Пол Дохърти
Убийствата на Бялата роза (10) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава седма

Върнахме се в стаята си и прекарахме останалата част от деня в подготовка за пиршеството или слушайки доктор Агрипа. Той се присъедини към нас, изпълнен с обичайното си благоразположение и ни засипа с вулгарни шеги по адрес на френския и шотландския двор. Господарят ми го слушаше с половин ухо, съсредоточен върху парче пергамент, на което си водеше загадъчни бележки с тайнопис, който дори аз не разбирах.

Най-сетне слънцето започна да залязва и Агрипа ни заведе на двора, за да гледаме как пристигат другите велики шотландски лордове. Всеки беше придружен от свита страховити мъже, въоръжени до зъбите с мечове, боздугани, ками и малки кръгли щитове. Повечето от войниците бяха шотландци, но имаше и наемници от Дания, Ирландия и дори чак от Генуа. Голямата зала беше специално подредена за тържеството. Високо на стените бяха прикрепени факли, масите бяха покрити с бял лен и единствените използвани съдове бяха от най-доброто и тежко сребро.

Д’Обини ръководеше празненството от стола си на големия подиум. Беше облечен в пищна златиста роба, поръбена с черно кадифе, върху дреха от кървавочервена коприна и панталон в бяло и черно. На главата си носеше килната барета, закрепена за косата със сребърна брошка във формата на лилия. Когато седна, тръбите засвириха и вечерята беше поднесена от дълга редица слуги, които внасяха блюда с димящо глиганско, пача, говеждо, есетра, купи със сметана, в която имаше подсладени ягоди и кана след кана най-различни вина.

Ние седяхме близо до подиума от дясната страна на Д’Обини; разговорът, странният акцент и ругатните ни заливаха отвсякъде. Агрипа говореше вместо нас, аз се тъпчех като за последно, а Бенджамин изглеждаше заинтригуван от някакъв човек, който седеше по-нататък в залата. След вечеря един италианец изпълни сръчен номер с въже, после група момичета танцуваха енергично джига. В края на танца не само техните лица, но и тези на зрителите бяха зачервени от възбуда, защото момичетата вдигаха високо крака и полите им се отмятаха, разкривайки всичко под тях. Забелязах, че в залата няма жени и по-късно научих, че такъв бил шотландският обичай. Не че се отнасяха зле с жените си — по-скоро двата пола се забавляваха поотделно. Благородните дами предпочитаха да вечерят сами в друго помещение. Щом пиршеството свърши и Д’Обини се оттегли, господарят ми го последва, отказвайки поканата на Агрипа да остане, за да си поговорят.

На мен не ми се тръгваше. Една от танцьорките, с огненочервена коса, с бяла и гладка като коприна кожа, и големи тъмни очи ми беше харесала. Беше ми се усмихнала и се чудех дали не би потанцувала друг вид джига! Но Бенджамин ме сграбчи за ръката и аз го последвах, утешавайки се с факта, че бях скрил два ножа, три лъжици и малка сребърна чинийка за захаросани плодове под дрехата си.

Бяхме завили от главния коридор по отклонението, което водеше към стълбите за нашата стая, когато пътят ни внезапно беше препречен от две свирепи създания, които изскочиха от мрака. Двамата си приличаха — лицата им бяха бели като сняг, а очите имаха странен син цвят, макар да бяха кървясали. Носеха кожени елеци и дебели вълнени поли на зелени и черни карета, които шотландците наричаха килтове. На краката си имаха сандали, които приличаха на монашески, но у тази двойка демони нямаше нищо миролюбиво. Бяха въоръжени до зъби с ками, мечове, къси ножове и ножове за хвърляне, поставени в джобчетата на широките ремъци, които опасваха гърдите им. Един от тях се приближи до господаря ми, потупа го леко по гърдите и заговори с висок напевен глас. Бенджамин се усмихна, погледна ги и сви рамене.

— Не, благодаря — каза той и отстъпи встрани. — Ядохме достатъчно и сега искаме да си починем.

