Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (4) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава първа

Роден съм, както казвам на своето потомство от петте си съпруги, в ужасните времена, когато смъртоносната потна треска нахлу в Лондон и стигна от бордеите на Съдърк до бляскавите земи на Уестминстър. Тя не подминаваше никого — прочут, праведен, благороден или подлец, високопоставен или от изметта на обществото. Това стана през лятото на 1502 година, когато царуваше бащата на Великия убиец, Хенри VII, Хенри Тюдор, с изпитото лице и тънките устни, победителят от Босуърт, на когото оставаха още седем години живот. Мога да ви разкажа това-онова за него — о, да. Той уби Ричард Узурпатора при Босуърт и накара да хвърлят насеченото му тяло в коритото за поене на конете в Лестър, преди да превземе Лондон и да се ожени за племенницата на Узурпатора Елизабет от Йорк. Веднъж попитах сегашната кралица, Бог да благослови прелестите й, кой уби принцовете в Тауър. Тя поклати глава и вдигна тънко пръстче пред устните си.

— В Тауър има стаи, Роджър — прошепна кралица Елизабет, — които вече нямат врати и прозорци. Те са зазидани и заличени от всички планове и карти. Хората говорят, че в една от тях лежат и труповете на двамата млади принцове.

Чудя се дали вярваше, че казва истината, защото веднъж видях един от тези принцове — жив! (Но това е друга история.)

Да се върнем към началото. Роден съм близо до кея Сейнт Ботолф, който се намира в края на лабиринта от улички край реката. Първият звук, който чух и който винаги ме връща към миналото, бяха непрестанните крясъци на вечно гладните чайки, които плячкосваха смрадливото бунище до черните стъклени води на Темза. Първият ми спомен е страхът от Потната треска. Просяците, сгушени до вратата, прокажените с нахлузени на главите бели торби — всички чуваха за наближаването й и забравяха за другите си нещастия. Търговците с мазни престилки и мръсни панталони тръпнеха и се молеха болестта да ги пропусне. Господарите им, самозвани големци, смятаха, че са в безопасност, докато седяха на масите и поглъщаха деликатес след деликатес — еленско и калкан в сметанов сос, прокарвано с почти черно неаполитанско вино в инкрустирани със скъпоценни камъни потири — но никой не беше в безопасност.

Потната треска отнесе баща ми; така поне казваше майка ми. Други твърдяха, че търговията му с платове западнала и той отишъл войник в Ниските земи^[1]. А може и да се е уплашил от вида ми! Бил съм най-грозното дете, и като си спомня красивата си майка, очевидно съм се метнал на баща си. Виждате ли, родил съм се с месец закъснение, главата ми била на буци, а едното ми око — леко кривогледо заради несръчната употреба на инструменти от акушерката. Боже, колко съм бил грозен! Хората идвали при люлката ми, готови да се усмихнат, но след първия поглед се отдалечавали и изказвали съчувствие на нещастните ми родители. Когато съм пораснал и проходил, освободен от пелените, търговците-зевзеци по кея често викали на майка ми:

— Насам, госпожо, насам! Чаша вино за вас и плод за маймуната ви!

Когато татко си отиде, мама се върна при семейството си в богатия, но скучен Ипсуич. Там се водеше за вдовица, макар винаги да съм се чудел дали баща ми не се е измъкнал от нашийника — бърз като ловджийска хрътка, както би се изразил мастър Шекспир. (Да, аз бях взел под крилото си Уил и му помагах, доколкото мога, при писането и поставянето на пиесите му.) Както и да е, когато станах на седем, мама се сближи с местния винар и се омъжи за него в енорийската църква — прекрасен ден! Носеше червеникавокафява рокля върху фуста от фина вълна, а аз — облечен в коприна и сатен — държах пред нея сватбения бокал, в който имаше клонче розмарин. По-късно повръщах до пълно изтощение, защото тайно отмъкнах малко вино и погълнах хищно голяма част от сватбения пай с бадеми.

Пастрокът ми беше добър човек — трябва да е бил, щом ме търпеше. Изпрати ме в местното училище, където изучавах математика, латински, астрономия, гръцки, четях хрониките на Фабиан^[2], а освен това ме биеха с пръчки, щипеха ме, биеха ме с бастун и каиш заедно с останалите момчета. Въпреки това бях добър в учението и след неделната служба учителят така ме хвалеше пред мама, че ме възнаграждаваха със сребърна чиния захаросани ядки. Сядах и тържествено ги излапвах, докато кроях поредния номер срещу учителя ни.

Единственият ученик, който не участваше в тези груби шеги и изблици на злоба, беше моят бъдещ господар Бенджамин Даунби — тих, прилежен и пристрастен към четенето до крайност. Един ден с другите дяволчета го нарочихме, сложихме кана върху вратата и заврещяхме от удоволствие, когато тъмнокафявата конска пикня го измокри до кости. Той избърса лицето си и дойде при мен.

— Това доставя ли ти удоволствие, Роджър? — попита ме той меко. — Сериозно, приятно ли ти е да виждаш болка в очите на другите?

Не беше ядосан. В очите му се четеше само любопитство — бяха ясни и невинни като на дете. Аз смънках нещо и се извърнах. В този миг се появи учителят с наметка, развяна като криле на прилеп. Хвана Бенджамин за врата, готов да го плесне силно по тила. Съученикът ми не промълви и дума, стоеше покорен като агне на заколение. Тогава го съжалих — не знам защо. Девизът ми винаги е бил „Вземи за себе си онова, което е предназначено за ближния ти“. Рядко съм проявявал смелост и винаги съм смятал, че доброволците никога не доживяват да получат наградата си. Може би всичко стана заради покорния вид на Бенджамин и страхливото мълчание на останалите.

Пристъпих напред.

— Учителю — казах, — Бенджамин Даунби не е виновен.

— А кой тогава? — изрева той в отговор.

Нервно облизах устни и протегнах ръка.

— Той беше! — отвърнах и посочих най-малкия от моята банда. — Той сложи каната на вратата!

