Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (6) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сър Роджър Шалот (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Relic Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Убийствата на реликвата

Художник: Христо Хаджитанев, 2009

ИК „Еднорог“, 2009

ISBN: 978-954-365-059-0

История

  1. —Добавяне

Глава четвърта

Какво падение! Също като на Луцифер! Като гръм от ясно небе! Това показва колко своенравна е съдбата — тъкмо човек си помисли, че работите му са се наредили, и се появява някакъв кучи син, който му спуква късмета като дете — свински мехур. Дори не смогнах да си допия виното, преди братята Попълтън и стражите да се нахвърлят върху ми.

Заблъскаха ме и ме заудряха. Едмънд и Робърт успяха да ме улучат в лицето, а останалите негодници разграбиха всичко ценно, което имах — парите, плащът и шапката ми изчезнаха яко дим. Не ми оставиха възможност дори да потърся помощ от сър Хюбърт, преди да ме повлекат към страховития затвор Нюгейт.

Бог да ви е на помощ, дано никога не попадате там! Тъмната като пещера стражева кула е изпълнена с вонята на човешка нищета, а в застлания с камъни двор се извисяват камари с боклук. Светлината от факлите едва разпръсква адския мрак. Здравеняци със зли лица ми смъкнаха всичките дрехи и ми връчиха само едно парче грубо зебло. Избутаха ме бос по някакъв влажен коридор и ме тикнаха в мръсна килия, където братята Попълтън ласкаво се сбогуваха с мен, хилейки се. Видях негодниците да дават на тъмничаря сребърна монета. Тя не беше предназначена за издръжката ми, ами за да ми вгорчи живота до крайна степен и тъмничарят съвестно изпълни задълженията си. Тази тлъста жаба, тази свиня, ми показа съдебната заповед, която братята Попълтън бяха успели да измъкнат от местния съдия.

— Чака те съд в Общината — рече той злорадо. — А после — на каруцата и към бесилката.

— Познавам някои хора от кралския двор — изпелтечих. — Кардинал Томас Уолси.

— Ама разбира се — отвърна ми онзи. — Аз пък съм роднина на кралицата.

— Няма ли поне да предадете едно съобщение на сър Хюбърт Баркли? — замолих му се аз.

Тъмничарят протегна ръка.

— Парите, сър.

— Той ще ти плати.

Тъмничарят си прибра ръката и ме зашлеви през лицето.

Две сутрини по-късно се явих пред съда в Общината. Устата ми беше разкървавена от едната страна, а очите ми бяха полузатворени от ударите. Бях небръснат, в кожата ми се беше просмукала вонята на тъмница и на нейните обитатели. По презрителния поглед на писаря разбрах, че Техни светлости съдиите няма да си губят дълго времето с мен.

Двамата Попълтън бяха довели някакъв невръстен адвокат. Аз бях окован към подсъдимата скамейка. Съдиите влязоха и се настаниха. И тримата се взряха в мен. Сърцето ми падна в петите. О, какво нещастно стечение на обстоятелствата! Оплачете клетия Шалот! Негодникът в средата, натъкмен в алена мантия, обточена с хермелин, беше не друг, а самият Фръмпълтън, който ме беше спипал в спалнята си с жена му. Такъв е животът! Процесът беше жива пародия! Братята Попълтън представиха доказателствата си и ме описаха, мен, несретника Шалот, като мошеник и шарлатанин, който отмъстил на семейството им, като отровил майка им. Разказаха, как са ме проследили до Лондон и как някакъв човек пред катедралата „Сейнт Пол“ ги насочил към кръчмата в Уайтфрайърс. Нататък било лесно. Потърсили ме в къщата на Баркли, откъдето научили, че пия в „Сребърния лъв“.

— Имате ли какво да отвърнете на тези обвинения? — изрева Фръмпълтън, мятайки ми убийствени погледи.

— Невинен съм — промърморих аз.

Съдията изкриви уста в жестока и ехидна усмивка.

— Точно така, невинен като Ирод. Бива ви да разправяте небивалици.

