Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (5) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава трета

Опомних се в непозната уличка. Отначало не знаех нито кой съм, нито къде съм. Лежах с вързани ръце и крака. Криво-ляво успях да коленича. Главата ми пулсираше и ребрата ме боляха от ритниците, които явно бях получил. От една от къщите излезе просяк и се взря със съжаление в мен.

— Пфу! — запуши носа си той.

Огледах се и видях, че съм гол-голеничък и покрит с гъста, лепкава мръсотия от глава до пети. Сигурно ме бяха овъргаляли в някоя помийна яма.

— Помогни ми! — простенах.

— Я се махай! — изсъска просякът.

Запълзях по уличката. Толкова нещастен се чувствах, че започнах да се моля отчаяно. Заклех се тържествено, че никога повече няма да близна и капчица вино, и че няма и да си помисля да вдигна женска фуста.

(Сами виждате докъде бях изпаднал!)

Даже просяците страняха от мен, а един пияница ме срита с ботуша си. Въжетата около китките и глезените ми бяха здраво стегнати и се врязваха в плътта ми. Най-после се довлякох до стъпалата на някаква църква и там отново загубих свяст. Когато дойдох на себе си, ръцете и краката ми бяха освободени, а погледът ми срещна добродушните очи на един францискански монах с обветрено лице, мазни, рошави мустаци и брада, и покрита с качулка глава.

— Помогни ми — примолих му се.

— Вече сторих всичко по силите си — отвърна ми той. — Срязах въжетата.

Вдигна очукана тенекиена чаша към устните ми. Виното беше разредено с вода, но въпреки това ми се стори вкусно като нектар. Монахът посочи към някакво зебло на земята до мен.

— Облечи това — каза.

Изправи ме на крака, помогна ми да провра платното през главата си и го пристегна през кръста ми с парче връв. Накрая ми връчи тояга, а в другата ми ръка пъхна парче хляб.

— Дано Бог се смили над теб, братко! — рече и си замина.

Оттогава храня много добри чувства към братята от ордена на свети Франциск. До ден-днешен пазя зеблото в тайната си стая. Освен това на стената в личния ми параклис, въпреки че капеланът ми е протестант, с дебели букви са изписани думите на свети Франциск:

ВЪРВЕТЕ И ПРОПОВЯДВАЙТЕ ЕВАНГЕЛИЕТО!

ПРОПОВЯДВАЙТЕ!

ПРОПОВЯДВАЙТЕ!

ПРОПОВЯДВАЙТЕ!

ПОНЯКОГА МОЖЕ ДА СИ СЛУЖИТЕ ДОРИ С ДУМИ!

След като францисканецът ме остави, осъзнах, че се намирам на Гръб Стрийт, на север от Крипългейт. Небето вече се обагряше от алените зари на изгрева. Вмъкнах се в града през една от страничните порти и поех по една уличка, близо до Мъгуел Стрийт. С всяка следваща стъпка се съвземах все повече. Гърлото ми беше пресъхнало, от парчето хляб отдавна не беше останала и трошица и стомахът вече ме присвиваше от глад. Помислих си колко хубаво би било да се изтегна върху чифт безукорно чисти чаршафи заедно с младата Луси.

— Дайте едно пени на просяка! — завиках пред една църква. — Едно пени за бедния човек!

В ранната утрин никой от богомолците не ми обърна внимание. Преместих се пред църквата „Света Урсула“ и опитах пак.

— Дайте едно пени на бедния християнин! — захленчих. — На път за Светите земи турците ме заловиха и ме хвърлиха в затвора. Сам Светият отец ме откупи.

След час бях събрал цял шилинг и след като се нагостих с говежди пай и две чаши вино в една кръчма, се запътих по уличките към „Мъждивият фенер“. Боскъм ме посрещна като блудния син.

— Мастър Шалот — прегърна ме той и ме въведе в кръчмата. — Роджър, приятелю — сбърчи нос, — каква е тази смрад?

