Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (12) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава девета

Влязох в Дувър на смрачаване, точно когато небето потъмня и дъждът започна да капе върху украсената ми с пера шапка. Отседнах в пълен с бълхи хан, докато навън морето кипеше под внезапно връхлетялата буря. Призори времето се беше пооправило, макар морето още да беше бурно и на повърхността му, набраздявана от свирепия вятър, да се издигаха белите гребени на вълните. Една платноходка ме откара до кораба, който рязко се издигаше и снишаваше в пристанището. Божичко, изглеждаше толкова жалък и крехък! Прекарах деня на котва и това беше единственият случай в живота ми, когато исках да умра.

На следващият ден идиотът капитан реши да опита да излезе в открито море. Предадох се. Стоях в тъмното и повръщах, докато корабът се мяташе диво сред вълните. Молих се на всеки светец, за когото се сетих, и когато стигнахме Арфльор, дълго време си почивах в един хан на морския бряг. След няколко дни се възстанових, времето рязко се промени и аз се отправих на път през плодородните поля на Нормандия. Пътувах една седмица докато влязох в Париж през вратата „Сен Дьони“. Отначало градът ме очарова: просторните ливади и тъмнозелените гори край стените; вятърните мелници, замъците и дворците, бързо построени в новия италиански стил с фасади от сив камък, високи сводести прозорци и елегантни колони.

Познанията ми по френски бяха доста по-добри, отколкото си мислеше Бенджамин. Скоро започнах да се ориентирам и по широките булеварди, и по смрадливите, пълни с плъхове улички. Париж е град, който вибрира като опашката на съскаща змия. Пълен е с интриги, тайни заговори и търговци, които могат да одерат кожата и на просяк. Парите ми започнаха да намаляват, но най-накрая открих „Златният петел“, мръсна двуетажна постройка, която се намираше в началото на една от уличките от другата страна на Големия мост, срещу изящно украсената катедрала „Нотр Дам“.

Кръчмарят беше недовиждащ мъж с мазна, сплъстена коса и лице, обсипано с дупки като пътя, който минаваше покрай кръчмата. Наех една таванска стая, представяйки се за английски студент от Кеймбридж. „Златният петел“ беше от местата, където те приемат за този, за когото се представяш, а стойността ти зависи от това колко злато или сребро имаш в кесията. След два-три дни почерпих кръчмаря с гарафа от собственото му вино — сквернословният негодник избра скъпа, запечатана гарафа, а не обикновения разреден оцет, който предлагаше на повечето си посетители — и го попитах за Селкърк. Той ми хвърли отегчен поглед и поклати глава.

— Не мога да помня всички, мосю — една сребърна монета освежи паметта му. — А, да — отвърна той, издишвайки винени пари в лицето ми, — шотландският доктор — тънък като върлина с рошава червена коса. Той и глупавите му стихчета! — Кръчмарят сви рамене. — Беше тук известно време. Но после дойдоха други англичани и го отведоха.

— Какво правеше Селкърк? — попитах аз. — Преди да го арестуват.

Кръчмарят направи гримаса.

— Стоеше в стаята си, излизаше…

Размърдах се гневно и той облиза устни.

— Мисля, че ходеше в „Сен Дьони“ — продължи той. — В абатството. Или в „Нотр Дам“ — той вдигна мръсния си пръст пред устните. — Винаги носеше едно ковчеже, вехто и очукано, но го пазеше като живота си.

— Какво имаше в него?

— Не знам.

— Англичаните, които дойдоха за Селкърк, намериха ли ковчежето?

— Мисля, че не. Претърсиха стаята му и се ядосаха, защото не успяха да открият нищо. Селкърк им се присмиваше, скачаше нагоре-надолу из кръчмата и дърдореше безсмислици, затова го удариха по главата и го отведоха. Тогава го видях за последен път.

Не можех да науча нищо повече от кръчмаря, затова започнах да разпитвам останалите клиенти, един просяк, който хленчеше за подаяния до вратата и мърлявия прислужник, но те само повториха думите на кръчмаря. Единствената следа (която тогава пренебрегнах) беше интересът на Селкърк към абатството „Сен Дьони“ в северната част на града. Възнамерявах да отида там, когато започнаха злополучията ми.