— Е, Шалот, разкажете ни някоя небивалица и може и да не увиснете на бесилото — обади се намръщеният съдия вдясно, който беше сух като чироз.

Видях го как смушка с лакът Фръмпълтън и разбрах, че само ми се подиграват. Братята Попълтън, пръскащи се от самодоволство, се хилеха злорадо. Потриваха ръце и си личеше, че нямат търпение да чуят присъдата.

— Да — извика Фръмпълтън, бърчейки нос, — разкажете ни някоя забавна история, Шалот, и може и да не увиснете на бесилото — той погледна към другите двама съдии, усмихвайки се подигравателно. — Поне не веднага.

(Е, знаете си го Шалот. Положението ми беше достатъчно неприятно, че отгоре на това да позволя и да ми се подиграват!)

— Ще ви разкажа нещо забавно — креснах им в отговор и раздрънках веригите си. — Един ден между Господ и Сатаната възникнал спор.

— Само без богохулства, мастър Шалот — кимна Фръмпълтън.

— Да, сър, само истината. Та Господ и Сатаната така и не могли да разрешат спора си и в крайна сметка се разотишли — единият се прибрал в Рая, а другият — в Ада. Не след дълго Господ изпроводил пратеник при Сатаната, за да му предаде, че не е могъл да намери кой да му даде правен съвет.

— Защо? — попита Фръмпълтън.

— Защото, милорд — усмихнах се аз невъзмутимо, — в Рая няма нито един правник!

Е, това беше! Съдията си сложи черната шапка[1] и аз, Роджър Шалот, бях осъден да бъда откаран до Тайбърн, където се извършваха екзекуциите в името на закона, в най-скоро време, което ще рече на следващата сутрин, и да бъда обесен, докато издъхна.

Приставите ме изблъскаха с бой от съда и ме върнаха в килията на осъдените в Нюгейт, където прекарах нощта в борба с плъховете. Докато си клечах в ъгъла, хленчейки и оплаквайки съдбата си, в моя единствена „утеха“ се превърна глашатаят, който пристигна веднага след полунощ, за да напомни на осъдените престъпници:

— Вий, осъдени на смърт — коленичете! Горещо се молете, защото утре ще умрете!

— Махай се! — изкрясках.

Беше ни достатъчно тежко да сме осъдени на смърт и без някой да ни напомня, че ще умрем, и да ни призовава към молитви. По изгрев-слънце вече бях доста уплашен. През целия ми живот винаги се беше намирал някой, който да ме избави навреме от смъртна опасност, но кой щеше да го стори сега? Бенджамин беше далече. По всяка вероятност Баркли не знаеше къде съм, а и май нямаше никакъв начин да пратя съобщение до двореца.

Когато ме измъкнаха от килията на следващата сутрин, вече треперех. Благодаря на Бога, че монахът, който се качи в каруцата, за да ме съпроводи до Тайбърн, носеше мях с вино и ме остави да пия от него колкото ми душа иска. Когато палачът се присъедини към нас, вече едва стоях на краката си. Той ме изгледа сърдито през червената си маска.

— Ще кротуваш, нали момчето ми? Качваш се по стълбата пъргаво като маймунка и после скачаш с всичка сила. Така вратът ти ще се счупи — казват, че е по-добре, отколкото да се задушиш.

— Искаш ли да ми покажеш как точно става? — попитах.

Палачът се ухили. Помощникът му се покатери на седалката, взе юздите в ръцете си и каруцата се затъркаля към железните врати на главния вход на затвора. Портите се разтвориха. Отвън се беше събрала тълпа, нетърпелива да види смъртта на още едно човешко същество. Умът ми не го побираше — аз, Роджър Шалот, щях да си получа заслуженото, но за престъпление, което не бях извършил! Помислих си дали да не скоча от каруцата, но ме спираха оковите на краката ми. Тогава вратата на стаичката на тъмничаря се отвори и оттам тромаво излезе тлъстата жаба, последвана от още двама души. Пазачът вдигна ръка, за да спре конете.

