Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (6) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава трета

Думите ми се оказаха пророчески. Следващото утро беше ясно и ведро. Силното слънце вече топеше речната мъгла, когато Мелфорд влезе в стаята ни и съобщи:

— Милорд кардиналът иска да види и двама ви. Освен това нареди по пътя да ви покажа нещо.

Знаете ли, усетих какво предстои, още докато грабвахме наметките си, за да последваме Мелфорд вън от Тауър. Най-ужасните ми страхове се потвърдиха, когато, вместо да вземем лодка, Мелфорд ни поведе през Олдгейт и по вонящите градски улици. Бенджамин се приближи към мен.

— Какво смяташ, че ще стане, Роджър? Къде ни води Мелфорд? Ядосан ли е чичо ми кардиналът? Аз не съм убиец.

— Сигурен съм, че няма за какво да се тревожим — излъгах аз. — Мелфорд ще ни покаже чудесата на града, може би ще ни купи сладкиши и пай от гостилниците. Може би ще отидем да видим мечките или ще пием в някоя уютна кръчма.

Господарят ми се усмихна и угрижеността се разсея като облак от откритото му лице. Отместих отчаяно поглед. (В някои отношения той беше толкова невинен!) Продължихме покрай църквата „Сейнт Милдред“, Скалдинг Али и Поултри Комптър. Показах на Бенджамин къщата близо до Уолбрук, която сър Томас Мор си беше купил наскоро, както и домовете на други придворни сановници. Трябваше да бърборя, за да се успокоя. Минахме през Чийпсайд, където край разнебитените сергии на бедните търговци стояха гръмогласни чираци и ни предлагаха разноцветни конци, шапки от памучно кадифе, дрънкулки и други джунджурии.

Господарят ми, който си беше провинциално момче, спря пред една сергия, но Мелфорд се завъртя на пета и се върна с ръка върху камата. Забелязвайки раздразнението му, Бенджамин бързо остави предмета, който разглеждаше и ние продължихме.

Най-накрая стигнахме до затвора Нюгейт — огромна, грозна тъмница, прилепена към стената на стария град — ужасна гледка, която не ставаше по-приятна от миризмите и дима, идващи от близките касапници, нито от канавката по средата на улицата, задръстена с боклук. Вонята беше толкова ужасна, че Мелфорд извади от кесията си топчица ароматно вещество и я поднесе към носа си. Беше се събрала голяма тълпа и очите на всички бяха вперени към обкованите с желязо порти на затвора. Прозвуча тръба и пронизителните й звуци смълчаха тълпата. После, при вида на отварящите се врати, се надигна рев. Дори търговците, които бутаха колички, натоварени с кошници хляб, готвено месо и плодове, спряха да търгуват и вдигнаха поглед.

Видях кон, между чиито уши танцуваха три черни пера. Прозвуча барабан и с всеки удар тълпата наоколо се смълчаваше все повече. Видяхме барабанчика да върви пред каруца, заобиколена от пазачи със свалени наполовина алебарди. Каруцарят беше облечен от главата до петите в черна кожа, а лицето му беше скрито от алена копринена маска с процепи за очите и устата. Самата каруца беше голяма и украсена със символи на смъртта. В нея стоеше мъж, чиято червена коса блестеше на слънцето. До него свещеник мърмореше молитва за умиращите. Спомних си делото в Ипсуич и разбрах какъв ужас ни предстои.

Вгледах се между ритлите на каруцата и забелязах евтиния ковчег от борово дърво. Лицето на господаря ми стана пепеляво. Помислих, че ще припадне или избяга, но Мелфорд беше застанал между нас, принуждавайки ни да следваме каруцата на смъртта. И ние го направихме, като оплаквачи, докато процесията бавно се виеше към Елмс в Смитфийлд, спирайки само в кръчмата „При Ангела“ за обичайната халба ейл за смъртника.

Личеше, че има нужда от нея; лицето му беше пурпурна маска от рани. Едва се държеше на краката си; по голите му рамене се виждаха червени следи от камшик, а едната му ръка висеше неестествено отпусната. Най-накрая каруцата стигна до голямата бесилка, издигната високо на платформата близо до дръвника, в който беше забита огромна брадва. Друг палач, облечен в мръсна престилка, закуца през платформата и сложи примката на шията на затворника. Каруцарят с алената маска шибна коня и се отдалечи, оставяйки бедния човечец да се гърчи във въздуха. Внезапно откъм тълпата полетяха бели рози и едно хлапе скочи и хвана гърчещите се крака на предателя. То го дръпна надолу тъй рязко, че дори от мястото си ясно чух как вратът му се счупи. После хлапето бързо изчезна.

