Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (14) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава единадесета

Господарят ми все още отказваше да сподели мислите си. Прекара следващия ден, затворен в стаята ни, проучвайки ръкописите, които бяхме донесли от Париж. Аз се изнервих и казах, че ще изляза. Бенджамин ме предупреди да внимавам и да стоя далеч от хората на кралица Маргарет. Излязох от Тауър и се запътих към мястото, известно под името „Малкия Уелс“ — лабиринт от алеи и улички, който достига до кея на вълнарите. Беше студен ден в края на февруари; група цигани, египтяни или „лунни хора“, както ги наричат селяните, бяха направили панаир. Разбира се, тук бяха всички лондонски негодници, включително и аз: главорези, сводници, апаши и измамници, просяци, цялата измет на подземния свят. Чувствах се като у дома си и обикалях пъстрите сергии и шатри, търсейки някоя хубавица или дрънкулка, която да купя за онази, която още не съм срещнал.

Както знаете, аз ревностно изучавам историята и вярвам, че шансът и късметът имат важна роля в тъканта на живота. Ако Харолд не се беше напил преди битката при Хейстингс, може би щеше да победи; ако конят на Ричард III не беше затънал в калта, династията Йорк можеше още да е на власт. Така е с нашия нищожен живот. Един дребен каприз на съдбата може да доведе до събития от изключителна важност. И така, аз бродех из уличките на Малкия Уелс, докато продавачите и амбулантните търговци възхваляваха на висок глас стоките си, а в гостилниците предлагаха горещ пай със змиорка и кани с подсладено вино. Имаше и представления: мумията на мамелюк, току-що пристигнала от Египет; рог на еднорог, куче с две глави и дама с дълга, гъста брада. Но вниманието ми бе привлечено от едно момче, което крещеше, че зад една изпокъсана завеса се крие великан от далечния север.

— Почти три метра висок! — викаше той. — И метър широк! За два пенса можете да го докоснете!

Естествено, това беше обичайният трик, много висок мъж, покачен на малки кокили. Хлапето ме дръпна за ръкава, очите му бяха опулени от удивление, а изпитото лице, озарено от престорено вълнение.

— Ела, милорд — каза ми то, — ела да видиш този циклоп! Истинско чудо!

Аз се усмихнах, дадох му едно пени и попитах:

— Как е станал толкова голям?

Подушил парите, господарят на момчето пристъпи напред:

— Защото — излъга той, — този великан не е бил девет месеца в утробата, както аз и ти, а осемнадесет!

Челюстта ми увисна и удивен, побързах да се отдалеча. Девет! Ами, разбира се, всеки мъж или жена прекарва девет месеца или тридесет и осем седмици в утробата на майка си. Спомних си стиховете на Селкърк: „От дванадесет по-малко трябва да са с три“ и бръщолевенията му, че можел „да брои дните“. Затичах като хрътка по мокрите улици към Тауър, хлъзгайки се и ругаейки. Но Бенджамин го нямаше и аз предположих, че е отишъл до манастира „Сион“. Трябваше да овладея вълнението си и да си стоя в стаята. Не исках Маргарет или някой от свитата й да усети промяната у мен. Рано следобед Бенджамин се върна, умълчан и с мрачен вид.

— С Джоана ли е станало нещо? — попитах.

— Тя е добре, Роджър, доколкото може да се очаква — вгледа се в лицето ми. — Искаш да ми кажеш нещо?

Разказах му какво ми бе хрумнало същата сутрин на панаира и го помолих да си припомни разговора ни с лорд Д’Обини в замъка Нотингам. Мрачното настроение на Бенджамин моментално се разсея.

— Аз също имам нещо за теб, Роджър! — възкликна той и отиде при дисагите си. Извади от тях странния ръкопис, който бяхме открили в ковчежето на Селкърк, и взе малко парче полиран метал, което служеше за огледало.

— Какви са първите думи?

— Знаем това, мастър Бенджамин, цитат от свети Павел: „Неясно като в огледало“.

Той се усмихна.

— Помниш ли наученото по латински, Роджър? — Той ми подаде ръкописа. — Дръж го срещу огледалото.

Подчиних се.

— Сега прочети думите в огледалото.

Божичко, отне ми няколко минути и аз останах удивен от изобретателността на Селкърк. Той беше написал признанието си на латински, но се беше постарал да запише всяка дума наопаки. Разбрах първите три думи: Ego Confiteor Deo — „Изповядвам се пред Господа“. Останалото беше лесно. В студената мрачна стая на Тауър двамата с Бенджамин разбрахме стиховете на Селкърк и научихме ужасяващите истини в тях.

— Виждаш ли, Роджър! — възкликна Бенджамин. — В крайна сметка всичко отстъпва пред лицето на истината.

— Ами убийствата?