— Оставете ме да умра! — простенах.

Не исках да изям още някой и друг пестник в лицето за сбогом.

— Спри! — кресна пазачът.

— Освободете този мъж! — извика друг глас.

Присвих очи. Двамата други мъже бяха моят господар и доктор Агрипа.

— Освободете го! — повтори Агрипа, приближавайки каруцата. — Нося документ за помилване от самия крал.

Това дойде в повече на стария Шалот. Проснах се в несвяст. Опомних се върху чисти чаршафи в стая над кръчмата „Цветът на лилията“, точно срещу църквата „Гроб Господен“. От едната страна на леглото седеше Агрипа, а от другата ми се усмихваше господарят ми, чието лице беше по-мургаво от всякога.

— Добре дошли — промълвих. — Простете ми.

Бенджамин само се надвеси над мен и поднесе чаша с вино към устните ми.

— Пий, Роджър — подкани ме. — Пий и си почивай.

Така и направих. Спомням си слънчевите лъчи, които проникваха през прозореца, и после съм заспал. Когато се събудих, навън вече беше тъмно, а аз се чувствах отпочинал и гладен като вълк. До прозореца стоеше Агрипа, а господарят ми спеше на един стол. Изправих се в леглото. Бенджамин също се събуди. Не пожела да слуша никакви обяснения, ами стана и отиде да поръча храна на кръчмаря.

Седнахме на масата да отпразнуваме моето освобождаване. Не си губих времето в приказки, ами ядох, сякаш това беше последната храна в живота ми. Другарите ми само отпиваха от виното и ме наблюдаваха съсредоточено. На Бенджамин пътешествието не му се беше отразило зле. С шеговита усмивка отбеляза, че понеже не съм бил с него, пътуването му до Венеция е минало бързо и безпрепятствено. На връщане кралският кораб акостирал в едно от източните пристанища, откъдето господарят ми, без да се бави, се отправил към имението ни и там научил за случката със семейство Попълтън.

— След това — заключи той — дойдох в Лондон. Кралят и приближените му бяха в двореца Елтъм. Двамата с доктор Агрипа тръгнахме да те търсим из града и, за щастие, бързо те открихме. Златарят Баркли ни разказа, че братята Попълтън и стражите са те търсили при него и как после научил, че са те отвели, но не знаеше къде.

— Но аз знаех — намеси се Агрипа, поставяйки облечената си в черна ръкавица ръка върху моята. — Ти все се забъркваш в бели, Роджър — въздъхна той. — Знаех, че си в затвора — я във Флийт, я в Маршълсий или пък в Нюгейт. Няколко часа да бяхме закъснели и щяхме да прибираме останките ти от Тайбърн.

Той се вгледа в лицето ми.

— Обръснах те, докато спеше.

Ръката ми светкавично се стрелна към брадичката ми.

— А една слугиня от кръчмата те изми — засмя се той до уши. — Не се притеснявай, беше изключително внимателна.

— Не мога да кажа същото за проклетия тъмничар — озъбих се аз.

Агрипа ме потупа утешително по ръката.

— Не се безпокой — промърмори. — Ти си мой приятел, Шалот. Този тъмничар скоро ще познае гнева на краля.

— Ами братята Попълтън? — попитах.

— Върнаха се в Ипсуич като бити псета — отвърна ми Бенджамин. — С подвити опашки.

Той ме посочи с пръст.

— Роджър, нали те предупредих да не си играеш с разни лекове?

— Занимавах се с реликви, а не с лекове — възразих му аз.

— Лъжи и измами — но очите на Бенджамин останаха засмени.

— Сега какво ще стане? — запитах.

— Нали те помилваха, какво повече искаш?

— Но за хората от нашето село — рекох троснато — аз съм престъпник, убил старица. Не съм виновен, господарю.

— Братята Попълтън твърдят обратното.