Погледнах се и видях, че макар добрият монах да беше поизчистил мръсотията, по-голямата част от нея още си стоеше. Съблякох се на мига и хукнах към помпата в двора. Изкъпах се така, както от доста време не бях го правил. Боскъм ми даде чисти дрехи и ми зае един шилинг, половин печено пиле, малко хляб и бутилка ейл. Наблюдаваше ме, докато се хранех, и щом свърших, засия от другата страна на масата.

— Никакви шмекерии повече, Роджър, момчето ми — заяви. — Господарят Харон и преди е правил посещения, за да покани някого в подземните си владения, но досега никой не се беше връщал. Пипне ли те отново да просиш по улиците, ще намерят трупа ти на Флийт Стрийт, а главата ти — да се носи във водите на Темза.

— Мастър Боскъм — облегнах се назад и се потупах по корема, — няма да забравя добрината ти. А пък на Харон, нека Бог ми е свидетел, ще се отплатя подобаващо!

— Шт! — заръкомаха Боскъм, правейки ми знаци да снижа гласа си.

— Все едно — додадох. — „Най-доброто на храбростта е нейното благоразумие“^[1], а отмъщението е ястие, което се поднася студено.

Боскъм кимна.

— Какво си намислил?

После сви рамене.

— Не си кой да е, мастър Шалот, имаш високопоставени приятели. Защо не поискаш помощ от тях?

Поклатих глава.

— Тъкмо това не мога да направя. Разказах ти за братята Попълтън и съм убеден, че те ще ме потърсят. Макар да съм по-нисък от тревата, пак няма да мога да се промъкна до Том Уолси и да потърся закрила от него.

(Не беше вярно, разбира се — можех да потърся закрила като всеки друг, но работата беше там, че лукавият му кучи син можеше и да не ме вземе под крилото си. Години по-късно обаче, когато беше изпаднал в немилост и гаснеше в леглото си в Лестър, а слугите му се бяха разбягали, отнасяйки всичко, което можеха да поместят, старият Том сграбчи ръката ми.

— Трябваше да се обърнеш към мен, Роджър — вайкаше се той с обляно в сълзи лице. — Бил си изложен на опасност през цялото време — трябваше да дойдеш при стария Том Уолси. Щях да ти помогна!

— Ако се бяхте грижили за добруването ми — не му останах длъжен аз, — както аз се грижех за вашето, сега нямаше да ви се наложи да изречете тези думи!

Уолси пусна ръката ми и се извърна към стената.

— Ако бях служил на моя Бог — промърмори той, — както служих на моя крал, той нямаше да ме остави да умра така.

И после умря.)

Все едно, в онзи отдавнашен есенен ден Уолси беше последната ми възможност за спасение. Боскъм ме зяпаше и чоплеше зъбите си.

— Дължиш ми пари — рече дрезгаво. — Имаш и някои вещи у мен.

Говореше за нещата, които му бях оставил в залог.

— Но ти имаш нужда от пари — продължи Боскъм. — Най-добре иди при катедралата „Сейнт Пол“ и се глави на служба някъде.

Боскъм имаше право или поне така си помислих тогава. Не можех да прося, реликвите ми бяха изгубени, а в Ипсуич не смеех да се върна. Затова послушах съвета му и реших да си опитам късмета редом с другите безпризорни, които се шляеха около катедралата „Сейнт Пол“, близо до вратата с обявите, в очакване някой да ги наеме. Кой ли би поискал да ме наеме обаче? Нямах пълномощни писма, нито препоръки от предишен работодател. Пък и какво ли умеех да върша? Какво можех да сторя — да разтръбя, че съм изпълнявал специални задачи за Негово високопреосвещенство кардинал Уолси? Обикалях ли, обикалях около проклетата църква, докато не капнах, и тогава съдбата се намеси.

Тъкмо се облягах на надгробната плоча на херцог Хъмфри^[2], когато погледът ми попадна на чифт обувки с връзки, подаващи се изпод синя сатенена рокля с кремава сатенена фуста. Вдигнах поглед и се усмихнах. Над мен стоеше пищна хубавица, чийто страстен поглед и влажни устни веднага ми подсказаха, че е родена развратница. Усмихваше ми се сладко, но престорено, и ме измерваше лакомо с поглед като лисица — пиленце.

