Метаданни
Данни
- Серия
- Сър Роджър Шалот (1)
- Включено в книгата
-
Убийствата на Бялата роза
Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII - Оригинално заглавие
- The White Rose Murders, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Димитрова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Убийствата на Бялата роза
Художник: Христо Хаджитанев, 2005
ИК „Еднорог“, 2005
ISBN 954-9745-93-7
История
- —Добавяне
Глава пета
На другата сутрин станахме рано. Беше паднала гъста мъгла, която покриваше околността като бяла пара и караше имението Ройстън да изглежда още по-зловещо. Закусвахме в неприветливата голяма зала. Кралица Маргарет влезе, облягайки се тежко на ръката на Кейтсби. Прекъслечният разговор секна. Кейтсби се огледа.
— Къде е Рутвен? Наредих всички да станат рано — той погледна към мен. — Шалот, бъди така добър да кажеш на мастър Рутвен, че го чакаме тук.
Кари чу това, докато влизаше в очевидно лошо настроение.
— Да, иди и му кажи по-бързо — отсече той.
Бих се възпротивил, не бях куче да ме пращат насам-натам, но Бенджамин ме помоли с поглед да се подчиня.
— Мелфорд, иди с него — добави Кейтсби.
Качихме се обратно по стълбите и аз почуках на вратата. Никой не отговори, но чух тихото мяукане на котката. Опитахме се да влезем, но беше заключено.
— Станало ли е нещо? — извика Кари от коридора долу.
— Не отговаря — отвърна Мелфорд. — Някой виждал ли е Рутвен тази сутрин?
Кари забърза нагоре, следван от Кейтсби, Муди и един разтревожен прислужник.
— Опитай пак вратата — нареди Кари.
Бенджамин се присъедини към тях. Чукахме, викахме и блъскахме. Кейтсби ни каза да вземем пейката, която стоеше до отсрещната стена, и макар да беше тясно, заблъскахме с нея по вратата като обсадни войски по крепостните порти. Старият иконом се появи, запъхтян от бързото изкачване, но Кари му изрева и той изчезна нанякъде. Още един тласък и залостената врата увисна на кожените си панти.
Ще ви опиша нещата, както бяха: Рутвен се беше свлякъл на писалището, отпуснал глава върху ръката си. Лицето му беше синкавобяло, устата отворена, а очите гледаха невиждащо. В отсрещния ъгъл котката беше настръхнала, сякаш знаеше, че в стаята присъства смъртта. На масата до Рутвен имаше празна калаена чаша. Кари внимателно повдигна тялото.
— Мъртъв е — промърмори той. — Сложете го на леглото.
Пренесохме го и се опитахме да придадем на студения, безжизнен труп по-достойно положение, защото той вече беше започнал да се вкочанява. Изражението на мъртвеца беше ужасно, сякаш някой нощен ужас беше спрял сърцето му. Чудех се къде е отишла душата му. Беше ли още при нас? Дали душите на мъртвите просто стоят зад някакво невидимо огледало и наблюдават нас, които не можем да ги видим?
— Вижте! — извика внезапно Муди.
Той посочи възглавницата върху леглото, където лежеше малка бяла роза. Всички се взирахме уплашено в цветето, сякаш то беше причинило смъртта на Рутвен.
— Какво има? — Агрипа, придружен от Скозби, стоеше на вратата. Мелфорд посочи към трупа на леглото и цветето до него. Скозби забърза напред, изпълнен със съзнание за собственото си величие. Глупакът не разбра значението на бялата роза, а се загледа в Рутвен.
— Удар! — заяви той. — Често се случва при хора с холеричен темперамент.
Мелфорд изсумтя подигравателно. Агрипа се усмихна, отиде до лекаря и взе бялата роза.
— Мисля, че грешиш, добри ми лекарю — прошепна той. — Мастър Рутвен е бил убит и убиецът е оставил своя знак. — Той завъртя розата между пръстите си, докато се оглеждаше. — Убиецът е в Ройстън. Въпросът е, кой е той?
Ние мълчаливо го погледнахме. Последният път бях видял бяла роза в мръсната килия в Тауър. Господарят ми изгледа с любопитство цветето, преди да се наведе над трупа на Рутвен. Той огледа внимателно очите, езика и ноктите на мъртвеца и помириса отворената му уста.
— Мастър Рутвен е бил отровен — заяви той. — Но как? — Той приближи и вдигна калаената чаша и внимателно я помириса. — Нищо — промърмори, — освен слаб мирис на кларет. Кой донесе това?
Агрипа сви рамене.
— Самият Рутвен. Видях го, когато ставаше от масата снощи.
— Не надушвам отрова — продължи Бенджамин. Обърна се към Скозби. — Мастър лекарю — тактично попита той, — съгласен ли си с мен?
Скозби вдигна чашата и я поднесе под дългия си нос.