— Научих, че си бил отседнал в „Мъждивият фенер“ — намеси се Агрипа. — Съдържателят, Боскъм, каза, че братята Попълтън са били там, за да търсят не само теб, но и откраднатата от стаята на майка им чаша. Боскъм изглежда свестен човек. Отказал да им помогне и рече, че чашата все още е у него.

Облегнах се назад и вперих поглед в един паяк, който плетеше мрежата си в далечния ъгъл на стаята. Не бях забравил за Нюгейт и бях решен да се разплатя с братята Попълтън, пък каквото ще да става.

— Разбрах, че си работил за сър Хюбърт — прекъсна унеса ми Бенджамин. — Знаеш ли с какво се е захванал?

— Да, господарю — въздъхнах. — Поверили са му държавата на Карл Велики.

— Вдругиден — отбеляза Агрипа — реликвата трябва да бъде преместена в неголямо укрепено имение сред полята на изток от приората „Свети Йоан Йерусалимски“. Двамата с господаря ти ще я пазите.

Изпъшках и скрих лицето си в ръце.

— О, не, господарю, не отново! Стига с тези конспирации на скъпия ви чичо!

— По-лошо е, отколкото си мислиш — безпощадно продължи Агрипа. — Боя се, че лукавият ум на краля е родил нещо друго. Иска вие двамата с Бенджамин да откраднете реликвата.

— Какво? — скочих на крака и столът ми падна с трясък на пода, заглушавайки шума от кръчмата. — Господарю, вие участвате ли в този заговор?

Бенджамин сви рамене.

— Принуден съм, Роджър. Изслушах основанията на краля. Държавата е била притежание на английската корона през последните седемстотин години.

— В такъв случай — креснах аз — защо кралят не си задържи проклетото нещо? Какъв е смисълът първо да го обещава, а после да си го връща с кражба? Видях пратеника на императора, Теодосий, граф Егремонт. Не е нито невинно агънце, нито някое мишле.

— Не, не е — съгласи се Агрипа. — Ако си мислиш обаче, че Теодосий е най-лошият, почакай да се срещнеш с Корнелий. Той е предводителят на Нокталиите, или Мъжете на нощта — тайните агенти на императора.

— Кралят има план — намеси се Бенджамин — и сър Хюбърт Баркли е част от заговора. Вече има две държави на Карл Велики — истинската и нейно копие, изработено от самия сър Хюбърт. Без да знае, Егремонт е виждал както истинската държава, така и копието, но досега не е успял да види разликата между двете.

— Защо тогава просто не му дадат копието?

— Теодосий се оказа по-умен, отколкото очаквахме. Ти си виждал ковчежето, в което сър Хюбърт държи истинската държава, нали?

Кимнах.

— Снощи Теодосий го е запечатал с императорския печат. Надхитри краля. Ако ковчежето бъде отворено и печатът бъде счупен, Егремонт ще разбере, че държавата е била подменена. Ковчежето не бива да се отваря. Ще го отнесат в имението Малвъл, близо до приората „Свети Йоан“.

Седнах и се разсмях. Представях си как се е вбесил Хенри. Този ненормалник с развинтена фантазия, чийто ум се въртеше като воденично колело, мелейки планове и стратегии! Да беше успял Големия звяр да сложи копието в металното ковчеже, преди Теодосий да го запечати, всичко щеше да бъде наред.

— Смей се ти, Шалот — заяви Агрипа, — но кралят е извън кожата си от бяс. Преметнали са го, преметнали са и Баркли. Златарят държал копието в някакви химикали, за да убие блясъка му и да му придаде по-древен вид.

— Но нали копието вече е готово?

— Готово е — отвърна Бенджамин. — Утре, Роджър, ще посетим краля. Той ще ни даде последните си нареждания.

Изпъшках и потупах корема си.

— Господарю, защо ви беше да се съгласявате?

Бенджамин стисна ръката ми.

— Нямах избор, Роджър. Това беше условието, за да не те обесят!

 

 

— Мой най-скъпи Роджър! Безценни мой служителю!