Мъжът се усмихна и поклати глава. Изтръпнах от страх, защото зъбите му бяха изпилени и върховете им бяха остри като връх на кама. Не му трябваха ножове — можеше да ми прегризе гърлото. Господарят ми се опита да мине покрай тях, но те му преградиха пътя и посегнаха към мечовете си. Вторият мъж поклати глава и ни направи знак да ги последваме.

— Добре — спокойно каза Бенджамин. — При тези обстоятелства ще дойдем с вас, но ще ви напомня, че сме пратеници на негово величество крал Хенри VIII Английски.

Заведоха ни отново в главния коридор, минахме покрай залата и влязохме в малка стая, където Гевин Дъглас, граф Ангъс, когото бях зърнал по време на пиршеството, се беше отпуснал на един стол. В едната си ръка държеше препълнена чаша вино, а с другата бъркаше под полата на танцьорката, която бях забелязал по-рано. Галеше бедрата й и я караше да се гърчи и стене от удоволствие. Разбира се, графът беше пиян като свиня; по алената му роба, зеления елек и пурпурния панталон имаше остатъци от месо и големи петна от вино.

— Аха, пратениците на скъпата ми съпруга — каза той, фъфлейки. Тъй като ръцете му бяха заети, ни поздрави като вдигна обутия си в кожен ботуш крак към нас. Бих избягал, ако войниците му не стояха точно зад мен. Не помръдвах. Не знаех накъде да гледам — към момичето, което стенеше от удоволствие или към лицето на Ангъс. Но Бенджамин се усмихна топло на графа, сякаш шотландското копеле беше отдавна изгубеният му брат.

— Милорд, какво можем да направим за теб? — попита той.

Ангъс сви устни.

— О, какво мога да направя за теб? — имитира го той. — Първо, ако ти и това копеле — той посочи към мен — решите да ме нападнете, двамата благородници зад вас имат заповед да ви прережат гърлата! — Графът се усмихна фалшиво. — Запознахте ли се? Това са Корин и Алейн, двама убийци от клана Чатън, които пет пари не дават, дори да ви праща самият папа! — Той допи шумно виното и захвърли чашата.

Господарят ми се поклони.

— Ваша светлост — меко каза той, — благодаря ви за вниманието и за…

Ангъс, чието лице беше почервеняло и лъщеше от пот, се изправи и застана пред нас.

— Имам новини за вас! — хрипливо каза той. — Кажете на любимата ми жена, че знам тайните й! — Той щракна с пръсти и двамата шотландци пристъпиха напред. — Независимо дали това ви харесва или не — продължи Ангъс с дрезгав глас, — съобщих на доктор Агрипа, че Корин и Алейн ще пътуват на юг с вас. Те имат заповеди. Мразя жена си, но сме свързани от връзка, която тези двамата ще защитават.

Той се обърна към шотландците и протегна ръка. Двамата грубияни моментално коленичиха и започнаха да лижат пръстите му като кучета. Ангъс им каза нещо на непознат език. С грейнали от удоволствие очи шотландците кимнаха и повториха някаква тайна клетва. Но Бенджамин не се остави да го объркат. Когато мъжете се изправиха, той се приближи и докосна и двамата лекичко по гърдите.

— Ти трябва да си Корин, а ти Алейн?

Двамата убийци го изгледаха с любопитство и не възразиха дори когато господарят ми енергично се здрависа с тях.

— Лека нощ, господа! — каза той весело и тананикайки си някаква мелодия, ме изведе от стаята.

Щом вратата се затвори, аз избухнах гневно, но Бенджамин само поклати глава.

— Забрави за Ангъс! — каза той. — Ела с мен. Тази вечер видях в залата нещо, което не споделих с теб. Да почакаме в сенките.

Той отказа да отговори на настоятелните ми въпроси. Излязохме и застанахме на двора, възползвайки се от бараките и другите скупчени постройки до крепостната стена, които хвърляха достатъчно плътна сянка, за да скрият цяла армия. Чакахме с часове, докато гостите си тръгваха. Бенджамин усърдно ги наблюдаваше. Най-после една самотна фигура се заклатушка навън, пеейки с дрезгав глас. Господарят ми се обърна и ме смушка.