Бенджамин се обърна и повърна, предизвиквайки подигравките на няколко старици, които се бяха събрали, за да се забавляват; те бяха разочаровани, че допълнителните наказания — кастриране, изкормване и обезглавяване — вече бяха излишни. Мелфорд, чието разочарование също беше очевидно, се обърна, щракна с пръсти и рязко ни заповяда да го последваме.

— Това беше предупреждение, нали? — прошепна Бенджамин, докато бършеше устата си с опакото на ръката.

Похвалих го за прозорливостта му. Уверявам ви, господарят ми не беше глупак, просто беше чист човек, незапознат със злините на този свят. Признавам, че и аз бях ужасен. Чувствах се изтощен от жегата, тълпата и гледката на онова ужасно, гърчещо се тяло.

Пристигнахме в Уестминстър. Мелфорд показа заповедта на Уолси на различни чиновници, докато един прислужник с герба на кардинала върху ливреята — три кардиналски шапки на ален фон — ни поведе нагоре към кралските апартаменти. Срещнахме още пазачи и отговорихме на нови въпроси, преди голямата, обкована с желязо врата да се отвори и да влезем в богато обзаведено преддверие: тук имаше големи резбовани столове и писалища, фино изработени масички с тънки крачета и плотове, покрити със сребро и топази. Ръцете ме сърбяха да погаля тези ценности, но почти веднага с Бенджамин ни отведоха при кардинала. Той седеше на стол, подобен на трон, пременен в алената си роба. Светлината танцуваше по големия кръст, който висеше от верига на гърдите му и проблясваше в искрящите диаманти, покриващи пръстите му.

Писари бързаха напред-назад, носейки купища документи. Миришеше на пресен восък и смола, тъй като кардиналът подпечатваше заповеди, които носеха живот, богатство, свобода, затвор, изгнание или жестока смърт на Тауър Хил или в Смитфийлд. Уолси вдигна очи и ни погледна с твърдите си като кремък очи. Разбрах какво е имал предвид авторът на псалма, когато е написал, че проклятието влиза в неговата вътрешност като вода — така нахлу страхът в мен. Кардиналът взе сребърно звънче от писалището и леко го разлюля. Дори камбанен сигнал за тревога не би имал такъв ефект: всички писари спряха работа и в стаята настъпи тишина. Уолси промърмори няколко думи и прислужниците му изчезнаха бързо като селяни при вида на бирник.

След като си тръгнаха, в стаята отново настъпи тишина, нарушавана само от бръмченето на разгневените мухи и шумоленето на любимата хрътка на кардинала, която се облекчаваше в ъгъла зад червено-златистите завеси. Бенджамин свали шапка и се поклони възможно най-дълбоко на чичо си. Аз го последвах. Кардиналът ни изгледа мрачно, докато кучето му отиде да изгълта остатъците от храната в сребърна чиния.

— Бенджамин, Бенджамин, скъпи племеннико.

Мелфорд пристъпи напред, прошепна нещо на ухото на кардинала, усмихна ни се кисело и тихичко излезе. В този миг доктор Агрипа и сър Робърт Кейтсби влязоха в стаята и седнаха от двете страни на кардинала. Звънчето отново издрънча и влезе слуга, който носеше поднос, инкрустиран със скъпоценни камъни. Върху него имаше венециански чаши, високи, с изящни столчета, украсени по ръба със сребро. Прислужникът ги остави на масата до Уолси и излезе. Самият кардинал учтиво ни наля изстудено елзаско вино и подаде на всеки чинийка със сладкиш. После се върна на стола си с развята алена роба и ни покани да хапнем. С радост се подчиних, отпивах шумно от чашата и лакомо се нахвърлих върху тънките бисквити. Когато свърших, без да ме е грижа дали Уолси ме гледа, изядох и сладкишите на господаря ми, защото той беше изгубил апетит. (Може да съм малко плашлив, но мразя да ме заплашват и бях решен да скрия ужаса си от Уолси и подобните му.) Лорд кардиналът отпи от чашата си, тананикайки си тихичко някаква мелодия.

— Видяхте ли как умря Комптън? — внезапно попита той.

Бенджамин кимна.

— Това не беше нужно, чичо.

— Аз определям кое е нужно и кое не — сопна му се кардиналът. — Комптън беше предател. — Уолси се облегна и облиза устни. — Има връзка между смъртта му и тази на Селкърк.

