Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (5) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава втора

Два дни по-късно приготвихме багажа си и както се бяхме разбрали, открихме сър Робърт и доктор Агрипа да ни чакат пред кметството на Ипсуич. Те ни поздравиха весело, настоявайки, преди да тръгнем, да обядваме в „Златният лъв“, най-скъпата кръчма в Ипсуич. Мога смело да кажа, че се натъпках като прасе със сочния петел, златистите сладкиши, печената яребица в яйчен сос, хрупкавите банички със свинско и сирене, залети със сметана. Изпих много чаши вино от черно овернско грозде. След това доктор Агрипа не ми изглеждаше толкова страховит, макар да го държах под око: понякога го виждах да прави странни знаци и движения във въздуха, сякаш разговаряше с някого, когото не можехме да видим. Младият Кейтсби пък се оказа изключително приятен събеседник. Той ни забавляваше с клюки от двора; за представленията на мимовете, за танците и пиршествата, както и за новата любовница на краля Беси Блаунт — с коса като златно жито, дръзки очи и сочно тяло.

Човек често приема, че нещата са такива, каквито изглеждат. Кейтсби изглеждаше добър човек, макар да приличаше на тъмно езеро с подводни течения. Добър боец, който показа, че умело владее камата и меча, когато разбойници ни нападнаха по пътя за Лондон. Беше левак и това му помагаше, защото глупаците го нападаха откъм по-слабата според тях страна и умираха, давейки се в собствената си кръв, докато мечът му се издигаше и падаше като свистяща дъга от сребрист метал. Останалата част от пътуването ни мина безбурно и сутринта на двадесет и девети септември, празника на светите ангели христови, преминахме край църквата „Сейнт Мери ъф Бетлехем“ и влязохме в Лондон по Бишъпсгейт Стрийт.

Открихме града, стиснат в последната прегръдка на ужасна болест, която предизвикваше силно потене, вмирисване, зачервяване на лицето, непрестанна жажда и убийствено главоболие. Най-накрая по кожата се появяваха обриви, от които избиваше кръв. След това единственото утешение беше, че смъртта настъпваше бързо. Болестта връхлиташе хората по улиците, на работа, в църквите и те се прибираха, за да умрат. Някои умираха, докато отваряха прозореца, други, докато играеха с децата си; хора, веселили се на обяд, до вечерта бяха мъртви. Видях как гъста тълпа тича по улиците по-далеч от заразените. За щастие аз не се разболях, но Кейтсби се зарази в хана, където бяхме отседнали — „Червеният език“ на Грейсчърч Стрийт. Доктор Агрипа купи живак и беладона, смесени със свинска кръв, към които беше добавена отвара от драконов корен и мъничко стрит рог от еднорог. Той накара Кейтсби да изпие това, докато правеше странни знаци във въздуха. Въпреки това представление, Кейтсби оздравя и доктор Агрипа обяви, че вече е безопасно да се отправим към Тауър.

Минахме през Ийстчийп и Малкия Уелс — районът около Тауър. Лондон поначало си е мръсен град, но след тази зараза беше кошмарно мръсен; навсякъде гъмжеше от мухи и въшки, а непавираните улици бяха покрити с какви ли не остатъци. Огромни купчини боклук се издигаха нависоко, пълни с мръсна тръстика, изхвърлена от къщите и кръчмите, вонящи на храчки, повръщано и кучешки лайна. Тауър беше напълно изолиран от тези миазми. Позволиха ни да минем по високите му мрачни коридори едва след като доктор Агрипа съобщи името на Уолси и показа необходимите писма и заповеди.

За първи път влязох в кървавата крепост с високи стени, огромни кули, подвижни мостове и ровове, амбразури и укрепени порти. Щом човек преминеше през концентричните отбранителни пръстени, ширналата се морава, кралските покои, наполовина облицовани с дърво и изчистената красота на Бялата кула привличаха окото и радваха ума с изящната си архитектура. Разбирате ли, когато бях млад, Тауър още беше дворец, Лъжливият крал Хал не го беше превърнал в свой ловен район, където всичките му противници щяха да срещнат ужасна смърт — сър Томас Мор, шегувайки се с палача; Джон Фишър, твърде стар, за да се изкачи по стъпалата до бесилото, Ан Болейн, екзекутирана от ръката на специален палач, нает от Кале, след като прекара вечерта преди смъртта си в разговор с мен и упражнения как да сложи глава на дръвника; Катрин Хауърд, малка фигурка в черно, която мина, препъвайки се през Портата на предателите и смело посрещна смъртта на ешафода в полумрака на зимната утрин. Но предполагам, че дори тогава крепостта е имала свои тайни: мрачни подземни тъмници, зле осветени коридори и стаи за мъчения, пълни с ужасяващи механизми, които разкъсваха тялото и пречупваха духа. Зловещо място без изход, в което по-дълготрайният престой не беше приятен.