— Трябва ми носач, който да разнася товарите по стълбището — усмихна ми се тя превзето и докосна гърба си. — Мъчи ме ревматизъм.

И така, бях нает. Тя се казваше Биатрис Фръмпълтън и беше съпруга на някакъв богат гражданин, собственик на хубава, измазана с хоросан къща от тъмна дървесина върху приземие от червени тухли, която се намираше на Чансъри Лейн, близо до „Грейс Ин“. Домакинството беше многолюдно — имаха кухненски работници, камериерки, прислужници и слуги, чието единствено задължение на този свят беше да се грижат за доброто настроение на мистрес Биатрис Фръмпълтън и да угаждат на всяка нейна прищявка. Къщата сияеше от красота със своите ламперии, коридори, просторни стълбища, тежки дъбови мебели, покрити с дантела от Брюж, драперии по стените и шкафове, препълнени с най-фини оловни и сребърни съдове.

Знаете ги онези големи господарски къщи със собствени правила — сред слугите цари строга йерархия, а на непознатите нямат никаква вяра. Научих, че съпругът на Биатрис бил важна клечка в съда, но нищо повече, макар че някои от мъжете прислужници ме изгледаха със съчувствие. И скоро открих защо! Мистрес Фръмпълтън беше слагала рога на съпруга си безброй пъти. Той излизаше с пукването на зората и се прибираше чак по мръкнало. През деня мистрес Фръмпълтън беше посещавана от „роднини“, които неизменно приемаше в покоите си, а когато си тръгнеха, лицето й винаги беше по-розово от преди. Честно казано, на тази жена едва ли щеше да й стигне и разгонен жребец! Както сами се досещате, дойде и моят ред! Падна се в един следобед, около седмица след като бях дошъл. Пред „Сейнт Бартоломю“ имаше панаир и на слугите беше позволено да отидат. Останах само аз. Тази нова Месалина, тази Клеопатра от бреговете на Темза не остана доволна от работата ми по разнасянето на провизии и какво ли не из цялата къща и ме покани в покоите си.

Завесите бяха спуснати, капаците на прозорците — затворени, и стаята тънеше в полумрак. От едната страна на леглото с балдахин гореше фенер, а върху него лежеше самата мистрес Фръмпълтън — гола, както майка я е родила. Сигурно сте чували израза „ако ще е гарга, да е рошава“, така че трябваше да изпълня дълга си. Не след дълго вече лудувахме в леглото, а тя пищеше от удоволствие, размахвайки ръце и крака. Тогава вратата внезапно се отвори и в стаята влезе един от младите й „роднини“. Биатрис изскочи бързо от леглото като подплашена сърна от шубраците. Изблъска младежа от стаята, врътна ключа и се обърна към мен.

— Обличай се — просъска ми.

Така и сторих, облече се и тя.

Младият „роднина“ Оливър, или както там му беше името, чукаше и блъскаше по вратата отвън. Биатрис отвори. Досущ като в някоя испанска пиеса, която беше гледал, младежът влезе драматично с извадени меч и кама. Грабнах една грейка от леглото и се приготвих да защитавам достойнството си. Момъкът, чието пъпчиво лице излъчваше решителност, пристъпи към мен, но се оказа по-голям страхливец и от Шалот. Вдигнах грейката и той отстъпи. Биатрис се забавляваше неимоверно — ридаеше, пищеше и кършеше ръце, сякаш беше добродетелната Лукреция, която всеки миг щеше да бъде изнасилена от цял легион вероломни Тарквиниевци^[3]. Започвах да се отегчавам и нетърпеливо мятах погледи към един от прозорците, когато вратата се отвори отново и, о, Боже! Иисусе! В стаята влезе не друг, ами съпругът на Биатрис, който за пръв път се прибираше толкова рано.

