Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (7) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сър Роджър Шалот (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 18гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Убийствата на Бялата роза

Художник: Христо Хаджитанев, 2005

ИК „Еднорог“, 2005

ISBN 954-9745-93-7

История

  1. —Добавяне

Глава четвърта

Дните, последвали посещението ни при Джоана, бяха изпълнени с трескаво оживление: Бенджамин трябваше да стегне багажа ни, аз трябваше да продам една чаша (бях я откраднал от Уолси) и да изтегля парите, които бях депозирал при златарите. На 18 октомври, празникът на свети Лука, се събрахме под високите крепостни стени на Тауър. Прислужници, носачи, ковачи и майстори на стрели щъкаха нагоре-надолу. Коняри, кухненски прислужници и каруцари носеха багажа ни и го товареха на голяма каруца — гоблени, пухени завивки, топове дамаска и скъпи тъкани, кърпи и салфетки се пълнеха в сандъците. Обзавеждането на параклиса на кралица Маргарет — свещници, тежки требници с позлатени корици и резбовани пюпитри, тапицирани столчета за молитва — без да споменавам котлетата и каните от кухнята, бяха струпани на големи купчини в настлания с плочи двор. Разбира се, аз избягах от работата, като излязох на кървавия площад на Тауър Хил, за да погледам зацапаната с кръв платформа, където бяха отрязали главите на най-знатните ни благородници.

Най-накрая бяхме готови. Излязохме от Тауър през странична портичка и поехме по Хог Стрийт, после завихме вдясно, за да изслушаме службата в църквата „Сейнт Мери Грейс“. Кавалкадата спря и ни наредиха да останем в полето пред църквата, докато кралица Маргарет и главните й служители влязоха вътре. Бях изпълнен с любопитство, защото бях забелязал каруца, покрита с черна дамаска, да пристига пред главния вход на църквата. Беше охранявана от йомени от стражата с червено-златистите ливреи на краля. Те отметнаха платнището и внесоха в църквата голям ковчег. Кейтсби ни нареди да го следваме.

Чудех се какво има в него, докато се нижехме из тъмния неф след Агрипа, Мелфорд и останалите от свитата на кралицата. Поставиха ковчега на дървени стойки пред олтара. Кралица Маргарет стоеше до горната му част, останалите от нас — срещу нея. С пребледняло лице и обградени с тъмни кръгове очи, тя леко кимна и Кейтсби повдигна капака. Отдолу се видя бяла фина тъкан, от която се носеше упойващ аромат. Когато я вдигнаха, видях вътре труп на мъж — червенокос, червенобрад, с продълговато, бяло като мрамор лице. Тялото беше облечено в пурпурна роба, сребърен кръст проблясваше на светлината на свещите. Мъжът сякаш спеше, макар очите му да бяха полузатворени. Видях малки ранички, червени нарези високо по скулите му. Всички паднаха на колене.

— Кой е този? — прошепнах аз.

— Съпругът й — промърмори Бенджамин. — Покойният Джеймс IV, крал на Шотландия, убит при Флодън.

Погледнах лицето, което приличаше на череп, хлътналите скули, червената коса, причесана гладко назад от челото. По-късно научих, че тялото било осакатено в битката, а лицето — обезобразено от удар с брадва. Балсаматорите бяха използвали цялото си умение, за да ги възстановят. Кралица Маргарет прошепна нещо на Кейтсби.

— Моля ви — каза той, — помолете се за душата на покойния крал Джеймс IV и тръгвайте. Нейно величество иска да остане сама.

Всички се изнизахме от църквата, оставяйки кралица Маргарет със сенките й, и зачакахме под топлото есенно слънце.

— Господарю — казах тихичко, — значи, тялото на краля вече четири години не е погребано.

— Английските военачалници — отвърна ми той — го облекли и балсамирали след Флодън и го пратили на нашия крал да го види — той се усмихна и отмести поглед. — Познаваш нашия Хенри — той не се бои нито от живите, нито от мъртвите. Държи трупа в специална стая в двореца Шийн.