Муди ми беше дал един пакет. Аз, разбира се, го бях отворил. Вътре имаше само парче скъпа кървавочервена коприна, поръбена по краищата — шарф, който някоя дама да носи около гладката си закръглена талия. Ухаеше приятно и това ми напомни нещо, но не можех да се сетя какво. Както и да е, отегчен от престоя си в „Златният петел“, реших да отида в магазина „При чукалото“ на Рю дьо Моан и да оставя подаръка на Муди.

(Да, да, малкият ми капелан е прав. Той сви тънките си устни и предположи истинските ми намерения: ако не бях толкова отегчен, щях да продам плата. Ще ми се да го бях направил!)

Открих Рю дьо Моан и влязох в малкото аптекарско магазинче, но бях разочарован. Там нямаше никаква мадам Еглантин, а само един старец, който бърбореше като сврака; той взе пакетчето и каза, че ще го предаде на дамата следващия път, когато дойдела в аптеката. Казах му кой съм и къде съм отседнал и забравих за цялата история. Два дни по-късно седях в кръчмата с една полупияна прислужница. Тя се притисна към мен, пръстите й опипваха дюкяна ми, но аз знаех, че търси кесията ми. Ръката ми галеше мощните й рамене и сочни гърди, които се подаваха от мръсния, но дълбоко изрязан корсаж. Трябваше да прекъсна удоволствието си, за да се облекча и отидох в нужника зад кръчмата, който представляваше една дупка в земята, обградена с разнебитена дървена ограда и врата, която не се заключваше отвътре. Клечах там, размишлявайки за бъдещето, когато вратата внезапно се отвори. Три фигури с лица, скрити от шапки с широки периферии ме хванаха и започнаха да ме бият като псе.

В живота няма по-беззащитно и смешно нещо от мъж с панталони около глезените и запретната риза, унесен в мисли. Тримата побойници ме бъхтеха и блъскаха главата ми в дървените летви. Разбира се, аз се съпротивлявах като истински лъв, но мечът и камата ми бяха на тавана, а и кой в кръчмата би чул виковете ми?

След няколко минути тялото ми беше покрито с рани от главата до петите. Двама от побойниците ме хванаха и ме притиснаха към оградата, а аз успях само да изкрещя от ужас, когато видях как водачът им вади дълъг тънък стилет и разтваря ризата, за да оголи гърлото ми. Той каза нещо на френски за магазина „При чукалото“. Видях злобата в очите му и разбрах, че засега само са си играли с мен: истинското им намерение беше да ме убият.

Изкрещях още веднъж, не знам кого виках. Бенджамин? Майка си? Бавачката? Уолси? Който и да е! Ножът приближаваше и докосна шията под лявото ми ухо.

— Твърде млад съм да умра! — извиках.

(Виждам как негодникът капелан отново се смее. Да не мисли, че е забавно? Вижте, аз не съм герой, а и вие да сте със смъкнати гащи и трима грубияни да се канят да ви убият, бихте изкрещели!)

Затворих очи, но внезапно вратата на нужника се отвори и на нея застана огромен като планина човек. Той изрева нещо на френски на тримата главорези, размахвайки грамадна тояга. Те го погледнаха и прескочиха оградата бързо като плъхове, скачащи от потъващ кораб. Аз се свлякох и седнах в калта и мръсотията. Колосът се надвеси над мен. Видях широко, весело лице с набола брада и мустаци.

— Кой си ти? — прошепнах.

Мъжът се изправи и аз видях дълго кафяво расо на францискански монах, препасано с груб шнур и дървено разпятие, което висеше на парче връв около врата му.

— Аз съм брат Йоаким — представи ми се той с глас като гръмотевица.

— Ти си свещеник!

— Аз съм францисканец от братството на майотените.

— Знам какво е францисканец, но майотен?

— Няма значение!

Той ме изправи с яките си ръце, нареди ми да се приведа в приличен вид и почти ме отнесе обратно в кръчмата. По негова нареждане кръчмарят отвори бъчва с хубаво вино и ни донесе купа вода. Йоаким почисти лицето и раните ми от мръсотията, докато аз жадно поглъщах гъстия червен кларет. Може би трябваше да се досетя, че нещо не е наред; кръчмата беше странно тиха, прислужницата беше изчезнала, а кръчмарят изглеждаше твърде зает, за да ни обръща внимание.

— Имаш ли нужда от още помощ? — попита Йоаким.

— Не — промърморих.