Като погледна назад, ми се струва, че нашата Месалина сама беше нагласила всичко! Искала е да покаже на съпруга си какъв рогоносец е и аз бях изиграл ролята на жертвеното агне, а младият „роднина“ се спаси благодарение на хитроумната история, която тя съчини.

Колко коварни са жените! Какви са двуличници! Колко покварени и непостоянни са! Под човешкия си облик крият сърца на тигрици! А как само ги обичам!

— Какво е това? — извиси глас белобрадият старец. — Какво става тук, жено?

Момъкът пъргаво прибра меча и камата в ножниците им. Аз свалих грейката. Биатрис ми смигна, после се хвърли на колене пред съпруга си и прегърна нозете му.

— Съпруже мой! — простена.

Сега внимавайте, млади приятели, защото дори аз, колкото и да ме бива в лъжите, нямаше да мога да устроя подобно представление.

— Съпруже мой! — ридаеше тя и въртеше очи към небето. — Ти, светлина на живота ми!

— Да, да — ядно й отвърна белобрадият старец. — Кои са тези младежи?

Въздъхнах с облекчение — глупавият старик поне не ме беше разпознал като един от своите слуги.

Пламенната Биатрис също си даде сметка за това.

— Съпруже мой — извиси тя глас отново, сочейки ме с ръка, — този млад мъж потърси убежище в покоите ми, бягайки от другия — тя посочи своя „роднина“, — който го преследваше ожесточено, решен да пролее кръвта му — тя си пое дъх. — Тъкмо се молех, когато този младеж — тя отново посочи към мен — се втурна при мен и поиска да го спася от кървавото отмъщение на другия момък.

Не вярвах на ушите си! Още не се е родил човекът, който можеше да се мери с нея по бързина и острота на ума! С младия „роднина“ само се спогледахме с отворени уста.

— Така ли е? — попита ни белобрадият старец.

И двамата кимнахме.

— Да ви няма тогава! — нареди ни той, сочейки драматично към вратата. — И се разделете, че иначе ще извикам стражата. Уреждайте си сметките другаде.

Побягнахме като зайци, освободени от капан. В късния следобед вече се бях върнал при катедралата „Сейнт Пол“ и отново се подпирах на надгробната плоча на херцог Хъмфри в очакване някой да ме наеме.

Този ден не ми провървя, а и щедростта на Боскъм вече се изчерпваше, но късно на следващата сутрин късметът ми се обърна. (Въпреки че като се замисля сега, този път не беше само въпрос на късмет.) Тъкмо се облягах на някаква надгробна плоча и мятах похотливи погледи към едно слугинче, когато някой ме потупа по рамото. Вдигнах очи. Над мен се бе надвесил висок мъж с благородно изражение, яка челюст и орлов нос. Сивите му очи бяха добродушни, а загриженото му чело на оплешивяващата глава беше набраздено от бръчки. Беше скромно облечен, но обточената му с кожа мантия беше от хубав плат, а златните пръстени по ръцете му не бяха евтини дрънкулки, купени от таблата на някой амбулантен търговец.

— Мастър Шалот!

Мъжът протегна ръка, а аз скочих на крака и я разтърсих. Той се представи.

— Сър Хюбърт Баркли, златар. Имам магазин на Голдсмит Роу между Бред Стрийт и Фрайдей Стрийт.

— Поздравления, сър — отвърнах аз.

Той се усмихна, взе бастуна си със златна дръжка, който беше оставил до една колона, и се опря на него.

— Познавам те. Ти си слуга и доверен човек на Бенджамин Даунби, племенник на великия кардинал. Аз съм банкерът му.

Усмихнах се широко.

— Ама разбира се, сър Хюбърт!

Всъщност едва се сещах кой е мъжът, колкото и да напъвах ума си. Моите пари стояха у златарите в Ипсуич и не се задържаха задълго там, но Бенджамин беше предпазлив по природа. Спомних си също, че Баркли е и кралски златар, следователно — влиятелен човек.

— Научих, че си тук. Какво се е случило? — попита той, леко наклонил глава на една страна.