— И кралицата ще го вземе със себе си?

— Не, не! — намеси се Рутвен, промъквайки се зад нас. — Крал Хенри нареди тялото да остане тук, докато тя бъде възстановена като кралица на Шотландия.

Обърнах се и погледнах обляното му в сълзи лице.

— Обичаше ли крал Джеймс?

— Той си имаше недостатъци, но беше велик владетел. Благороден и щедър до глупост — Рутвен погледна към птичките, които кръжаха и се виеха на фона на синьото небе. — Такъв благороден господар — прошепна той — заслужаваше по-добър край.

Кралица Маргарет излезе от църквата, воал скриваше натъженото й лице. Бенджамин дръпна Рутвен за ръкава, показвайки му, че иска да говори с него. Отдалечихме се на по-голямо разстояние от групата.

— Какъв беше господарят ти? — Бенджамин кимна с глава към мрачната църква. — Покойният Джеймс IV? Имам предвид, като човек.

— Странна личност — отвърна Рутвен. — Беше повлиян от новите знания, пристигащи от Италия. Крал Джеймс се интересуваше от медицина и беше погълнат от всички аспекти на изучаването на човешката душа и тяло. — Той изтри очите си с опакото на ръката. — Знаеш ли, че той дори основа катедра по медицина в един от университетите? — Рутвен отмести поглед, потънал в миналото. — Любопитството и жаждата за знания на краля го водеха по много странни пътища. Веднъж нае един монах, който се занимаваше с черна магия — Рутвен погледна към групата, скупчена край вратата на църквата. — Всъщност доктор Агрипа ми напомня на него, но това беше преди много години. — Рутвен рязко ни погледна. — Знаете ли — прошепна той, — Кари смята, че дядо му е срещал доктор Агрипа в Антиохия. Но не е възможно човек да живее толкова дълго. — Той въздъхна. — Та както и да е, този монах твърдеше, че може да кара разни неща да летят. Не знам дали е било така или не, но Джеймс обичаше колкото приятните, толкова и загадъчните неща в живота — хубаво вино, красиви жени. Имаше незаконни деца от поне две любовници, Мериън Бойд и Маргарет Дръмънд. Щеше да живее дълго и пълноценно, ако не беше Флодън. — Рутвен скръцна със зъби. — Трябваше да се вслуша в предупрежденията.

— Какви предупреждения?

— Няколко дни преди да се присъедини към армията си, крал Джеймс се молел в кралския параклис в Линлитгоу. Появил се дух, облечен в развяваща се синьо-бяла роба. Призракът носел голям жезъл и с високото си чело и руса коса обезпокоително приличал на иконата на свети Йоан. С висок ангелски глас видението предупредило Джеймс да се откаже от войната и развратните жени. Един от другарите на краля посегнал към привидението, но то изчезнало — Рутвен прехапа устни. — Няколко дни по-късно, когато армията се събрала пред Единбург, дочули страховит глас да крещи в полунощ. Сякаш идвал откъм големия каменен кръст на пазарния площад. Гласът призовавал Джеймс и всичките му военачалници да се явят пред Плутон, бога на подземния свят, до тридесет дни — Рутвен сви рамене. — Пророчеството се изпълнило. След един месец Джеймс и повечето от военачалниците му били убити при Флодън. — Икономът се обърна и плю на земята. — Е, мастър Даунби, вече знаеш нещо повече за моя господар. Имаш ли други въпроси?

— Да — намесих се аз, — когато господарят ми ти каза за бълнуването на Селкърк, ти ми се стои разтревожен и разстроен.

Рутвен ме изгледа мрачно. Знаете ли, за миг си помислих, че ще ми каже нещо, но изпъкналите му очи отказваха да срещнат моите.

— Нищо не съм казал — промърмори той, като видя, че Муди се приближава.

— Кралицата скърби за съпруга си — изкудкудяка капеланът.

— Така ли? — язвително попита Рутвен. — И защо?

— Какво искаш да кажеш? — Бенджамин се завъртя бързо като пумпал, в проницателния му поглед се четеше любопитство. — Какво значи това, Рутвен?