— Да — отвърна той.
Агрипа взе чашата от него, обра с пръст влагата от стените и въпреки ахването на Муди и Кари, шумно я облиза.
— Правилно, мастър Даунби, няма отрова.
— Да не сте специалист по отровите, мастър Даунби? — остро попита Мелфорд.
— Не — отвърна язвително Бенджамин, — но както ще потвърди мастър Скозби, като съдебен писар съм огледал достатъчно трупове и имам известни познания за…
Гласът му затихна, когато доктор Агрипа разпери ръце.
— И все пак — прекъсна го рязко той — Рутвен е бил отровен, макар да яде и пи същото като нас снощи. Влизал ли е някой друг в стаята му?
Въпросът му беше посрещнат с хор от отрицателни отговори и поради прекараната безсънна нощ, аз можех да потвърдя верността им. Не бях чул стъпки в коридора.
Кари пристъпи напред.
— Значи Рутвен се заключва в стаята си, не посещава никого и никой не идва при него, но на следващата сутрин е намерен отровен, а на леглото му има бяла роза.
— Точно като Селкърк — решително добави Агрипа.
— Има ли тук тайни проходи? — изкудкудяка Муди.
Кейтсби погледна отчаяно към тавана, но все пак старият управител беше повикан и разпитан. Човекът беше уплашен, не можеше да откъсне очи от трупа на Рутвен, но поклати отрицателно глава.
— Няма проходи — каза той категорично. — Нито проходи, нито тайни врати, но има призраци. Воините-монаси все още бродят из коридорите.
Мелфорд се усмихна подигравателно.
— Слизал ли е мастър Рутвен в кухнята или килера да моли да му качат нещо за ядене?
Старецът поклати отрицателно глава и беше освободен.
— Нещо друго? — попита господарят ми.
— Какво искаш да кажеш? — отсече Кари.
— Нещо в стаята, може би?
Претърсихме набързо, но не открихме нищо необичайно. Изцапаното с мастило перо на Рутвен лежеше на пода. Господарят ми го вдигна, огледа го внимателно, после го хвърли на масата.
— Мистерия — обяви Агрипа и яростно изгледа всички ни. — Но някой тук е убиец и знае как е умрял Рутвен! — Той въздъхна и погледна Кари. — Достатъчно. Кралица Маргарет трябва да бъде уведомена.
Всички слязохме долу. Господарят ми изостана, за да огледа стаята още веднъж, после дойде при мен и поклати отрицателно глава.
— Доктор Агрипа е прав — прошепна той. — Истинска мистерия. Как може човек, който вечерта е в цветущо здраве, да бъде намерен отровен сутринта, когато никой не го е посещавал и е бил заключен в стаята си? — Той ме погледна остро. — Ти видя ли го?
Кимнах.
— Ти ме чу — отвърнах. — Той отвори вратата на стаята си, усмихна ми се и взе котката.
— Тогава как е бил отровен?
Този въпрос се повтаряше най-често, когато се събрахме в помещението, което навремето е било зала за съвети на рицарите тамплиери.
Кралица Маргарет седна начело на напуканата, нестабилна маса, а Кейтсби нареди да донесат пейки за останалите. Сестрата на краля беше пребледняла и мълчалива, очевидно с мъка сдържаше гнева си.
— Някой тук — отсече тя и очите й ни огледаха пронизващо — е убил Рутвен! Някой тук е и предател, виновен в най-черна измяна. Защо родът Йорк ни трови с романтичните си илюзии и глупави амбиции? В своята дързост убийците са оставили бяла роза, за да ни се подиграят! Доктор Агрипа… — гласът й стихна.
Добрият доктор се огледа.
— Трябва да опишем какво сме правили — каза той. — Всеки от нас.
На въпросите му отговаряхме почти по един и същи начин. Никой не беше ходил при Рутвен. Двамата с Бенджамин не бяхме чули нищо необичайно, а Муди, който спеше в стаята от другата страна на Рутвен, можеше да го потвърди.
— Как се държеше Рутвен? — попита Кейтсби. — Имам предвид в дните, преди да умре? Да е казал или направил нещо необичайно? — Той се огледа. — С кого е разговарял?
— С Муди — обади се Мелфорд.
— Е? — попита Агрипа.
Мишоликият капелан се притесни още повече от обичайното.
— Рутвен беше затворен в себе си — заекна той. — Беше сдържан, потънал в мислите си.
— За какво говореше?
— За убийството на Селкърк. Смяташе, че стиховете му са странни.
— Нещо друго?
Муди облиза устни и погледна нервно към кралица Маргарет. После сложи ръце на масата и сведе поглед.
— Говорихме и за дните преди битката при Флодън — за делата на покойния крал и за дворцовите клюки.
— Какви клюки? — попита меко кралица Маргарет.