Бенджамин беше спасен, друг изяде боя, а аз се поздравих за вроденото си лукавство. Но нещата се влошиха. Нощем не си лягах. Сутрин не ставах. Не си миех ръцете, не изучавах часослова; вместо това беснеех. Майка ми, болна от някаква странна болест, само ме гледаше безмълвно с хлътналите си очи, докато пастрокът ми размахваше безпомощно ръце като уморена птица. Подигравах се на съветите им като млад арогантен глупак, какъвто бях. Задникът ми загрубя под бастуна на учителя и започнах да бягам от училище в полята и отрупаните с ябълки овощни градини. Веднъж учителят ме хвана натясно и попита къде съм бил.

— Учителю — отвърнах му, — доих патиците.

Той ме стисна за ухото, но аз го ударих силно под брадичката и избягах като хрътка. Прибрах се у дома, но не за да се видя с родителите си — откраднах малко пари, натъпках един вързоп с храна и поех към Лондон, където, както всички знаят, улиците са покрити със злато. Обикнах тесните му улички, оживения Чийпсайд, многото кръчми и, разбира се, добре заредените бардаци. Ще пропусна множеството си приключения — в крайна сметка започнах работа при старата Кукумявка, която държеше един от най-скъпите публични домове, близо до хана „Епископът на Уинчестър“ в Стюсайд, край моста в Съдърк. За един месец научих за жените повече, отколкото някои мъже за цял живот. Станах бияч, един от гръмогласните младежи, които пиеха много и обикаляха улиците по ризи от фин лен, шарени панталони, високи ездитни ботуши и огромни подплънки отпред на панталоните. Мотаех се, въоръжен със сабя и кама, и се молех никога да не ми се наложи да ги използвам.

Попаднах на лоши приятели, особено единият — приличен на невестулка мъж с дълга коса и лукави очи, наречен Джак Хог. Прониквахме в къщите и носехме откраднатите скъпи коприни и вещи на Кукумявката, която винаги им намираше купувач. Естествено, не мина много време и ни хванаха. Лежахме две нощи в Нюгейт, преди да ни изправят пред съда. Осъдиха ни на смърт чрез обесване, но главният съдия ме позна. Знаех нещо за него и му дадох да разбере, че ако не иска похотливите му подвизи да станат част от признанията ми, трябва да ми даде втори шанс. Хог увисна на въжето в Елмс. Аз можех да избирам — да се присъединя към него или да се запиша в армията, която се събираше в момента на север от Крипългейт за похода срещу Шотландия.

Не е ли странно, че още тогава загадките, свързани с битката при Флодън, са се понесли на юг като мъгла, за да променят живота ми. Но аз още не знаех това. Знаех само, че докато Хенри VIII беше във Франция, шотландският крал Джеймс IV бе пратил своя вестоносец Ружкроа с обидно послание, приканващо към битка. Съпругата на Хенри, жълтоликата дългуреста Катерина Арагонска, която хленчеше за съпруга си и копнееше да го дари със здрав наследник, прие предизвикателството и изпрати смелия Съри на север с огромна армия. Старият Съри беше негодник. Пиеше толкова много, че не можеше да ходи заради подаграта и се возеше в каруца като земеделец, а заповедите му се разнасяха от охраната и разузнавачите. Не беше стока, но беше добър военачалник. На младини заедно с баща си Джак Хауърд от Норфолк се били за Ричард Узурпатора при Босуърт. Старият Норфолк бил убит, а Съри — пленен и заведен пред Хенри Тюдор.

— Ти се би срещу своя крал! — изкрещял уелсецът.

Съри показал един кол от ограда.

— Ако парламентът обяви този кол за крал, ще се бия и за него! — заявил той в отговор.

Принцът явно харесал това. Съри прекарал известно време в Тауър, но скоро бил освободен заради способностите си на военачалник. По време на похода към Флодън той поддържаше добра дисциплина: накара да изработят голяма каруца, на която натовариха деветметрова бесилка, и заяви на висок глас, че ако някой наруши дисциплината в лагера, ще танцува на нея.

Както и да е, поех на север към съдбата си. Прахта от огромния ни обоз, вдигана от колела, крака и копита, се стелеше над гората от копия, почти скривайки късното лятно слънце, което хвърляше ярки отблясъци върху алебардите, мечовете и щитовете. Най-отпред се движеше каруцата със стария Съри, чиято руса коса вече беше побеляла, а старческото му тяло беше стегнато в метална ризница. Зад него вървеше моя милост между стрелците с елеци от еленова кожа и железни шлемове.

Повечето от нас бяха принудени да се запишат в армията: затворници, разбойници, безделници. Никога не съм виждал толкова много негодници на едно място. Бяхме въоръжени с бели лъкове, дълги метър и осемдесет, майсторски изработени от тис, ясен или бряст с тетиви от коноп, лен или коприна. Имахме дълбоки колчани, пълни с еднометрови стрели с върхове от лъскаво желязо и с лебедови или гъши пера. През деня въздухът гъмжеше от орляци мухи и лютеше от потта на маршируващите мъже. Нощем мръзнехме и треперехме в импровизираните си колиби от дърво и слама, и ругаехме шотландците, Съри и неуморните командири, които ни пришпорваха да вървим напред.

Стигнахме шотландските блата и навлязохме в земи, богати на риба, диви патици и елени; тук имаше мрачни гори и големи стада овце, които пасяха по изумруденозелените пасбища, обграждащи блестящи езера. (Няма да ви отегчавам дълго с описания.) Старият Съри се срещна с Джеймс IV в битката при Флодън в четвъртък, осми септември. Разгърнахме конницата, групирана в ескадрони с блестящи шлемове и ризници. Помня скърцането на сбруята на едрите бойни коне, копията със знаменца по тях, гербовете на щитовете. Джеймс, разбира се, искаше да води битката по план, но отговорът на Съри беше остър и язвителен.

— Поканих те, сега танцувай!