— Ето я плячката, Роджър. Да го последваме.

Не знаех за какво говори, но послушно тръгнах с него след тътрещата се фигура, която излезе, олюлявайки се, през една от страничните порти и тръгна по стръмните, тесни улици на Нотингам. Пресякохме пазарния площад, минахме покрай ешафода, където все още лежаха, завити в мръсно зебло, окървавените трупове на мъжете, екзекутирани през деня. Нашата жертва спря пред една кръчма, през чиито отворени прозорци струеше светлина и долиташе врява. Олюлявайки се, мъжът влезе вътре. Ние с Бенджамин го последвахме след няколко минути.

Шумът вътре беше оглушителен. Гуляйджии с препълнени халби крещяха и пееха. Човекът, когото преследвахме, си избра маса в най-отдалечения ъгъл и щом го видях, едва не се разсмях на глас от радост. Той беше едноок и на лицето му имаше голям родилен белег; явно беше същият човек, тъй тайнствено разговарял с Ървайн в „При платнохода“. Бенджамин се обърна и ми се усмихна.

— Сега разбираш, Роджър. Когато шотландците са дошли на юг, този мъж сигурно е бил с тях и е издирил Ървайн. — Той ме смушка като дете, замислило беля. — Да видим дали ще ни каже толкова, колкото е казал на Ървайн.

Пробихме си път сред навалицата и застанахме пред мъжа, който се беше подпрял на покритата с мазни петна маса.

— Може ли да седнем при теб, сър?

Мъжът вдигна поглед. На трепкащата светлина на свещите деформираното му лице изглеждаше чудовищно грозно.

— Кои сте вие? — завалено попита той.

— Бенджамин Даунби и Роджър Шалот, английски благородници, близки познати и приятели на лорд Д’Обини.

— И какво искате от мен?

— Да поговорим и да се почерпим с повечко кларет.

Здравото око на мъжа проблесна.

— И какво друго?

— О — отвърна Бенджамин, — можем да потъгуваме заедно за отминалата слава и мъртвите приятели.

— Например?

— За славата, загубена при Флодън и за смъртта на Джон Ървайн.

Мъжът застана нащрек.

— Какво искаш да кажеш? — грубо каза той.

Бенджамин се приведе над масата.

— От дванайсет трябва по-малко да е с три — изрецитира той — или на краля принц не ще се роди.

Как пребледня лицето на непознатия!

— Седнете — просъска той.

— Как се казваш? — попита го Бенджамин.

Пияницата се ухили, разкривайки черни остатъци от зъби.

— Можеш да ме наричаш Осуалд, войник от пограничната охрана, сега на служба при лорд Д’Обини.

Бенджамин се обърна и извика да донесат още вино. След като прислужницата ни го поднесе, той вдигна наздравица за новия ни приятел.

— А сега, Осуалд, кажи ни това, което каза на Ървайн.

— И защо?

— Ако го направиш — тихо отвърна Бенджамин, — ще напуснеш Нотингам като богат човек.

— А ако не го направя?

Усмивката на господаря ми стана по-широка.

— Тогава, Осуалд, ще напуснеш Нотингам като мъртвец! — Бенджамин се наведе над масата. — За Бога! — прошепна той. — Ние сме приятели. Желаем ти доброто, но Ървайн е мъртъв. Какво знаеш?

Негодникът внимателно изучаваше Бенджамин. Единственото му око сякаш се опитваше да проникне в душата му. Най-накрая той свали поглед от господаря ми.

— Изглеждаш ми честен човек — промърмори той неясно. После рязко погледна към мен. — Което не бих могъл да кажа за приятеля ти. Както и да е, ти спомена, че ще стана богат?

Бенджамин извади три златни монети от кесията си и ги сложи по средата на масата.

— Разказвай, Осуалд. Ти беше при Флодън, нали?