— Тогава ще си тръгвам — гръмогласно обяви монахът. — Трябва да посетя светилището на благословения Дионис.

Въпреки болката го зяпнах.

— Дионис ли? — попитах. — Кой е той?

— „Сен Дьони“, разбира се — засмя се монахът. — Използвам латинското му име. Знаеш ли къде е манастирът?

Той ми стисна ръка и излезе от кръчмата. Повече никога не видях човека, който ми спаси живота. Знаете ли, докато дебелият Хенри не разруши манастирите, винаги съм имал слабост към францисканците. Не само заради добротата на Йоаким, но и защото тази случайна среща ми помогна да разгадая стиховете на Селкърк и ужасните убийства, предизвикани от тях. Щом Йоаким си тръгна, кръчмарят прояви неочакван интерес към мен. Приближи се и се надвеси с престорено нажалено изражение.

— Мосю, нападнаха ли ви?

— А, не — саркастично отвърнах аз. — Просто няколко френски здравеняци ме поздравиха с добре дошъл в този забравен от Бога град! — Изправих се. — Трябва да се прибера в стаята си.

— Мосю! — негодникът ми препречи пътя, а двама от биячите, които винаги държеше в кръчмата, за да разбиват главите на шумните гуляйджии, застанаха зад него. — Мосю, стаята ти е била претърсена. Не знам от кого. Багажът и среброто ти ги няма!

— По дяволите! — изръмжах аз, но кръчмарят се закле, че е невинен и двамата биячи го подкрепиха. Той се надвеси още по-близо над мен и ме попита какво прави англичанин в Париж.

— Ти да не си бил любовник на този Селкърк? — попита негодникът.

(По онова време не разбрах за какво говори. Винаги съм бил страстен поклонник на нежния пол, но след като си се запознал с хора като Кристофър Марлоу, на никого не можеш да вярваш. О, да, познавах драматурга Марлоу и му помогнах да постави пиесата си „Едуард II“. Горкият Кит! Добър поет, но неопитен шпионин. Бях с него, когато умря. Намушкаха го с нож в кръчмарски бой за едно хубаво момче.)

Трябваше да напусна „Златният петел“ и се оказах без пукната пара, мръзнещ в една парижка улица, без багаж или сребро. Мислех да отида в „Сен Дьони“, но каква полза? По-важно беше да си намеря подслон, храна и допълнителни дрехи. Чудех се дали да не последвам Йоаким, но бях уморен и изтощен след побоя. Явно посещението ми в магазина „При чукалото“ беше предизвикало нападението, затова не посмях да се върна там. Клекнах насред уличката и се помолих Бенджамин да се появи отнякъде.

Горкият стар Шалот! Сам-самичък в Париж, в чужд град на прага на зимата, без пари, гладен, без нищо освен дрехите на гърба си. Отначало се прехранвах с ума си. Станах разказвач: боядисах си лицето, задигнах една пищно избродирана роба и тъй като не знаех добре френски, се преструвах на пътешественик, който наскоро се е върнал от загадъчните Индия и Персия. Заставах на края на един от мостовете над Сена и със запъване разказвах истории за гори, толкова високи, че пронизват облаците.

— Те — виках аз — са пълни с рогати джуджета, които се движат на стада и на седем години вече са стари.

Изкарах няколко су, затова напънах въображението си и съчиних, че съм срещал брамини, които са се самоубивали на погребални клади; хора с глави на маймуни и тела на леопарди; великани с едно око и крак, които тичат толкова бързо, че можеш да ги хванеш, само ако заспят в скута на девица. Постепенно умът ми се изостри, а и научих по-добре езика, докато разказвах историите си. Бях срещал амазонки, които плачат със златни сълзи, пантери, които могат да летят, дървета, чиито листа са от дърво, змии, дълги десет метра, с очи от блестящ сапфир.

Най-накрая и парите, и историите ми свършиха, затова продадох наметалото си и събрах няколко дреболии: кости, парчета от съдове и някой и друг парцал. Станах продавач на реликви, горд собственик на част от ризата на малкия Иисус, играчка от детството му (Бенджамин щеше да се гордее с това) и косъм от брадата на Свети Петър, който лекува треска или болно гърло. Имах ръката на Аарон и когато някой я изгори на шега, смених историята и казвах, че пепелта е от жаравата, на която е умрял мъченикът свети Лаврентий. Спечелих малко пари, но недостатъчно. Париж беше пълен с мошеници, картоиграчи-измамници, разбойници, играчи на зарове, сводници, крадци на коне, побойници, фалшификатори на монети — истински деца на крилатия Меркурий, лъжливият покровител на крадците и политиците. С две думи, конкуренцията стана прекалено оспорвана и аз започнах да скитам гладен по вонящите улици.