— Нищо особено, милейди… Просто спомени… за по-щастливи дни. Уверявам ви, това беше всичко.
— А розата? — рязко попита Бенджамин.
— Какво за розата? — отвърна Агрипа.
— Тук не растат рози!
— Но в Кентърбъри има — посочи навън Скозби. — Малки бели рози, които цъфтят късно през годината.
— Значи — продължи Бенджамин — убиецът е планирал смъртта на Рутвен и после… — Забележката му увисна във въздуха като въже на бесилка.
— Няма съмнение — намеси се Агрипа с мек глас, — че Рутвен е умрял от същата ръка и по същия начин като Селкърк в Тауър. — Той ни хвърли мрачен поглед. — Как и защо е станало това, си остава мистерия. — Агрипа погледна към Скозби. — Имаше ли в стаята нещо за ядене?
Старият шарлатанин поклати отрицателно глава.
— И ти, Шалот, си бил последният, който го е видял жив?
— Освен това не чух да идва някой! — отсякох аз.
Агрипа си пое дълбоко дъх и постави ръце на масата пред себе си.
— Възможно ли е, мастър лекарю, отровата да бъде прилагана бавно?
Скозби направи гримаса.
— Предполагам, но това би било опасно. Отровителят би трябвало да я дава многократно и ако бъде заловен…
— Възможно ли е — дрезгаво попита Кейтсби — отровата да е със забавено действие?
Скозби се усмихна заядливо.
— Никога не съм чувал за такава отрова. Но дори да съществува, Рутвен сигурно щеше да усети действието й, преди да си легне.
— Мастър Скозби е прав — добави Бенджамин. — Рутвен е трябвало да умре в тази стая, зад заключена и залостена врата. — Той размаха слабия си показалец. — Спомнете си, вратата беше заключена и залостена отвътре. Убиецът е хитър и предпазлив. Никой не го е чул да идва, но трябва да е влязъл, щом Рутвен е мъртъв и при него имаше бяла роза.
— А ти, мастър Даунби, беше в стаята до неговата — отвърна лейди Кари. После ме погледна заплашително. — Прислужникът ти е бил последният човек, който го е видял жив. Не е ли странно, че ти, Бенджамин, беше последният, който видя и Селкърк жив?
— Сигурна съм — намеси се помирително кралица Маргарет, — че никакво подозрение за нечиста игра не може да падне върху племенника на кардинала. — Тя изгледа ядно лейди Кари, после ни се усмихна фалшиво.
Но това беше умен ход от страна на лейди Кари! Злото беше посято, защото когато замеряш някого с кал, част от нея полепва по него. Останалите от групата ни гледаха като съдии, готвещи се да произнесат присъда за обесване. Бенджамин се усмихна, сякаш се наслаждаваше на някаква известна само нему шега.
— Лейди Кари е права за някои неща, но логиката й куца — отбеляза той. — Рутвен е умрял, защото е знаел нещо. Той вероятно е бил единственият освен убиеца, който е разбирал всички или поне някои от стиховете на Селкърк. — Бенджамин се приведе напред. — Убиецът определено е тук. Чудя се кой от нас симпатизира на Йорк. Мелфорд?
Наемникът се размърда като котка, доловила опасност.
— Какво има, Даунби?
— Твоето семейство не е ли било някога на страната на Бялата роза?
Мелфорд се усмихна самодоволно.
— Да, но това важи за всички тук. Нали така, Кари?
Старият войник се размърда, когато спомените му се пробудиха. Обвиненията станаха по-разгорещени, гласовете се повишиха. Като резултат от спора стана ясно, че всеки от присъстващите, освен мен и Бенджамин, имаше някаква връзка с рода Йорк и каузата на Бялата роза. Кралица Маргарет се беше облегнала на стола и ни наблюдаваше пренебрежително. Кейтсби изглеждаше вбесен, а доктор Агрипа, затворил очи и скръстил ръце, седеше като доброжелателен монах след обилно похапване. Най-после той се размърда, извади дълъг и тънък стилет от колана си и почука по масата.
— Стига, стига! — извика докторът. — Приличате на неразумни деца. Гневните думи нищо не доказват. Рутвен може да е бил убит с магия — той ми се усмихна. — Но сега имаме друга работа.
— Мастър Даунби, изгубихме достатъчно време заради смъртта на Рутвен — прекъсна го Кейтсби. — Приготви си багажа. Трябва да потеглиш незабавно. Икономът ще ти намери местен водач.
Бенджамин ме дръпна за ръкава. Ние станахме, поклонихме се към челните места на масата и оставихме спътниците си да тънат в догадки за смъртта на Рутвен. Бенджамин се изкачи пъргаво по стълбите, но вместо да влезе в своята стая, ме отведе в тази на Рутвен. Трупът още лежеше на леглото, покрит с чаршаф. Бенджамин огледа стаята, особено предметите върху писалището, вдигна перото, мастилото и хартията. Помириса и трите, поклати глава и ги върна по местата им.