Господарят ми се облегна на стола.

— Чуй тази гатанка, Роджър. — Той затвори очи и занарежда. — Два крака седят на три крака с един крак в скука. Влизат четири крака, взимат единия крак. Двата крака скачат, оставят трите крака и гонят четирите крака, за да си вземат единия крак — той отвори очи и се усмихна. — Какъв е отговорът?

Ядосан, поклатих глава.

— Роджър, това е детска игра, но само логиката може да я разреши. Същото е при тези убийства. Можем да ги разрешаваме чрез доказателствата, но колкото и да е странно, в случая те липсват. Можем да разкрием истината като разпитваме и оглеждаме внимателно, но това е невъзможно. Вземи смъртта на Ървайн — можем години наред да разпитваме кой къде е бил и какво е правил. — Или — добави той — можем да използваме чиста логика, разсъждения, предположения и накрая умозаключения.

— Като в гатанката, която ми каза?

— Да, Роджър. Логически тя може да има само един отговор. Два крака е човек, който седи на трикрако столче и държи свинско краче.

— А четири крака е куче?

— Разбира се, това е единственото логично умозаключение. — Сега — Бенджамин се приведе към мен — нека приложим логиката към тези убийства.

Когато приключихме, се беше мръкнало, а когато погледнахме през прозорците, дворът на Тауър беше обвит в гъста речна мъгла. Чувствах се въодушевен, но изтощен. С Бенджамин не само бяхме разбрали какво се крие в стиховете на Селкърк, но и как е умрял бедният шотландски доктор заедно с Рутвен, Ървайн и Муди.

(Капеланът пак се побърка — скача нагоре-надолу и крещи като дете: „Кажи ми! Кажи ми!“ Защо да му казвам? За всяко нещо си има време. Той ще ми каже ли какво е споделила мистрес Бъртън в изповедта си? А мастър Шекспир би ли прекъснал „Дванайсета нощ“, за да каже какво ще стане с Малволио? Естествено, че няма! Както казах, всяко нещо с времето си.)

Бенджамин свърши цялата работа, като преведе тайното послание на Селкърк. След като свърши, аз внимателно го прочетох, докато той ме наблюдаваше. Трябваше да го питам за какво мисли, защото забелязах загадъчното изражение, което лицето му придобиваше, когато умишлено криеше нещо. (Не се тревожете, по-късно ще ви обясня всичко.) Както и да е, в онази тъмна, мразовита стая единственото, което ме засягаше, беше, че знаем кой може да бъде убиецът и сме разкрили мрачните тайни, които се съдържаха в стиховете на Селкърк.

Посочих ръкописа:

— В това признание се споменава едно ново име.

Бенджамин кимна.

— Да, драги ми Роджър, рицарят Харингтън, но той не е от значение. Също като горкия Ървайн или Рутвен, Харингтън е бил просто още една жертва на злата воля на нашия убиец.

Вгледах се в Бенджамин.

— Господарю, има ли още нещо?

Той направи гримаса.

— Засега, Роджър, ти казах всичко, което трябва да знаеш — той стана и се протегна. — Имаме доказателствата, сега трябва само да хванем убиеца.

— Как можем да го направим?

Бенджамин сви рамене.

— Ще разкрием малко от онова, което знаем и ще изберем някое отдалечено и пусто място, където убиецът ще се появи, за да ни накара да замълчим завинаги — той отиде до стената и се загледа през един от отворите за стрелба. — Не може да стане тук — промърмори. — Нито в Лондон.

Отидох при него.

— Знам едно място наблизо, господарю, където можем да заложим капана си и да гледаме как убиецът ще падне в него.

Бенджамин се огледа, сякаш стените имаха уши.

— Може да стане опасно, Роджър.

Свих рамене.

— Господарю, подозираме кой може да е убиецът. Имаме доказателства, но трябва да го накараме да се издаде.

(Виждам, че писарят ми се подсмихва, смята, че смелостта ми е била само перчене, може би така и беше.) Но господарят прие думите ми на доверие и леко ме потупа по рамото.

— Тъй да бъде, Роджър — прошепна той. — Тъй да бъде.

Онази вечер не слязохме да вечеряме в залата, а накарахме един прислужник да ни донесе студено месо и кана с разредено вино от кухнята на гарнизона. Прекарахме нощта като двама актьори, планиращи сложна пиеса, и най-накрая уточнихме всичко. На другата сутрин напуснахме Тауър, минахме покрай църквата „Сейнт Мери’с Грейс“ и излязохме в полята, които се простираха на север от Хог Стрийт до Олдгейт — изоставено голо място, напомнящо пустошта в една от пиесите на Уил Шекспир. Насред тези диви блата имаше стара изоставена черква, посветена някога на св. Теодор от Тарс.