Париж може да е вдъхновение за поетите и трубадурите, но не го помня като легендарната Атина на Запада. Спомням си само сиво, мрачно небе и тъмната Сена, която бърза под мостовете; високи къщи с островърхи покриви, които се издигаха от калдъръма и се накланяха една към друга като пияни, защото всеки следващ етаж се издаваше по-напред от предишния; тесните криволичещи улици на Латинския квартал; хаосът от издигащи се фронтони и боядисани покривни плочи, фронтоните на по-ниските етажи бяха украсени с фантастични скулптурни изображения на воини или екзотични животни. Да, опознах ги добре, докато се промъквах покрай тях като гладна лисица в празна кухня. Над мен ярките табели на кръчмите скърцаха на вятъра, сякаш се подиграваха с глада ми. На всеки кръстопът имаше каменни чешми, чийто безценен запас от вода беше пазен от войници. Веднъж спрях да се помоля пред статуята на някакъв светец на един ъгъл и забелязах лампата, която гореше пред нея. Откраднах свещта и я продадох за комат хляб и чаша вода на една кръчмарка.

Четвъртата неделя от коледните пости дойде и отмина. Бенджамин ми беше казал, че ще дойде в „Златният петел“ и аз ходех там всяка сутрин и вечер, но от него нямаше и следа. Ругаех го. Опитах се да поговоря с кръчмаря, но бях прогонен, защото приличах на дрипав, миризлив просяк. Умът ми, някога остър като бръснач, се замъгли и обърка. Струваше ми се, че виждам Селкърк, а проклетите му стихчета се въртяха в главата ми:

От дванайсет трябва по-малко да са с три

или на краля син не ще се роди!

(Викарият бърше сълзите си. Дано не ми се присмива!)

Спях на гробищата или по стълбите на църквите и се събуждах изтощен и болен от глад, от клетвите на войниците, подигравките на пътуващите търговци и актьори, от тропането на копита и влудяващия звън на стотици църковни камбани. Лондон вони, но в Париж е още по-лошо. Смрадта там е ужасна; улиците са покрити с кал и изпражнения, а вонята се засилва и от други отпадъци, които миришат, сякаш навсякъде са поливали със сяра.

Живеех като просяк, задигах каквото мога, но дойде зимата — не само подранила, но и жестока, една от най-студените зими от десетилетия. Пътищата бяха затрупани и храната в Париж започна да свършва. Дори охранените земевладелци, войниците-побойници и пристегнатите в талията съпруги на търговци започнаха да гладуват. Пазарите се опразниха, а храната, която беше останала в Париж, струваше по-скъпо и от злато. Първи измряха старците, просяците и инвалидите; замръзваха, както стояха, облегнати на опиканите стени. После бебетата, младите и слабите. Убийствените снежни вихрушки не спираха. Сена замръзна и близките гори, обикновено източник на храна, сега родиха нов кошмар. Големи рошави вълци се събираха заедно, излизаха от ледения мрак между дърветата и пресичаха Сена на глутници, за да ловуват в предградията. Нападаха кучета и котки, убиваха куците просяци. Започнаха дори да копаят в гробищата и да измъкват прясно заровените трупове. Въведен беше вечерен час, стрелци с арбалети обикаляха из града, а входовете към главните улици бяха преградени с дебели вериги.

Мислех, че съм в безопасност. Бях изтощен от недояждане, но имах нож и все още можех да се движа из града. Естествено бях чувал всякакви истории и една сутрин видях кървава следа там, където вълците бяха нападнали и отнесли старата просякиня, която обикновено клечеше на ъгъла на улица „Сен Жак“. Една нощ стоях на малка уличка, приличаше по-скоро на тясна тъмна пътека. Нощното небе беше ясно и звездите примигваха като скъпоценни камъни върху кадифето на мрака; улиците, покрити с лед и втвърден сняг блестяха и сияеха под бледата светлина на луната. Бях заспал, сгушен край стената на църквата „Сен Никола“ дълго след вечерния час, устните ми бяха сини, а зъбите ми тракаха от студа. Събудих се, викайки от болката, която сякаш беше превърнала цялото ми тяло — от глава до пети — в жива рана. За стотен път ругаех Бенджамин и отчаяно се чудех какво му се е случило. Разхождах се замаян, за да не замръзна и странни видения изпълваха ума ми: виждах Селкърк, който пее в поле от бели рози, изцапани с кръв; майка ми, приклекнала на стъпалото, както правеше, когато си играех и тичах към нея — но когато се приближих, видях една саката старица с отворени очи и замръзнало посиняло лице. Когато я побутнах, тя просто падна по очи.