Големия звяр стоеше прав в личните си покои в двореца Елтъм и ме гледаше сърдито отвисоко. Протегна пухкавите си пръсти към устните ми, за да ги целуна. Сторих го много предпазливо. Тлъстия Хенри обичаше да се кичи с пръстени със скъпоценни камъни и като нищо можеше да раздере нечия уста или да избие нечий зъб с тях. В онази есенна утрин обаче изглеждаше в добро настроение. Носеше колосан жакет от бял брокат, цял в накити и обточен с хермелин. Панталоните му също бяха бели, а над тях беше обул ботуши от мека кожа. Около наедряващата му талия беше опасан покрит със скъпоценности колан, на който висеше кама в брокатена ножница. На раменете му беше наметнат подплатен тъмносин жакет, а върху тъмнорижата му коса се мъдреше обсипана с накити шапчица в същия цвят. Въпреки всичко лицето му беше това, което приковаваше погледа.

„Ставаш все по-дебел — мина ми през ума — и с всеки изминал ден все повече заприличваш на свиня!“ Лицето на Хенри беше четвъртито и леко подпухнало, а потъналите в червендалестите му бузи очи излъчваха безумна злоба. Имаше силна челюст, но устните му бяха женствени и нацупени като на стара мома. Улових пълния му с насмешка поглед. Според мен би му харесало да ми смачка главата в грамадните си тлъсти лапи.

— Аз съм най-верният измежду поданиците на ваше величество — смотолевих.

Хенри се наведе, за да може да ме погледне в очите.

— Верни ми Шалот, какво тогава търсеше в каруцата на път за Тайбърн?

— Беше недоразумение, ваше величество.

— Недоразумение значи!

Хенри се изправи и игриво ме шляпна по бузата. Обърна се към Уолси, който седеше в едно кресло до трона. Кардиналът имаше измъчен вид. Беше облечен в пурпурна коприна от глава до пети. Черната му напомадена коса беше опъната назад към тила. Лицето му беше угрижено, а под черните му проблясващи очи имаше големи торбички. Уолси вдигна облечената си в ръкавица ръка и бързо притисна пръст към устните си — знак да бъда внимателен. Нали разбирате, положението в двора се беше променило. Уолси вече не ме считаше за глупак. Всъщност през последните няколко месеца между нас бяха посети семената на голямо приятелство и след време, когато подобно на Луцифер великият кардинал щеше да изгуби кралското благоразположение, за да не си го възвърне никога, тъкмо аз щях да бъда до него. Самият крал вече беше забравил за мен и вниманието му се беше насочило към Бенджамин. Този път в гласа му нямаше сарказъм. Зададе му куп резки въпроси за Венеция. Когато господарят ми го увери, че венецианците ще му предоставят своите галери, Хенри плесна с ръце и се върна на трона си.

Очите ми потърсиха Агрипа, който се спотайваше в ъгъла, но добрият доктор беше извърнал лице. Погледът ми обиколи обзаведената в италиански стил стая — черно-бели плочи на пода и светла ламперия по стените. Над нея бяха окачени гоблени, а таванските греди бяха обвити с плат в същия цвят. Коленете вече ме боляха и аз отправих молитва към Бог кучият му син да ни позволи да седнем на пейката зад нас. Звярът обаче беше изпаднал в едно от своите велики държавнически настроения, обмисляше стратегии и кроеше интриги. Погледът ми беше привлечен от един паяк, който пробяга по пода. Забелязах леката усмивка на кардинала и си спомних за онази приказка, в която се казва, че паяците винаги го следват.

(Никак не се шегувам — Хамптън Корт гъмжеше от паяци, докато Уолси го стопанисваше.)

— Можете да седнете — промърмори Хенри.

Двамата с Бенджамин въздъхнахме с облекчение, станахме от твърдия под и седнахме като двама ученици пред своя учител. Хенри ме наблюдаваше, присвил очи и потривайки брадичката си.

— Видя ли реликвата, Шалот?

— Да, ваше величество.

— Карл V си я иска обратно — рече кисело кралят.

— Какво желае императорът — отвърнах окуражен — и какво ще получи, са две различни неща, ваше величество.