Кървавият танц започна в петък сутринта със струпване на шотландци на хълма Флодън. Цял ден се бихме. Бях ужасен. Когато шотландците изгориха боклуците от лагера си, силен вятър донесе гъстия дим до нас. Джеймс го използва, за да организира атака два часа преди залез-слънце. Отначало от хълма захвърчаха копия, последвани от стотици боси мъже, които тичаха през подгизналата от дъжда трева. За щастие, мястото ми беше на фланга, защото в центъра настана истинска касапница. Шотландската конница препускаше по мочурливата земя, покосявана от стрелите, които валяха като дъжд, докато тревистият склон се оцвети в червеникавокафяво и бе обсипан с купчини тела в ризници. Писъците и виковете ми дойдоха в повече, особено когато един отряд шотландски конници, побеснели от ярост, ни нападнаха. Внезапно реших, че сега не е време да се правя на смел, хвърлих лъка и побягнах. Скрих се под една каруца, докато клането свърши, а после излязох сред остатъка от английската армия, за да се поздравим с голямата победа.

Боже, беше истинска касапница! Телата на мъртвите шотландци покриваха като килим цялото бойно поле. Чухме, че Джеймс IV бил убит. Катерина Арагонска изпрати окървавената му туника на съпруга си във Франция като доказателството за великата си победа. Не биваше да го прави! Лъжливият крал Хал се смяташе за новия Агамемнон и не му хареса, че жена му печели бляскави победи, докато той обикаля като магаре около Турне^[3]. Хората казват, че Катерина Арагонска изгубила съпруга си заради тъмните очи и хубостта на Ан Болейн. Аз знам, че не е така. Катерина изгуби Хенри, когато спечели победата при Флодън — но тогава това все още беше в бъдещето — нейното и моето. Докато марширувахме обратно към Лондон, не подозирах, че призраците от Флодън ще ме последват на юг.

Армията беше разпусната и след като се насладих на удоволствията на Лондон, реших да се върна в Ипсуич. Прибрах се у дома като Хектор, който се връща от война. Дори порязах лицето си с нож, за да си придам вид на боец. Това ми спечели много храна и преливащи от пяна халби ейл, но всички те горчаха, защото майка ми беше умряла. Беше си отишла предишното лято — тъй тихо, както бе живяла. Отидох на гробищата, влязох през старата портичка и тръгнах към мястото, където тя спеше вечния си сън под надвисналите клони на мрачния тис. Коленичих до гроба й и това бе един от редките случаи в моя живот, когато горещи сълзи се стекоха по бузите ми, докато я молех за прошка и ругаех собствените си злодеяния.

Пастрокът ми беше сянка на предишния мъж, с пречупен дух той се влачеше из къщата като призрак. Каза ми истината: че мама имала някакъв стомашен тумор, който прокървил и се възпалил, но все още имало надежда. Надежда, въздъхна той; докато сълзи се лееха от зачервените му очи по увисналите бузи; надежда, която умряла, когато лекарят Джон Скозби се появил на сцената. Скозби беше прочут доктор, а всъщност шарлатанин, отговорен за повече отнети животи, отколкото градският палач. Той сварил някакви редки отвари и странни еликсири за майка ми, но положението й се влошило и след няколко седмици умряла. Една мъдра жена, билкарка, която обличала тялото й, казала, че не болестта е убила майка ми, а еликсирите на Скозби. Пастрокът ми не можеше да направи нищо, но аз бродех из кръчмите на Ипсуич и планирах отмъщението си.

Проучих Скозби много внимателно: голямата му бяла къща с кръстосани черни греди отпред, която се намираше на края на града; конюшните, пълни с охранени коне; копринените му халати; показното му богатство и чернооката му тънкокръста и сладкодумна жена. И един ден се нахвърлих като ястреб върху плячката си. Той обичаше да вечеря в „Златният кон“, чудесна кръчма на площада в Ипсуич. Беше слаб, начумерен и сребролюбив човек, който обичаше да си хапва и пийва. Не беше чел Чосър и не знаеше думите на Продавача на индулгенции: „Преяждането е коренът на всяко зло“. Облякох най-хубавите си дрехи: риза от фин лен, бродирана по деколтето и маншетите, елек от тъмночервен брокат, тъмен кадифен панталон и наметка от чиста червена вълна. Заех от пастрока ми и скъпа гривна, инкрустирана със скъпоценни камъни, много подобна на онази, която носеше Скозби.

На обяд в определения ден влязох в „Златният кон“ и забелязах, че Скозби и някакъв негов приятел седят под отворения прозорец, унесени в разговор, и явно преизпълнени със самомнение. Приближих се, гладко избръснатото ми лице разцъфна в угодническа усмивка. Докато сипех мили думи и захаросани фрази, гледах с широко разтворени очи великия лекар Скозби. Скоро ласкателствата ми отвориха място в сърцето и на масата му. Повиках кръчмаря и му наредих да донесе от най-скъпото вино и най-сочното месо от печения скопен петел. Подмамвах Скозби като пъстърва, слушах с отворена уста разказите за невероятните му медицински постижения. Най-накрая, когато пресушихме чашите и напълнихме стомасите си, се възхитих на гривната му. Сравних я с онази, която носех и изругах, че закопчалката й е счупена. Казах му, че ми се иска златарят да й беше сложил закопчалка като неговата. Разбира се, Скозби налапа въдицата. Сложих десет сребърни лири на масата като гаранция, докато отида с гривната му при близкия златар, за да разгледа закопчалката и да ми направи същата. Дадох му и един пръстен и го помолих да ми заеме коня си, защото аз нямам. Старият глупак охотно се съгласи и аз тръгнах, молейки го да изчака завръщането ми.

Метнах се на коня му и препуснах като бесен до голямото му имение на пътя, който водеше извън града. Пълногърдата му жена с горещи устни си беше у дома и аз й обясних защо са ме пратили: съпругът й искал да му занеса триста сребърни лири. Разбира се, сочната хубавица възрази, но аз извадих гривната на съпруга й с думите, че това е гаранцията, че не лъжа; посочих й и коня, който един коняр отвеждаше в конюшнята. Останалото беше лесно като игра. Тя ме отведе в стаята си и ми даде дрънчащите кесии с пари, докато аз я отрупвах с комплименти и задевки. Скоро я съблякох и се впуснахме в бурни лудории на леглото, под балдахина. След това пих чаша кларет и се върнах в „Златният кон“, където доктор Скозби се беше понапил. Върнах му гривната, взех си залога и излязох от кръчмата по-богат и по-доволен.