Продължих напред, опитвайки се да се стопля. Улиците бяха тъмни, заледени и неравни, а жестокият леден вятър завърташе снега във внезапни вихрушки. Видях група хора да вървят към мен в непрогледния мрак. Бяха прокажени жени, нещастници от болницата „Сен Лазар“, дузина умиращи ужасни създания, чиито тела вече гниеха. Те се увиха плътно в мръсните си дрипи и ми изкрещяха да се махна, зловонният им дъх замръзваше по сините им устни. Вървях по улица „Карбиер“, когато чух първия протяжен вой; вълците се бяха върнали в Париж и търсеха плячка.

Косата ми настръхна, от страх умореното ми сърце сякаш спря да бие. Забързах напред, подхлъзвайки се по черния лед, ругаех и се молех, хлопах по вратите, покрай които минавах, но ми беше толкова студено, че не можех да викам. Отново чух воя, по-наблизо, по-ясен, смразяващ сърцето и кръвта. Обърнах се, както човек прави в кошмар и след толкова години тази ужасна гледка все още е жива в паметта ми. Дългата уличка се виеше зад мен между тъмни, високи къщи, втвърденият сняг проблясваше на бледата лунна светлина. В края на улицата се появи огромна, подобна на куче фигура, силна и зловеща. Там спря, после се появиха други, трупаха се в тъмнината с наострени уши, вирнати опашки и настръхнала козина.

Господи, изкрещях и побягнах с бясно биещо сърце, гърлото ми беше толкова сухо, че се задушавах. Исках да повърна и бих го направил, ако стомахът ми не беше толкова празен. Изкрещях „Aidez-moi! Aidez-moi!“^[1]

Молех се, обещавах да се откажа от виното, горещите гърди и стегнатите бели бедра. (Разбирате колко бях отчаян!) Зад мен вълците виеха, сякаш бяха сигурни, че ще докопат плячката си и канеха останалите да се присъединят към пиршеството с вкусно английско месце. Тичах покрай залостени врати и прозорци със затворени капаци. Само тишина отвръщаше на виковете ми. Чувах стъпките на вълците, които се приближаваха. Понесе се нов смразяващ вой и мога да се закълна, че подуших горещия им, кисел дъх. (Впрочем, вълци са ме преследвали в още един случай, няколко години по-късно в заледения сняг в Московия, но нищо не беше така ужасно като онова кратко, отчаяно тичане в Париж.) Зърнах табела на кръчма с две червени ябълки и отново изкрещях.

Внезапно вратата се отвори, една ръка се протегна и ме дръпна вътре. Чух как някакво тяло се блъсна отвън, последва гневно ръмжене. Задъхан се огледах, забелязвайки ниските черни греди, дървените маси и дебелите лоени свещи, чийто мирис на граниво облъхваше замръзналото ми лице. Набит червендалест мъж с космати брадавици около устата ми се усмихна беззъбо, отвори капака и стреля с огромен арбалет. Чух жалостиво скимтене на животни, после припаднах.

Когато се свестих, мъжът с брадавиците (който се представи като Жан Капот) и приятелят му Клод Брусак, с лице на плъх, голям нос, мазна коса и най-наглите очи, които съм виждал, се бяха надвесили над мен и се опитваха да излеят в устата ми чаша посе^[2]. Те се представиха като самозваните водачи на майотените, което на френски означава „тояги“, тайно общество на парижките бедняци, което нападало богатите и името му идваше от големите сопи, които носеха. Брат Йоаким, като много францисканци, трябва да е бил един от тях.

— Нямаш вид на умиращ — каза Брусак и очите му заискриха весело. — Затова лишихме вълците от храна. Ако не беше така, щяхме да те изхвърлим и да спасим някой друг нещастник.