— Чувал съм разни истории, мастър Даунби — Рутвен кимна към църквата. — Казват, че крал Джеймс не бил убит при Флодън и че този труп принадлежи на друг, който прилича на него.

— Възможно ли е това? — попитах аз.

Рутвен сви устни.

— Възможно е — прошепна той. — Първо, ние винаги виждаме онова, което очакваме да видим. Второ, трупът на краля е бил обезобразен, минал е през ръцете на балсаматорите и стои над земята вече четири години. Трето, при Флодън Джеймс облякъл поне шестнадесет от своите рицари в брони с кралския герб. Бог знае по каква причина — не му липсваше смелост. И последно, имаше няколко благородници в двора, които много приличаха на него — Рутвен вдигна поглед и видя, че Агрипа се приближава. — Това е всичко — побърза да приключи той.

Наблюдавах го как се отдалечава. Бенджамин, скръстил ръце, изглеждаше потънал в собствените си мисли. Той изчака, докато усмихнатият доктор отмине.

— Интересна история, Роджър. Вярваш ли й?

— Според Хрониките на Фабиан — отвърнах аз, парадирайки със знанията си — когато Хенри IV се бил при Шрусбъри срещу Хотспър[1], облякъл няколко от своите рицари в кралски брони.

(О, между другото, казах на Уилям Шекспир това и още няколко подробности. Можете да ги прочетете в пиесата му „Хенри IV“. Уил беше толкова благодарен, че обеща да ме претвори като един от персонажите в тази драма. Мисля, че е имал предвид принца, макар злите езици да твърдят, че бил Фалстаф. Бог ми е свидетел, че нямам нищо общо с него.)

Не можахме да говорим повече. Кейтсби припряно ни нареди да се качим на конете и скоро напуснахме „Сейнт Мери Грейс“ и поехме на изток към Кентърбъри. Кралица Маргарет и лейди Кари яздеха начело на кавалкадата, блестящи в тежките си брокатени рокли. Редом с тях бяха Кари, Агрипа и Кейтсби, после ние, следвани от скърцащите каруци и прислужниците. Мелфорд с група стрелци се бяха разгърнали пред кавалкадата и разчистваха пътя от обичайните търговци, студенти, банди безделници и просяци, които се трупаха по всички пътища като рояци мухи край конски задник.

В Кентърбъри кралица Маргарет се помоли пред гробницата на свети Томас Бекет. Боже, каква гледка: ковчегът с мощите на свети Томас Бекет беше позлатен, а през годините предани поклонници бяха носили сапфири, диаманти, перли и малки рубини, инкрустирани в златната обвивка в знак на почит към светеца. Някои от скъпоценните камъни бяха големи колкото гъши яйца, но най-скъп беше диамантът, наречен „Великолепието на Франция“. Той беше толкова бляскав, че дори когато в църквата беше тъмно, сияеше като пламък в светилището.

(Старият Хенри сложи край на всичко това. Гробницата беше разрушена, златото и среброто отидоха в монетния му двор, а „Великолепието на Франция“ кацна на тлъстата му ръка. Защо ви казвам това? „Великолепието на Франция“ стана причина за убийство, кървави интриги и насилствена смърт. Но това тепърва предстоеше — можете да прочетете историята в някой от дневниците ми.)

След Кентърбъри навлязохме по стария римски път в Хартфордшир, възнамерявайки да отседнем в кралското имение, но времето застудя; буреносни облаци бързо нахлуха откъм морето и бяхме принудени да прекъснем пътуването си при един от големите ханове след Кентърбъри. Мелфорд набързо освободи стаите, казвайки на разлютения ханджия да си държи устата затворена и да изпрати сметката ни в хазната преди празника на свети Йоан Кръстител. Помня добре тази нощ, защото злото, срещу което ни предстоеше да се изправим, се сгъстяваше и приближаваше.