Бях си отмъстил, а старият глупак нищо не можеше да направи. Ако ме обвинеше, щеше да стане за посмешище — което стана така и така, след като разказах историята по кръчмите и пивниците на Ипсуич. Не ме беше грижа. Все още скърбях за майка си и чувствах как в сърцето ми гори яд заради некадърността на Скозби и задето аз самият я бях пренебрегвал. Тогава си спомнях по-често за майка ми — за загорялото й, мило лице, за очите й, нежни като бриз в хубав летен ден. Чудя се защо винаги съм губил жените, които съм обичал.

Естествено, аз се върнах към престъпния си живот. Похарчих нечестно спечелените пари и се заех с бракониерство. Бях забравил Скозби и направих грешката да помисля, че и той ме е забравил. През март 1515 година бях излязъл на една от нощните си разходки, за да си набавя хубаво прясно месо по време на агненето. Малко след полунощ ме спря управителят на имението на местния земевладелец и поиска да види какво крия под наметката си. Въпреки възмутения ми отказ, той откри малко агънце. Обвини ме в кражба и не повярва на обяснението ми, че съм го намерил да се скита само и сега търся майка му. Хвърлиха ме в затвора и ме изправиха пред местните магистрати. Смятах, че само ще ме глобят, но видях омразната мутра на сър Джон Скозби сред публиката и човек, който му приличаше по лице, седнал зад голямата банка в съдебната зала. Божичко, започнах да хленча и да се моля.

Братът на Скозби беше главен съдия и стовари върху мен цялата тежест на закона. Бях признат за виновен и едва не припаднах, когато той си сложи черната шапка и нареди да ме обесят. Извиках: „Господи!“, но съдията Скозби само ме изгледа; подобното му на череп лице беше безизразна маска на омразата.

— Ще бъдеш обесен! — изрева той, усмихна се злобно и огледа съда. — Освен ако някой тук не гарантира за теб.

Естествено, думите му бяха посрещнати с гробовно мълчание. Пастрокът ми вече беше болен и немощен, едва креташе, а кой друг би гарантирал за Шалот и би рискувал да понесе гнева на семейство Скозби? Преглъщах и се задушавах, сякаш грубата конопена примка вече стягаше гърлото ми. Внезапно съдебният писар, висок, прегърбен мъж, облечен в тъмночервена роба, стана и се обърна към съда.

— Аз, милорд — заяви той. — Аз ще гарантирам за Шалот.

Старият Скозби едва не получи удар. Толкова беше изненадан, че намали гаранцията повече, отколкото злобата би му позволила — сто лири, които трябваше да бъдат възстановени до следващия Мартинов ден^[4]. Стиснах желязната преграда и се загледах невярващо в своя спасител; продълговатото му мрачно лице, орловия нос и спокойните сиви очи. Бенджамин Даунби ме беше спасил от обесване.

Трудно е да опиша връзката ни. Господар и слуга, близки приятели, съперници и съюзници… И след седемдесет години пак не мога да я обясня. Помня само, че излязох свободен от съда. Други престъпници, които нямаха такъв късмет, бяха оковани с пранги, вързани за стълба, за да бъдат бичувани или пък заковаваха ушите им с пирони и ги оставяха, докато ги разкъсат или намерят смелост да ги отрежат.

След време се преместих при Бенджамин в тясното му, мрачно жилище на Свинската уличка зад касапниците на пазара в Ипсуич. Отвътре то беше приятно — с високи тавани, килер, кухня, малък коридор и белосани стаи на горния етаж. Зад него Бенджамин направи райска градина с правоъгълни лехи, обградени с лавандула и нисък плет. В някои имаше билки — маточина и босилек, исоп, мента и пелин; в други — цветя: невени, теменужки, момини сълзи. Тук растяха ябълкови и крушови дървета, както и подправки, с които да овкусяваме месото през зимата. Бенджамин, обикновено мълчалив, винаги използваше градината, за да се отдава на най-съкровените си мисли. Господарят ми никога не ми обясни защо се намеси и спаси живота ми, затова и не го питах. Един ден просто седна в градината и заяви: „Роджър, можеш да бъдеш мой слуга, мой чирак. Нарушил си толкова много закони, че сигурно познаваш правосъдието по-добре от мен. Но, той размаха костелив пръст към мен, ако отново се изправиш пред Скозби, неминуемо ще бъдеш обесен.“

Това не се случи, макар Скозби да не беше приключил с мен. Бенджамин ме интригуваше, макар че никога не разказваше за предишния си живот.

— Миналото ми е затворена книга, Роджър — усмихваше се той.

— Защо не си се оженил? — попитах го. — Не обичаш ли жените?

— Мимолетни страсти, скъпи ми Роджър — отвръщаше той, прилежно зает да изпълнява задълженията си. Дори ме убеди да се запиша в хора в местната църква, защото басът ми бил отличен контраст на неговия тенор. Аз енергично ревях химните, докато наблюдавах вълнуващите се гърди на момичетата от хора. Оттогава много обичам хоровете.

Отначало животът ни беше много обикновен. Аз гледах да не се набивам на очи, от време на време поработвах, стоях далеч от земите, където могъщото семейство Скозби имаше влияние. Боях се за господаря си, но бях забравил едно нещо, което Скозби помнеше: Бенджамин беше племенник на великия кардинал Томас Уолси, първия министър на Лъжливия Хал. Той беше труден човек и не се отличаваше с щедрост. Син на касапин от Ипсуич, Уолси не беше забравил неясния си произход, но беше твърдо решен никой от роднините му да не му го напомня. Когато другите му роднини го молеха за услуги, биваха изхвърляни като псета, но Бенджамин, синът на любимата му леля, беше глезен и покровителстван. Лорд кардиналът беше решил, че щом той е могъл да се спаси от касапниците на Ипсуич и да стане кралски фаворит, архиепископ на Йорк, лорд-канцлер и кардинал, Бенджамин също може.