— Какво престъпление е извършил? — попита Бенджамин.

— Комптън, член на Les Blancs Sangliers, купил отровен мехлем от един магьосник. Намазал с него стените на кралската стая, надявайки се да убие краля. Беше заловен и разпитван, но не разкри нищо. А това много прилича — ядосано заключи Уолси — на твоите срещи със Селкърк. Ти не откри нищо, а сега сме изправени пред главоблъсканица: как е възможно мъж, заключен в стая, да бъде убит. Освен това не сме открили и следа от отровата, нито как е влязъл и излязъл убиецът. — Кардиналът се намести на стола. — Както казва доктор Агрипа, отровителят трябва да е влязъл, за да остави бялата роза. Предполагам, че при екзекуцията на Комптън сте забелязали някакъв негодник да хвърля такива цветя към бесилото?

— Може би е бил същият човек — изтърсих аз.

— Млъкни, глупако! — изръмжа Уолси.

— Комптън беше ли разпитван от кралските инквизитори? — попита Бенджамин.

— Разбира се.

— И научи ли нещо, скъпи чичо?

— Не.

— Тогава, скъпи чичо, мисля, че не е правилно да ме наказваш, че не съм успял със Селкърк. Все пак, имах едва десет дни. — Бенджамин изчака ефекта от думите си.

Погледнах към доктор Агрипа, който се усмихваше на себе си, докато Кейтсби гледаше мрачно встрани. Бенджамин сръчно измъкна парчето пергамент изпод елека си.

— Преди отново да започнеш да ни упрекваш, ще ти кажа, че намерих нещо. Селкърк го беше скрил в стената на стаята си.

Уолси почти изтръгна документа от ръката на Бенджамин. Не позволи на Агрипа или Кейтсби да го видят, докато мърмореше на глас думите, а след това се взря в Бенджамин.

От дванайсет по-малко трябва да е с три

или на краля няма принц да се роди.

В гнездото на сокола

агнето заспа,

Лъвът пък си поплака,

макар и да умря.

Сега истината Се Намира

В Ръцете Свети

на мястото, което крие

костите на Дионис.

— Какво означава това? — попита той и подаде късчето на доктор Агрипа, който го прочете и го предаде на Кейтсби.

— Бог знае, чичо — отвърна Бенджамин. — Но смятам, че тайните на Селкърк са скрити в тези редове.

Уолси взе сребърното звънче и го разлюля. Главният писар бързо влезе в стаята. Кардиналът взе пергамента от Кейтсби и го хвърли на служителя си.

— Препиши това четири-пет пъти. Гледай да няма грешки и накарай писаря, който се занимава с тайнопис, да го проучи внимателно, за да разбере дали в него има скрито съобщение.

Мъжът се поклони и бързо излезе. Уолси погледна встрани към доктор Агрипа и Кейтсби.

— Говорят ли ви нещо тези думи?

Агрипа поклати глава, без да сваля поглед от Бенджамин и аз долових одобрителен проблясък в погледа му, сякаш докторът беше разбрал, че не сме глупаците, за каквито ни беше смятал. Кейтсби сякаш беше онемял, само поклати глава. Кардиналът се приведе напред, сияещ от задоволство от способностите на любимия си племенник.

— Мастър Бенджамин, добре си се справил, но има още нещо.

Господи, помислих си. Не ми харесваше да общувам с големци. Питах се и какво щеше да стане, ако Бенджамин не беше открил тайния ръкопис на Селкърк. Кардиналът се приведе напред и поде със заговорнически тон:

— След няколко дни, на празника на свети Лука, кралица Маргарет ще напусне Тауър и ще отпътува на север към Ройстън, кралско имение край Лестър. Ще остане там, докато се занимава с пратениците от Шотландия, които идват на юг, за да обсъдят връщането й в Единбург. Ти ще се срещнеш с тези пратеници от името на кралица Маргарет и ще чуеш какво й предлагат. — Уолси се взря в племенника си. — Има и още нещо. Селкърк беше убит от някого в Тауър. Един или няколко души от свитата на кралица Маргарет може да са членове на Les Blancs Sangliers. Ти трябва да откриеш кои са те, как и защо са убили Селкърк и най-вече, какви тайни се съдържат в бездарните стихове на Селкърк.

— Всеки от приближените на кралицата може да е таен йоркист — обади се доктор Агрипа. — Спомни си, дори старият Съри, който победи Джеймс при Флодън, някога се е бил за Ричард III. Те може да са се присъединили към свитата на кралицата и да са заминали за Шотландия, за да осъществят някое ново злодеяние.