Всички седяхме в просторната кръчма. Навън цареше мрак, вилнееше буря, пламъците на свещите танцуваха и изпълваха помещението с игриви сенки. Бяхме приключили с яденето. Кралица Маргарет и лейди Кари се бяха оттеглили, а мъжете седяха около голямата дъбова маса и пиеха здраво. Рутвен беше взел котката си, галеше я и й шепнеше нещо — не знам дали говореше на нея или на себе си.

Забелязах, че другарите му се държат на разстояние от него. Нали се носеха слухове, че е магьосник, защото беше левак и говореше с котката си. Рутвен не им обръщаше внимание.

(В онези дни, ако човек беше магьосник или вещица, трябваше да стои настрани от обикновените хора; веднъж видях как група селяни вързаха един магьосник, пронизаха с кол сърцето му и го погребаха под бесилката на кръстопътя.)

Но да се върнем към спътниците ми в притъмнялата кръчма: Кейтсби беше зачервен и очите му блестяха. Муди, който повече от всякога приличаше на мишка, гризеше парче сирене. Там бяха и вечно усмихнатият доктор Агрипа, бдителният Кари, Мелфорд със загрубялото лице и, разбира се, Скозби с киселата физиономия на човек, който току-що е пръднал и се надява, че никой няма да забележи. Разговорът беше оживен и скачаше от тема на тема.

Помнейки тайните заповеди на кардинала, с Бенджамин бяхме решили да разгадаем стиховете на Селкърк, веднага щом ни се удаде възможност. Бенджамин ме поглеждаше многозначително, показвайки, че тази мрачна вечер е напълно подходяща за целта. Той умело насочи разговора обратно към зловещите събития около смъртта на Селкърк, защото убийството му беше засегнало всички. Говореше се, че Скозби е сгрешил и шотландецът е умрял от някакъв странен пристъп. Или че смъртта му е била причинена от черна магия, затова много мрачни погледи се насочваха към доктор Агрипа, Рутвен и дори към Бенджамин. Господарят ми понасяше всичко това с обичайната си търпимост и добродушие. Очевидно се беше възстановил от посещението при Джоана и криеше чувствата си зад обичайния си спокоен израз. Не беше я споменавал, освен веднъж, докато минавахме през малко селце, където видяхме няколко деца да дразнят една нещастна луда на кръстопътя. Бенджамин ме погледна косо и направи отчаяна гримаса. Той не беше забравил смъртта на Селкърк и когато бяхме сами, непрестанно размишляваше как е бил убит шотландецът и какво може да означават загадъчните стихове.

В онази кръчма той реши да продължи с разследването си и Кейтсби му даде тази възможност.

— Ако Селкърк е бил убит — заяви сър Робърт, — каква е била причината?

— Мастър Даунби трябваше да открие това — отвърна презрително Скозби.

— Той разпитва нещастника достатъчно дълго — излая Кари.

Муди изкудкудяка нещо в знак на съгласие, само Рутвен ги изгледа унищожително.

— Но аз разбрах — заяви Бенджамин.

— Какво разбра? — отсече Кари.

— Не знам как е умрял Селкърк, но мисля, че знам защо.

— Глупости! — отвърна Кари. — Какво искаш да кажеш?

— Селкърк беше написал едно стихотворение — продължи спокойно Бенджамин.

— Безсмислици на умопобъркан! — отсече Кари.

— О, не — прошепна господарят ми.

Навън вятърът вилнееше и блъскаше по дървените капаци, а голямата табела, окачена на дървен стълб, скърцаше и стенеше, сякаш призоваваше някого през мрачните, подгизнали от дъжд ливади.

Бенджамин затвори очи и изрецитира на глас:

От дванайсет по-малко трябва да е с три

или на краля няма принц да се роди.

В гнездото на сокола

агнето заспа,

Лъвът пък си поплака,

макар и да умря.

Сега истината Се Намира

В Ръцете Свети

на мястото, което крие

костите на Дионис.

Бог ми е свидетел, че след думите на Бенджамин, в кръчмата се възцари напрегната тишина.

Рутвен отметна рязко косата от лицето си.

— Повтори го, човече! — прошепна той дрезгаво.