Всички ние познавахме Уолси. Бях там, когато той издъхна в приюта на катедралата в Линкълн; дебелите му пръсти се вкопчваха в чаршафите, докато шепнеше: „Роджър, Роджър, ако бях служил на своя Бог така добре, както служих на своя крал, Той нямаше да ме остави да умра така.“

Старият Уолси изпадна в немилост, когато не успя да уреди развода на Лъжливия Хал с Катерина Арагонска, за да го вкара в леглото на горещата, дългокрака Ан Болейн. Никога не казах това на Бенджамин (много малко хора го знаят), но кардиналът не умря от естествена смърт — беше убит с вероломна, смъртоносна отрова. Но това е друга история. През 1516 година с умело лавиране Уолси беше придобил влияние над краля. Блестящ учен, той беше посещавал Магдалин колидж в Оксфорд, където станал преподавател и касиер, докато открили, че бърка в кесиите с пари. Както и да е, с прозорливия си ум той скоро се добрал до поста капелан на мрачния Хенри VII и си купил къща в енорията Сейнт Брайд, на Флийт Стрийт. Когато Хенри VII умрял, новият млад крал, златното момче Хал, оценил уменията на Уолси и го издигнал високо. Уолси си купил къща близо до Лондонския камък^[5] в Уолбрук, поверили му раздаването на милостиня в кралския двор, станал канцлер и архиепископ, докато накрая цялата власт се събрала в тлъстите му ръце. Някои казваха, че Уолси бил сводник на краля и го обвиняваха, че държал млади дами в кулата, построена в парка край Шийн, с които кралят да се забавлява. Други твърдяха, че практикувал черна магия и общувал със сатаната, който му се явявал в образа на огромна котка. Велик човек беше Уолси! Той построи Хамптън Корт, неговите прислужници обикаляха в ливреи в алено и златно с инициали „TC“ на гърба и предницата — „Thomas Cardinalis“. И през цялото време лорд кардиналът не забравяше любимия си родственик, младия Бенджамин.

Милорд Уолси не оказваше на господаря ми действителни почести, а по-скоро му даваше пари и понякога му помагаше да бъде предпочетен, за да напредне в кариерата си. Поне такъв беше планът на кардинала, макар че включваше предателство, заговори, убийства и екзекуции… Но всичко това тепърва предстоеше. Ако знаех в началото как ще свърши всичко, щях да избягам по-бързо от заек. Ето, казвам ви го ясно и просто като всеки честен човек!

Бенджамин беше на двадесет години, когато го срещнах отново и работеше като съдебен писар. Бях две години по-млад от него и бързо се научих да играя ролята на умния, съобразителен прислужник, винаги готов да помогне на простодушния си господар. Поне аз го смятах за простодушен, но Бенджамин имаше и по-дълбока, по-мрачна страна. Чувах слухове за миналото му, но ги отхвърлях като злонамерени (така и не разбрах дали той е невинен или хитър и мъдър). Знаете ли, веднъж го срещнах в една кръчма. Седеше и притискаше към гърдите си малко дървено конче и го гледаше прехласнато, с очи, изпълнени с почти набожно благоговение. Играчката не беше кой знае каква, всяко дете би могло да си играе с нея. А точно тази изглеждаше доста стара и очукана.

— Господарю, какво е това? — попитах.

Бенджамин се усмихна наивно, такъв си беше той.

— Реликва, Роджър — прошепна той.

Господи, помислих си, идеше ми да го ударя с халбата по главата.

— Каква реликва, господарю?

Той преглътна, опитвайки се с всички сили да скрие въодушевлението си.

— Имам го от един човек от Светите земи, свят поклонник, посетил Палестина и къщата, в която е живяла Мария в Назарет. С това — той го вдигна с блеснали очи, все едно крал Артур размахваше Светия Граал — някога са си играли малкият Христос и братовчед му Йоан Кръстител.

Какво бихте казали на това? Ако зависеше от мен, щях да строша играчката в главата на глупавия търговец, но господарят ми беше от хората, които приличат на деца: винаги говореше истината и смяташе, че и всички други го правят. След това реших да го взема под крилото си и да му помогна да се възползва изцяло от услугите на лорд кардинала. През пролетта на 1517 година Уолси подари на Бенджамин малко стопанство в Норфолк, където да отглежда овце и господарят ме изпрати да купя животни. За да спестя пари, купих набързо овцете от някакъв видимо угрижен фермер, който прибра среброто ми в Смитфийлд, даде ми цялото стадо и си плю на петите. Едва закарах животните в стопанството на господаря, когато те умряха от чума, което обясняваше защо фермерът бързаше толкова. Разбира се, аз не разказах на Бенджамин за бившия им собственик или че съм задържал разликата между сумата, която ми даде и онази, която ми беше поискана. Не съм крадец, просто оставях парите при един златар в Холбърн, за да не останем на сухо в случай, че господарят ми допусне нови грешки.

По-лесно е да си представиш гнева на кардинал Уолси, отколкото да го опишеш. Той отпрати ядосано племенника си на служба при сър Томас Болейн, едър земевладелец в Кент. Чували ли сте за семейство Болейн? Да, същото, което създаде тъмнооката омайница Ан. Може и да беше кучка, но щом човек се запознаеше с баща й, разбираше защо! Лорд Томас беше наистина зъл човек, който би направил всичко, за да спечели благоволението на краля — наистина всичко! Разбира се, както повечето арогантни благородници, той мразеше кардинал Уолси и заговорничеше с другите големци да свалят гордия прелат. Макар и могъщ земевладелец, лорд Томас се беше оженил за още по-високопоставена съпруга. Тя беше от рода Хауърд, родът на стария ми военачалник граф Съри, който изби шотландците при Флодън. Съпругата на Болейн, лейди Франсез Хауърд, беше като пословичния подвижен мост, който се спускал за всеки, който поискал. Ръцете на Лъжливия крал Хал са били много пъти под полите и над жартиерите й. Същото се отнася и за най-голямата й дъщеря Мери, която имаше морал на улична котка. Тя роди на Лъжливия Хал извънбрачно дете, но той имаше сериозни съмнения, че е негово и го затвори в манастира в Шийн. Мери и сестра й Ан бяха изпратени за придворни дами във френския двор. Това трябва да ви покаже колко глупав беше лорд Томас Болейн — все едно да пуснеш охранени петли в лисича дупка.