— Тогава нека ги подмамим да се разкрият! — забеляза Уолси. — Кажи, че си намерил стихотворението на Селкърк, прочети го пред цялата компания и виж какво ще стане.

Спомних си странния израз на лицето на Рутвен и одобрих съвета на Уолси, макар че повече ме беше грижа за собствената ми кожа. Девизът на стария Шалот е, беше и винаги ще бъде: „Грижи се за себе си и всичко ще бъде наред.“

— Има нещо повече — намеси се Кейтсби. — Един от най-верните шпиони на милорд кардинала в Шотландия, мастър Джон Ървайн, идва на юг. Носи важни сведения, толкова ценни, че се страхува да ги запише на хартия. Близо до Ройстън се намира абатството „Колдстрийм“. Наредих на Ървайн да се срещне с теб там в понеделник след празника на свети Лъв Велики. Той ще ти разкаже тайните си. Няма да споделяш с никого онова, което ще чуеш, освен с негова светлост кардинала.

Уолси стисна Кейтсби за ръката, когато вратата се отвори и главният писар отново влезе в стаята.

— Какво има, човече?

Писарят поклати глава.

— Ваша светлост, преписах стиховете, но не можем да открием никакъв тайнопис. Нося ви и съобщение. Негово величество кралят ви очаква незабавно — мъжът погледна към нас. — И вашите гости, разбира се.

Сърцето ми замря. Запомнете едно правило от стария Шалот — стойте далеч от владетелите. Те винаги ще настояват, че са всичко за вас, но за тях вие не сте нищо друго, освен пионка, сламка във вятъра. Направо казано, не исках да се срещам с краля, сестра му беше достатъчно зло! Но Уолси се изправи, плесна с ръце и Мелфорд се появи на вратата с двама стражи. Кардиналът прошепна заповедите си на Агрипа и Кейтсби, докато войниците извеждаха мен и господаря ми от стаята. Слязохме по стълбите след кардинала, прекосихме блестящия под на черно-бели квадрати, отворихме една врата и се озовахме в кралските градини. Те представляваха истински килим от цветове — билки, лилии и множество диви цветя. В далечния ъгъл имаше малка горичка от крушови дървета, макар гордостта на градината да бяха огромните лехи с червени рози, протегнали главички към слънцето.

В другия край на градината имаше широка и гладка морава, където няколко души, облечени в златиста, червена, сребриста и розова коприна направо засенчваха цветята. На тревата около искрящия фонтан от бял мрамор бяха постлани ленени покривки. През онзи ясен есенен ден звукът на ромонещата вода заглушаваше тихото жужене на разговорите и смеха. Мястото беше обградено с прегради от златоткани платове, издигащи се на два метра, между които седеше Хал, Лъжливия крал, с неколцина придворни.

Когато Уолси се приближи, Хенри стана. Стоеше с пригладената си назад червено-златиста коса, разкрачил крака, с ръце на хълбоците — истински колос от мускулеста плът под великолепната си роба. Веднъж бях виждал краля отдалеч, но сега, отблизо, разбирах защо всички му се възхищаваха: облечен изцяло в бяло, той сякаш излъчваше сияние. Косата му, изсветляла от слънцето, беше дълга и падаше на гъсти къдрици до раменете. Гладко избръснато, лицето му блестеше като скъпоценен метал. Само очите по-скоро ме смразиха, отколкото да ми вдъхнат страхопочитание — разположени високо на лицето му, тесни и присвити срещу слънцето, те излъчваха власт и арогантност, каквито не съм срещал нито преди, нито след това.

Златно момче беше нашият Лъжлив Хал, преди да полудее, да надебелее, хубавите му крака да се покрият с язви, а кралският задник — с хемороиди. В по-късните години с огромното си увиснало шкембе той приличаше на шопар. Хенри надебеля толкова, че се наложи да му направят специален подвижен стол и стана толкова сприхав, че само аз и шутът му Уил Съмърс дръзвахме да се доближим до него. Вие, разбира се, знаете, че Хенри VIII беше убит, нали? О, да, убиха го, точно преди да сложат тлъстото му тяло в ковчега и натиснаха капака толкова силно, че трупът му се изду и се пръсна, а кучетата дойдоха да ближат вонящите останки. Но това тепърва предстоеше. Онзи първи път, когато го видях, направо зяпнах — и то така, че една от дамите зад краля се захили и аз чак тогава осъзнах, че войниците, господарят ми и дори кардиналът бяха паднали на колене.