— Какво търсиш, господарю?
— Не знам — отвърна той.
Приближи се до леглото и отметна чаршафа. Огледа тялото на Рутвен, като обърна особено внимание на ръцете му и внимателно опипа мазолите на средния му пръст. Помириса и тях.
— Тук няма отрова — прошепна ми той.
Отвори устата на Рутвен. Стоях зад него, опитвайки се да прикрия страха и отвращението си. Призракът на мъртвеца със сигурност би възразил на това. Беше ли духът му още на земята? Щеше ли да остане тук завинаги или щеше да бъде освободен, когато убиецът му получи възмездие? Бенджамин преглеждаше жълтеникавите зъби. Извади малката карфица, забодена на ръкава на ризата му и започна да стърже между жълтите корени, докато не извади малки сиви парченца, още мокри от слюнка. Той поднесе топлийката към светлината и се загледа в тях.
— Какво е това, господарю? — прошепнах.
Бенджамин поклати глава.
— Не знам. Може да е храна, хляб, например.
— Какво правиш, Бенджамин?
Двамата с господаря ми рязко се обърнахме. Доктор Агрипа и сър Робърт Кейтсби стояха на вратата. Бенджамин се усмихна.
— Нищо, добри ми докторе. Лейди Кари намекна, че може да съм замесен в смъртта на Рутвен. Реших, че мога да намеря нещо, което доказва, че не съм.
— И откри ли го? — попита Кейтсби.
Бенджамин незабелязано пусна карфицата на пода.
— Не, не успях.
Кейтсби ни махна да се приближим.
— Тогава елате!
Отидохме в стаята си. Кейтсби затвори вратата след себе си и ни каза да седнем.
— Забравете за смъртта на Рутвен — започна той. — Шотландските пратеници скоро ще слязат в Ярмут. Имат охрана и пропуск да пътуват до Нотингам, където ще се срещнете с тях. Вторият съпруг на кралица Маргарет, граф Ангъс, ще присъства, но пратеничеството е ръководено от лорд Д’Обини, един от приближените на регента. С него ще преговаряте за връщането на кралица Маргарет в Шотландия. Няма да предлагате нищо, а ще слушате най-внимателно какво се говори. Уредихме да пристигнете там на празника на света Цецилия, 22-ри ноември. Но преди това, след два дни, в деня на свети Лъв Велики ще се срещнете с Ървайн, шпионинът на милорд кардинала в манастира „Колдстрийм“, който се намира на около тридесет мили оттук. Сведенията, които ще ти предаде той, може да са шифровани. Запомни съобщението и го донеси на мен и доктор Агрипа.
— Защо е тази тайнственост? — попитах аз. — Защо Ървайн не може да дойде тук? Защо шотландските пратеници идват по море? И защо в Нотингам? Освен това — хвърлих кос поглед към господаря ми — шотландските благородници със сигурност ще искат да преговарят с някоя по-важна особа от племенника на кардинала — и неговия прислужник — добавих горчиво.
Агрипа се усмихна самодоволно.
— Шалот — промърмори той, — използвай главата си. Ървайн не може да дойде тук — сред хората на кралицата има предател и убиец. Въпреки обвиненията на лейди Кари, ти и Бенджамин сте единствените, които са извън подозрение. Нещо повече, щом кардиналът ви вярва безрезервно, и Ървайн ще ви се довери. Колкото до шотландските пратеници… Първо, пътуването по суша е твърде опасно; второ, добрият ни крал Хенри смята, че това е проблем на Шотландия и не иска да се намесва официално и последно, кралица Маргарет и свитата й не искат да се разбере, че имат нещо общо с хората, които са я прогонили от Шотландия. — Агрипа се приведе по-близо и усетих странния аромат, който излъчваше винаги. — Така че, Шалот, парченцата от мозайката си идват по местата. Шотландците ще разговарят с мастър Бенджамин. Те знаят, че той е лично упълномощен от кардинала.
— Ами останалите? — обади се господарят ми. — Всички ли ще останете в Ройстън?
Кейтсби се усмихна смутено.
— За съжаление, да, макар че аз и Мелфорд ще заминем за Нотингам след малко, за да се уверим, че замъкът е готов да приеме шотландските пратеници. Имате три дни, за да стигнете до манастира „Колдстрийм“. Колкото до Рутвен… — Той се обърна и вдигна резето на вратата, — както се казва в Библията „Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“… Е, добри ми докторе?
И без повече суетене те се измъкнаха от стаята.
Сбогувахме се с намръщената кралица Маргарет и скоро пътувахме с водача през обвитата в мъгла околност. Кейтсби и Мелфорд вече бяха заминали, препускаха с всички сили към Нотингам, оставяйки Агрипа, семейство Кари, Муди и стария шарлатанин Скозби в Ройстън.