Докато това ставаше, аз се огледах наоколо. Кейтсби и Агрипа седяха невъзмутимо. Лицето на Муди приличаше на бяло петно в светлината на свещите. Скозби изглеждаше уплашен, очите му приличаха на две малки черни дупки. Кари сякаш беше онемял, Рутвен бе странно развълнуван, дори Мелфорд се приведе напред, втренчил в Бенджамин кехлибарените си котешки очи.

— Тези думи говорят ли нещо на някого? — попита Бенджамин.

Рутвен прегърна котката си и започна да я гали по главата; ръката му се движеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая животинчето се размърда неспокойно и измяука в знак на протест.

— Какво друго — попита Кейтсби — ти каза Селкърк?

— Не той ми даде стихчето — отвърна Бенджамин. — Аз го открих. Но веднъж го попитах защо е в затвора и той ми спомена за посещението си в „Златният петел“ в Париж, а после каза, че е затворник, защото можел „да преброи дните“.

Внезапно Рутвен стана, сякаш за да потисне нарастващото си вълнение.

— О, не! — изсъска той, произнасяйки на глас тайните си мисли. — Селкърк не беше толкова луд, колкото изглеждаше. Подозирам, че е бил в Тауър, не защото е можел да преброи дните, а защото е знаел тайни, които могат да разклатят тронове и да свалят корони!

Той стоеше и ни гледаше.

— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Мелфорд.

Рутвен пребледня, поклати глава и тихо напусна стаята. След излизането му всички останахме в неловко мълчание и се чудехме какво да правим, после Кейтсби пусна някаква шега и разговорът се обърна към други теми.

На другата сутрин поехме за Лестър. Отново се зачудих какво толкова важно беше свързано със Селкърк. Какво означаваха думите му? Защо беше убит? Беше ли убиецът му между нас? Щеше ли да убие пак? Какво знаеше Рутвен? Какви загадки ни заобикаляха? Крал, който може би не беше умрял? Кралски труп, който не беше погребан? Кралица, която искаше да се върне от избраното от самата нея изгнание? Каква беше интригата около Бялата роза и загадъчните Blanc Sangliers? Попитах Бенджамин, но той само поклати глава и посочи към началото на мрачната гора.

— Тук бродят призраци, вещици, гномове, можеш да срещнеш някое ужасно пълзящо създание, а може би дори самия сатана — Бенджамин кимна към спътниците ни, умълчани след обилното пиене снощи. — Но тези ужаси — прошепна той, — бледнеят в сравнение с демоните, които изпълват човешкия ум и се хранят от човешкия дух.

Докато пътувахме на север, продължавах да прехвърлям тези загадки в ума си. Пътуването ни мина спокойно; нощувахме в ханове, абатства или женски манастири, където кралица Маргарет имаше влияние, а писмата на кардинала ни осигуряваха безплатна храна и чисти, макар и твърди легла. Прекосихме тихата пустош северно от Лондон, където тревата се свеждаше под топлото слънце и най-накрая навлязохме в Лестършир. Времето захладня от студените ветрове на мразовития север, както забеляза господарят ми. Аз нямах представа за какво говори, но внимателно слушах описанието му на страни, които никога не си бях представял, с гъсти зелени гори, заснежени хълмове и замръзнали езера. Понякога Бенджамин свиреше на лютнята, която винаги носеше със себе си, а аз му акомпанирах на ребека. (Бях се научил да свиря, докато лежах месеци наред в затвора заради едно от множеството недоразумения, с които е изпълнен животът ми.) Останалите от групата още бяха мълчаливи и необщителни, и явно си нямаха доверие. Спомените за смъртта на Селкърк може да бяха поизбледнели, но загадката си оставаше.

Понякога срещахме други пътници и разговорите с тях прогонваха скуката: търговци, скитащи монаси, някоя ловна хайка, духовници или бедняци, които си търсеха работа. Те постоянно ни предупреждаваха за опасностите по пътищата, за крадци и разбойници, облечени в зелени или кафяви дрехи, които кръстосваха мрачните гори и пустите земи, през които минавахме. Друг път господарят ми, уморен от сдържаността на Агрипа и останалите, продължаваше търсенията си. Двамата се опитвахме да разпитаме Рутвен за избухването му в кръчмата, но той явно ни отбягваше. Стана необщителен и говореше само с Муди.