— Гости ли ни водиш, Томас? — Гласът на краля беше нисък и заплашителен.

— Да, Ваше величество — отвърна кардиналът. — Говорих ви за тях, може би си спомняте.

Кралят се обърна, плесна с ръце и извика нещо на френски на придружителите си. Мъжете се поклониха, дамите направиха реверанси и набързо се изнесоха от градината сред шумолене на коприна и вълни от ароматен парфюм. Разпознах кралицата, Катерина Арагонска, късокрака и дебела, облечена в тъмносиньо, с огърлица от злато, оформена като наниз от нарове, около шията. Лицето й имаше нездрав вид, но тъмните й очи бяха добри и нежни. Там беше и сър Томас Мор, чиято къща бях показал на господаря. Даровитият учен имаше иронично изражение и умни очи. Той никога не си правеше илюзии по отношение на краля.

— Знаеш ли, Шалот — каза ми той веднъж, — ако главата ми може да му спечели някой град във Франция, ще падне незабавно.

В известен смисъл горкият Том беше прав; главата му падна, но не заради замък, а заради куртизанка — Ан Болейн.

Когато всички си отидоха, Уолси се изправи грациозно като танцьор. Канех се да го последвам, но господарят ме стисна за ръката и поклати глава. Вдигнах очи. От компанията на краля не беше останал никой, освен една дама, облечена в розово, която беше покрила русата си коса с тънък бял воал. Тя седеше на ниско столче и бързо отпиваше от огромна чаша вино. Кралица Маргарет беше излязла от Тауър.

— Ела, Томас, ела! — Гласът на краля беше рязък. — Кажи на гостите си да се приближат. Няма цял ден да се занимаваме с този въпрос.

Уолси щракна с пръсти. Бенджамин стана, коленичи в краката на краля и му целуна ръка. Хенри го вдигна, промърморвайки няколко думи за поздрав. Аз се приближих с очи, вперени в земята и се протегнах към кралската ръка, но не намерих нищо. Вдигнах поглед. Хванал под ръка Уолси, кралят се връщаше на мястото си. Бенджамин бавно вървеше след тях и ми направи знак с глава да го последвам. Направих го, припкайки като кученце и прикривайки унижението си. Очевидно бях достоен да умра за краля във водените от него войни, но недостатъчно, за да му целуна ръка. В това време Уолси се отпусна на един стол до краля. Погледнах тайно към кралица Маргарет. Кралят беше страховит, но тази жена би уплашила и пантера. Беше още по-отблъскваща с лукавите си черти и гримасата, която явно смяташе за усмивка.

— Даде ли ти милорд кардиналът нареждания? — излая кралят на господаря ми.

Бенджамин кимна:

— Да, ваше величество.

— И ще ги изпълниш ли?

— Ще положа всички усилия.

Боже, идеше ми да му запуша устата. Ето го, агне между вълци, което открито се заемаше (и което бе по-важно, с моя помощ) със задача, която можеше да ни отведе по същия път, по който си бяха заминали Селкърк и Комптън. Кралят кимна и се загледа в блестящите си пръстени, сякаш отегчен от цялата история. Взрях се по-внимателно в кардинала: и той, и кралят изглеждаха сериозни, но всичко ми напомняше на маскарад, в който аз и Бенджамин бяхме шутовете. Те ни крояха номер, макар да не съм сигурен, че кралица Маргарет участваше в шегата.

Най-накрая кралят ни освободи и ние се върнахме в двореца, където Уолси внезапно ни придърпа в една ниша и направи знак на Мелфорд да продължи напред. Кардиналът стоеше толкова близо, че различавах капките пот по челото му и усещах парфюма, с който бе напоена обилно копринената му роба.

— Не вярвайте на никого — прошепна той, — дори на доктор Агрипа. Трябва да заминете на север, но помнете ми думата, мисията ви ще бъде свързана с интриги, загадки и жестоки убийства.

(Сега, когато, облегнат на копринените си възглавници, се връщам назад в годините, знам, че старият негодник беше прав. Самият дявол щеше да ни последва на север.)

Веднага щом излязохме от двореца Уестминстър, поехме към кръчмата „Розата“ като подплашени зайци към най-близката дупка. Срещата ни с краля, приказките на Уолси за заговори и последното му прошепнато предупреждение не бяха разсеяли тревогите ми, а бледото, напрегнато лице на господаря ми никак не ме успокояваше. Щом потънахме в мрачния хлад на кръчмата и пийнахме бяло испанско вино, малко се поотпуснахме и се почувствахме по-добре. Мастър Даунби вероятно черпеше сили от моето спокойно и безгрижно поведение.