Изправих се, за да покажа, че не съм храна за вълци. Капот ми донесе голяма чаша силно вино, затопли го с нажежена маша, донесе и варено месо с много подправки. После разбрах, че било котешко. Зададоха ми няколко въпроса и се отдалечиха, за да разговарят насаме, после се върнаха и ме поздравиха като свой човек. Бог знае защо ме спасиха. Когато ги попитах, те се разсмяха.

— Не обичаме вълци — ухили се Брусак, — независимо дали на два или на четири крака. Ти не си французин, нали? — добави той.

— Англичанин съм — отвърнах. — Но гладувам като всички французи!

Те се разсмяха и ме потупаха по гърба. Ако бях излъгал, сигурно щяха да ми прережат гърлото. Кълна се (не обръщайте внимание на капелана, който ми се хили), че срещнах повече християнска любов сред тях, отколкото където и да било на тази земя. Те приемаха всеки, който се закълнеше да пази тайна и се съгласеше да дели всичко с останалите, както направих аз веднага. Всичко, което притежавахме, беше откраднато, не от бедните, а от търговците, правниците, охранените и богатите. Онова, което не изяждахме, раздавахме; най-нуждаещите се получаваха най-много, а останалите — според нуждите си.

Скоро започнах да планирам заминаването си от Париж. Смятах, че Бенджамин е умрял от болест или е бил убит. Щеше да ми трябва сребро, за да стигна до брега и да премина през Тесните морета^[3]. Веднъж Брусак ме попита какво правя в Париж и аз му казах. Той се заинтригува от убийството на Селкърк.

— Съществува тайно общество — промърмори той. — Англичани, които избягали, след като вашия Ричард III бил убит при Босуърт. Те имат своя емблема — той сви вежди и лицето му сякаш се скри зад големия нос. — Символът им е животно… леопард? Не, не, бял глиган. Les Blancs Sangliers!

По онова време вече не ме беше грижа. През зимата на 1518-та ме интересуваше само оцеляването, а животът в Париж беше труден. Коледа и Богоявление отминаха с коледни песни в църквата, но никой не смееше да излиза нощем. Но всяко зло за добро. Вертепите бяха празни, дамите на нощта — добре отпочинали и повече от готови да приемат хляб или кана вино вместо сребро. Мисля, че бях доволен. Не кроях планове. Винаги следвам Светото писание: Доста е на всеки ден злобата му. Бях натъпкан с печено котешко, което е една от причините, че сега не мога да понасям тези животни. Когато видя някоя, си спомням ужасната миризма на яхнията на Брусак и ми се повдига.

(Глупавият капелан клати кратуната си. „Аз не бих ял котешко“ — мърмори той.)

Напротив, щеше. Повярвайте ми, когато си гладен, наистина гладен, няма нищо по-вкусно от охранен плъх или добре опечено котешко бутче!

Останах при майотените, докато дойде пролетта. Реката се размрази и лодките с храна започнаха да пристигат в столицата. Кметът и градските стражи се събраха и безмилостно подгониха легиона от крадци, който процъфтяваше в бедните квартали край улица „Сен Антоан“. Брусак и Капот не усещаха опасността и направиха най-голямата си грешка. Една нощ, в началото на февруари 1518-та тримата седяхме в кръчмата „Колесницата“, уютна малка кръчма, която се намира на ъгъла на Рю де Миньор, близо до църквата „Сен Сюлпис“. Бяхме хапнали и пийнали добре, лицата ни бяха зачервени от виното, глупавите ни уста крещяха някаква неприлична песен и ние планирахме следващата си лудория.

Брусак имаше враг — Франсоа Фербур — свещеник, магистър на изкуствата и нотариус. Той живееше в къща при кръчмата „Бурето“, малко по-надолу по улицата срещу манастирската църква на ордена „Света Цецилия“. На път за вкъщи Брусак спря, за да надникне през осветените прозорци на кантората на Фербур. Добре си спомням сцената: тъмната улица с надвиснали стрехи и покриви, голямото петно светлина, хвърляно от отворения прозорец. Вътре чиновниците седяха и работеха. Нещо важно ги бе накарало да останат до късно през нощта. Брусак, полупиян, ги дразнеше, правеше неприлични жестове, а накрая се изплю през прозореца. Те изоставиха писалищата и хукнаха по улицата, водени от самия Фербур. Нотариусът здраво перна Брусак и приятелят ми падна в канавката. Изправи се, ревящ от гняв и преди да успея да го спра, извади камата си и я заби в гърдите на Фербур, като в същото време открадна кесията от колана му.