Някога, в по-добри времена тук е имало село, но след голямата чумна епидемия всичко беше в руини. Селото беше изоставено, а църквата — полуразрушена. Покривът беше порутен и вътрешността, изложена на природните стихии, преградата към олтара отдавна беше откарана в двора на някой строител, а самият олтар можеше да се различи само по стъпалата и каменната плоча, върху която някога са били полагани Светите дарове. Отдясно на кораба в едно от страничните крила имаше стъпала, които водеха надолу към тъмна крипта. С Бенджамин слязохме по тях. За моя изненада вратата беше още там. Отворихме я на скърцащите й панти и открихме, че помещението е мрачно и тихо, като изключим цвърченето на мишките и пърхането на някаква птица, свила гнездо на перваза на отворения прозорец високо на стената. Мястото беше зловещо, мрачно и студено, имах чувството, че е пълно с призраци. В отсрещния ъгъл имаше гробници със статуи на рицари, стиснали мечовете си, които вече се рушаха и бавно се превръщаха в прах. Огледах се и потръпнах.

— Подходящо ли е мястото, господарю?

Бенджамин се усмихна леко.

— Да, Роджър. Може би днес няма да успеем, но утре — със сигурност.

През по-голямата част от деня стояхме далеч от Тауър. Бенджамин посети свой роднина на улица „Акс“, близо до манастира „Сейнт Хелън“, но и двамата се прибрахме за вечеря. Кралица Маргарет и цялата й свита бяха там: самодоволният Кейтсби раздаваше заповеди и шумно разказваше, че ще поемат на север преди Благовещение. Агрипа изглеждаше мълчалив и затворен в себе си. Мелфорд и останалите не ни обръщаха внимание, но ние с Бенджамин като добри актьори си бяхме научили репликите, затова изчаквахме. Както предполагахме, Скозби налапа стръвта.

— Мастър Бенджамин — попита той весело, — какво ще правиш, когато заминем?

Бенджамин сви рамене.

— Бог знае, мастър Скозби. Чичо ми кардиналът може да има други задачи за нас. Разбира се, след като приключим с тази.

Тихите думи на Бенджамин смълчаха глъчката.

— Какво искаш да кажеш? — излая Кари.

Бенджамин се усмихна и отново се зае с храната си.

— Да — обади се Агрипа. — Какво искаш да кажеш, мастър Даунби?

— Иска да каже — отвърнах аз и се изправих, — че разкрихме загадката в стиховете на Селкърк. Знаем също как са били убити Селкърк, Рутвен, Ървайн и Муди.

Настъпи такава тишина, че игла да падне, щеше да се чуе. Всички бяха замръзнали като нарисувани: кралица Маргарет с вдигната към устните чаша, Кейтсби, както се беше наканил да й каже нещо, семейство Кари зяпаха, Мелфорд, Агрипа и Скозби просто седяха и се пулеха. Единственото изключение бяха двамата шотландци, но и те усетиха, че това, което казвам, е важно. Никога не съм се забавлявал така! Агрипа пръв се размърда.

— Обясни ни, Роджър — каза той благо. — Моля те.

— Докато бях в Париж — излъгах, — не открих тайната на Селкърк, а нещо много по-важно — срещнах човек, който се е бил с покойния Джеймс IV Шотландски при Флодън.

Бенджамин ме изгледа особено, когато се отклоних от предварително уговорените думи.

— Този човек — продължих многозначително, — е бил с крал Джеймс до смъртта му.

— Кой е той? — дрезгаво попита кралица Маргарет и се надигна от стола. — За какво говориш?

— О, той е тук, в Лондон, ваша светлост. Скоро ще се срещнем с него. Той има достатъчно доказателства, които ще потвърдят думите му.

Сега Бенджамин се изправи и ме хвана за ръката.

— Каза достатъчно, Роджър. Трябва да си вървим.

И двамата се измъкнахме от залата, мъчейки се с всички сили да скрием вълнението си от опасната игра, която играехме. Бенджамин ме побутна през двора.

— Защо спомена този човек? — попита той ядосано. — Не бяхме говорили за това.

Усмихнах се.

— Играем опасна игра, господарю. Съдбата е раздала картите ни. Открихме истината случайно, затова нека оставим място на шанса в онова, което ще се случи.

Бенджамин се съгласи, макар че беше и ядосан, и разтревожен.

— Не можем да останем в Тауър — прошепна той. — Убиецът може да нанесе удар сега и играта да приключи.