Най-после се отклонихме от главния път и наближихме град Лестър. Кметът и градските първенци, облечени в ярки цветове, ни посрещнаха с обичайните поздрави и любезности на моста Боу. Господарят ми внимателно огледа моста.

— Роджър — прошепна той, — знаеш ли, че Ричард III, Великият узурпатор, е минал оттук по пътя към Босуърт? Докато минавал, кракът му се ударил в перилото на моста и една стара вещица предсказала, че когато се връща, главата му ще се удари на същото място — Бенджамин се приведе към мен. — Голото му тяло било донесено обратно, метнато върху едно магаре. Тази вечер ще спим в хана „Синият глиган“, близо до Хай Крос, където отседнал узурпаторът, за да си почине преди Босуърт. Предчувствам някакво злодеяние, затова когато стигнем там, измъкни се, иди в църквата на францисканците и се скрий така, че да можеш да наблюдаваш мястото в параклиса на светата Дева от лявата страна на олтара. Остани там, колкото можеш. Едва когато се мръкне, си тръгни — и внимавай! Каквото и да стане, само наблюдавай.

Точно това обичах у Бенджамин, винаги мил и грижовен. Естествено, не беше нужно да съветва стария Шалот да не се излага на опасност! Продължихме по калдъръмените улици на Лестър, покрай големите четириетажни къщи на търговците, надвиснали над нас и влязохме в Нюаркс. Големият хан „Синият глиган“ беше изграден донякъде с камъни, роговите му прозорци гледаха към пазара. Господарят ми ме дръпна назад, докато наблюдаваше как ездачите се въртят в кръг, като обърна специално внимание на зеленясалата поилка за коне пред хана.

(Вие знаете, разбира се, че някога „Синият глиган“ се е наричал „Белият глиган“, но след Босуърт променили цвета от бял на син. Веднъж разговарях с един стар прислужник на Узурпатора, който твърдеше, че Ричард скрил петстотин златни лири в голямото легло тук. Много пъти съм ходил в хана, но така и не намерих съкровището.)

Взех мях с вино и тръгнах по тихите улички на Лестър към църквата на францисканците. Вътре беше хладно и мрачно, колоните се извисяваха в тъмнината, в кораба и страничните крила цареше тишина, като изключим песните на птичките, които гнездяха под стрехите отвън. Прекръстих се пред трепкащата лампа на олтара и се скрих в един от страничните параклиси. Оттам имах добър изглед към красивата статуя на Мадоната с Младенеца, осветена от танцуващите пламъчета на свещите, както и леко издигнатата каменна плоча, за която предположих, че е гроб на някой благородник. Седях, дремейки, отпивах от виното, казах няколко молитви и не свалях поглед от параклиса на светата Дева. Идваха богомолци; майка с дете, старица и францисканец с прашно расо. Гледах как светлината от прозорците намалява, а в църквата ставаше все по-студено, мрачно, и зловещо.

„Hic est terribilis Locus“ — това е ужасно място. Думите бяха изписани върху предната стена на мраморния олтар. Наистина ужасно място! Падна нощ, пламъчето на свещта угасна и духовете на мъртвите се върнаха в това, свещено място, което трябваше да ги предпази от злодеянията на демоните (или поне така казват бабите). Вратата на църквата оставаше затворена. Треперех и ругаех господаря си. Един послушник мина покрай мен с дрънчаща връзка ключове. Искаше да заключи църквата, затова се показах и заявих, че съм дал обет да нощувам тук, за да изкупя греховете си. Той ме изгледа странно, промърмори, че ще се върне скоро и излезе. Върнах се в скривалището си. Най-накрая вратата се отвори. Тъмна фигура с качулка влезе и се отправи към параклиса на светата Дева. Скрих се зад една колона и продължих да наблюдавам. Загадъчната фигура погледна към гробницата, после се обърна.

