каза ли нещо?

Невил се ухили.

— Достатъчно. Продължава да призовава господаря си, сатаната, за помощ, а не точно това е молитвата, която очакваме да чуем от устата на свещеник!

Корбет заобиколи мангалите, провря се между мъчителите, които го наблюдаваха изпитателно, сякаш чакаха нови заповеди, за да използват нажеженото желязо.

Писарят видя, че жертвата не можеше да понесе повече мъчения. По лицето на Белът нямаше и капка кръв, от болка погледът му беше напълно безумен. Слабото, костеливо и жалко тяло на свещеника беше стигнало до предела на издръжливостта си.

— Е, мастър свещенико? — прошепна Корбет. — Пак се срещаме, макар и в такава необичайна обстановка! — той се приближи и зашепна съвсем близо до обляното в пот лице на свещеника, така че другите да не чуват. — Ти ли уби Лорънс Дъкет?

Белът бавно обърна глава към него, присви очи в усилието си да изплува от морето от болка, в което беше потънал.

— Това е твое дело, писарю! Кучи сине! — изруга той. — Глупав си като селски идиот. Не знаеш с кого се захващаш. Ти и другите като теб скоро ще бъдете пометени — измърмори Белът и се надигна, за да облекчи непоносимата болка в гърдите и краката си.

— Мога да сложа край на мъченията — каза Корбет. — Ще ги спра, веднага щом кажеш истината. Какво представлява този „Пентаграм“? Кой нареди убийството на Дъкет? Кой уби онова момче Саймън? Кой поръча нападенията над мен?

Свещеникът отклони погледа си и Корбет усети, че продължава скрито да му се присмива. Обзет от ярост, сграбчи веригата на свещеника, дръпна я и обърна лицето му, за да го погледне в очите.

— Кажи ми — настоя той. — Кажи ми веднага!

Заля го поток от слюнка и обиди, после тялото на свещеника потръпна, стегна се, сякаш бе получил припадък, и изведнъж се отпусна с клюмнала върху гърдите глава.

Невил се приближи, дръпна Корбет настрани и опипа гърдите и врата на свещеника.

— Мъртъв е — каза началникът на стражите, — всичко свърши.

Погледна към Корбет и попита:

— Какво да правим с тялото?

Корбет сви рамене.

— Покрийте го със саван — отговори писарят — и го погребете при бедняците.

Излезе от тъмницата и остави зад себе си ужасните силуети, които стояха сред светлината от танцуващите пламъци в мангалите. Не чувстваше никакво угризение поради случилото се с Белът. Знаеше, че свещеникът беше виновен. Беше злодей и имаше пръст в смъртта на Дъкет. А и според собствените му признания се оказа въвлечен и в зловещ, коварен заговор срещу краля.

 

 

Отвъд черната и покрита с мъгла река, членовете на „Пентаграм“, покрити с качулки отново се събираха и скупчваха около предводителя си, Водача. Седяха безмълвни, но изпълнени с очакване, граничещо със страх.

— Член на нашето общество е бил унищожен, така ли? — попита някой. Говорителят, застанал отдясно на стола на Водача, потвърди с кимване.

— Научихме, че е отведен в тъмниците на Тауър — отвърна той. — Вероятно е мъртъв и дължим това на Корбет! Шпионинът ни в канцеларията също ни съобщи, че Корбет знае доста за нас.

— Защо не го убием тогава? — попита друг. В гласа му се долавяше страх. — Защо не го убием? — настоятелно повтори той. — Когато се среща с любовницата си в „Епископската митра“, го виждам често… — гласът му заглъхна, осъзнал, че наоколо му се е възцарила студена, гробна тишина.

— Не можем да го убием там и ти е известно, че не трябва да говориш толкова много! — бавно изрече говорителят. — Знаете условието. Никой от нас никога да не разкрива какъв е: мъж или жена, с какво си изкарва прехраната и дори в коя част на града живее. Но — говорителят огледа насъбралите се, а погледът му проблясваше зад маската — ще убием Корбет и ще отмъстим за мъртвия ни съратник. Най-важното е да продължим с подготовката на големия ни план. Всеки от нас трябва да подготви приближените си, да събере оръжия и да чака знак, за да се вдигне на бунт!

— А Корбет? — прекъснаха го настоятелно.

— Нарочен човек ще се заеме с него — непоколебимо рече говорителят. — Смятайте, че Корбет вече е мъртъв!