Водачът ни беше намусен и необщителен дребен човечец, чийто ум и говор можеха да се сравняват само с тези на ням малоумник, но познаваше конските пътеки и пътища на Лестършир като петте си пръста. Беше странно пътуване. Гъстата мъгла рядко се вдигаше и ни обвиваше почти непрекъснато като студен, лепкав облак. Имахме зловещото усещане, че сме единствените живи хора и чаткането на копитата на конете ни е единственият звук под небето. Естествено, господарят ми и аз размишлявахме върху случилото се в Ройстън.
— Озадачен съм, Роджър — повтаряше Бенджамин. — Имаме две изключително изобретателни убийства: и Селкърк, и Рутвен са отровени в стаи, заключени отвътре. — Той въздъхна и дъхът му увисна като облаче в ледения въздух. — Но няма и следа от отрова, никой не е влизал при тях… много загадъчно и много хитро.
Можех само да се съглася с него и да се чудя дали шегата на Агрипа за магията не крие някаква истина. Освен това гузно си спомних коварните забележки на лейди Кари: по един или друг начин Бенджамин винаги беше свързан с убитите. Питах се да не би той да е убиецът. Възможно ли беше да е получил тайни заповеди от чичо си, които осъждаха Селкърк и Рутвен на смърт за доброто на кралството? И ако беше така, кой щеше да е следващият? Прогоних тези мисли като прекалено тревожни и вместо това се съсредоточих върху стихотворението на Селкърк. Бенджамин също не можеше да хвърли светлина по въпроса, а размишляваше какви ли новини може да донесе Ървайн.
— Може би ще ни даде сведения, които ще обяснят всичко — забеляза той.
Поклатих глава. Имах неприятното чувство, че няма да е толкова просто. Нещо повече, откакто напуснахме Ройстън, подозирах, че ни следят. Нямах доказателства, но нещо ме караше да бъда нащрек. Може би това се дължеше само на студената, лепкава мъгла, но от време на време дочувах звук на конски копита, сякаш друг ездач ни следваше отблизо. Спряхме и се подслонихме за през нощта в хамбара на един фермер, но и на следващата утрин, която отново беше мъглива, нищо не пропъди подозренията ми.
— Какво има, Роджър? — попита Бенджамин и впи проницателен поглед в мен изпод вълнената качулка. Водачът пред нас също спря. Заслушах се как заглъхва ехото от тропота на конете ни и напрегнах слух.
— Господарю, следят ни!
— Сигурен ли си, Роджър?
— Колкото съм сигурен, че довечера ще мръкне! — отвърнах ядосано.
Бенджамин се усмихна сухо и също се заслуша. Стори ми се, че чувам нещо, но точно тогава глупавият водач завика на коня си, крещейки така, че би могъл да събуди и мъртвите. Бенджамин поклати глава.
— Няма нищо, Роджър. Или може би призраците от Ройстън?
Продължихме напред и стигнахме до манастира „Колдстрийм“ точно на мръкване. Пуснаха ни зад стените след много крясъци и спорове. Изчакахме на двора, докато излезе лично игуменката, странна жена, твърде млада за длъжността си. Тя не носеше расото на ордена си, а беше облечена в бледосиня рокля, поръбена с катерича кожа в меден цвят. Пребрадката й беше старомодна — два воала от тънък лен падаха от двете страни на сърцевидното й лице, прикрепени под брадичката с огърлица от скъпоценни камъни. Кожата й беше бяла като мляко, очите — зелени с кафяви точици, разположени косо върху лицето й. Тя изгледа господаря ми кокетно, точно като кралица Маргарет, но ни поздрави учтиво и нареди на прислужниците да отведат водача и багажа ни в къщата за гости, докато тя ни поднесе вино, прясно изпечен хляб и големи купи горещ, ароматен бульон. Игуменката прочете препоръчителните писма на кардинала и изслуша въпросите на господаря ми за срещата ни с Ървайн. После поклати красивата си глава и ни погледна престорено срамежливо.
— Такъв човек още не е идвал тук. Нито сме били предупредени за пристигането му.
— Но кардиналът каза, че той ще бъде тук днес, в деня на свети Лъв Велики — отвърна Бенджамин.
Игуменката сви устни.
— Освен вас друг мъж не е влизал зад стените на манастира, нито пък пътуващи търговци са ни споменали да са срещали някого по пътищата наблизо. — Тя се усмихна. — Може би се е забавил. Може да пристигне утре.