С Бенджамин получихме малка влажна стаичка високо в кулата Бейуорд, която гледаше към северния бастион и дълбокия ров, пълен с жабунясала вода. Тесният прозорец беше закован с дъски, в които бяха пробити дупки, за да може да се гледа навън и да се проветрява. Имаше два сламеника, сандък със счупени ключалки, леген с вода и забит в стената клин, на който да окачваме дрехите си. Имах чувството, че сме затворници и непрестанно проверявах дали вратата не е заключена и залостена.

Пристигнахме късно следобед, когато слънцето залязваше и от реката нахлуваше влажна мъгла, затова Бенджамин настоя да получим мангал и дърва за огън. Плещестият иконом Джон Фарингтън кисело се съгласи и изскочи навън, мърморейки, че не е кръчмар и че в Тауър има прекалено много гости. Същата вечер се срещнахме с приближените на кралица Маргарет, когато се събраха в голямата зала за вечеря. Беше студено и мрачно помещение с голи стени и мръсни рогозки на пода; единствената утеха бяха буйният огън в голямото огнище и храната, която макар и проста, беше топла и в изобилие.

Доктор Агрипа ни представи на кралица Маргарет и аз вътрешно изпъшках, когато я видях. Изглеждаше си точно каквато беше — проблем за всеки мъж, който се приближи на миля от нея. Тя седна на отделна маса и ни загледа, докато отпиваше прекалено бързо от голямата си чаша вино. Русата й коса беше покрита с фин воал от бял тюл, а месестият й нос и пронизващите очи показваха родството й с Тюдорите. Лицето й беше широко и пълно, устните — плътни и чувствени, закръгленото й тяло в обсипаната й със скъпоценни камъни дреха излъчваше неутолим плътски глад. Похотлива си беше Маргарет. Несъмнено достави удоволствие на много мъже, но всички си платиха за това. Беше гореща като маша и обичаше будоарните удоволствия повече от всички други. Съпругът й съвсем наскоро беше убит при Флодън, когато тя, бременна с детето му, вдигна полите си за граф Ангъс. Уплаших се от начина, по който кралицата разглеждаше Бенджамин — с полуотворена уста и непрестанно овлажняваше устни с връхчето на езика си, сякаш гледаше коледен подарък, който гореше от нетърпение да разопакова.

— Мастър Бенджамин — каза тя тихо със сладък и изискан глас.

— Ваше величество.

Кралица Маргарет протегна пухкавата си ръка за целувка.

Бенджамин се приближи, надвеси се над масата и повдигна отрупаните й с бижута пръсти към устните си. Разбира се, на мен тя не обърна внимание.

— Мастър Бенджамин — промърмори Маргарет, — аз съм кралица, пропъдена от страната си, отделена от детето си, от своя народ. Моля ви да използвате всичките си умения, за да ми помогнете. Ако успеете, ще получите не само златото ми, но и сърцето ми.

Разбира се тлъстата коронована кучка не каза и дума за убийства или засади! Проклета лъжкиня! Какъвто си беше галантен глупак, господарят ми промърмори тържествено обещание. Аз я прецених като лицемерка, не ми харесваше и придворната й дама лейди Кари, която стоеше наблизо. Сивата й коса беше прибрана под нелепо боне, върлинестата й фигура — обвита в тъмно кадифе. Имаше лицемерно набожно и кисело лице на човек, който си умира да разваля удоволствието на другите. Страхотна двойка бяха те, кралица Маргарет и лейди Кари, Гог и Магог^[1] в рокли! Както и да е, след представянето, кралицата се усмихна превзето на Бенджамин и щракна с дебелите си бели пръсти да се оттеглим. Лейди Кари ни хвърли последна кисела усмивка и ние тръгнахме из залата, за да се запознаем с останалата част от компанията.

Бандата веселяци-изгнаници беше насядала около дървената маса и не ни удостои с поглед, докато доктор Агрипа, който седеше начело, не стана и не почука с кокалчетата на пръстите си по голите дъски. Започна представянето: сър Уилям Кари, ковчежникът на кралицата, беше висок мъж със зловещ вид, ниско подстригана коса и изпъкнало чело. Едното му око беше скрито от превръзка, а другото яростно се оглеждаше, сякаш непрестанно очакваше нападение. Прочут воин, вече отминал петдесетото си лято, Кари беше приятел на убития крал Джеймс, един от малкото оцелели в битката при Флодън и успели да се измъкнат от кървавото клане. След като видях жена му, си помислих, че на негово място щях да си остана там или да замина с кораб за чужбина.