Така че приготвихме багажа си и Бенджамин успя да изкопчи от складовете на Тауър два малки арбалета, нови мечове и ками. Излязохме от крепостта. Бенджамин ми каза да го чакам в малката кръчма близо до страничната врата и изчезна нанякъде. Прекарах времето си, хвърляйки погледи на хубавичка млада проститутка и опитвайки се да накарам малоумния й спътник да поиграем на зарове. Най-накрая ми доскуча и се облегнах назад, отпивах от ейла и си припомнях какво бяхме научили от признанието на Селкърк. (Ще ми се капеланът да престане да ме прекъсва. Ще му кажа какво пишеше вътре, когато му дойде времето.) Трудно ми беше да повярвам, че това се е случило и се чудех какво ли е станало с рицаря, споменат от Селкърк, сър Джон Харингтън. Освен това се наслаждавах на собствената си хитрина и се надявах, че нашата жертва ще падне кротко в подготвения капан. Внезапно си спомних мама и една от любимите й поговорки: „Който гроб копае другиму, сам пада в него.“ Отпих още веднъж от халбата с надеждата, че това няма да се случи на мен. Отново прехвърлих наум онова, което бях намислил. Не, планът беше идеален. Трябваше само да запазим самообладание.

След известно време Бенджамин се завърна. Лицето му изглеждаше бледо и изтощено, но очите му горяха трескаво от вълнение.

— Къде беше? — попитах рязко.

Той невинно ме погледна.

— Да се видя с кралицата, разбира се.

Изпъшках.

— Защо, господарю? Нали решихме да не се занимаваме с дебелата кучка!

Бенджамин направи гримаса.

— Налагаше се, Роджър — смотолеви той. — За признанието на Селкърк ли си мислиш?

Кимнах.

— Е, аз само я разпитах за сър Джон Харингтън, шотландския рицар, който се е бил със съпруга й — той се усмихна. — Да тръгваме!

— Освен това казах на доктор Агрипа къде е мястото на срещата ни — прошепна ми той, докато се промъквахме по една тъмна уличка.

— Мислиш ли, че това е разумно? — попитах го аз.

— Ще видим — отвърна той. — Както каза ти, Роджър, Агрипа може да е убиецът, затова трябва да знае къде ще се играе последното действие от пиесата.

— А останалите?

Бенджамин спря.

— Те ще разберат, Роджър, затова трябва да се подготвим добре.

Настанихме се в малък хан, съвсем близо до еврейския квартал и спахме до късно на следващата сутрин. Бенджамин излезе по някакви свои дела и аз се възползвах от възможността да пооправя моите. Отидох при един писар на Минсинг Лейн близо до Ийстчийп, който срещу известна сума написа съобщението ми с обработения си почерк. Един търговец от Ломбард Стрийт се съгласи да изпрати малкото пакетче с трите златни монети, запечатано в кожена кесия, до Тауър. След това си купих дебела восъчна часова свещ, разделена точно на дванадесет части и се върнах в стаята ни, за да почистя мечовете и камите, и да се уверя, че арбалетът е в добро състояние. Точно преди да падне мрак излязохме от стаята, тръгнахме по Олдгейт Стрийт, пресякохме вонящия градски ров, за да стигнем до Портсокън, а после се насочихме на юг през пустошта към развалините на църквата.

През деня църквата ни се беше видяла мрачна, а в студената нощ изглеждаше направо зловеща. Черни птици пърхаха по върховете на разрушените колони, от близките дървета се обади бухал, а от време на тишината се разкъсваше от продължителен и скръбен вой на куче от близката ферма.

(Една мъдра старица веднъж ми каза да внимавам с разрушените църкви. Те привличали онези неспокойни духове, които още не са отишли в ада или рая, а изкупват греховете си в чистилището — из запустелите места по земята.

Разбира се, дребният ми капелан се подсмихва под мустак. Както казах, той не вярва в призраци. Би трябвало да посети разрушените абатства и манастири, сега само сенки на предишната си слава, благодарение на Лъжливия Хал — там ще открие достатъчно призраци. Или да се разходи по облените в лунна светлина галерии на Хамптън Корт и да чуе как духът на Катрин Хауърд крещи, както някога в живота, когато стражите на Хенри дойдоха да я арестуват.)

Та както и да е, в онази разрушена църква ние с Бенджамин подготвихме сцената за последното действие. Слязохме в криптата. Аз прикрепих часовата свещ върху една от гробниците, запалих я с огнивото и пламъкът оживя. После Бенджамин изсипа торба въглища до друга гробница и ги подпали. Огледахме се, останахме доволни от видяното и излязохме от криптата, като оставихме вратата открехната. От върха на стълбите виждахме светлината на свещта и сиянието на огъня, което стапяше мрака.

Скрихме се дълбоко в сенките, привиквайки постепенно към зловещите, скръбни звуци, които се носеха в нощта. Пълната луна се показа през облаците и обля руините на църквата с призрачна светлина. В един миг наострих уши и прошепнах, че съм чул нещо. Приклекнах, заслушах се, но не долових нищо повече. Мина още време и тъкмо когато щях да потъна в сън, чух някакъв звук под разрушения свод. Смушках Бенджамин, за да го събудя и се обърнах точно навреме, за да видя как една тъмна забулена фигура претича като паяк през кораба и заслиза по стълбите към криптата. Бенджамин се накани да се изправи, но аз го задържах.