— Бягай, Шалот! — извика той.

Бях твърде пиян и когато Брусак изчезна в мрака, нас с Капот ни хванаха и ни държаха, докато пристигна нощната стража. Ръцете ни бяха вързани заедно и сред дрънченето на оръжия и тропането на стрелците ни откараха под тъмните сводове на затвора Шатле и ни хвърлиха в дълбоката тъмница под кулата.

На другата сутрин ни изправиха пред съда. Капот, все още пиян, се клатеше и се оригваше, когато прочетоха присъдата. Аз се опитах да споря с тях, но така се издадох, че съм англичанин. Съдбата ми беше решена. Осъдиха ни като двама от най-опасните престъпници в границите на Париж — бунтовници, крадци и убийци, тясно свързани с някои от най-страховитите фигури от подземния свят. Трябваше да ни обесят на другата сутрин на Монфокон. Опитах да се моля и да споря, но ме пребиха и ме хвърлиха надолу по стълбите в килията; затвориха скърцащата врата и здраво я заключиха.

Капот моментално заспа на сламеника. Аз седях и се взирах в мрака, обгърнал коленете си. Виждах само Смъртта, която ми махаше и ми се усмихваше. В душния, вонящ на плесен въздух на тъмницата усетих как ме полазват тръпки. Кой щеше да ми помогне този път? Парижани едва ли биха пожалили англичанин, дори биха се зарадвали да ме видят как се гърча на края на въжето. Сетих се за Бенджамин и Уолси и ги наругах. Не можаха ли да направят нещо? Да разпитат? Да ме потърсят?

(„Не се надявайте на князе!“ — често цитира Библията моят капелан. Ритам малкия лицемер в кокалчетата и му казвам да продължава да пише.)

Прекарах нощта преди екзекуцията, заслушан в дрезгавите песни на Капот. Той каза, че не го е грижа за живота и няма причини да се бои от смъртта. Продължаваше да се държи безочливо и на следващата сутрин, когато кметът и охраната му от дванайсет войници на коне и десетима стрелци дойде да ни вземе. Вързаха ни и ни избутаха по стълбите на тъмницата на студения двор. Алената кола, в която караха осъдените, ни очакваше, украсена отстрани с черепи на обесени. Кметът излая някаква заповед и палачът с червената качулка се обърна, пожела ни добро утро, размаха камшика и подкара колата през портите на затвора по виещия се път към Монфокон.

Спряхме за малко при Манастира на Божиите невести, близо до пристанището Сен Северин. Тук добрите сестри ни подготвиха за последния ни път с парче хляб и чаша вино.

Сдъвках хляба и изпих виното на една глътка, за да спра да треперя, защото не исках да се опозоря. Капот беше груб като винаги, зяпаше сестрите, разменяше си шеги с палача, каза на игуменката да приготви още една чаша за на връщане. После кметът нареди да продължим и войниците тръгнаха напред, за да разпръскват тълпата, събрала се да ни види как умираме. Видях Брусак, бръкнал с една ръка в корсета на някаква уличница и с чаша вино в другата. Той се усмихна и мълчаливо вдигна чашата си. Изгледах гневно негодника. Ако си беше държал устата затворена, още щях да ям граниво месо и да подготвям заминаването си от Париж.

Най-после стигнахме бесилката и ако искате да си представите ада преди смъртта, идете до Монфокон. Ужасно място! Плоска продълговата могила, висока към пет метра, широка към десет и дълга около дванайсет, тя стои като грозна пъпка край Париж по пътя за „Сен Дьони“. От трите й страни има колонада върху издигната платформа. Тя се състои от шестнайсет колони, свързани на върха от тежки греди, с въжета и вериги, висящи от тях на малки разстояния. Тук можеш да обесиш жителите на малко село. В центъра на платформата има огромна варница, покрита с решетка, която се използва за освобождаване от труповете на обесените. (Знаете ли, че през лятото благородниците водят своите любовници тук на пикник? Представете си, да ядеш сладкиши и да пиеш вино под полюшкващите се трупове на обесените!)