Крал Хенри може да беше похотлив, но когато става дума за разврат, Франсоа I Френски беше въплъщение на дявола. Е, поне на млади години. Аз го срещнах по-късно, когато беше изгубил всичките си зъби и страдаше от гнойно възпаление на слабините, а цялото му тяло гниеше от сифилис. На младини Франсоа донесъл най-доброто и най-лошото от Италия в Париж: италианските художници, гоблени и морал.

В разцвета си той беше висок, с язвително изражение и избухлив нрав, темпераментен, мъжествен дявол с внушителен вид, усмихнат, непринуден, блестящ в обсипаните си със скъпоценни камъни елеци и богато украсени с дантела ризи. Беше заобиколен от жени; главно от три сластолюбиви брюнетки, които бяха предпочитаните му партньорки в леглото. Той винаги много се интересуваше от любовния живот на своите дами, интригуваха го креватните им двубои, поведението на дамите, докато лудуват, позите, които заемат, изразът на лицата им, думите, които използват. Франсоа имаше любима чаша, от вътрешната страна на която бяха гравирани съешаващи се животни, но когато пиещият стигнеше до дъното, виждаше там мъж и жена, които се любят. Кралят обичаше да я дава на гостенките си и да наблюдава как се изчервяват.

Ан Болейн беше самотница, но Мери се чувстваше в тази похотлива среда като патица във вода, дори я нарекоха Английската кобила — толкова много мъже я бяха яхали! Нищо не я смущаваше, дори жестоките шеги на младите придворни, които слагаха в леглото й трупове на обесени.

Разказах всичко това на господаря ми, описах му подробно морала и навиците на жените от рода Болейн, а какво направи той? Веднъж на вечеря невинно се обърна и попита лорд Томас дали в приказките ми имало някаква истина. Час по-късно напуснахме замъка в Хевър, а когато отегченият кардинал научи за случилото се, реши, че племенникът му има нужда да се образова допълнително. Изпратиха ни в Кеймбридж. Година по-късно, когато господарят трябваше да предаде изпитния си трактат, в кесията му беше намерено парченце пергамент с цитати от Светото писание, свети Киприян, както и други отци на източната църква. Бенджамин беше обвинен в измама и изключен от университета. Никога не му признах, че аз бях сложил пергамента в опит да му помогна. Както по-късно ми каза Бенджамин, лорд кардиналът го уведомил с език по-подходящ за касапин, отколкото за Божи човек, какво мисли за него. След това ни остави да се оправяме, както можем, в Ипсуич. Вследствие на това много пъти господарят ми стискаше ръката:

— Роджър — гордо заявяваше той, — Бог ми е свидетел, не знам какво щях да правя без теб.

В известен смисъл съм сигурен, че беше прав и постоянно се молех късметът ни да се обърне. Вторият ми баща умря, но къщата и имуществото му отидоха при други, а аз бях разтревожен, защото Бенджамин се бе отказал от мястото си на съдебен писар и Скозби едва ли щеше да го назначи отново. Освен това явно беше чул клюките в съда и беше разбрал, че чичо Уолси вече не е толкова благосклонен към скъпия си племенник. Въпреки всичко през късното лято на 1517 г. молитвите ми в църквата „Сейнт Мери дъ Елмс“ бяха чути. При едно от множеството си поклонения в светилището на Дева Мария в Уолсингъм, великият кардинал реши да се отбие в кметството на Ипсуич на път към вкъщи. Пристигна в града, потънал в разкош, перчеше се в пурпурната си роба, а пред него носеха високо вдигнати големи сребърни кръстове и тежки позлатени свещи. Заобикаляше го огромна свита от благородници и йомени^[6]. Пристигането му беше известено от глашатаи с красиви ливреи, които се промушваха през тълпата по улиците и викаха: „Дайте път! Дайте път на Томас — кардинал, архиепископ на Йорк и канцлер на Англия!“

След тях идваха тежки каруци и карети, огъващи се под багажа му. Млади момчета разпръскваха розова вода, за да слегне прахта, после се яви самият кардинал, висок и огромен, яхнал муле. По традиция това е скромно животно, но онова, което яздеше кардиналът беше сресано, накипрено с покривало от алено кадифе и блестящи медни стремена. Прислужниците му заеха големите стаи на кметството. С Бенджамин ги видяхме да пристигат, но господарят ми не очакваше, че кардиналът ще го повика на лична среща по-късно през деня.

Облякохме най-хубавите си дрехи и забързахме към кметството, където йомени с ливреите на лорд кардинала ни заведоха в залата за аудиенции. Казвам ви, все едно влизахме в рая. Подовете бяха застлани с килими, най-скромният от които беше от чиста вълна, а най-скъпият — от коприна, внесен от венециански търговци от Дамаск. Скъпоценни украшения, икони, златоткани тъкани, филони от дамаска и други одежди лежаха разхвърляни из стаята. Имаше столове, тапицирани с пурпурно кадифе и други — с черна коприна; върху всички тях беше избродиран гербът на Уолси. Кипарисовите маси и столчетата от борово дърво бяха покрити с множество възглавнички, декорирани с кардиналски шапки, дракони, лъвове, рози и златни топки. Как ме сърбяха пръстите да отмъкна нещо!

Самият прелат седеше в церемониалната си роба на висок епископски престол, изнесен от близката катедрала. Беше облечен от главата до петите в пурпурна коприна, на главата си носеше малка шапчица в същия цвят и дори върху меките му чехли беше изобразен гербът му. Изглеждаше много горд със сериозното си лице с квадратна челюст, белоснежна кожа, пълни и чувствени устни и полузатворени очи, изпълнени с надменност.

От дясната страна на кардинала седеше черна фигура, подобна на паяк, с отметната качулка, която разкриваше лице с фини черти и лъскава тонзура. Това беше доктор Агрипа, пратеник и шпионин на най-знатните в страната. Разглеждах го с любопитство.

— Странен човек е доктор Агрипа — беше отбелязал веднъж Бенджамин. — Казват, че се познавал лично с един известен магьосник, и че се занимава с черна магия.