— Колко смяташ, че е часът? — попитах го.

— Осем или девет! — изсъска той. — Защо, какво значение има? Роджър, какво направи?

— Не бързай — прошепнах му.

Чухме как човекът в криптата се раздвижи, сякаш се канеше да се качи по стълбите. Друга фигура се промъкна пъргаво като котка в кораба. Бенджамин протегна врат.

— Както си й мислех! — прошепна той. — Но кой е долу?

Аз отместих поглед и се усмихнах. Втората фигура се спусна по стълбите. Чухме вратата на криптата да се отваря и после се разнесе гневен вик, последван от ужасяващ писък.

— Ела! — нареди Бенджамин.

Грабнахме заредените арбалети и хукнахме към стълбите.

В криптата лежеше тяло, проснато в ъгъла като купчина дрипи. Кръв се стичаше от забитата в гърдите кама и образуваше локва. Мъртвото лице беше извърнато встрани от нас. Когато влязохме, другият човек се обърна и качулката се свлече от главата му.

— Мелфорд! — възкликна Бенджамин.

Лицето на наемника гореше от вълнение, както става с всеки убиец, вкусил кръв.

— Мастър Бенджамин и младият Шалот! — промърмори той. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте — ръката му се прокрадна към арбалета, сложен върху гробницата до свещта. Той кимна към трупа. — Беше ли той един от вас?

— Кой?

Мелфорд се приближи, хвана трупа за косата и повдигна тялото, за да разкрие измъченото и разкривено от ужас лице на Скозби.

— Очевидно — каза Мелфорд, оставяйки тялото да падне с трясък на земята — той тайно ви е помагал. Бяхте съграждани, нали?

Бенджамин ме погледна под вежди, но аз наблюдавах как Мелфорд пристъпва заднишком към гробницата, опитвайки се да се приближи колкото се може повече до арбалета върху нея. На устните му се появи вълча усмивка.

— А може би не е бил. Може би съм слязъл тук и съм ви открил, след като сте го убили. Какво би казал кардиналът за това?

— Мелфорд! — извиках аз.

Наемникът се обърна. В мига, когато сграбчи арбалета си, аз вдигнах моя и стрелях. Стрелата се заби в гърдите му, точно под врата. Той залитна към мен и вдигна ръце, сякаш искаше да ме помоли за услуга.

— Защо? — прошепна, докато кървави мехурчета избиваха по устните му.

— Ти си убиец — отвърнах му. — И говориш прекалено много.

Очите на Мелфорд се отвориха, той се изкашля и кръв рукна от устата и носа му. После се стовари по лице върху пода на криптата.

Бенджамин отиде да огледа двата трупа.

— Мъртви са — каза той тихо. После вдигна очи. — И ти си виновен за това, Роджър.

Сложих нова стрела в арбалета.

— Мелфорд беше маша на убиеца. Навярно е виновен, колкото и всеки обесен в Тайбърн.

— Толкова ли много искаше Скозби да умре?

— Да — отвърнах. — Но не колкото го искаха Бог или духът на майка ми. Скозби също беше убиец. Той уби родителите ми и едва не стана причина да ме обесят. Ако беше останал жив, никога нямаше да бъда в безопасност. Нито пък ти — добавих.

— Как го накара да дойде тук?

— Скозби беше алчен скъперник — отвърнах аз. — Пратих му анонимно писмо, че ако дойде тук ще намери голямо съкровище и начин да отърве кралицата от мен. Три златни монети придружаваха писмото, за да го уверят в сериозните намерения на изпращача. Знаех, че Скозби не би могъл да устои на подобна възможност.

— Ами ако Мелфорд беше дошъл пръв?

— Скозби пак щеше да умре. Сигурен съм, че Мелфорд е имал заповед да убие всеки, когото завари тук.

Бенджамин ме изгледа замислено.

— Може би си прав, Роджър. — Той духна свещта. — Остави телата, играта още не е свършила.

Изкачихме се обратно по стълбите. Още тогава усетих, че нещо не е наред. Усещах заплаха във въздуха, скрито напрежение, сякаш някаква зловеща сянка ме наблюдаваше. Бяхме изминали едва няколко крачки, когато чух зад мен да щрака огниво и един нисък глас изрецитира:

— „От дванадесет по-малко трябва да са с три или на краля принц не ще се роди!“

Двамата с Бенджамин се обърнахме: на олтара горяха две свещи и се виждаха някакви неясни фигури.

— Остави арбалетите на земята, мастър Даунби. А ти, Шалот, меча и камата си. После се приближете.