— Какво значи всичко това, Роджър? Отрова, шифровани съобщения, странни срещи и пътешествия до дивия север?

Той погледна парчето пергамент, което Уолси му беше дал — препис от нескопосаното стихотворение на Селкърк.

— Какво се крие в тези трижди проклети стихове? — продължи той. — Дионис е гръцки бог. И как може агнето да спи в гнездото на сокола? Или пък умрял лъв да плаче? И какво е това, което трябва да е с три по-малко от дванадесет?

Не можах да му отговоря с друго, освен да се оригна шумно и да викна за още вино. Питието успокои Бенджамин. Той стана малко сантиментален и започна да бърбори за някаква жена на име Джоана. Попитах го коя е тя, но той поклати глава и след няколко минути заспа неспокоен сън. Оставих го да си почине, защото се бях заинтригувал от престорено срамежливите погледи на прислужницата. Когато й дадох няколко от монетите на Бенджамин, тя се усмихна широко и двамата се оттеглихме в една стая на най-горния етаж. Забравил съм й името. Сега тя сигурно е вече прах и хубав спомен, но имаше хубави очи, дълги крака и най-големите гърди в Лондон.

(По-големи от тези на Дебелата Марго ли, пита капеланът. О, да, бяха като зрели пъпеши. Трябва да перна негодника през кокалчетата; прекалено много се вълнува от плътски желания.)

Та това чудесно момиче ми взе парите, но мисля, че ме хареса и скоро топли устни се впиваха в гореща плът, а телата ни се преплетоха върху леглото. Когато се събудих, тя си беше отишла; както и повечето от парите ми. Облякох се и слязох долу. Бенджамин още спеше в кръчмата, затова го събудих. Той беше спокоен и решителен.

— Господарю — казах (сякаш бях стоял там цял следобед), — денят свършва, трябва да се върнем в Тауър.

Бенджамин потри очи.

— Скоро ще заминем от Лондон. Трябва да видя Джоана.

— Коя е тя? — попитах кисело аз. — За Бога, господарю, досега ви правих компания. Уморен съм и искам да си легна.

Бенджамин ме стисна за ръката.

— Роджър, трябва да дойдеш.

Какво можех да направя? В сърцето си съм благородна душа, тъй че го последвах до Кингс Степс, откъдето взехме лодка по Темза. Не можах да го накарам да ми каже нищо конкретно, затова се облегнах и оставих Бенджамин на собствените му мисли, докато оглеждах големите венециански кораби, тумбестите съдове на Ханзата и разкошно украсените лодки на благородниците, които се носеха по тъмните води на Темза към Уестминстър или двореца в Гринуич. По залез-слънце на другия бряг бяха обесили двама речни пирати и телата им още се гърчеха на въжето. По-късно щяха да ги потопят в реката и да ги държат три дни привързани към кея като предупреждение към останалите разбойници, които вилнееха по Темза. Завихме и Бенджамин се приведе напред, за да даде нареждания на лодкаря. Лодката се насочи към красивия манастир на монахините от ордена на Сион.

— Монахиня ли е Джоана? — попитах аз.

Бенджамин поклати глава. Слязохме и тръгнахме по чакълената пътека към железните порти. Господарят ми дръпна звънеца и една странична врата се отвори. Той отново прошепна нещо, монахинята с бял воал се усмихна и ни покани да влезем. Минахме през покрит двор, пълен с цветя, а после по белосаните коридори стигнахме до стая, в която имаше само пейка, няколко столчета и голям дървен кръст. Монахинята ни донесе две чаши вино, разредено с вода и излезе, затваряйки вратата зад себе си. Естествено, на устните ми напираха въпроси, но лицето на Бенджамин беше станало студено и безизразно, лишено от цвят и чувства. Минаха десет-петнадесет минути преди вратата да се отвори и при нас да влезе възрастна монахиня, водеща момиче на не повече от деветнайсет-двайсет лета. Под качулката на наметалото му се подаваше златисточервена коса и истински красиво лице — мраморнобяло с устни като розова пъпка. Но морскосините му очи бяха празни и блуждаещи. Препъваше се, сякаш му беше трудно да върви и когато Бенджамин стана, за да го прегърне, то само поклати глава и му се усмихна безизразно.