— Да, бях — отвърна Осуалд и по окото му си пролича, че се отнесе в спомени. — Мястото ми беше близо до краля. Беше ужасно клане — прошепна той. — Истинска кървава баня. Забравете историите за благородни рицари и звън на оръжия — беше просто кървава сеч. Хора падаха навсякъде, гърчеха се на земята с огромни рани по лицата и гърдите — той отпи голяма глътка. — Видях краля в блестящата си броня да стои пред знамената с лъва и сокола. Той падна, те също. — Осуалд се изправи на пейката и поклати глава, сякаш излизаше от транс. — Удариха ме и изпаднах в безсъзнание. На сутринта се свестих с болки в главата и пленник. Съри, английският военачалник, накара мен и други шотландци да претърсим бойното поле за тялото на крал Джеймс.

— Бързо ли го открихте?

— Не, минаха часове преди да го изтеглим изпод купчина окървавени трупове. От гърлото му все още стърчеше стрела. Лицето и дясната му ръка бяха обезобразени.

— Какво стана после? — попита господарят ми. — Какво направиха с тялото?

— Съри накара да го съблекат. Изпратиха окървавената му дреха на юг като трофей, а обезобразените останки предадоха на балсаматорите. Те извадиха стомаха и вътрешностите и натъпкаха тялото с ароматни треви и билки.

— Сигурен ли си, че тялото беше на краля?

Осуалд се усмихна зловещо.

— Да, именно там е загадката. Виждате ли, Джеймс носеше верига около кръста си — такъв обет беше дал за покаяние.

— И?

— На трупа нямаше верига.

— Тялото беше ли на краля?

— Възможно е…

— Но ти казваш, че на него не е имало верига!

— А! — Осуалд изтри устни с опакото на дланта си. — Говори се, че точно преди битката Джеймс се любил с лейди Херън. Дамата се оплакала, че веригата жули кожата й, затова Джеймс я свалил.

Осуалд протегна ръка към парите, но Бенджамин я спря.

— Сигурно има още нещо, нали? Не ме заблуждавай. Какво стана с тялото?

— Беше изпратено на юг.

— А после?

— После нищо.

Бенджамин взе златото.

— Е, мастър Осуалд, от нищо нищо не се печели.

Бенджамин се накани да стане.

— Е, Осуалд, ти не стана по-богат, но ние научихме нещо. Каква полза имаш от това?

Мъжът огледа с подозрение препълнената кръчма.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с надебелял език.

— „От дванайсет по-малко трябва да са с три“ — изрецитирах аз, — „иначе на краля син не ще се роди.“

— Не тук! — прошепна той. — Елате!

Шотландецът стана и олюлявайки се излезе навън. Последвахме го до малка воняща уличка близо до кръчмата.

— Е, Осуалд, какво означават тези стихове?

— В Келсо… — заекна той, после внезапно замръзна, изпъчи гърди, отметна глава и аз гледах изненадан как кръв шурна от устата му като вода от препълнена канавка; очите му се завъртяха в орбитите, езикът му се показа, сякаш искаше да каже нещо, после падна, давейки се в собствената си кръв върху покритите с мръсотия камъни. Бенджамин и аз се обърнахме с извадени ками и се втренчихме в сенките, но ни посрещна само тишина. Камата можеше да е дошла от всякъде: от някой тъмен прозорец, сенчест вход или покрива на някоя от ниските сгради от двете срани на улицата.

— Не се плаши, Роджър — прошепна Бенджамин. — Те убиха човека, за когото бяха дошли.

Наведе се и извади камата, дълбоко забита между раменете на Осуалд. От раната бликна кръв. Обърнах Осуалд. Не беше мъртъв; на устните му имаше кървава пяна и миглите му трепкаха.

— Свещеник — прошепна той.

Бенджамин се приведе над него.

— Свещеник! — повтори Осуалд.

Очите му се отвориха и се взряха в тъмното нощно небе.

— Спасението на душата ти — прошепна Бенджамин — зависи от истината. Кажи ни какво знаеш.

— При Флодън — промърмори мъжът, — в Келсо… Селкърк знаеше истината.

