Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (3) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Пролог

Убийството тропа на вратата ми всяка нощ. Когато небето потъмнее и пълната кървава луна се скрие зад облаците, Убийството нахлува в това огромно имение, за да прогони съня ми и насели сънищата ми с призраци, излезли от ада, и сцени на кървава и ужасна смърт. Чувам как привиденията се промъкват в мрака навън, докато гласът на вятъра се извисява в стон между клоните на дърветата. Долавям чаткането на призрачни копита върху посипаната с чакъл пътека, която води до входната врата. Лежа буден и чакам; при първия проблясък на лунна светлина се взирам през прозореца към мъжете и жените от моето минало, чиито души отдавна са потънали в мрака на вечността.

Те се събират под прозореца ми като призрачен хор — сиви сенки, по които още личат ужасни рани; виждам празните очи на тези, с които съм работил, играл, флиртувал, вечерял… както и на онези, които съм убил. (Смея да кажа, винаги в честна битка.) Луната се плъзга между облаците и облива синкавобледите им лица със сребриста светлина. Те се взират нагоре към нея с почернели устни и празни очни кухини; вият пронизително, канят ме да отида при тях. Аз винаги се усмихвам и им махам с ръка, а това ги кара да завият още по-силно. Те преминават през стените, изкачват се по голямото стълбище с дъбова ламперия, поемат по облицованата с дърво галерия, влизат в стаята и се струпват около леглото ми като армия безмълвни свидетели. Адът ги праща да ме отведат там. А аз мога само да ги гледам безмълвно — във всяко лице виждам част от миналото си.

Моят капелан, викарият на параклиса в имението, казва, че това се дължи на лакомията ми и на прекаляването с кларета, но какво ли разбира дъртият пръдльо? Аз ги виждам, а той — не. Той може би не вярва в демони, магьосници, духове и призраци, но аз вярвам. Твърде дълго съм живял с тези негодници, за да ги отричам. Спомням си веднъж как една жена-джудже в дрехи от жълт лен и бургундско червени обувки със сребърни токи реши да ми обяснява какво е убийство. Тя беше кралският шут в двора на кралица Мери. Познавате я — бледата, рижокоса Мери, която се омъжи за Филип Испански и смяташе, че той ще я дари с дете. Коремът й наистина се наду, но в него нямаше бебе. Горката „Кървава Мери“, която обичаше да затваря протестантите в железни клетки и да ги превръща в цвърчащи парчета лой над буйните огньове в Смитфийлд, близо до касапниците. Та това джудже, Бог ми е свидетел, забравил съм й името, твърдеше, че вечер небето почервенявало заради кръвта, пролята на земята още от времето на Каин, първия убиец. Друг човек, благочестив викарий (истинска рядкост!!!) веднъж се чудеше дали душите на убитите хора блуждаят цяла вечност между небето и земята. Дали се носят, чудеше се той, в някакво необятно пурпурно чистилище, както светулките или блуждаещите светлинки над блатата и мочурищата долу край реката?

Да, аз често размишлявам за Убийството, докато лежа между копринените чаршафи със златна бродерия, сгушен в горещите обятия на Дебелата Марго, перачката. Тя споделя леглото ми, за да поддържа жизнените ми сокове, макар че викарият, естествено, възразява.

— Отминал си деветдесетото си лято — мърмори той. — Обърни се към Бога, забрави изкушенията на плътта.

Забелязал съм, че когато говори за изкушенията на плътта, устните му изглеждат по-дебели и червени (забелязали ли сте, че повечето лицемерно набожни негодници могат да ви разкажат за изкушенията на плътта далеч повече от мен?) Но аз държа изкъсо юздите на моя викарий. Едно здраво перване с бастуна по кокалчетата бързо отклонява мислите му от пищните бели гърди на Марго. Пък и познавам Библията също толкова добре, колкото и той.

— Не си ли чел Светото писание? — срязвам го. — Дори великият цар Давид е спял с робините си, за да го топлят нощем. А това е било в Йерусалим, където е доста по-топло, отколкото в проклетия Съри.

Да, за едно викарият е прав: вече минах деветдесетте. Аз съм сър Роджър Шалот, господар на имението Бърфъм, близо до Гилдфорд в Съри, собственик на ливади, пасбища, чифлици и хамбари. Притежавам сандъци и ковчежета със злато, сребро и скъпи тъкани, из гъстите ми гори тичат охранени елени; чисти потоци пълнят рибарниците ми със сребристи шарани и линове. Стаите в имението ми са богато обзаведени, стените им са покрити с полирана ламперия по френска мода. Върху нея слугите са драпирали кадифени тъкани от Брюж, Гент и Лил. Подовете са от полиран чам, покрити с вълнени килими от Турция или Ланкашър.