Поласкан, Звяра заразмахва пръст насреща ми.

— Умник си ти, Роджър. Жалко само — каза той без следа от предишното добро настроение, — че двамата с Баркли не успяхте да сложите копието в ковчежето.

— Ваше величество, ваше величество! — намеси Уолси, за да успокои страстите. — Вината не е на сър Хюбърт. Граф Теодосий е действал ловко, а пък клетият Шалот е трябвало да се оправя с лъжливите обвинения срещу него.

Хенри изръмжа.

— Искам си реликвата — заяви той. — Тя си е моя. Принадлежи на Англия още от времето на Алфред. Нека императорът задържи копието. След време, когато вече няма да ми е нужен, ще му кажа истината. Искам си реликвата. Искам да я завещая на… — кралят се запъна. — На моя…

— На вашия син?

О, Боже, ела ни на помощ! Защо ли ми беше да се меся! Бенджамин насмалко да падне от пейката. Уолси покри лице с ръка. Агрипа потъна още по-надълбоко в сенките. Дори паякът се устреми към ламперията. Бях споменал единственото нещо, за което човек не трябваше да си отваря устата в двора на Хенри. След вече шестнайсет години на трона едрококалестият Хенри все още нямаше син, който да го наследи, и постоянно се измъчваше от мисълта какво ще стане след смъртта му. Този път обаче Хенри не избухна, ами ми се усмихна благо и от очите му се зарониха сълзи.

— Да, Шалот, на моя син — още малко и да захлипа. — Един малък Хенри, който да наследи татко си. Защо, Шалот? Защо Бог не ми праща син? Не му ли служа добре?

Кимнах благоразумно. Не беше моментът да споменавам за пиянството и разврата, в които тънеше.

— Ако задържите реликвата — обадих се прибързано, — може пък Господ да изпълни молбата ви.

Настроението на Звяра се промени на мига. Изтри сълзите от лицето си, изправи се и тръгна към мен. Сграбчи ме за косата, изви главата ми назад и завря лицето си толкова близо до моето, че усетих гнилия дъх на почернелите му зъби.

Хенри винаги беше окъпан в парфюм. Ако устата му не вонеше, то гноясалата язва на крака му неизменно вършеше тази работа.

— Държавата на Карл Велики! — изсъска Хенри. — Държавата на Карл Велики! Ти ще ми я върнеш, нали, Роджър, момчето ми?

Той пое дълбоко дъх.

— Помилвах те, но не сме приключили с въпроса — не спираше съскането му. — След няколко седмици капитан Бънсел ще поеме към западното крайбрежие на Африка с кораба ми „Пепъркорн“ и набира екипаж. Не ми ли върнеш реликвата, отплаваш с „Пепъркорн“, момчето ми!

Хенри се върна на трона си и се разположи в него, изпаднал в мрачно настроение.

— Граф Егремонт чака отвън — кротко се намеси Уолси. — С него е и сър Томас Кемп.

— Нека чака! — озъби се кралят.

Изведнъж зад нас се чу трясък и прогърмя кучешки лай. Космите по тила ми настръхнаха от страх. Хенри го усети и се усмихна.

— Подаръци, Роджър, от Негово величество императора. Две огромни кучета за лов на мечки. Кръстих ги Кастор и Полукс[2].

Кимнах, но стомахът ми вече се свиваше. Уолси също се беше смръзнал. Познаваше болния мозък на краля и знаеше колко той обича да си прави гадни шеги с мен.

— И двете кучета са мъжки — продължи Хенри. — Императорът е допуснал грешка.

Изкиска се в ръка.

— Трябва да подаря някому едното. Е, кажи ми, Роджър, искаш ли да си поиграем с тях?

Отвърнах на погледа му, скован от ужас. Знаех ги аз игричките на Големия звяр. Последния път тичах като луд през уиндзорската гора, преследван от Хенри, придворните му и глутница ловджийски псета. Друг път пък почти се удавих в кал и едва не се простих с гениталиите си.