Следващият беше Саймън Муди, капелан и раздавач на помощи за бедните. Беше дребен и нервен, с мишосива коса, изпито бледо лице и най-рядката брада и мустаци, които някога съм виждал.

Джон Рутвен, икономът, беше червенокос и имаше подпухналото лице на пияница, леденосини изпъкнали очи и нос, който се извиваше като кука над дебели червени устни. Беше човек, който знае до пени колко пари има и веднага може да ти каже колко струват и той, и всички около него. Постоянно галеше една черно-бяла котка и я хранеше с остатъци от масата, дори говореше с проклетото животно. Където и да отидеше, котката го следваше и аз тайно се зачудих дали не е магьосник, а тя — неговият дух-чирак.

Следваше капитан Мелфорд, плещест индивид с ниско подстригана коса, чиято глава беше кръгла като гюле. Бледосините му очи просветваха като тези на котката, а жълтеникавото му лице изглеждаше още по-свирепо от заострената брадичка и белега, който минаваше през едната му буза. Мъж на неопределена възраст и със съмнителен морал, Мелфорд носеше шотландско наметало върху ризата си; за разлика от останалите не беше обут в панталони, а в черни вълнени гамаши, натъпкани в ездитни ботуши с висок ток. Онова, което привлече вниманието ми, беше подплънката между краката му, която стърчеше чудовищно, сякаш скриваше гениталии на кон.

Мелфорд беше строен, блед и несъмнено неприятен. Седеше на масата в предизвикателна поза. Голата му кама, промушена в железен пръстен на колана, говореше, че е наемник, един от онези платени убийци, за които убийството е всекидневие, а страданието, което причиняват — просто риск на занаята. И той като останалите посрещна Бенджамин и мен студено и мрачно, едва повдигна поглед, когато доктор Агрипа заговори.

Най-накрая стигнахме до Скозби. Отначало той не ме позна, но после ми хвърли поглед, пълен с омраза. Божичко, помислих си, ако се разболея, предпочитам да повикам сатаната да се грижи за мен, отколкото да позволя на този тип да се доближи до леглото ми. Естествено, докторът поздрави радостно Бенджамин.

— Бенджамин! Бенджамин! — извика той, когато заехме местата си. — На всички в Ипсуич им е мъчно за теб — усмивката на лицето на стария негодник се разшири. Той стана, отметна богатата си наметка и протегна ръка. — Радвам се да видя, че чичо ти отново е благосклонен към теб.

Бенджамин стисна ръката на стария шарлатанин.

— Добри ми мастър Скозби, слава Богу, че си с нас! Ние от Ипсуич… — господарят ми не довърши изречението си.

Скозби ме изгледа още веднъж презрително и се обърна.

Останалата част от свитата се върна към месото и зеленчуците на трапезата.

— В името на Бога, господарю — промърморих, — защо кардиналът е назначил Скозби за лекар на кралица Маргарет? Той лекува всичко с пиявици и още повече пиявици!

— Мастър Скозби има своите добри качества — отвърна Бенджамин. — Просто някои хора не го разбират.

— Да — прошепнах, — особено пациентите му. Но нищо не могат да направят по въпроса, защото повечето са мъртви!

Господарят ми се усмихна леко, поклати глава и започна да се храни. Огледах хората около себе си: груба и неприветлива сбирщина мошеници с тъмни дрехи и кисели физиономии. Бяха малка, враждебна група, обединена от хленченето по някогашното си величие. Всички бяха родом от Англия, отпътували за Шотландия с Маргарет, когато се беше омъжила за крал Джеймс. Говореха за мъртвия крал с уважение, дори с благоговение. Отначало не можах да определя истинското естество на връзката им с прогонената шотландска кралица. Стори ми се, че е страх, примесен с уважение, защото Маргарет се държеше на разстояние, но след няколко дни промених мнението си: тя ги плашеше, но те все пак бяха свързани с нея като единствен път към богатството и разкоша. Разбира се, имаше и изключения. Мелфорд изглеждаше по-скоро безразличен, отколкото уплашен; освен това приемаше сериозно задълженията си. Където и да отидеше кралицата, той я следваше и аз се питах дали не й осигурява и нещо друго освен защитата. Скоро, след като пристигнахме в Тауър, споделих това с Бенджамин и той ми се видя изненадан. Седна на ръба на леглото си и поклати глава.

— Кралица Маргарет не е задоволена плътски — заяви той за мое изумление.

— Откъде знаеш, господарю?

— О — отвърна той небрежно, — лицето я издава. Мелфорд може и да спи с нея, но не я задоволява.