Следващият ден дойде и отмина, „пълзейки“, както би се изразил мастър Шекспир, но никакъв Ървайн не се появи. Прекарахме времето си в удобната къща за гости на манастира. Дрехите ни бяха изпрани и сутрин, обед и вечер бяхме канени да споделим прясно приготвените ястия и вина, на които би завидял и крал. Странно място беше манастирът „Колдстрийм“. Не се чуваха камбани за богослужения, само преди обяд претупаха набързо една литургия. Самите монахини клюкарстваха свободно в църквата и извън нея. Както би казал моят приятел поет, всички правила, отнасящи се до живота им, повече се нарушаваха, отколкото се спазваха. Господарят ми каза, че имали прекрасна библиотека, което не беше учудващо, но единствената работа, която видях да вършат монахините, беше красива и сложна бродерия на завеси, покривки и салфетки.
Игуменката обграждаше господаря ми с топли грижи. Тя загрижено питаше дали всичко е наред, непрестанно се осведомяваше дали не ни липсва нещо или го канеше на разходка в уханната овощна градина край манастирската църква.
Главната грижа на господаря ми пък беше отсъствието на Ървайн и когато се стъмни на третия ни ден в „Колдстрийм“, двамата излязохме извън стените на манастира и се взряхме в тъмнината, сякаш със силата на волята си можехме да го накараме да се появи. Игуменката се присъедини към нас. Тя застана близо до господаря ми и докосна нежно с пръст ръката му.
— Мастър Бенджамин, човекът, когото чакате, може би ще пристигне утре. Елате, нека пийнем по чаша вино с мускатово орехче.
Господарят ми отказа, но аз приех с радост. Игуменката ме погледна мрачно, сви рамене и със зле прикрито нежелание ме отведе в стаята си, където ми наля вино в най-малката чаша, която бях виждал. После започна да се прави на заета и да шета из стаята — намекът беше явен: трябваше да си изпия виното и да изчезна, колкото се може по-бързо. Беше ми приятно да я накарам да чака, но точно преди да си тръгна, тя ме извика с фалшива усмивка на красивото лицемерно лице.
— Роджър, господарят ти… мъж на място ли е?
— Да, милейди — отвърнах.
Игуменката прехапа върха на езика си с острите си бели зъби и очите й заблестяха любопитно.
— Истински жребец — продължих аз. — Чувствителен по отношение на дамите, но…
— Но какво? — рязко запита игуменката.
— Понякога е много стеснителен и може би…
— Може би какво? — нетърпеливо се обади тя.
Кимнах към спалнята, която се виждаше през полуотворената врата.
— Милейди, мисля, че той е увлечен по теб, както и ти по него. Може би ако го почакаш тази нощ там, в тъмнината, той ще ти рецитира любовни стихове… може би някой сонет, който е съчинил за теб?
Игуменката се усмихна, обърна се и отвори малко ковчеже. Извади от него подрънкваща кесия и я хвърли към мен.
— Ако уредиш това, Шалот, ще получиш още една утре сутрин.
— Единственото, което трябва да направиш — отвърнах с поклон, — е да оставиш запалена свещ на прозореца. Моят господар ще го приеме като знак, фар, който да го насочи по желания път.
Изхвърчах през вратата. Мастър Бенджамин още стоеше край манастирската стена и се взираше в мрака. Изтичах в стаята за гости, съблякох се и се изтрих с мокра кърпа. Втрих малко от ароматния парфюм, който господарят ми използваше, във врата и бузите си, взех назаем най-хубавата му батистена риза и наметалото с качулка, и се върнах отново на двора. Изчаках известно време, скрит в сенките, гледайки как манастирът се приготвя за нощта. О, да, игуменката също се подготвяше. На прозореца й се появи свещ, чийто трепкащ пламък беше като дружелюбен фар в мрака.
Промъкнах се тихичко през двора, отворих вратата и пристъпих в тъмното. Угасих свещта с пръсти и се вмъкнах в спалнята. Слава Богу, игуменката не беше запалила никаква светлинка вътре. Очите ми привикнаха с тъмнината и съзрях тъмната й фигура на леглото с разпусната по раменете коса. Вмъкнах се в голямото легло с балдахин, прошепнах няколко френски нежни думи, които бях научил от една мома и с желание се захванах за работа. Макар и изискана дама, игуменката посрещна грубите ми прегръдки със стонове и писъци на удоволствия. Тялото й беше сочно, стройно и гладко. Признавам, че това беше едно от най-приятните ми преживявания.
(Боже, ето че моят капелан отново мърмори и си клати кратуната! Да му се не види малкия лицемер! Трябва ли да му напомням за дългите му разговори с червенобузата млекарка Мод в конюшнята ми? Тя определено излезе оттам по-зачервена, отколкото влезе! Той казва, че лъжа; игуменката щяла да познае, че не съм Бенджамин. Греши. Похотта, както и любовта, заслепява, иначе червенобузата Мод никога не би го допуснала и на миля от себе си! Е, добре, поне спря да клати глава. И тъй, обратно към игуменката…)
— О, небеса! Това е раят! — извика тя, когато влязох в нея с оръжие твърдо като копие. Каква нощ! Насладих й се два-три пъти, преди да я целуна по бузите, да я плесна отзад и да се сбогувам.