Осуалд отвори уста отново, сякаш се канеше да каже още нещо, но се закашля, задави се с кръвта си и главата му клюмна една страна. Единственото му око беше изцъклено сякаш в транс. Бенджамин потърси пулс или някакъв признак на живот и поклати глава. Свих се, опитвайки се да овладея тръпките на страха, който беше обхванал цялото ми тяло.

— Хайде, Роджър — прошепна господарят ми. — Той е мъртъв. Да се върнем в кръчмата, все едно нищо не е станало.

Разбира се, приех. Нищо не е в състояние да накара стария Шалот да закопнее повече за чаша вино от гледката на мъртвец и кръв! Върнахме се обратно в кръчмата и си поръчахме нови чаши. Бенджамин се приведе пред масата и започна да изброява на пръсти.

— Първо, да забравим за убийствата — Селкърк, Рутвен, Ървайн, а сега и Осуалд. Те са само мехурчета върху тъмно езеро. Какво друго знаем?

Реших да разкрия какво съм научил.

— Част от значението на стиховете на Селкърк е вече ясно — казах. — Първият ред още е загадка, но соколът е Джеймс. Затова Ървайн е нарисувал птицата на стената на кръчмата — голяма птица, каза прислужницата, с корона. Личният герб на Джеймс IV беше ястреб или сокол с корона.

Бенджамин се усмихна.

— Ами агнето?

— Граф Ангъс — отвърнах. — Ако разместиш буквите на името, Angus става Agnus, на латински — агне.

Бенджамин кимна.

— Разбира се — прошепна той. — Това обяснява строфите „В гнездото на сокола агнето заспа.“

— С други думи — продължих аз, — граф Ангъс е легнал там, където някога е лежал соколът, между чаршафите с кралица Маргарет.

Бенджамин присви очи, сякаш за първи път разбираше колко струвам.

— Продължавай, Роджър.

— Лъвът — прошепнах аз — също е Джеймс. На шотландското кралско знаме има изправен червен лъв.

Господарят ми прехапа устни.

— Съгласен съм — каза той, — но как може този лъв да плаче, макар да е умрял?

— Мисля, че Осуалд щеше да ни каже — отвърнах, — преди нечия кама да се забие в гърба му. Кой го уби според теб?

Бенджамин разклати виното в чашата си.

— Един Бог знае — отговори той. — Може да е всеки. Агрипа, Ангъс, наемните му убийци или някой, получил заповеди от убиеца в Ройстън. — Той се облегна на стената, забравил за шума около нас. — Кажи ми пак стиховете.

Започнах тихичко да рецитирам:

От дванайсет по-малко трябва да е с три

или на краля няма принц да се роди.

В гнездото на сокола

агнето заспа,

Лъвът пък си поплака,

макар и да умря.

Сега истината Се Намира

В Ръцете Свети

на мястото, което крие

костите на Дионис.

Бенджамин се изправи на стола.

— Знаем, че Джеймс е или е бил соколът и лъвът; граф Ангъс е агнето. Ами останалото? — Той млъкна и поклати глава. — Чудя се какво искаше да каже Селкърк с фразата „Мога да преброя дните“? — Огледа шумната кръчма. — И защо ни изпратиха за посредници? — господарят ми ме погледна тревожно. — Ти чу Д’Обини — кралица Маргарет е добре дошла в Шотландия. Защо тогава е нужен този фарс — среща с шотландските пратеници! Кралицата сигурно се бои от нещо. Какви са тайните, които споделя с втория си съпруг, граф Ангъс?

— Мъртвото дете — отвърнах аз. — Александър, херцог Рос. Около него има някаква тайна.

Бенджамин почука с пръсти по масата.

— Да — каза той. — Чудя се…

— Какво, господарю?

— Нищо. Беше просто хрумване — той подпря глава на ръцете си и ме погледна. — Но мисля, че знам как са умрели Селкърк и Рутвен. Все пак, трябва да помисля още, да се огледам, да подредя фактите — той се изправи. — Едно е сигурно — не можем да останем със свитата на кралица Маргарет. Вече бяхме предупредени с бялата роза, оставена в стаята ни. Време е да си тръгнем.