Погледнах го с шеговито учудване. Знаех, че Бенджамин има своите тайни, но не го смятах за познавач на жените.

— Виждаш ли, Роджър, мъжете приемат жените като средство за изживяване на невероятно удоволствие — той се прокашля — или поне някои. Малко мъже смятат за част от своите задължения да доставят на жените удоволствие и да ги задоволят напълно — той ми се закани с пръст. — Помни това, Роджър.

Кимнах тържествено, легнах си, обърнах се към стената и се зачудих откъде Бенджамин вадеше заключенията си. Разбира се, аз бях прекалено самоуверен. Господарят ми бе въплъщение на старата поговорка: „Тихите води са най-дълбоки.“

Както казах, повечето приближени на кралицата се бояха от нея, но имаше още две изключения. Доктор Агрипа се държеше с нея почти презрително, отговаряше й рязко, шегуваше се с нея, без да показва ни най-малка следа от страх, камо ли уважение. Другият, който не се боеше, беше Кейтсби и скоро открих, че той е потаен човек. Отношенията му с кралицата бяха доста загадъчни. Понякога на масата той ставаше и сядаше до нея. Лейди Кари и Мелфорд се отдръпваха, кралицата и Кейтсби седяха, сближили глави, потънали в задълбочен разговор, сякаш бяха съпруг и съпруга или брат и сестра, свързани от силна обич. Кейтсби вече беше доказал, че отлично владее меча по пътя от Ипсуич, а сега показваше и уменията си на политик. Първата вечер в Тауър го попитах защо кралицата е избрала тази крепост, след като и на двата бряга на Темза има по-уютни места. Той се усмихна.

— Не кралицата избра Тауър, а аз. Първо, близо сме до Селкърк. Второ, далеч сме от заразата. И последно — той ме изгледа лукаво, — лесно е да държиш всички под око, когато сме заедно на едно място.

Да, Кейтсби беше умен и проницателен!

На третия ден в Тауър ни заведоха в килията на Селкърк, високо в Кулата на Широката стрела. Тя беше по-уютна от нашата стая; в нея имаше два мангала, избелял гоблен на стената, писалище, столове и удобно легло с балдахин. Но беше пропита със зловоние. Забелязах с отвращение, че цукалото, пълно с изпражнения, стоеше в средата на стаята, където всички можеха да го видят и помиришат. Самият Селкърк не беше приятен човек: блед и костелив, с червеникава, изпъстрена със сиви кичури сплъстена коса, която падаше до раменете му. Очите му бяха светлосини и изпълнени с лудост. Бенджамин едва разпозна в него човека, когото беше заловил в Диеп, но странното беше, че той разпозна господаря ми и го приветства топло като отдавна изгубен брат. Кейтсби, Фарингтън и доктор Агрипа ни заведоха при него. Те се отнасяха към Селкърк с иронична почтителност и щом приключиха с представянето ни и двамата с Бенджамин седнахме, се оттеглиха и вратата след тях се заключи.

Гледах нещастния луд и се чудех защо е толкова важен за тях. Рутвен, единственият член на свитата на кралицата, който се отнасяше към нас поне донякъде дружелюбно (защото останалите приемаха Бенджамин като шпионин на кардинала), ни беше разказал малко за Селкърк: че бил лекар на крал Джеймс и пътувал с него до Флодън. След смъртта на краля избягал в чужбина, първо в Ниските земи, а после във Франция.

— Бог знае защо бедничкият си е загубил ума — беше промърморил Рутвен.

Сега аз също се чудех каква е причината, докато Селкърк седеше на писалището си и дългите му, костеливи пръсти разместваха късове пергамент. Бенджамин разговаряше с него, припомняше му срещата им в Диеп. Понякога лудостта сякаш изчезваше и Селкърк отговаряше разумно и разбираемо, но после умът му отново започваше да блуждае. Той ломотеше нещо на шотландски диалект или вземаше пергаментите от писалището и започваше да ги чете, сякаш не бяхме там. Дори позволи на Бенджамин да ги погледне.

— Откъслечни стихчета — промърмори господарят ми и погледна Селкърк в очите. — Кой ги е писал?

— Кралят беше добър поет — отвърна мъжът. — Той и Уили Дънбар. — Селкърк се усмихна лукаво. — А някои съм написал аз.

Той ни подаде още няколко парчета пергамент и аз се зачетох. Прости ми, Боже, бяха безсмислени като някой отдавна забравен език; просто думи и фрази, някои на английски, други на шотландски диалект, но нито една не беше смислена. Въпреки това Бенджамин се отнасяше мило със затворника — като с дете, говореше му тихо, задаваше му въпроси, печелеше доверието му. Всеки ден ходехме при него. Бенджамин винаги носеше голяма гарафа вино и поднос с чаши. Всеки път пазачите пред вратата на килията оглеждаха чашите и опитваха от виното, а икономът Фарингтън винаги ни придружаваше. Най-накрая не издържах.