Господарят ми я отведе до една от пейките и двамата седнаха заедно. Бенджамин я галеше, притискаше я към себе си, нареждаше тихичко като предан родител над любимо дете. Старата монахиня стоеше и наблюдаваше, аз го слушах да я обсипва с гальовни думи, но момичето почти не помръдваше, макар да му позволи да я люлее лекичко напред-назад. Гледах ги с любопитство, но отместих поглед, когато видях сълзи да се стичат по лицето на господаря ми и почувствах дълбоката му мъка. След малко монахинята се приближи и нежно измъкна Джоана от обятията на Бенджамин. Тя и господарят ми си прошепнаха нещо, вратата се отвори и двамата останахме сами.

Не проговорихме, докато не влязохме през страничната врата на Тауър и не останахме сами в стаята ни. Дотогава Бенджамин вече се беше съвзел.

— Коя беше тя, господарю?

— Джоана Биърсфорд — промърмори той.

Името пробуди и моите спомени.

— В Ипсуич имаше такова семейство — казах аз, — така се казваше един градски съветник.

— Точно така.

Внезапно си спомнях клюките, които бях чувал за Бенджамин — откъслечни слухове, че бил влюбен в дъщерята на градски съветник.

— Какво е станало?

Бенджамин потърка лицето си.

— Преди няколко години — започна той, — точно след като ме назначиха за съдебен писар в Ипсуич, страстно се влюбих в Джоана Биърсфорд — той се усмихна леко. — Тя беше доста разглезена, единствена дъщеря на богата възрастна двойка. Но аз я забавлявах и мисля, че донякъде ме обичаше — той облиза устни и се огледа. — Всичко вървеше добре, поне в началото. Бях приет в къщата на баща й, където продължих да я ухажвам.

Той замълча.

— Какво стана после? — настоях аз.

— В града започнаха поредните съдебни заседания, знатните съдии от Уестминстър правеха обиколката си из Съфолк. Капитанът на стражата беше млад благородник от рода Кевъндиш в Девън — Бенджамин прехапа устни. — Накратко казано, Джоана се влюби сляпо в този благородник. Естествено, аз я упреквах, но тя беше като обсебена. Можех да понеса и това: Джоана беше от почтено семейство и щеше да бъде добра съпруга, но Кевъндиш само си поигра с нея, прелъсти я и я изостави. Джоана обезумя от мъка. Отишла при него в Лондон, но той й се надсмял и й предложил да й осигури удобно жилище. Държал се с нея като с проститутка — Бенджамин ме погледна и в този миг не приличаше на кроткия човек, когото познавам. Бледата кожа на лицето му беше изопната, очите му изглеждаха по-големи, по-диви. — Джоана полудя — продължи той. — Отчаяни, родителите й се обърнаха към Кевъндиш, но обидите, които получиха в отговор, само ускориха собствената им гибел. Преди смъртта си я предадоха в грижовните ръце на монахините от ордена на Сион и завещаха парите си на ордена. Биърсфорд ме накара и да се закълна, че докато съм жив, ще се грижа за Джоана — той се усмихна. — Това не беше задължение, Роджър, а свято доверие: Джоана е луда, обезумя от любов, побърка се от страст. Сега вече разбираш.

Така беше. Сега знаех защо понякога Бенджамин отиваше по някаква тайна работа в Лондон. Защо беше толкова стеснителен в компанията на жени. Защо вечно излъчваше тъга и как успя да накара Селкърк да се отпусне.

— Какво стана? — отново попитах.

— С кого?

— С Кевъндиш.

Бенджамин потърка ръце.

— Ами — покашля се той, — убих го.

Бог ми е свидетел, смръзнах се от страх. Моят жалостив господар, който се натъжаваше, когато бият някой товарен кон, спокойно заявяваше, че е убил млад благородник! Бенджамин ме погледна косо.

— Не — каза той язвително, — не е това, което си мислиш, Роджър. Нито отрова във виното, нито стрела в гърба. Може и да не нося сабя, но съм се учил да се дуелирам при един испанец, който е служил в Италия, а после избягал в Англия, когато Инквизицията се заинтересувала от него. Както и да е, намерих Кевъндиш в една лондонска кръчма. Подиграх му се, ударих му шамар и го попитах дали е толкова смел с мъжете от Ипсуич, колкото с жените от Ипсуич. Една сива утрин се срещнахме. Дуелът беше с шпага и кама. Бих могъл да кажа, че съм искал само да го раня, но ще излъжа — той сви рамене. — Убих го за десет минути. Има закон срещу дуелите, но семейство Кевъндиш проявиха разбиране, че като благородник съм бил длъжен да се бия. Кардиналът измоли опрощението ми от краля и цялата работа беше потулена. Той въздъхна. — Сега Джоана е луда, затворена в манастира „Сион“, Кевъндиш е мъртъв, сърцето ми е разбито и аз дължа живота си на кардинала — той стана и свали наметалото си. — Не си ли се питал понякога, Роджър — каза той през рамо, — защо те спасих от бесилото в Ипсуич?