Отстъпих крачка и стрела от арбалет профуча във въздуха между главите ни.

— Няма да повтарям! — предупреди гласът.

Ехото от руините му придаваше кухо, неестествено звучене.

— Послушай го, Роджър — прошепна Бенджамин.

Оставихме арбалетите и разкопчахме бойните си колани.

— Сега елате насам — хрипливо каза гласът. — Приближете се до стълбите.

Лумнаха факли и поток светлина рукна върху старата олтарна плоча, където седеше Кейтсби. От двете му страни стояха двамата шотландци — и тримата бяха въоръжени до зъби с мечове, ками и арбалети.

— Виж ти, виж ти! — усмихна се Кейтсби. В примигващата светлина на факлите той изглеждаше по-стар и коварен. Момчешкото му лице сякаш беше променено. (Забелязали ли сте, че когато маската падне, очите и лицето разкриват истинския характер? Чудя се как ли ще изглежда в такъв момент моят капелан.) Доволното изражение на Кейтсби говореше, че е наистина зъл човек, който открито се наслаждава на всякакви заговори и интриги.

— Бенджамин — почти прошепна той, — изглеждаш ми изненадан.

— Мислех, че ще видя Агрипа.

Хвърлих кос поглед към господаря си и се зачудих как Кейтсби е разбрал къде да дойде.

— Аха! — Кейтсби отново се усмихна. — Ами капитан Мелфорд?

— Мъртъв е.

— А кого уби той?

— Скозби.

— Беше ли той… — Кейтсби млъкна и ми се усмихна. — Много хитро, Шалот, наистина много хитро. — Негодникът сви рамене. — Не го харесвах, но той се беше заклел да те убие — Кейтсби въздъхна. — Сега аз ще трябва да го направя вместо него.

— Кардиналът ще ни търси — обади се Бенджамин.

— Стига, мастър Бенджамин, не ме лъжи. Моите хора те следяха. Не си пратил писмо на чичо си, нито си го посещавал. — Кейтсби изправи гръб. — Ако беше го сторил, хората на кардинала щяха да бъдат тук. А и какво би могъл да му кажеш? Ти подозираше Агрипа, нали?

Бенджамин мълчеше.

— Както и да е — продължи рязко Кейтсби, — приятелите ми ще те убият, ще кажем на дебелия кардинал някаква лъжа и след няколко дни аз ще бъда отвъд шотландската граница. — Той посочи земята пред себе си. — Седни, Бенджамин. Роджър, седни и ти.

Щом го направихме, той се надвеси над нас като злобен учител, който се наслаждава на мисълта как ще набие двама от омразните си ученици.

— Да видим колко сте разбрали — започна той. — Твърдите, че Муди е бил убит.

Бенджамин се усмихна.

— Да. Ти си казал на Муди, твоя нищо неподозираща пионка, да даде на Роджър червения копринен шал — знак за агентите ти в Париж, че той трябва да умре там. Когато се върнахме в Англия, ти организира нападението пред Лондон и когато то се провали, Муди трябваше да умре. Разбира се, ти си бързал. Подозирам, че си упоил бедния Муди. Ти и наемникът ти Мелфорд сте разрязали вените му. Беше ти приятно да го направиш, нали, Кейтсби? Ти обичаш миризмата на смъртта! Но както казах, си бързал. Ти си левак, Муди беше десняк. Ако сам си беше прерязал вените, щеше да е на лявата ръка. Но ти като левак си срязал дясната.

Кейтсби се отдръпна.

— Но вратата на стаята му беше заключена отвътре.

Бенджамин се разсмя.

— Сър Робърт, ти си зъл, но умен човек. Не ме смятай за пълен глупак. Единственото доказателство, че стаята е била заключена отвътре, е, че ти каза така.

Кейтсби махна с ръка като комарджия след неуспешно хвърляне на зарове.

— Ами Селкърк и Рутвен?

— А, те ли?

Бенджамин се уви по-плътно в наметката си, сякаш се наслаждаваше предварително на онова, което щеше да каже.

— Убийствата им бяха много добре замислени. И двамата бяха отровени, но не открихме следи от отровата в килията на Селкърк и в стаята на Рутвен в Ройстън. Замислих се над това и когато бях в замъка Нотингам, посетих скрипториума. Наблюдавах как писарите използват перата, за да пишат сметките и меморандумите. В залата имаше поне дузина писари и всички те по някое време слагаха перото в устата си.

Бенджамин млъкна и видях как лицето на Кейтсби се стегна като на непослушно момче, което осъзнава, че грубата шега, която е замисляло, се е провалила.