— Горкият човечец е луд! — възкликнах аз. — Кой би искал да му навреди?

Фарингтън се намръщи и дебелите му, черни вежди се сключиха.

— Бог знае — нацупено каза той. — Но заповедите са си заповеди, а те идват от най-високо място.

Зададох същия въпрос и на Кейтсби, но той само сви рамене и промърмори:

— Селкърк е по-важен, отколкото си мислиш.

Затова оставих нещата, както си бяха. Признавам, че се възхищавах на ума и способностите на Бенджамин. Обикновено той оставяше Селкърк да си ломоти, но когато разумът му се прояснеше, бързо му задаваше въпроси.

— Какво толкова важно знаеш? Кои са Les Blancs Sangliers? Защо си затворен в Тауър?

И продължаваше в този дух. Наблюдавах Бенджамин и започнах да разбирам защо чичо му го е избрал за тази работа. Една вечер, докато се разхождахме ръка за ръка около Бялата кула, му казах:

— Господарю, изглежда ти се удава да общуваш с този нещастен луд.

Бенджамин спря, тялото му се стегна и той отправи поглед в мрака.

— Да, да — промърмори. — Имам опит в това. Чичо го знае.

После ме изгледа, внезапно помрачнял. Повече не настоях.

Най-накрая ми омръзна да ходя при Селкърк, затова се извиних и дни наред обикалях из Тауър. Кралската крепост беше мрачно и зловещо място; коридори, които свършваха внезапно, вити стълбища, които не водеха наникъде. Попитах един от пазачите защо е така.

— Някои хора идват тук — промърмори той, поклащайки глава — и умират в килиите си, на дръвника или на бесилото. Някои пристигат и просто изчезват заедно с килиите си. Вратите се свалят, всички отвори се зазиждат и те остават вътре, докато умрат.

Да, Тауър е мрачно, дяволско място. Понякога нощем чувах странни писъци, които обсебваха сънищата ми и ги изпълваха с кошмари. Чудех се дали ги издават нещастниците от стаите за мъчения или духовете на онези, зазидани в стените на голямата крепост.

Също толкова плашещи бяха и хората, които живееха тук. Загадъчният доктор Агрипа влиташе и излиташе от Тауър като прилеп, за да изпълнява заповедите на кардинала. Веднъж Бенджамин ме изпрати в покоите му, които гледаха към църквата „Свети Петър в окови“. Доколкото си спомням, следобедът беше доста горещ, бледото слънце припичаше през воала речна мъгла, която се просмукваше над стените и през портите на Тауър. Почуках на вратата на доктора. Отговор не последва, затова я отворих. Агрипа седеше на пода. Обърна се към мен с разкривено от гняв лице.

— Вън! — изрева. — Мислех, че вратата е заключена.

Бързо затворих вратата, но успях да доловя мирис на изгоряло като от празно котле, забравено над буен огън. А в стаята беше студено, леденостудено като в полята през мразовит зимен ден. Изчаках пред вратата. След малко доктор Агрипа отвори и лицето му се разцъфна в очарователна усмивка.

— Скъпи ми Шалот — възторжено рече той, — много съжалявам. Заповядай.

Когато влязох, стаята беше топла и изпълнена с приятни ухания. Предадох му съобщението от господаря си и си тръгнах колкото се може по-бързо, вече убеден, че добрият доктор е могъщ черен магьосник.

Освен това реших, че е по-безопасно да си стоя в стаята. С течение на времето Бенджамин спечели доверието на Селкърк.

— Не е толкова луд, колкото изглежда — отбеляза господарят ми. Продълговатото му лице беше набраздено от умора, но хлътналите му очи бяха присвити съсредоточено.

— И каза ли ти нещо?

— Да, бърбори за Париж и за някаква кръчма, наречена „Златният петел“.

— Ами тайната му?

Бенджамин поклати глава.

— Каза, че я описал в стихотворение, но ми изрецитира само първите два стиха.

Бенджамин затвори очи.

— И какви са те?

— „От дванайсет по-малко трябва да е с три или на краля няма принц да се роди.“

Той отвори очи и ме погледна.

— А нещо друго?

Бенджамин поклати глава.

— Може би след време.

Но времето на Селкърк беше изтекло. Около десет дни, след като пристигнахме в Тауър, Бенджамин се прибра късно вечерта. Разказа ми за късната си среща със затворника, заяви, че шотландецът обичал кларета колкото мен, уви се в завивките и начаса заспа. На другата сутрин бяхме грубо събудени от тропане по вратата и ръмженето на един от пазачите:

— Трябва да дойдете веднага в Кулата на Широката стрела. Селкърк е мъртъв!