Когато пристигнахме, видях, че на Монфокон наскоро е имало много работа. Поне петнадесет накълвани от гарваните трупове, вече разлагащи се, висяха на скърцащите въжета. Смелостта ми вече се беше стопила и трябваше да ми помогнат да изкача стръмните дървени стъпала; помощниците на палача ми прошепнаха, че ако се представя добре, ще се постараят да не се мъча повече от десет минути. Зад мен каруцата скърцаше, а палачите се занимаваха с въжетата. Погледнах към Капот, който се беше умълчал. Дебелите конопени въжета се увиха около шиите ни; свещеник с прашно расо изникна внезапно и замърмори с отмерен глас последната молитва за умиращите. Кметът застана на ръба на ешафода, разви свитък пергамент и прочете смъртните присъди. Затегнаха примката и ме избутаха по стълбата.

— Не се бой — усмихна се палача. — Поне няма да ти се наложи да го правиш втори път.

Огледах тълпата като обезумял.

— Не сега — прошепнах. — Не бива да умра сега!

Когато дръпнаха стълбата, чух глас.

— Този не!

Но аз вече се задушавах, защото примката се беше впила в гърлото ми. Чух ужасен грохот, главата ми кънтеше като барабан, стомахът ми се надигна. Въртях се и се гърчех. Капот също танцуваше във въздуха. Болката в тила беше толкова силна, че не можех да дишам. После внезапно настана мрак.

Съвзех се, когато усетих как летя във въздуха и падам върху дървените греди на ешафода. Разхлабиха примката около врата ми, повдигна ми се и аз повърнах. До мен беше приклекнал кметът и ме оглеждаше загрижено.

— Още ли си с нас, мастър Шалот?

Повърнах отново върху робата му, подходяща благодарност за противния негодник. Той се отдръпна с отвращение.

— Помилван си, Шалот — той тикна малък свитък под носа ми. — Някой все още те обича.

Кметът направи знак. Двама стрелци ме хванаха под мишниците и ме свалиха по стълбите на ешафода. Погледнах към Капот, който още се клатеше, докато животът изтичаше от тялото му. Видях море от лица и чух дюдюканията на тълпата, разочарована от провала на забавлението си. Един съдебен служител, чиято дреха бе украсена с кралския герб на Франция, направи знак на стрелците да ме качат на седлото на коня, чиито юзди държеше.

По дяволите, едва си спомням останалото! Помня друсането на гърба на коня обратно през Париж. Мислех, че ще ме върнат в затвора, но вместо това се озовах пред вратата на „Златният петел“. Съдебният служител, скрит зад наличника на шлема си, ме свали от коня и ме вкара в стая, където една свещ разпръскваше мрака. Долових киселата миризма на потни дрехи и забелязах мангал с жарава. Бутнаха ме на леглото, стражът си тръгна, а прислужницата се появи с малко ечемичено хлебче и чаша вино. Известно време ме наблюдава как ям, промърмори нещо и си тръгна. Едва не се задавих с хляба; вратът и гърлото ми сякаш бяха стегнати в менгеме. Пред очите ми танцуваха звезди и продължавах да треперя от страх от последната си среща със смъртта. Сигурно ме разбирате. В един миг висиш на въжето, в следващия те свалят, яздиш през Париж и накрая получаваш най-сладкия хляб и най-ароматното вино, което някога си вкусвал.

(От преживяването ми на Монфокон мразя екзекуциите. Понякога като господар на имението трябва да наредя да екзекутират някого, но моят съд е познат със своята снизходителност. Разбира се, плащам си за това. Нощем в полята ми има повече бракониери, отколкото зайци. Предпочитам да помилвам и най-закоравелия престъпник, вместо да го видя на бесилото. Капеланът кима с малката си, плешива глава. Естествено, чак сега идиотът разбира причината за моето милосърдие. Навярно си е мислел, че сърцето ми е меко. Е, той научава по нещо всеки ден, включително защо не мога да понасям нищо около врата си. Дори докосването на най-гладката коприна пробужда ужасите от пътуването към Монфокон.)

Както и да е, да се върнем в „Златният петел“, където лежах на леглото и се унесох в сън.

Когато се събудих, Бенджамин се беше надвесил над мен, очите му блестяха, а лицето му беше по-бледо от обикновено.

— Роджър, върнах се.

— Естествено, проклет глупак! Точно навреме! — изръмжах аз. — Къде беше, по дяволите?