— След като говорих със Селкърк онази вечер — продължи Бенджамин — горкият луд е взел перо, за да продължи да пише драсканиците си. То е било ново и покрито със смъртоносна отрова. Каква беше? Беладона или арсеник? Няколко капки от тях са достатъчни, за да спрат сърцето на човек; Селкърк е изпуснал перото, вероятно е успял да се довлече до леглото си, преди да умре. На другата сутрин разстроеният иконом те отведе в килията. В суматохата си сменил отровното перо с обикновено.

Бенджамин млъкна. Беше се задъхал. Гледах двамата шотландци, които стояха неподвижни като статуи. Само очите им, които не сваляха от нас, издаваха злобата и желанието им да убиват.

— В Ройстън си следвал същия план. Ти отговаряше за настаняването ни и докато качваха багажа ни по стаите, е било лесно да се промъкнеш в стаята на Рутвен и да му оставиш отровно перо. Но тук допусна грешка. Рутвен никога не се разделяше с котката си и винаги споделяше с нея онова, което ядеше и пиеше. Но животното беше останало живо. Стигнах до извода, че причината за смъртта на Рутвен е нещо, което животното не би лапнало и това би могло да бъде само перото. — Той млъкна, но Кейтсби продължи да го гледа с очакване. — Вратата на стаята беше разбита, хората нахлуха вътре и, разбира се, всички се събраха около трупа. Отново ти или Мелфорд сте подменили перото. В тази препълнена и разхвърляна стая, дори човек с орлов поглед трудно би забелязал бързата подмяна на нещо толкова дребно.

— Много добре — промърмори Кейтсби. — Ами ти, Шалот, въшлив малък идиот, и ти ли участваше в това?

— Помагах на господаря в наблюденията му — отвърнах. — Огледахме трупа на мастър Рутвен и открихме парченца от гъше перо между зъбите му. Бенджамин подъвка едно перо и резултатът беше същият. Това потвърди хипотезата ни, че перото на Рутвен е било отровно.

Кейтсби подигравателно изръкопляска.

— И най-накрая идва случаят с мастър Ървайн — продължих аз. — Ти отново постъпи много умно, сър Робърт. Отиде в Нотингам, но си оставил заповеди в Ройстън, с които си разпратил хората на кралицата насам-натам. Когато бяхме в Нотингам, научихме, че ти и слугата ти сте пристигнали на девети ноември, така че изглеждаше невъзможно да си бил замесен в смъртта на Ървайн.

Господарят докосна ръката ми и продължи разказа.

— Но на връщане от Келсо, сър Робърт, аз минах по големия северен път и отново се озовах в Нотингам. Икономът на замъка пак потвърди датата на пристигането ви, но когато го помолих да опише капитан Мелфорд, описанието, което чух, изобщо не напомняше на мъртвия ти вече слуга. Затова заключих, че Мелфорд е отишъл в Колдстрийм, причакал е Ървайн и с помощта или съгласието на онази кучка, игуменката, е прерязал гърлото на нещастника, а после се е присъединил към теб в замъка Нотингам. Едва ли някой е обърнал особено внимание с колко хора си дошъл или кой от тях те е придружавал, когато си пристигнал.

— Смразяваща история — саркастично отвърна Кейтсби.

— Но ти не си толкова умен, Кейтсби! — обвинително казах аз. — Трябваше да внимаваш какво говориш. При връщането ни от Франция ти обмисляше възможността Муди да е убил Ървайн. Твърдеше, че свещеникът може да е бил в Колдстрийм, но има нещо, което не би могъл да знаеш.

Сега Кейтсби изглеждаше объркан. Наведох се към него.

— Никой не ти беше казал — обясних му с подигравателен шепот, — че Ървайн е бил убит вътре в манастира. Единственият, който можеше да го знае със сигурност, беше самият убиец!

— Толкова много смърт — прошепна Бенджамин. — Какви ужасни убийства. Имаше и други, нали, сър Робърт? Като човека, когото срещнахме в Нотингам, пограничния войник Осуалд. Кого изпрати след нас там? Мелфорд или един от тези наемни убийци? — Бенджамин кимна към шотландците. Кейтсби прехапа устни, лицето му беше пребледняло от гняв.

(По време на пътешествията си съм разговарял с няколко учени лекари — голяма рядкост! Те бяха мъдри мъже, изучавали Авицена, Хипократ и Гален. Обсъждахме ума на истинския убиец и всички те се съгласиха, че някои хора страдат от нещо като фатална болест, отровна течност в ума, която ги кара да убиват. Те намират радост в убийството и се наслаждават на смъртната агония на жертвата си. Планират престъпленията си с голямо лукавство, а когато ги разкрият не проявяват разкаяние, а само изпадат в ужасяваща ярост. В обществото те се държат нормално, изглеждат обикновени, добре образовани хора, но в действителност са въплъщение на дявола. Кейтсби беше един от тях.)

Той сякаш беше забравил защо е тук и приемаше разговора ни като състезание на умове, което беше на път да изгуби.