Набързо се облякохме, увихме се с наметките си, за да се предпазим от ранната утринна мъгла, претичахме през моравата, пробихме си път през тълпата слуги, коняри и войници, които стояха край входа на Кулата. Изкачихме витото каменно стълбище и влязохме в килията на Селкърк. Повечето от приближените на кралицата се бяха струпали около голямото легло с балдахин, където лежеше трупът на Селкърк, увит в чаршаф.

— Какво е станало? — извика Бенджамин.

Кейтсби поклати глава и отмести поглед. Доктор Агрипа седеше на едно столче със странна усмивка на кръглото, пълно лице; Кари, Муди и Рутвен се бяха скупчили един до друг, докато Фарингтън разпитваше четиримата пазачи. След въпроса на Бенджамин настъпи кратко мълчание.

— Селкърк е мъртъв — тихо обяви Агрипа. — Скозби смята, че е бил отровен.

Бенджамин веднага отиде до подноса с чаши и каната вино, които беше донесъл предишната вечер.

— Не ги докосвай! — кресна Скозби.

Старият шарлатанин беше влязъл отново зад нас и носеше торба, която предполагам, беше пълна с обичайните му боклуци — ножове, хороскопи и чаша за кръвопускане.

— Защо смятате, че е бил отровен? — попита Бенджамин.

Скозби се усмихна самодоволно. Отиде до леглото и дръпна изцапания чаршаф. Един поглед беше достатъчен. И приживе Селкърк не представляваше приятна гледка, но след въздействието на смъртоносната отрова изглеждаше ужасно. Косата му бе разстлана върху мръсната възглавница, изпитото му бледо лице беше получило синкав оттенък, устата му бе изкривена, очите гледаха безжизнено нагоре.

— Мили Боже! — промърмори господарят ми. — Ужасна смърт след ужасен живот. — Той се наведе и помириса устата на мъртвеца. — Определихте ли каква е отровата?

Скозби сви рамене.

— Беладона, бучиниш или арсеник. Единственото утешение е, че смъртта му трябва да е била бърза.

— И подозираш, че е бил отровен с виното? — попитах аз.

Скозби се доближи и помириса гарафата и чашата. Негодникът не бързаше. Знаеше кой ги е донесъл. Затова си налях чаша и я изпих на един дъх.

— Господарят ми не го е отровил! — извиках.

(Това е най-смелата постъпка през живота ми.)

— Надявам се — язвително рече Скозби, — иначе ще умреш до един час.

— Не само изглеждам добре, мастър Скозби — казах му, — но и се чувствам добре, което не може да се каже за теб!

— Не се карайте — намеси се доктор Агрипа. — И никой да не излиза оттук. Има още нещо, нали?

Фарингтън отиде до масата, отмести парче пергамент и хвърли на пода една увехнала бяла роза.

— Селкърк беше открит на леглото. Тази бяла роза открихме на писалището.

— Бялата роза на Йорк е и емблема на Les Blancs Sangliers — промърмори Кейтсби.

След думите му в стаята настана мълчание, но Бенджамин не се остави да бъде сплашен.

— Чакайте малко — каза той решително. — Селкърк беше вечерял преди да отида при него снощи — нали?

Фарингтън кимна.

— Дойдох тук с гарафа вино. И храната, и виното за Селкърк бяха опитани от пазачите, нали?

— Така е — отвърна Фарингтън.

— Посети ли някой Селкърк, след като аз си тръгнах?

— Не! — извикаха пазачите в хор.

Бенджамин поклати глава.

— Невъзможно. Някой трябва да е отишъл при него.

— В подножието на стъпалата имаше двама пазачи — отговори Фарингтън. — И още двама пред стаята. Вратата беше заключена и залостена.

— Освен при обичайната процедура — обади се един от войниците.

— Каква е тя? — попита Кейтсби.

— След като мастър Даунби си тръгне, винаги изчакваме малко, после отваряме вратата на килията, за да се уверим, че всичко е наред.

— И? — попита Бенджамин.

— Нищо. Селкърк седеше на писалището и си мърмореше нещо.

— Има ли таен проход към килията? — попитах аз.

Фарингтън презрително се изсмя.

— За Бога, човече, това е Тауър, а не някакъв бордей! Погледни сам — той посочи сивите гранитни стени. — И преди да ме попиташ — дори фокусник не може да се изкатери по десет-дванайсет метрова гола стена, и джудже не би се промъкнало през тесните прозорци!

— Може би не е убийство — заяви Агрипа, — а самоубийство.