На следващата сутрин се беше спуснала гъста мъгла, която се стелеше над земята в завивка от мрачна тишина. Тя се виеше между сградите на манастира и потискаше духовете — дори моя след такава страстна нощ. Станах рано, приятно уморен. Господарят ми още спеше, както и вечерта, когато се върнах от любовната си среща. Облякох се бързо и забързах през двора към столовата. До нея се стигаше по външни стълби и някои от вечно гладните монахини вече се качваха нагоре. Докато минавах край тях, дочух:
— Ама че грозник! Истинско чудовище!
Зачудих се кой ли е този неприятен мъж и сведох глава притеснено, когато друга отвърна:
— Да, казва се Роджър. Не е ли странно, че такъв красив господар има толкова грозен слуга!
Естествено на монахините им липсва финес и те не могат да оценят истинската красота, която може да се крие под повърхността. Заех мястото си в трапезарията на отделна маса близо до подиума и загледах как влиза игуменката. Лицето й беше бледо, имаше сенки под очите и това облекчи отчасти обидата ми от глупавите дрънканици на монахините. Мастър Бенджамин се присъедини към мен, предсказвайки бодро, че мъглата скоро ще се вдигне и ще настъпи още един прекрасен ден. С ъгълчето на окото си забелязах как игуменката му хвърля мрачни погледи, задето я пренебрегва, примесени с лукави усмивки в опит да го въвлече в някакъв любовен разговор за събитията от предишната нощ.
Любовните й въздишки внезапно бяха прекъснати от раздвижване навън; женски писъци се смесваха с дрезгавите викове на работниците и вратарите на манастира. Игуменката стисна устни и забърза навън. Ние я последвахме. Долу, на двора, заобиколен от монахини и други манастирски обитатели, стоеше странен конник. Косата му беше боядисана в оранжево, а бялото му лице изглеждаше призрачно заради боядисаната му ръждивочервена брада. Носеше шапка от заешка кожа и мръсен елек от къртича кожа, към който бяха пришити малки звънчета. Игуменката промърмори, че бил пътуващ търговец. Но истинската причина за суматохата беше трупът, преметнат върху товарния му кон. Докато Бенджамин и аз слепвахме игуменката надолу, мъжът извика нещо на език, който не можах да разбера.
— Какво казва? — попита Бенджамин.
— Че намерил тялото — отвърна тя през рамо — на няколко часа път от манастира.
Бенджамин приближи и повдигна главата на мъртвеца. Зърнах пясъчноруса коса, посивяло лице, изцъклени очи и отпусната челюст. Но онова, което привлече вниманието ми, беше грозната пурпурночервена резка, която минаваше от едното му ухо до другото. Игуменката заговори на търговеца на непознат език.
— Може би това е човекът, когото чакаше, мастър Бенджамин — извика тя към нас. — Джон Ървайн.
Игуменката нареди на вратаря да занесе тялото в близката лечебница, заповяда на насъбралите се да се разпръснат и помоли една от сестрите да се погрижи за търговеца. Трупът лежеше на сламеник върху белосаната лечебница с нисък таван. Беше на млад мъж, който сигурно е изглеждал доста добре, преди да му прережат гърлото. Бенджамин се взираше в него, сякаш го познаваше добре. Забелязахме, че кесията му е била отрязана от колана.
— Разбойници! — промърмори игуменката. — Пътищата гъмжат от тях. Търговецът намерил тялото скрито в някакви храсти.
Коленичих и претърсих дрехите на мъртвеца. Разбира се, открих онова, което търсех — таен джоб на подплатения му елек. В него бяха хитроумно скрити малки кесии със злато и сребро (които взех, за да поръчам заупокойни служби за душата на горкия човечец) и малък пергаментов свитък. Върху него беше надраскано името на мъжа — „Джон Ървайн“, следван от списък на ястия и вино, платени от него в кръчмата „При платнохода“ близо до градските стени в Лестър. Върнах се при мастър Бенджамин.
— Ървайн е — казах му.
— Тогава Бог да го прости! — отвърна той. — Роджър, не е нужно да се бавим повече тук. Трябва да побързаме да се върнем в Ройстън.
Зад нас игуменката въздъхна.
— Не искате ли да останете още, мастър Бенджамин? — тя се приближи с развети, шумолящи поли. — Не ви ли харесва гостоприемството ни? — попита тя двусмислено.
— Милейди — отвърна той, — храната и виното бяха отлични.