— Не можем да избягаме обратно при чичо! — пошегувах се.

Бенджамин се усмихна.

— Не, нямам предвид това, Роджър! Трябва да се разделим. Агрипа има заповеди и препоръчителни писма от кардинала без вписани имена. Ще се върнем за малко в Ройстън, но после аз ще отида в Шотландия, а ти — във Франция. Всъщност, в Париж.

— Франция! Париж! — извиках аз. — Не може да бъде!

Бенджамин стисна ръката ми.

— Роджър, приключихме тук. Какво друго можем да открием? Досега ходехме само там, където ни пращаха други, разкарваха ни нагоре-надолу като деца в лабиринт. Време е да вземем нещата в свои ръце и да направим нещо непредвидено.

— Но защо в Шотландия? — попитах. — И защо аз да ходя в Париж?

— Нашият приятел Осуалд спомена нещо за Келсо. Някои от шотландците се скрили в тамошното абатство след битката при Флодън.

— Ами Париж?

— Селкърк е живял там. Спомни си, говореше за кръчмата „Златният петел“. Знаеш ли френски? — попита ме той.

— Малко — отвърнах. — Колкото научих от буквара. Но защо не отидем заедно?

Лицето на Бенджамин стана сериозно.

— Не можем да губим време, а и ти ще бъдеш в по-голяма безопасност в Париж, отколкото в Шотландия. Граф Ангъс не би посегнал на племенник на кардинала, а французите не се интересуват от тази история. Така че ти ще бъдеш в безопасност, ако спазваш собствения си съвет и стоиш далеч от всички английски пратеници там — той се усмихна. — Не че някой от тях би искал да има нещо общо с теб. Слушай — каза той, — трябва да пристигнеш във Франция в началото на декември. Аз ще дойда в „Златният петел“ на четвъртата неделя от коледните пости — тъмните му очи ме умоляваха. — Ще отидеш ли?

— Да — отвърнах.

И егоистично си помислих, че проститутките в Париж бяха най-опитните в света, а кларетът беше евтин като водата.

Върнахме се в замъка без произшествия и спахме спокойно в стаята си. На другата сутрин Бенджамин стана рано и каза, че искал да погледа как писарите работят в скрипториума. Върна се след час с доволен вид на котка, изяла сметаната. Попитах го каква е причината, но той само се усмихна, поклати глава и каза, че ще ми каже, когато му дойдело времето. Замъкът беше оживен като кошер. Шотландците, чиято мисия беше приключила, товареха сандъци и ковчежета и се приготвяха за път. Възнамеряваха да поискат охрана до Ярмут, откъдето корабите им щяха да ги върнат на пристанището Лийт в Единбург. Доктор Агрипа, който за наша изненада не ни се мотаеше непрестанно в краката, сега дойде да ни наглежда. Не споменахме нито Осуалд, нито убийството му; а и той изглеждаше по-заинтригуван от разговора ни с лорд Д’Обини. Граф Ангъс също не ни беше забравил. Двамата му мълчаливи убийци Корин и Алейн ходеха навсякъде след Агрипа като кучета след нов господар. Магьосникът изглежда нямаше нищо против, особено след като двамата шотландци изглежда изпитваха страхопочитание към него, макар да гледаха Бенджамин и мен като ястреби пиленца — сякаш преглъщаха при мисълта как вкусно ще похапнат.

На следващия ден Агрипа обяви, че заминаваме. Измъкнахме се тихичко от Нотингам и поехме по пътя на юг. Зад нас тичаха Корин и Алейн с големи скокове, като бели вълци. Милите, които изминавахме, очевидно не ги впечатляваха и те следваха конете без мърморене или възражения. Вечер, когато спяхме в хановете, те оставаха във външните постройки и се грижеха сами за себе си като диви животни. Ако Агрипа им наредеше нещо, те се подчиняваха с готовност, но понякога улавях погледите им върху себе си и изтръпвах, когато срещнех ледените им бледосини очи.