Когато го разгледах по-внимателно, думите на Бенджамин ми се сториха невероятни: лицето на Агрипа беше гладко и добродушно, очите му бяха спокойни и уверени, макар че зърнах сребърен пентаграм, окачен на врата му. Хората казваха, че бил дух-чирак на Уолси, негова връзка с демоните от подземния свят. От другата страна на лорд кардинала седеше отпуснат младеж с пясъчноруса коса, морскозелени очи и момчешко, обсипано с лунички лице. Той ни се усмихна и разкри редките си зъби. Попитах Бенджамин кой е, но господарят дрезгаво ми нареди да мълча. Уолси махна с облечената си в пурпурна ръкавица ръка и Бенджамин забърза напред и коленичи на ниското столче, за да целуне тежкия златен пръстен, надянат върху копринената ръкавица. На мен Уолси не обърна внимание, само щракна с пръсти, канейки ни да седнем на два тапицирани стола. Аз усърдно кимнах с глава, за да предразположа кардинала, който ни изучаваше замислено.

— Бенджамин, Бенджамин, скъпи ми племеннико…

Господарят ми се размърда неловко.

— Любимият ми племенник Бенджамин — продължи Уолси с нежен гласец — и, разбира се, Шалот, неговият предан amanuensis^[7].

(За онези, които не знаят гръцки, това означава секретар.)

Уолси рязко се приведе напред. Толкова ме беше страх, че вътрешностите ми сякаш се бяха втечнили. Чудех се дали кардиналът не е разбрал за овцете.

— Какво да те правя? — рязко попита кардиналът. — Провали се като земеделец! Провали се като търговец! И като студент! И като шпионин! (Ще ви разкажа за това по-късно.)

Уолси удари силно с юмрук по облегалката на стола. Погледнах косо към Бенджамин. Лицето му беше бледо, но той не беше уплашен; любопитните му невинни очи гледаха чичо му, без да трепнат. Не усетих мирис на страх. (А повярвайте ми, добре познавам този парфюм!) Не, господарят ми беше спокоен, несъмнено черпеше сили и от моето присъствие. Неволно се надух.

— Кога — излая кардиналът — ще се отървеш от това там?

Чух Агрипа да се смее. Помислих, че Уолси сочи към наметката на господаря ми, тъй като съм малко кривоглед, но после разбрах, че има предвид мен. Доктор Агрипа отново се изсмя, а младежът отляво на Уолси изглеждаше смутен.

— Скъпи чичо — отвърна господарят ми, — Роджър е мой секретар и приятел. Той е проницателен, притежава забележителни умения и е мой помощник. Винаги ще ценя неговата компания.

— Мастър Шалот — намеси се меко доктор Агрипа — е лъжец и разбойник от долен произход, който се опозори при Флодън и ако имаше справедливост, би трябвало да гние на градския ешафод.

— Несправедлив си към Шалот — възрази Бенджамин. — Той има пороци, но и добродетели.

(Господарят ми беше много проницателен човек.)

Уолси цъкна с език и махна с ръка към Агрипа. Магьосникът се изправи и взе три шахматни фигури от полираната дъска върху масата до него.

— Все още можеш да се поправиш — започна Уолси. — Обясни му, доктор Агрипа.

Мъжът клекна пред нас и черната му наметка се изду като тъмен облак около него.

— В гоблена, който тъка, има три нишки — започна той.

Гледах го, очарован от очите му, които сякаш променяха цвета си от светлосин на черен, докато гласът му ставаше по-дълбок и приспивен.

— Това — той вдигна малка бяла пешка — символизира йоркистите, свалени от власт през 1485 година, когато предводителят им Ричард Узурпаторът бил убит при Босуърт от бащата на настоящия крал. Тази — сега докторът вдигна белия цар — е нашият благороден господар Хенри VIII, по Божия воля крал на Англия. А това — той взе бялата кралица — е любимата сестра на нашия крал, кралица Маргарет, вдовица на загиналия при Флодън Джеймс IV, която несправедливо е прогонена от кралството си, Шотландия.

Гледах доктор Агрипа и го слушах с половин ухо, вече убеден, че се намирам в присъствието на могъщ магьосник. Докато говореше, тембърът на гласа му се променяше, както и цветът на очите му, а когато се движеше, долавях ту улична смрад, ту ароматен парфюм. Магьосникът се обърна и се усмихна на Уолси.

— Да продължавам ли, милорд?

Кардиналът кимна. Агрипа прочисти гърлото си.

— Йоркистите са предатели, но оцеляха в тайни заговорнически общности, които се наричат Les Blancs Sangliers по името на Белия глиган, личния герб на Ричард III. Някога се ползваха с благоволението на Джеймс IV Шотландски, а днес заговорничат и заплашват сигурността на Англия.

— Кажи им за бялата царица — прекъсна го раздразнено Уолси.

Доктор Агрипа облиза устни и се усмихна самодоволно.

— Кралица Маргарет винаги е възразявала срещу връзката на покойния й съпруг с Les Blancs Sangliers и най-накрая успя да го убеди да оттегли подкрепата си, но не можа да преодолее омразата му към Англия. После дойде Флодън — доктор Агрипа сви рамене. — Джеймс беше убит. Неутешима, кралица Маргарет остана сама с малкия си син, бременна с второ дете. Беше отчаяна и уязвима. Потърси приятели и намери един в лицето на Гевин Дъглас, граф Ангъс, за когото се омъжи. Шотландският съвет беше бесен и начело с херцог Олбъни се обърна срещу Маргарет, която избяга в Англия.

(Като се замисля, цяло чудо беше, че този приятел не се задави от думите си! Никога не бях чувал толкова лъжи накуп.)

— Естествено — намеси се Уолси — крал Хенри защити любимата си сестра, която сега се кае за прибързания си брак и иска да се върне в Шотландия. — Той млъкна и погледна към племенника си.

— Скъпи чичо — започна Бенджамин, — какво общо има това с мен? Как бих могъл да помогна на нейно величество шотландската кралица?

Уолси се обърна към младежа, който мълчаливо седеше до него.

— Мога ли да ти представя сър Робърт Кейтсби, писар от тайната канцелария на кралица Маргарет? Заедно с личната й прислуга той обитава сега кралските апартаменти в Тауър.

Уолси млъкна и отпи от чашата си.