Честно казано, не бях, приемах Бенджамин като простодушен, открит и добър човек. Но тогава, в мрачната стая в Тауър, осъзнах, че старият Шалот е сгрешил и се опитах да прикрия страха, който смразяваше сърцето ми.

Бенджамин хвърли наметката си на леглото.

— Е, Роджър?

— И да, и не — заекнах аз.

Той коленичи до мен. Замръзнах, когато забелязах, че стиска в ръка малък нож. Очите му още гледаха безумно върху бледото, измъчено лице.

— Спасих те, защото те харесвам и съм ти длъжник, Роджър — той се усмихна странно. — Помниш ли онзи учител-звяр? Но — той ме стисна за китката с желязна хватка — искам да се закълнеш пред мен и Бога, че ако нещо стане с мен, винаги ще се грижиш за Джоана! — Той дръпна ризата си и поряза китката си, от която протече тънка струя кръв. После хвана моята и ножът ме резна като бръснач. Не погледнах надолу, бях вперил поглед в очите му. Едно трепване, най-слабата промяна в изражението му и щях да извадя собствената си кама, но Бенджамин само допря раните ни, така че кръвта ни се смеси и закапа, цапайки ръцете ни и колосаните ни бели ризи.

— Закълни се, Роджър! — възкликна той. — Закълни се в Бога, в гроба на майка си, в кръвта, която се смесва сега, че винаги ще се грижиш за Джоана!

— Кълна се! — прошепнах.

Той кимна, стана, хвърли ножа на пода, легна и се зави с наметалото си.

Аз изчаках кръвта на китката ми да засъхне, гледайки към него.

А сега старият Шалот ще ви даде един урок — никога не си въобразявайте, че познавате някого! Бенджамин не беше човекът, за когото го смятах. Всъщност, той беше няколко души: отзивчивият правник, невинният студент, веселият другар… но душата му имаше и по-дълбока, мрачна, дори зловеща страна. Беше мъж, който успяваше да прикрие бурните си страсти зад детинска външност. Навън вятърът, идващ откъм реката, въздишаше и стенеше като изгубена душа, търсеща рая. Потръпнах и се увих по-плътно с наметалото. Бенджамин беше убил човек! Би ли могъл да убие пак, чудех се. Дали разпитът на Селкърк не му беше напомнил за Джоана и не бе пробудил демона, който тровеше душата му? Все пак, господарят ми беше последният човек, разговарял със затворника. Умът ми пърхаше като прилеп из мрачните простори на загадката, която ни заобикаляше. Защо бе умрял шотландецът? Би ли извършил Бенджамин всичко за чичо си? Дори убийство? И най-вече, бях ли аз в безопасност?

(Съжалявам, трябва да спра да диктувам; капеланът, който записва, подскача на малкото си столче.

„Кажи ни кой уби Селкърк! — вика той. — Какви бяха загадките в стихотворението? Защо просто не кажеш истината и не приключим с това!“

Казвам на дребния пръдльо да си седне на мястото. Аз съм разказвачът и искам историята ми да се разгъва като гоблен. В крайна сметка, защо не? Всяка неделя капеланът застава на амвона и ме отегчава до смърт с проповеди за похотта и разврата, които траят по четири часа. Не би му минало през ум да стане и да изреве: „Спрете да развратничите, негодници!“ и после да си седне. А и моята история е далеч по-интересна от всяка проповед. Пък и предстоят още неща — убийство на пътя, ужас по парижките улици, безшумна смърт, хитри уловки и зло, което би накарало стария Ирод да изглежда невинен.

Знаете ли, години по-късно разказах на мастър Шекспир за Джоана. Той беше много впечатлен от историята и обеща да я включи в една от пиесите си за датски принц, който изоставя любимата си и тя полудява. Мислех, че ще ми я посвети, поне от благодарност! Но не. Типично за онези времена… такава разпуснатост, никакъв морал! Залезът на истината! Отпивам от чашата си и извръщам лице към стената. Истината е, че не можеш да вярваш на никого.)