— Невъзможно — отвърна Фарингтън. — Двамата с мастър Кейтсби претърсихме помещението. Не открихме нищо.

Бенджамин ме дръпна за ръкава и ме поведе към писалището на Селкърк, но от него не липсваше нищо: омазнените късчета пергамент и двете мръсни пера, напукани и сухи, се търкаляха по повърхността му. Бенджамин ги вдигна, подуши ги и ги захвърли обратно.

— Вече казах — извика Фарингтън, — че съм претърсил стаята — нищо не липсва!

Внезапно Кейтсби пристъпи рязко напред с тревожен израз.

— Това е истинска загадка. Човек седи в заключена и охранявана килия. Няма отрова, нито са му носили лекове, а на сутринта е намерен убит, без следа от отровата, която е станала причина за смъртта му.

— И убиецът е загадка — обади се Бенджамин. — Той трябва да е оставил тук бялата роза.

— Единственият отговор — намесих се нагло, гледайки в упор Агрипа — е, че Селкърк е бил убит по начин, който противоречи на природните закони.

— Селкърк — каза тихо доктор Агрипа — е бил убит и смятам, че неговият убиец е сред присъстващите тук — той вдигна ръка, за да спре всякакви възражения. — Но сега не е време да обсъждаме това. Трябва да уведомим кралицата. Ще се срещнем по-късно в покоите й.

Кейтсби нареди да отнесат тялото на Селкърк и да приберат вещите му в чувал. Всички излязохме тихо, съзнавайки, че доктор Агрипа беше казал истината. Убиецът беше един от нас.

Час по-късно се срещнахме в разкошната, тапицирана с коприна приемна на кралица Маргарет в кралските покои. Помня, че беше тъмно, над Темза вилнееше гръмотевична буря и едри капки дъжд биеха в пъстрите стъкла на прозорците. Пламъкът на восъчните свещи се отразяваше в сребърните и златни украшения, докато заемахме местата си около дългата полирана маса. Кралица Маргарет седеше начело, превила рамене, обградена от Кейтсби и Агрипа, а зад тях се издигаше мрачната злокобна фигура на капитан Мелфорд. Цялата й свита, включително управителят Фарингтън, присъстваше. Кралицата изглеждаше бясна. Тя тропна по масата с юмрук.

— Селкърк е бил убит! — започна Маргарет. — И убиецът е тук, в Тауър — може би в тази стая. Той е и предател, член на Les Blancs Sangliers. Въпросът е защо е бил убит Селкърк и по-важно, от кого? Няма нужда — продължи тя, хвърляйки ми убийствен поглед, — да говорим за черна магия. Убийството е нещо материално и убиецът на Селкърк ще почувства осезаемо конопеното въже, когато му нахлузят примката на врата! Но първо — тя хвърли нежен поглед към Бенджамин, — разкри ли нещо затворникът?

Бенджамин се намръщи, заслушан в трополенето на дъждовните капки отвън.

— Всичко, което ми каза, вече споделих със сър Робърт Кейтсби. Селкърк беше луд, но имаше моменти на проблясъци. Ваше величество, той говореше за покойния Ви съпруг, великия крал Джеймс, и за скитанията си из Париж. И непрекъснато припяваше:

От дванайсет по-малко трябва да е с три

или на краля няма принц да се роди.

— Нещо друго?

— Питах го защо е в затвора и веднъж ми отговори: „Защото мога да броя дните.“

— Това ли е всичко? — попита Кейтсби.

— Да, сър Робърт. Защо? Трябва ли да има още нещо?

— Тогава нека изясним кой какво е правил — намеси се бързо кралица Маргарет. — Аз и сър Робърт бяхме в града. Тръгнахме, мастър Даунби, по същото време, когато ти отиде в килията на Селкърк. Доктор Агрипа беше с негова светлост кардинала. Къде бяха всички останали?

Слушах с половин ухо обясненията; всички, включително и аз, можеха да обяснят къде са били през нощта, когато Селкърк е бил убит. По-интересно ми беше изражението на Рутвен. Той гледаше Бенджамин с полуотворена уста, сякаш господарят ми беше разкрил някаква голяма тайна.

— Мастър Фарингтън — отсече кралица Маргарет, когато приближените й свършиха с разказите си, — всеки от моята свита може да обясни къде е бил.

— Моите хора също! — изръмжа в отговор икономът.

Кари запротестира остро:

— Но как може човек да бъде убит, когато е заключен в килия и охраняван? Убиецът е трябвало някак да му даде отровата и да остави бялата роза!

— И ако убиецът е влязъл вътре — забеляза Муди, — защо Селкърк не е възразил или викал?

— Може би го е познавал — отвърна сухо и рязко Агрипа.