— Забравяш едно нещо — отсече той, — Бялата роза, заговорът на Les Blanc Sangliers.

— Глупости! — отвърна Бенджамин. — Когато Рутвен и Селкърк умряха, за теб или Мелфорд е било лесно да оставите белите рози в стаите им. Кой би го забелязал в цялата суматоха? Може дори да сте ги оставили там преди смъртта на жертвите — Бенджамин погледна убиеца право в очите. — О, предполагам, че има тайни общности на йоркисти — продължи той, — мъже и жени, които скърбят за отминалата слава, но ти използва каузата им, за да прикриеш собствените си зли намерения. Спомняш ли си пътуването ни до Лестър?

Кейтсби го изгледа яростно.

— Е, мастър Кейтсби — присмехулно каза Бенджамин, — трябва да научиш историята. — Той се обърна към мен. — Нали така, Роджър?

Взрях се в лицето на господаря си и почувствах първия пристъп на отчаяние. Въпреки смелия му тон, видях страха в очите му и едрите капки пот, които се търкаляха по мраморнобялото му лице. Разбрах погледа му. Той ме молеше да печеля време, макар един Бог да знаеше какви бяха основанията му.

— Да, да, сър Робърт — обадих се. — Ако беше чел „Хрониките“ на Фабиан, щеше да знаеш, че след битката при Босуърт тялото на Ричард III било хвърлено в поилото за коне пред „Синият глиган“ в Лестър, за да го видят всички и да му се присмиват. По-късно било погребано в параклиса на Богородица в църквата на францисканците. Един истински йоркист, който и да е член на Les Blancs Sangliers, би се отнасял към тези две места като към светилища, но всички от свитата на кралицата позволиха на конете си да пият от това корито. Нещо повече, по време на краткия ни престой в Лестър нито един от тях не посети гробницата на Ричард във францисканската църква. Затова — заключих аз — започнахме да подозираме, че убийствата на Бялата роза са заблуда, предназначена да прикрие по-сложен и зъл замисъл.

Настроението на Кейтсби рязко се промени: той затропа с ботуш по пода, докато шпората зазвъня и заръкопляска, все едно му бяхме представили някоя забавна пиеса с маски или бяхме изрецитирали любимата му поема. После изтри очи с опакото на дланта си.

— Скъпи Бенджамин, скъпи Роджър — Кейтсби се приведе напред. — Смятах ви за наивни идиоти — и сгреших. Няма да повторя тази грешка.

— Но ние още не сме свършили — обади се Бенджамин. — Казахме ти как са умрели тези хора, но не и защо.

Лицето на Кейтсби се скова.

— Какво искаш да кажеш?

— „От дванадесет по-малко трябва да са с три“ — изрецитирах аз. — Нима не искаш да разбереш, сър Робърт? Сигурен съм, че любовницата ти, кралицата, ще иска да й докладваш подробно.

— Нейно величество няма нищо общо с това! — отвърна Кейтсби.

Бенджамин се усмихна и поклати глава.

— Тези убийства имаха жертви, мастър Кейтсби, и ние ти ги описахме. Имаше и убиец, и ние стоим пред него.

— Какво още? — отсече Кейтсби.

— Има хора, които са съучастници на убиеца или са причината за тези убийства.

Кейтсби скочи на крака и удари силно Бенджамин през лицето. Господарят ми го погледна право в очите.

— Ако съм излъгал — каза той, — докажи го. Но ако казвам истината, защо ме удряш?

— Защото обиждаш кралицата! — избухна Кейтсби.

Когато отново седна, двамата шотландци се успокоиха и ръцете им се отдръпнаха от дългите ножове, затъкнати в коланите им. Наблюдавах изражението на Кейтсби и прозрях истината: кралица Маргарет беше виновна не по-малко от него. Бенджамин, чиято лява буза пламтеше от удара на Кейтсби, се приведе напред. Огледах мрачната църква. Бях се схванал и мразовитият нощен въздух започваше да просмуква дрехите ми със студена влага, която ме накара да потръпна. Чудех се колко дълго ще можем да разиграваме театър.

— Сигурен съм, сър Робърт — обадих се, — че искаш да разбереш истината.

Настроението на Кейтсби отново рязко се смени и той се усмихна.

— Разбира се! — Убиецът вдигна от земята до себе си мях с вино и го предложи на Бенджамин, който поклати отрицателно глава. — О, не е отровно! — отбеляза весело Кейтсби, отпуши го и започна да го излива в устата си, докато червени струйки се стекоха по брадичката му. После го запуши отново и ми го подхвърли. Не чаках втора покана. Малко вино щеше да успокои стомаха ми; изпих половината на един дъх, докато господарят ми започна да обяснява загадките от стиховете на Селкърк.