Аз съм Роджър Шалот, мирови съдия и кралски пълномощник за набиране на войски, рицар на Ордена на Жартиерата (това е много интересна история) и на бургундския орден на Златното руно. Имам ордени от папата (макар да ги крия), от Катерина Медичи (тя беше родена отровителка, но и невероятно изкусна любовница). Притежавам кожени кесии, пълни със звънтящо злато, подарени ми от бащата на настоящата кралица, Лъжливия крал Хал, онази кръвожадна лоена топка със свински очички! Знаете ли, че всъщност не беше много добър в леглото? О, той непрекъснато се перчеше с креватните си подвизи, но Ан Болейн веднъж сподели с мен — между стоновете и нашепнатите любовни думи — как при някои мъже, пък били те и крале, имало голяма разлика между думи и дела — но това е друга история! А знаете ли, че тя беше вещица? Говоря за Ан Болейн. Имаше трета гърда, с която кърмеше своя дух-чирак, както и шест пръста на дясната ръка. Опитваше се да ги прикрива с дълги дантелени маншети и въведе нова мода Бог да я прости, тя умря смело.

Да, удостоен съм с всички тези почести. Дори дъщерята на Хал, червенокосата Елизабет с котешките очи, идва от Хамптън Корт, за да се посъветва с мен. Странна е тази Елизабет! Косата й вече е опадала, но носи най-хубавата червена перука, която може да се купи в Лондон! Жалко за зъбите й; ако си спомням правилно, зъбите на майка й бяха красиви, бели и здрави. Сериозно ви казвам (не бихте го допуснали като гледате бялото тясно лице на Елизабет, но тя вече не се усмихва, за да не се напукат мазилата, с които е наплескана), тя беше хубаво момиче и способен владетел — но е девица не повече от мен. И двамата го знаем! Когато ме посещава, седим в кабинета ми на долния етаж, смеем се на минали случки и се радваме на незаконния ни син. Да, чудесно момиче е Елизабет… И какви силни бели крака има!… Отлична ездачка, но както казах и преди — това е друга история.

Та докъде бях стигнал? Убийството, за това говорех, преди моят капелан, моят викарий, да ме разсее, задавайки тъпи въпроси. Говорех за неживите, опетнени с кръвта на другите. Как ме посещават всяка нощ, обграждат леглото ми и се подиграват с титлата и богатството ми, защото знаят истината.

— Шалот — дразнят ме те, — ти си лъжец, крадец и страхливец.

Последното наистина ме обижда. Какво лошо има в бягството? Много пъти ми се е налагало да бягам. Благодаря на Бога, че съм се родил с най-острия ум и най-бързите крака в християнския свят. Но това беше някога. В стаята ми виси мой портрет от времето, когато бях на тридесет. Рисуван е от Холбайн и смятам, че приликата е доста голяма. Често го гледам: очите с надвиснали клепачи, едното леко кривогледо (навремето направих забележка на Холбайн за това) и черна блестяща коса, която пада на къдри до раменете ми. Лицето ми е изпито, но устните — големи и пълни, очите ми, макар и сурови, са заобиколени с бръчици от смях, а на брадичката си имам трапчинка. Бог ми е свидетел, че изглеждам благочестив като монах, но сигурно сте чували старата поговорка: „Не съди за коня по вида му“. Препоръчвам ви я като една от великите истини. Аз съм най-големият грешник, молил се някога в църква. Признавам, че съм лично запознат с всеки от седемте смъртни гряха, освен един — предумишленото убийство. Не съм убивал жени и деца, а онези, които са погинали от ръката ми, вероятно заслужаваха далеч по-тежка участ. Техни са духовете, които ме преследват, след като камбаните отброят полунощ.

Снощи видях сред призраците някои от мъжете и жените от миналото си. Тази сутрин лицата им са още пресни в паметта ми, докато седя в центъра на лабиринта си и нареждам на капелана да донесе подноса с писмените принадлежности. Но едно лице винаги липсва. Бенджамин, моят господар, племенник на великия кардинал Уолси, един от малкото ми приятели. Бенджамин с издълженото си мило лице, дългия остър нос и невинните морскосиви очи. Разбира се, той никога не се появява. Сигурно се разхожда сред ангелите и още задава проклетите си наивни въпроси. А колко ми липсва! След толкова години очите му все още ме преследват. Той беше добър, щедър и можеше да съзре Божия лик и в най-омърсената с кръв душа.

Аз изповядвам старата вяра. Скрито тъгувам по месата, липсва ми свещеника, който предлага нафора и вино, ароматът на тамян. В дебелите стени на голямата зала в имението ми е издълбан таен параклис, където пазя почернялата статуя, която спасих от Уолсингъм, когато войниците на регента Съмърсет оскверниха църквата. Взех статуята и всеки ден, когато мога, паля пред нея свещ за душата на мъртвия си господар. Но нека се върна към сънищата, които ме спохождат, когато нощта е тиха, нарушавана само от писъка на прилепите и призрачния зов на кукумявката.