— Мастър Фарингтън — попита Кейтсби, — сигурен ли сте в пазачите?

— Напълно. Те са наемници, за тях Селкърк е просто един затворник. Те се дебнат помежду си. Нещо повече, снощи и аз, и помощникът ми направихме проверка и намерихме всички по местата им. Ако някой липсваше — завърши той — и четиримата щяха да увиснат на бесилото и те го знаят.

Кралица Маргарет кимна и се усмихна кисело. И тя, и другите, гледаха хладно към Бенджамин. Знаех какво си мислеха! Той беше последният човек, разговарял със Селкърк, а старият принцип в правото все още е в сила: човекът, който е видял последен жертвата, трябва, prima facie^[2], да бъде главен заподозрян. Но Бенджамин също познаваше законите.

— Кой откри трупа? — попита той.

Кейтсби посочи Фарингтън.

— Един от пазачите отворил вратата и видял Селкърк да лежи там. Изпрати да ме повикат, а аз извиках Кейтсби.

— Аз и кралицата — промърмори сър Робърт — се бяхме върнали в Тауър по малките часове. Бях в стаята си и разговарях с Мелфорд. И двамата се отзовахме. — Той сви рамене. — Останалото знаете.

— Трябва да уведомим милорд кардинала — намеси се кралица Маргарет. — Мелфорд, съобщете му веднага — тя се изправи. — Останалите са свободни, но никой — повтарям, никой, не бива да напуска Тауър.

С Бенджамин тръгнахме обратно през покритата с призрачна мъгла морава на Тауър. Господарят ми беше блед и затворен в себе си, осъзнаваше неизречените обвинения срещу него. Трябва да призная, прости ми, Боже, че дори в моя ум напираше съмнение.

— Какво мислиш, Роджър?

Бенджамин спря и се обърна към мен, нахлупвайки още повече качулката си.

— Нищо — излъгах аз. — Всъщност…

— Говори!

— Защо Селкърк беше убит сега? Искам да кажа, той е от седмици в Тауър. Защо носителят на бялата роза нанесе удар толкова дни след пристигането ни тук?

— Продължавай, Роджър.

— Ами… — запънах се аз, — така изглежда, че ти си убиецът.

— Искаш да кажеш, че са ме довели тук с тази цел?

— Или е така — отвърнах бавно, — или си разбрал нещо от Селкърк и затова той е трябвало да бъде убит.

— Така е! — Бенджамин се взря в мъглата край нас.

Стояхме и слушахме приглушените шумове от пазачите на укрепленията над нас, цвиленето на конете от конюшните и трополенето на каруца по настлания с плочи двор.

— Онова, което знам аз, го знаят и кралица Маргарет, и свитата й. Но какво е то, освен няколко неясни фрази? — той ме погледна разсеяно. — Селкърк каза, че стените имат уши. Смееше се и твърдеше, че те си имали тайни. Отнесли са тялото му. Хайде, Роджър.

Върнахме се в пустата стая на Селкърк в Кулата на Широката стрела, където бяха останали само мебелите. Тялото беше отнесено в дома за покойници близо до параклиса.

(Като си спомням това, се чудя дали сега духът на Селкърк се е присъединил към другите, които често се мяркат из крепостта. Капеланът клати глава. „Духове не съществуват“, мърмори той. Каква изненада очаква дребния многознайко!)

Бенджамин внимателно започна да оглежда стените. От време на време намираше място, където хоросанът беше изронен. Бъркахме и проверявахме във всички пукнатини, но от тях не изпадна нищо, освен малко пясък и няколко камъчета. Спомних си колко висок беше мъртвецът и по мое настояване двамата се качихме на писалището, за да огледаме дупките високо в стената. След час усилията ни се увенчаха с успех. Открихме цепнатина между тухлите и Бенджамин извади малко, пожълтяло и смачкано късче пергамент. Скочихме долу и като двама ученици, открили съкровище, забързахме към стаята си… Десетилетия по-късно все още си спомням думите на онова нескопосано стихотворение, което криеше толкова много тайни и беше причина за такива кървави убийства.

От дванайсет по-малко трябва да е с три

или на краля няма принц да се роди.

В гнездото на сокола

агнето заспа,

Лъвът пък си поплака,

макар и да умря.

Сега истината Се Намира

В Ръцете Свети

на мястото, което крие

костите на Дионис.

— Проклет да съм, господарю! — прошепнах аз. — Какво означава това?

— Селкърк — отвърна Бенджамин — непрекъснато повтаряше първите два стиха. Може би това е някакъв тайнопис? И всяка дума има някакво скрито значение?

— Е — казах горчиво, — поне имаме какво да покажем на кардинала, когато изпрати за нас.