(Сега ще разберем за какво ни повикаха, помислих си аз.)

— В друга част на Тауър — продължи бавно Уолси — е затворен Александър Селкърк, бивш лекар на покойния крал Джеймс. Доведоха го агентите ми в Париж. — Уолси се усмихна кисело. — Да, скъпи племеннико, същият човек, когото те изпратих да откриеш и на когото ти позволи така лесно да ти се изплъзне. Но все пак го хванахме. Той има сведения, които могат да помогнат за връщането на кралица Маргарет в Шотландия. Освен това смятаме, че той е член на Les Blancs Sangliers и може да ни разкаже за другите членове на това тайно сборище.

(Моят капелан мърмори: „Какво е правил Бенджамин в Диеп?“ Удрям го с бастуна по кокалчетата, ще стигна и дотам!)

— Селкърк не е добре — продължи сър Робърт. Гласът му беше изискан, но в него се долавяше лек акцент. — Отпаднал е и физически, и умствено. Не можем да научим нищо от него. Пише бездарни стихове и гледа с празен поглед в стените на килията. Иска да му носят кларет и или го удря на запой, или плаче.

— Как бих могъл да помогна? — попита Бенджамин. — Не съм лекар.

— Ти, Бенджамин — отвърна Уолси с топъл глас, изпълнен с искрена доброта — си изключителен младеж. Притежаваш естествен чар и умееш да отключваш хорските сърца. — Внезапно кардиналът се усмихна. — Освен това Селкърк има хубави спомени от теб, макар и умът му да блуждае. Каза, че в Диеп си се отнесъл с него много любезно и съжалява, ако ти е причинил неудобства.

Охо, помислих си, това си го бива, но нищо не казах. Настръхналата коса на тила ми ме предупреждаваше за опасност. Зад баналните думи на кардинала се криеше нещо повече, някаква неясна надвиснала заплаха. Защо Селкърк беше толкова важен? Очевидно знаеше нещо, което кардиналът и неговият лъжлив господар искаха да разберат. Бенджамин и аз стояхме на брега на спокойно, чисто езеро, но несъмнено водите му бяха дълбоки, мрачни и изпълнени с опасно преплетени водорасли. Бих избягал като заек от залата, но разбира се, скъпият Бенджамин, както му беше навик, приемаше казаното от чичо си за чиста монета.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна — отговори той.

Кардиналът се усмихна, а двамата му придружители видимо се успокоиха. Аха, помислих си, ето пак се хвърляме с главата напред в блатото. Уолси махна с ръка.

— Сър Робърт, обясни на племенника ми.

— Кралица Маргарет и нейната свита, както вече обясни милорд кардиналът, в момента живеят в Тауър. Кралицата иска да бъде близо до Селкърк, който има важни сведения за нея. Приближените й са следните: аз, неин секретар и шамбелан; сър Уилям Кари, ковчежник; Саймън Муди — капелан и раздавач на помощи за бедните; Джон Рутвен — иконом; Матю Мелфорд — капитан на стражата и неин личен телохранител, и лейди Елинор Кари — придворна дама. Останалите са прислужници.

— Всички те — намеси се доктор Агрипа, — включително сър Робърт, бяха на служба при кралица Маргарет в Шотландия. Аз също ще се присъединя към свитата й. Можем да гарантираме за лоялността на сър Робърт, макар да е възможно — и той не бива да се обижда от това — всеки от прогонената свита на кралицата да е съюзник на враговете й в Шотландия и член на Les Blancs Sangliers. — Агрипа се намръщи и ме погледна. — Има и още един човек, когото ти, мастър Шалот, познаваш добре. Негово величество с радост назначи нов лекар в свитата на сестра си — Хю Скозби, представител на Ипсуич в Парламента.

Уолси се ухили самодоволно, Кейтсби изглеждаше озадачен, а господарят ми потри брадичката си с ръка.

— Сигурен съм — продължи доктор Агрипа, — че мастър Скозби с радост ще поднови познанството си с теб.

Отместих поглед. Не обичам заядливите негодници и не се радвах на възможността старият Скозби да наднича през рамото ми. Въпреки това кимнах мъдро, както би постъпил приятният младеж, на какъвто се правех.

— Племеннико — Уолси протегна ръка в знак, че срещата е приключила, — подготви се. И ти също, мастър Шалот. В деня след празника на Свети Архангел Михаил сър Робърт и доктор Агрипа ще се срещнат с вас на обяд и ще ви придружат до Тауър.

Уолси стана, издрънча сребърно звънче и вратата зад нас се отвори. Двамата с Бенджамин излязохме заднишком с наведени глави, макар че Уолси вече беше забравил за нас и говореше шепнешком с Кейтсби. Навън забелязах, че лицето на Бенджамин беше зачервено и очите му блестяха. Той не каза и дума, докато не излязохме от кметството и не влязохме в миришещия на плесен полумрак на близката кръчма.

— Е, Роджър, след два дни ще заминем оттук — той ме погледна тревожно. — Знам, че в тази работа се крие нещо повече, отколкото чичо ми сподели.

Той въздъхна.

— Но това е най-доброто, което можем да направим. Няма какво повече да правим в Ипсуич.

— Каква беше тази история с Диеп? — попитах аз.

Бенджамин пресуши чашата си.

— Преди да се появиш в съда, чичо ме изпрати да арестувам Селкърк. Залових го извън Париж и го отведох в Диеп. Морето беше бурно, затова се подслонихме в един хан — той въздъхна. — Казано накратко, човекът е малоумен. Съжалих го и го освободих от веригите. Една сутрин се събудих късно, Селкърк беше изчезнал и можех да покажа на чичо само ръждясалите му окови — той ми се усмихна. — Сега чичо иска да довърша започнатото. Нямаме избор, Роджър, трябва да отидем.

Огледах кръчмата, пълна с фермери и продавачи, които се веселяха и изпиваха печалбата от деня. Да, нямахме повече работа тук. И все пак потръпнах, сякаш някакъв невидим ужас, студена ръка от гроба, беше прокарала нокти по гърба ми. Но истинските ужаси тепърва предстояха. Призраците от Флодън най-после ме бяха настигнали.