— Роджър Шалот! — Гласът беше нисък и дълбок. — Роджър Шалот, знам, че си тук!

Мили Боже! Сърцето ми заби бясно и целият плувнах в пот.

— Шалот! — извика зловещата фигура. — Излез! — Гласът отекна под високите сводове на църквата.

Излязох от скривалището си, треперещ от страх и загледах как забулената фигура пристъпва към мен. После една бяла ръка отметна качулката и невинното лице на господаря ми се усмихна.

— Бенджамин Даунби! — изревах. — Задникът и бедрата ме болят от цял ден езда. Бродих като дух из тази студена, влажна църква, а сега ти се появяваш и се подиграваш с мен!

Той се разсмя и ми стисна ръката.

— Роджър — пошегува се той, — лицето ти е разкривено от ужас като на фигурите по водоливниците! Съжалявам, че те уплаших — той дойде по-близо до мен. — Видя ли някой да влиза? Искам да кажа, да отива при гробницата? Да отдава почитта си, да оставя бяла роза?

Ядосано поклатих глава.

— Не, господарю. Защо някой би го направил?

Той ме хвана под ръка и се приближихме до гробницата. Бенджамин потропа леко с ботуша си по плочата.

— Тук, Роджър, лежат тленните останки на крал Ричард III. Тялото му било донесено обратно в Лестър след битката при Босуърт и хвърлено в поилката за коне пред „Синият глиган“. Бащата на сегашния крал изпитал угризения на съвестта, затова наредил да го погребат тук и по-късно му издигнал гробница.

(Между другото, когато Лъжливият крал Хал скъса с Рим, защото искаше да бръкне под фустата на Болейн, гробницата беше разрушена и трупът на Ричард изхвърлен в река Стауър.)

— Значи, господарю — избъбрих аз, — крал Ричард е погребан тук? Какво очакваше?

Бенджамин прехапа устни и се загледа нагоре в мрака.

— Какво съм очаквал? Ето ни в Лестър, където почива Белият глиган. В нашата група би трябвало да има членове на Les Blancs Sangliers, пазителите на Бялата роза. Но никой не е дошъл да изрази почитта си… — той потърка бузата си. — Това ми се вижда странно. — Сетне ме прегърна през рамото и ме поведе към вратата на църквата. — Нека помислим с какви сведения разполагаме, Роджър. Шотландски лекар, убит в Тауър. Защо? Защото е говорел в римувани гатанки, или защото не е повярвал на историята за битката при Флодън? Какво всъщност е станало в тази битка? Защо кралица Маргарет се омъжи повторно толкова бързо? Защо добрият ми чичо ни изпрати да се молим за нея? — Той махна с ръка. — Тук се крие някаква загадка, Роджър, нещо ужасно. Не вярвам на чичо и определено не се доверявам на кралица Маргарет.

— Ами доктор Агрипа? — попитах.

Бенджамин свали ръката си.

— Не съм сигурен — прошепна той. — Кой кого шпионира? Агрипа се смята за шпионин на кардинала, а Кари, Муди и Кейтсби — на кралица Маргарет. Но за кого работят всъщност? Наистина ли за кардинала, за нашия милостив крал или за граф Ангъс? Или за някой друг чуждестранен владетел…? Все пак сегашният регент на Шотландия е френски възпитаник. Той също може да е замесен в този страховит и загадъчен танц.

Напуснахме Лестър и се отправихме към имението Ройстън късно на следващия следобед. Когато бледото слънце залезе и сенките се спуснаха около нас, видяхме високите заострени фронтони и куличките по стените на укрепеното имение да се издигат заплашително над върховете на дърветата. Ройстън беше студено и мрачно място, което попари духа ни в мига, когато го зърнахме. С Бенджамин забавлявахме спътниците си с един френски мадригал, дълбокият ми бас приятно контрастираше със звучния тенор на господаря ми: беше глупава песничка за девойка, която изгубила богатството и добродетелта си в големия град. Кралица Маргарет заяви, че пеем прекрасно и ни подари малка кесия сребро в знак на благодарност. Когато стигнахме до главната алея, която се виеше през дърветата към входа на имението, видът на Ройстън накара песента да замлъкне на устните ни и открадна радостта от сърцата ни.