Открихме Ройстън, както го бяхме оставили. Разбира се, кралица Маргарет и Кейтсби ни разпитаха, като се интересуваха най-вече как е изглеждал Д’Обини, какво ни е казал и как се е държал с нас, докато ми се зави свят от непрестанните им въпроси за незначителни неща. Странно, те нито веднъж не споменаха за загадъчната смърт на Селкърк и Рутвен; останах със смътното впечатление, че и двамата почувстваха облекчение от онова, което чуха. Кейтсби изглеждаше много развълнуван и двамата с кралицата открито заявиха, че ще заминат за Шотландия възможно най-скоро.

— Първо ще се върнем в Лондон! — величествено заяви Кейтсби. — Ще съберем хората, ще приготвим багажа си и когато Съветът на шотландските лордове ни прати пропуск за безопасно преминаване, ще отпътуваме на север към границата.

Агрипа, обаче, беше необщителен и изглеждаше леко разтревожен.

— Ами Les Blancs Sangliers! — възрази той. — Убийствата на Селкърк и Рутвен, да не говорим за Ървайн, трябва да бъдат разследвани и отмъстени!

— Глупости! — отвърна Кейтсби. Той посочи към двамата убийци, които граф Ангъс беше пратил на юг. — Достатъчно сме защитени. Нека предателите йоркисти заговорничат в тайните си свърталища. Подобни неща сега не ни засягат.

Бях озадачен, както всички останали, от внезапния пристъп на оптимизъм у Кейтсби. Забелязах още, че щом стигнахме Ройстън, Корин и Алейн започнаха да служат на него. Ако на Агрипа просто се подчиняваха, на Кейтсби и кралица Маргарет направо се умилкваха с раболепие, което затъмняваше предишното им заплашително поведение и враждебни намерения спрямо мен и Бенджамин. Агрипа, разбира се, не се примири.

— Има още въпроси, които трябва да бъдат разрешени — яростно избухна той.

Кейтсби се изсмя, а кралица Маргарет го изгледа тържествуващо.

— Съветът иска да се върна! — надуто заяви тя. — Моят син, кралят, иска да види майка си. Сигурна съм — добави кралицата лукаво, — че добрият ми брат няма да издигне никакви препятствия между една кралица и трона й или една майка и сина й. — Тя се извърна към нас, като приплъзна дебелия си задник по полирания стол. — Мастър Бенджамин — извика Маргарет и гласът й отекна в залата, — твоят чичо кардиналът не може да възрази! Все пак — добави тя лукаво, — ще съобщя, че мисията ти в Нотингам постигна голям успех.

— Ваше величество — хладно отвърна Бенджамин, — благодаря за това, но съм съгласен с доктор Агрипа — все още има въпроси, които не са разрешени.

— И кои са те?

— Стиховете и смъртта на Селкърк. Убийството на Рутвен и жестоката разправа с Джон Ървайн, специалния пратеник на кардинала в Шотландия.

— И как — запита тя мило, — могат да бъдат разрешени тези въпроси?

Бенджамин впи поглед в очите й.

— Ще отида в Шотландия сам — тихо заяви той, — а Шалот ще замине за Париж. В Шотландия може би ще намеря някои отговори. Във Франция Шалот може да открие истината, която се крие зад странните предупреждения на Селкърк — той се усмихна. — Нали ваше величество няма да възрази? Ние сме във вашата свита, но изпълняваме преките нареждания на кардинала.

Естествено коронованата кучка се съгласи. Кейтсби само се усмихна мазно. Макар че първоначално възрази, Агрипа се съгласи да напише необходимите ни писма и да ни даде необходимото сребро за пътуването.

Останалите от свитата на кралица Маргарет не ни обърнаха внимание, всички бяха заети с приготовленията за собственото си пътуване към Лондон. Семейство Кари ме гледаха с лошо око, Скозби се подсмихваше и язвително ме попита как съм със здравето, а Мелфорд, когато уловеше погледа ми, посягаше към камата в колана си. Муди се беше променил. Държеше се необщително и изглеждаше много уплашен. Точно преди двамата с Бенджамин да тръгнем, той ме пресрещна с малко пакетче в ръката.