— Време е да вървя — рече Хенри. — Чакат ме държавни дела.

„Как ли пък не — мина ми през ума — по-скоро те чакат нечии копринени фусти!“ Бяхме пристигнали в Елтъм предишната вечер и ни бяха дали стая. Прескъпият чичо ни осведоми, че кралицата и придворните й дами не са в двореца, тъй като кралят имал намерение да се отдаде на една седмица удоволствия. Виждал съм ги някои от неговите удоволствия! Млади и изтънчени дами — пачаврите на Хенри. Няма какво повече да кажа за неговите държавни дела!

Кралят се изправи и протегна грамадното си туловище, докато кокалите му не изпукаха.

— Казаха ми една гатанка, Шалот. Трябва да намеря отговора, но нямам време! Държавни дела.

— Така ли, Ваше величество? — попитах, треперейки.

Хенри притвори очи. Кучият му син си умираше да се гаври с мен.

— Един човек трябва да пренесе през Темза лисица, пиле и купа със зърно. На лодката си може да вземе само едно от трите при всеки курс. Ако вземе зърното, лисицата ще изяде пилето. Ако вземе лисицата, пилето ще изяде зърното. Как да пренесе и трите през реката?

Хенри си взе парче сладкиш от една купа на масата до него, после се приближи и избърса пръстите си в косата ми.

— Ако не успееш да решиш гатанката, Роджър — заяви, — ще трябва да те накажа. Разгадаеш ли я обаче — той наклони главата ми назад и се втренчи в мен, — ще получиш награда. И едно предупреждение — гласът му се сниши до шепот. — Не се осмелявай да споменаваш нещо за мой син!

Кралят излезе от стаята. Седяхме в пълна тишина. Чувах как проклетите кучета още дращят и ръмжат иззад вратата зад гърба ми.

— Кралят е бесен — рече Уолси и ми отправи съчувствен поглед, вдишвайки шумно през месестия си нос. — Шалот, ако имаш капка ум в главата си, съветвам те да решиш гатанката.

Той плесна с ръце.

— Но стига вече, имаме работа. Доктор Агрипа, повикайте граф Егремонт.

Тъкмо се канех да попитам господаря си дали знае какъв може да е отговорът на гатанката, когато в стаята влезе Егремонт. Дневната светлина по никакъв начин не промени впечатленията ми от него. Беше си все същият мъж с мършаво лице и жестоки очи, когото бях зърнал в къщата на Баркли. Имаше вълчо изражение и вълчи нрав. Стоеше разкрачен и ни оглеждаше с изпитателен поглед. Едно потрепване на устната му ни остави без никакви съмнения относно мнението му за нас двамата с Бенджамин. До него сър Томас Кемп приличаше на пръчка, изправена до някой дъб — беше дребен, приветлив наглед мъж с рижа, оредяваща коса. Носеше тъмнозелен жакет и панталони, а плащът му беше тъмноморав. Широк кожен портупей опасваше кръста му. Той целуна пръстена на кардинала и се представи сухо на мен и на Бенджамин. Разбира се, вече се бяхме срещали, но тогава не ни запознаха. Кемп беше родом от Йоркшир и се гордееше с честността и прямотата си, макар че само глупак би се хванал на това. Студената му като камък душа прозираше в очите му.

С тях бяха влезли и трима други мъже. Отначало ги взех за монаси — бяха с бръснати глави, кафяви мантии до под коляното и кафяви панталони, напъхани в черни ботуши за езда с висок ток. Само дето не бяха никакви монаси! Не и тези трима хубостници! През рамо носеха ремъци с поне по три ножници, във всяка от които беше затъкнат по един нож за мятане, а около кръста — дебели черни колани, от чиито халки висяха кама и меч. Походката им не беше наперена, а направо заплашителна. Ръцете им бяха скрити в широките ръкави на мантиите. Поклониха се много ниско пред Уолси, изгледаха с любопитство Агрипа, а нас удостоиха с кимване. Егремонт умишлено ни остави да ги огледаме добре. Водачът им ме порази. Лицето му беше широко и четвъртито, с хлътнали очи, остър, тънък нос с лека гърбица и месести, пълни устни, които бяха леко разтворени, сякаш притежателят им се готвеше да оспори всяка наша дума или действие.