После се завъртя на пета и я остави с отворена уста. Повикахме водача, прибрахме багажа си в дисагите и скоро конете ни бяха оседлани и готови за път. Игуменката, увита в наметка от чиста вълна, слезе да се сбогува с нас. Бенджамин само се усмихна, повдигна белите й пръсти до устните си, целуна ги нежно и като някакъв храбър рицар смушка коня си в галоп, като едва не повали на земята разочарованата си обожателка. Аз не бях толкова галантен. Без да обръщам внимание на изненадата, изписана на лицето й, протегнах ръка.
— Милейди — казах, — ти ми обеща още една кесия.
Тя ме изгледа ядно, бръкна под наметката си, пъхна една кесия (много по-малка от онази предишната вечер) в ръката ми и изсъска:
— Сводник!
— О, небеса! Това е раят! — имитирах я аз.
Лицето й пребледня, очите й се превърнаха в езера от гняв. Разсмях се, забих шпори в хълбоците на коня и препуснах през манастирските порти бързо като елен. Изненадах се, че Бенджамин продължи да язди в бърз галоп, докато не се отдалечихме на миля от манастира. Най-накрая намалихме ход. Водачът беше пред нас.
— Защо бързаме толкова, господарю? — попитах аз.
Той поклати глава и се взря в слънцето, което вече пробиваше през завесата от мъгла.
— Този манастир е лошо място — промърмори Бенджамин.
Стомахът ми се сви. Беше ли разбрал господарят ми?
— Лошо място — повтори той и ме погледна. — Ървайн вероятно е бил убит там. Игуменката има пръст в тази работа!
Погледнах го изумен.
— Първо — продължи Бенджамин, — когато пристигнахме в „Колдстрийм“, игуменката каза, че не е виждала Ървайн.
— Но търговецът може да й е казал.
— Откъде ще знае? Кесията му беше открадната и ти намери тайния джоб. Но още преди това игуменката го нарече „Джон Ървайн“. — Изглежда беше разпознала трупа и знаеше името му. Аз не съм й го казвал, а ти?
Поклатих глава.
— Но какво те кара да мислиш, че е бил убит в манастира? — попитах аз.
— Това е вторият ми довод: когато бях на манастирската стена видях пресни конски фъшкии близо до главния вход; не бяха от нашите коне, а игуменката каза, че никой не е идвал в манастира. — Бенджамин вдигна ръка, за да подчертае думите си. — Забеляза ли — попита той, — че в градината земята беше поръсена със ситен бял пясък? По ботушите на Ървайн имаше следи от него. И накрая, връзките на гамашите му бяха вързани наопаки, сякаш някой друг го е направил набързо. — Бенджамин ме погледна косо. — Подозирам, че бедният Ървайн е бил убит в манастира, когато е събул панталоните си, или за да се облекчи, или… — Гласът му заглъхна.
Потръпнах от страх и потърках гърлото си, щипейки силно кожата. Бенджамин вероятно беше прав. Ървайн беше убит, не докато се е готвел да се облекчи, а да изпълни същите любовни задължения като мен. Тихичко се заклех да не се връщам в „Колдстрийм“.
— Можем да се върнем — промърмори Бенджамин, сякаш прочел мислите ми. — Но разбира се — добави той, — това нищо няма да докаже. Игуменката ще отрече обвинението и ще повика шерифа или някой местен съдия, когото държи в ръцете си. Освен това — въздъхна той, взирайки се в мъглата — имаме много малко доказателства.
— И сега, господарю — отвърнах аз, — отново се връщаме с подвити опашки! Селкърк беше убит, преди да разберем нищо. Рутвен е мъртъв, а сега и Ървайн. — Хрумна ми безумна мисъл, но аз я прогоних: да не би Бенджамин да бе убил Ървайн? Беше ли излязъл, за да го причака в мрака на нощта?
— За какво мислиш, Роджър?
— Мисля си — излъгах, — че Ървайн е посетил „При платнохода“ в Лестър. — Извадих парчето пергамент, което бях намерил у трупа.
— Странно — забеляза Бенджамин, наблюдавайки ме внимателно, — убийците не са го намерили.
Свих рамене.
— Налагало се е да действат бързо. Взели са кесията му и са го оставили на гарваните. Нали разбираш — допълних аз, — че игуменката може да е съучастница в убийството на Ървайн, но убиецът трябва да е някой от спътниците ни в Ройстън? Само те, както и кардиналът, знаеха, че Ървайн ще дойде тук.
— Но кой може да е? Кейтсби и Мелфорд заминаха за Нотингам и винаги можем да разберем кога са пристигнали там. Предполагам, че някой би могъл да дойде от Ройстън, да мине покрай нас в мъглата, за да го причака…
Водачът се приближи и се развика на странния си диалект. Бенджамин учтиво го помоли да изчака.
— Значи, Роджър, мислиш, че трябва да отидем в „При платнохода“ в Лестър.
— Да, господарю. Може там да открием нещо, което да обясни смъртта на Ървайн и да има връзка със смъртоносните стихове на Селкърк.