Капеланът е готов. Седи на тапицирания стол, настанил удобно кльощавия си задник върху възглавницата, с перо в ръка, готов да потръпне от праведно възмущение пред скандалното ми минало. Докато си пия виното, той цъка неодобрително. Една чаша на ден, така ми заръча онзи дребен мръсник лекарят, но още не е дошло време за обедните молитви, а вече съм погълнал шест пълни чаши кървавочервен кларет. Но какво ли разбира лекарят? Нито един лекар не може да се нарече „успял“ — иначе би трябвало никой от пациентите му да не умира. Познавам много сърцати хора, които се наслаждават на живота и се радват на крепко здраве, докато не попаднат в ръцете на лекарите с техните тайни заклинания, пентаграми, люспи от саламандър, хороскопи и гърнета за урина. Миналата седмица лицемерът, който твърди, че се грижи за здравето ми, пристигна тичешком, за да ми изследва урината и аз надлежно напълних гърнето с котешка пикня. Идиотът го вдигна към светлината и тържествено заяви, че трябва да ям повече риба и да пия по-малко кларет. Боже, едва не умрях от смях. Но докторите не са чак толкова лоши. Ако искате да видите истински негодник, наемете си правник. Един от тези чираци на дявола дойде чак от Мидъл Темпъл^[1] и ми предложи да опише цялата ми собственост, за да съм направел завещание. „Все пак“, заяви той, поглеждайки ме лукаво, „ти имаш толкова много деца“. Попитах негодника какво иска да каже, а той ми отвърна с многозначително подхилване, че много младежи и девойки от близките села имали повече от случайна прилика с моя милост. Глупавият капелан кима утвърдително, но аз не се срамувам. В много отношения съм като баща за хората си. Но да се върнем към правника. Бързо изтрих усмивката от глупавата му физиономия, когато го запитах дали тича бързо. „Бърз съм като заек“, заяви той.

Дано да е бил прав. Дадох му пет минути преднина и насъсках кучетата.

А, да, мемоарите ми. Ако скоро не започна да диктувам, капеланът ще каже, че му прималява от глад. Значи искате разказ за убийство? Добре тогава. Ще ви опиша кървава, ужасна смърт. Убийство с въже, с нож, с отрова. Убийство по пладне, когато броди дяволът, или в тъмата, когато мрачен ангел разперва безсмъртните си черни криле. Убийства в двореца, в пълни с плъхове коптори, в селската пустош и по препълнените стъгди^[2]. Убийства в тъмници и църкви… Божичко, какво ли не съм видял! Виждал съм убийство по присъда — на онези, които загиват от ръката на палача разчекнати, разсечени на две, хвърлени полуживи върху дръвника, виждал съм изкормените им димящи тела. Сърцето, вътрешностите и гениталиите се отрязват и изваждат, а останалата част от Божието творение се разсича на четири и се слага в кошовете за боклук като студено месо. Виждал съм да варят живи жени в огромни черни казани, а други да оковават и изгарят на кладите в Смитфийлд.

Капеланът се привежда към мен.

— Разкажи им за лабиринта — шепне той.

— За какво говориш? — питам го.

— Ами — проблейва той, — разкажи им защо диктуваш мемоарите си в центъра на лабиринт.

Ще ми се да му кажа да си гледа работата, но забележката му е уместна. Разбирате ли, аз наредих да направят градините в Бърфъм като тези в двореца Фонтенбло, които видях, когато шпионирах за дебелия Хенри в двора на похотливия Франсоа I. Сега лабиринтите са много модерни, макар някога целта им да е била съвсем друга — преди години хората се кълнели да тръгнат на кръстоносен поход, но поради липса на пари или време някои от тях никога не достигнали до Светите земи. Затова светата майка Църква разпоредила да бъдат освободени от обета, ако успеят да намерят изход от хитроумно изградения лабиринт. Естествено, онова, което било замислено като покаяние, скоро се превърнало в мода. Франсоа I обичаше да води в лабиринтите млади девойки и ги извеждаше само след като се поддадяха на похотливите му ласки. Когато проклетникът откри, че съм шпионин, ме заведоха в центъра на лабиринта, насъскаха кучетата по мен и завардиха всички изходи. Нали се сещате, че старият Шалот трябваше да използва и ума, и краката си! (Но това е друга история.)

Както и да е, обичам си лабиринта, той ме предпазва от досадните молби на цяло котило деца, легион роднини и всички останали натрапници. Има и друга причина — по време на престоя ми в европейските кралски дворове се превърнах в заклет враг на няколко тайни общества. Може да съм остарял, но все още се пазя от тихите стъпки на убийците, затова в лабиринта се чувствам на сигурно място. Никой не може да стигне до мен, нито да ме подслушва. А когато застудее и не мога да вдъхвам аромата на розите или да слушам звучната песен на дрозда, се подслонявам в тайната си стая. Все пак моите мемоари са предназначени за поколенията, а не за острия слух на някой таен шпионин.

Но не се тревожете, на вас ще разкажа всичко. Ще се наслушате за убийства, но трябва да го направя, както подобава. Да се върна назад във времето и да ви разкажа историята си. Повярвайте ми, ще се постарая да ви разкажа истината.