— В Париж ли отиваш? — попита той.

Кимнах.

— Ще ходиш ли в кръчмата „Златният петел“?

— Да — отвърнах. — Защо?

Муди срамежливо протегна пакетчето.

— На Рю де Моан, близо до кръчмата — промърмори той — има един магазин — „При чукалото“… Ще го занесеш ли там? Предай го на… — Той отмести поглед притеснено. — На госпожа Еглантин, която живее там. Някога я познавах — заекна Муди. — Това е подарък.

Погледнах дребния свещеник и се ухилих на Бенджамин.

— Разбира се — казах. — Дори свещениците имат приятели, били те мъже или жени.

(Ето че моят писар отново протестира, сякаш е непорочен като пресен сняг. Непрекъснато се върти на стола. „Предполагам, че Муди ще се окаже убиецът!“, скимти той. Казвам на дребния негодник да си затвори устата. Чакат ни повече ужаси, мистерии и тайни, отколкото би могъл да предположи. Нещо, което, ако доживея до двеста години, и го съобщя пред кръста в двора на църквата „Сейнт Полс“^[1], пак ще разтърси английския трон и ще скандализира европейските дворове. Добре, това накара дребния негодник да млъкне. Сега мога да се върна към историята си.)

С Бенджамин тръгнахме от Ройстън през последната седмица на ноември, когато започна да се мръква рано и слънцето изчезваше няколко часа след пладне. Мъглата се беше вдигнала от земята, сега твърда и черна, скована от мраз. Стигнахме до кръстопътя. Погледнах тъжно господаря си.

— Тук ли ще се разделим, господарю?

Той се огледа, сякаш да се увери, че Агрипа или някой друг шпионин не се крие в храстите, и поклати отрицателно глава.

Сърцето ми заби по-силно.

— Значи не заминавам за Париж?

— Когато му дойде времето, Роджър, но навярно разбираш къде трябва да отидем първо.

— Господарю, не съм в настроение за гатанки. Студено ми е и все повече се плаша. Ще ми се тази история да беше приключила и да се бяхме върнали в Ипсуич!

Бенджамин ме потупа по рамото.

— Слушай, Роджър — обясни той, — в двореца Шийн се намира трупът на Джеймс IV Шотландски. Видяхме как кралица Маргарет скърби за съпруга си; имаме гатанката на Селкърк за лъва, който плакал, макар да е умрял; разказът на Осуалд, че на бойното поле при Флодън са били открити повече от един кралски трупа… — Бенджамин поклати глава. — Знам, че той не каза точно това, но го намекна. Преди всичко да не забравяме, че той спомена Келсо. Роджър, смятам, че всички тези загадки се коренят в смъртта на крал Джеймс при Флодън. Затова трябва да огледаме трупа в Шийн.

— По дяволите! — възкликнах. — Не можем просто да отидем в двореца Шийн и да поискаме да видим трупа на краля!

Бенджамин извади пълномощията от Уолси от кесията си.

— Напротив, Роджър, можем. Тези пълномощия ни дават право да отидем, където пожелаем. Нареждат на всеки служител на Короната в името на верността му към краля да ни окаже помощ и съдействие.

— Добре, господарю — усмихнах се, — щом е така, разбира се, че може да опитаме.

(Ето че моят дребен писар се хили, само защото съм се бил уплашил. Забравя, че мога да се протегна и да го плесна здраво по гърбината. Но като се замисля, няма да го направя. Той е прав. Аз бях ужасен и страхът ми беше предчувствие за мрачните ужаси, които тепърва предстояха.)

Тръгнахме на югозапад към стария римски път, който води от Нюарк към Лондон. Бенджамин имаше още една причина за внезапната промяна на плановете ни.

— Виждаш ли, Роджър — обясни той, — всички очакват да поемеш по пътя към Дувър, а аз да замина за Шотландия. Ако някой подготвя засада или таен убиец те очаква в крайпътен хан, чакането им ще бъде и дълго, и безполезно.

Горкият Бенджамин, беше толкова наивен. Забравяше, че ще трябва да се върне обратно!