— Това е Корнелий — каза Егремонт с тих глас.

Говореше добре английски и само едва доловимото заваляне на „р“-то издаваше, че е чужденец.

— Той е член на свитата ми. Специален пратеник на императора.

— Това ли е предводителят на Нокталиите? — обади се Агрипа. — Мъжете на нощта?

— А, да — на лицето на Егремонт се появи крива усмивка. — Има много легенди за тях.

— И всичките са верни — намеси се Корнелий, приковавайки очи в мен, сякаш ме предизвикваше да го опровергая.

Преглътнах тежко с надеждата да не започна да се оригвам, което ми се случва, когато съм поставен под голямо нервно напрежение. Корнелий измъкна ръка от мантията си. Зърнах пръстена с черен диамант, който носеше на малкия си пръст.

— Всичко, което казват за нас — заяви той с благ, почти замечтан глас, — е истина!

(Между другото, забелязвали ли сте, както съм забелязал аз в дългия си и разнообразен живот, че чужденците говорят английски по-добре от самите нас? Аз обвинявам нашите учители и смятам, че трябва да им се отправи сериозна критика!)

— Нямаше нужда да водите охраната си в Англия — остро го скастри Уолси.

— Не съм тук по молба на граф Егремонт — не му остана длъжен Корнелий.

По лицето на Теодосий премина раздразнение. „Боже — помислих си аз, — в лагера на нашите посетители не цари единомислие.“

— Тук съм — продължи Корнелий — по заповед на Негово императорско величество.

Долових немския му акцент. Корнелий ме посочи.

— Както вие имате ваши агенти, кардинале, така и императорът има свои.

В това нямаше и съмнение. Докато старият Карл стоеше заключен в някакъв манастир и се грижеше за часовниците си, неговите Нокталии, Мъжете на нощта, бяха поели грижа за поданиците му. Империята гъмжеше от облечените в кафяво Нокталии, които подслушваха през ключалките и събираха късчета сведения. Онзи набожен глупак Филип II ги получи в наследство и в Испания човек не можеше и да пръдне, без те да научат. След години имах удоволствието да се натъкна на Нокталии в затвора в подземията на Ел Ескориал. Имаха си свой начин да накарат някого да проговори. Неудобните нажежени клещи на Инквизицията не им бяха по вкуса. Как ви се струва идеята да прекарате нощта в стая, в която е тъмно като в рог, като знаете, че някъде в мрака две отровни змии само чакат, за да ви клъвнат?

— Стига, стига — приближи се Кемп към Уолси. — Кардинале…

В гласа на Кемп се промъкна нотка на високомерие и в този миг си дадох сметка, че Негово сатанинско високопреосвещенство беше започнал да губи позициите си.

— Кардинале — заяви Кемп, — събитията се развиха бързо. Граф Егремонт би желал да обсъдите преместването на държавата и отново да огледа имението Малвъл.

— Така да е — промърмори Уолси, а пръстите му зашариха по сребърния кръст на гърдите му. — Граф Егремонт, моят племенник мастър Бенджамин Даунби и неговият слуга Роджър Шалот ще ви придружат. Чрез тях аз и кралят ви гарантираме, че държавата безпрепятствено ще премине във вашите ръце.

— В такъв случай — отвърна ледено Егремонт — вие двамата ще отговаряте с живота си — той посочи към мен и Бенджамин — за безопасността на безценната реликва на моя господар.

— Да — отвърна му Бенджамин, — както и вие, граф Егремонт.

Бележки

[1] Шапка, която съдиите в Англия си слагали при произнасяне на смъртна присъда. — Бел.ред.

[2] Братя близнаци от римската и старогръцката митология, синове на главния бог Юпитер (Зевс). В старогръцката митология са известни като Кастор и Полидевк. — Бел.прев.