Господарят подсили страховете ми с някаква история за предишните собственици на грубата квадратна сграда, тамплиерите — монаси-воини, които преди два века били безмилостно унищожени от папата и френската корона по обвинение в практикуване на черна магия, извращения като содомия и преклонение пред огромна черна котка. Докато слизахме от конете и конярите бързаха да ги хванат за юздите, Бенджамин продължи да ми разказва за низвергнатия орден. (Мисля, че господарят ми понякога обичаше да ме плаши.)

— Знаеш ли, Роджър, че тамплиерите боготворели някакъв загадъчен образ, ужасяващо лице, отпечатано върху парче платно.

Усмихнах се плахо и ми се поиска Бенджамин да ме остави на мира. (Споменавам го, само защото този факт не отговаря на истината. Орденът на тамплиерите бил унищожен, но част от тях оцелели като тайно общество и през годините аз съм кръстосвал меч с тях. Виждал съм и ужасяващото лице, вярно е — силни мъже са губили разума си, погледнат ли го веднъж. Моят капелан ме моли да разкажа още нещо, но няма да му угодя!)

Вътрешността на имението Ройстън беше също толкова мрачна: обикновено то стоеше празно, използвано от придворните като място за отмора по време на кралските пътувания, а после оставяно на нежните грижи на един стар иконом и пъргав, макар и възрастен прислужник. Икономът отвори при настоятелното почукване на Агрипа и ни отведе в голямата зала. Сградата беше квадратна, с широко стълбище, което се издигаше в мрака. То завършваше с два коридора, които водеха вляво и вдясно, отново завиваха и очертаваха идеален квадрат. От тях се влизаше в стаите и ние бяхме упътени към тях — прислужниците щяха да спят в залата, килера или конюшните зад имението. На стената бяха закрепени факли, но само няколко от тях бяха запалени. От време на време виждахме знаците и тайните символи на ордена на тамплиерите: големи черни кръстове, едва-едва замазани с вар, а оръжията и гербовете на отдавна умрели рицари все още висяха високо по стените.

Самите стаи бяха мрачни, с подвижни нарове и малко мебели — маси и легени с кани за измиване. Прозорците представляваха тесни процепи, сега затворени с дървени капаци, а въздухът беше толкова влажен и пронизващо студен, че кралица Маргарет настоя да запалят огън в покоите й, преди да се оттегли за нощта. Набързо ни поднесоха студена вечеря, разменихме си по няколко думи и всички побързаха да си легнат, тъй като Кейтсби настоя сутринта да станем рано, защото имало много работа за вършене.

Много е важно да разкажа тази история възможно най-точно. Отначало цареше суматоха, докато носачите, потни и ругаещи, носеха нагоре торби, сандъци и ковчежета. Рутвен беше настанен в стаята до нашата и се качи веднага след нас. Чух го да заключва вратата си, а след малко котката му замяука и задраска по вратата, за да я пусне вътре. Излязох в коридора, вратата на Рутвен се отвори, шотландецът излезе, вдигна животинчето, усмихна ми се и се прибра. Чух ключа да се превърта. Канех се да почукам, защото все още бях заинтригуван от него, но Бенджамин ме извика, така че го отложих за по-късно.

Легнахме си, но не можах да заспя. Чувствах се неспокоен и притеснен в тази скърцаща къща, обитавана от духове. Навярно ужасът ми щеше да е още по-голям, ако знаех, че Убийството отново ни дебнеше на това забравено от Бога място.

Бележки

[1] Сър Хенри Пърси (1366–1403 г.) — английски благородник, наречен Хотспър (лудата глава), син на първия граф ни Нортъмбърланд. Участва в неуспешен заговор за детронирането на Хенри IV. — Бел.ред.