(Знаете ли, понрави ми се този мъж — в характера му личеше благородство. В тайния си параклис — таен, понеже продължавам да изповядвам католическата вяра, имам своя лична книга на мъртвите, в която съм си записал и неговото име. Направих го, защото накрая го предадох, или поне така си мисля, и станах причина за ужасяващата му смърт… Всичко това обаче тепърва предстои да се случи. В крайна сметка, ако да осъзнаеш какво е трябвало да сториш в миналото беше мъдрост, всички щяхме да сме магистри по философия.)

— Да не би да си в беда? — настоя да узнае той.

— Ами… — запристъпях аз от крак на крак, оглеждайки другите мъже и жени, които чакаха да ги наемат. — Посдърпах се с едни хора в Ипсуич, а господарят ми е в Италия.

— И гордостта не ти позволява да помолиш за помощ, така ли?

— Да, сър Хюбърт, точно така.

— Голям негодник си ти, Шалот — Баркли се приближи към мен и сложи сребърна монета в ръката ми. — Негодник до мозъка на костите си — така те описа мастър Даунби. Каза ми, че те бива в битките, а пък си и кралски човек. Тъкмо имах нужда от някой като теб!

Преглътнах тежко. Щеше ми се господарят ми да не ме беше хвалил чак толкова. (Нали си го знаете стария Шалот! Стигне ли се до бой, ще се бия, но така ще направи и мишката, ако я притиснат в ъгъла!)

— Ерген съм — продължи Баркли. — Живея с камериерките, прислужниците, чираците и калфите си.

— Защо ви е дотрябвал пазач?

Баркли извърна поглед. По гръбнака ми преминаха едва доловими тръпки.

— Става дума за тайна задача — той сниши гласа си до шепот, — за кралска мисия, Шалот. Затова те наемам. Можеш да задържиш монетата в името на приятелството ни — той посочи към ръката ми. — Ще имам нужда от теб в продължение на месец и всяка седмица ще получаваш по две сребърни монети.

Час по-късно вече бях изпратил съобщение до Боскъм и се бях настанил в къщата на сър Хюбърт Баркли. Нищо не успокоява страхливата ми душица така, както среброто, и никога не гледам зъбите на харизан кон, пък и тогава си мислех, че появата на Баркли е Божият отговор на моите молитви. (Само да си бях отварял по-добре ушите, когато ме наемаше.) Златарят притежаваше просторна къща с магазин към нея. Приземието беше от червена тухла, а останалите три етажа бяха от черен дъб и бяха измазани със смесица от бял и червен хоросан. Покривът беше покрит с керемиди и увенчан с модерни комини. Сводестите прозорци бяха остъклени. Подът във всички стаи беше покрит с червени плочи, а върху две трети от всяка стена имаше тъмна ламперия. Шумовете се приглушаваха от дебели килими, а пъстроцветни гоблени, дошли от тъкачниците в Ниските земи, радваха окото. По первазите на прозорците имаше кошници с цветя и от пръв поглед си личеше, че мебелите са изработени от най-добрите дърводелци в Лондон.

Баркли беше учен, колекционер на книги и господар на много сговорно домакинство. Слуги и господар бяха поставени на една нога. Всички сядахме на една и съща маса в дългата трапезария на сър Хюбърт, ядяхме една и съща вкусна храна и пиехме едни и същи добри вина. Всеки мъж, жена и дете имаше свое собствено легло и сандък. Мен ме настаниха в пометена до блясък таванска стая и аз се почувствах доволен като прасенце в своята кочинка, потапяйки се в рутината на това домакинство. Ставахме преди изгрев, казвахме си сутрешните молитви, отивахме на утринна литургия в близката църква и после се трудехме точно до залез-слънце. Разбира се, междувременно ни беше позволено да се храним, така че по обед прекъсвахме работата си за лека закуска. Щом паднеше мрак и магазинът затвореше, всички се събирахме около масата за вечеря.

Задълженията ми не бяха тежки. Дадоха ми портупей, меч и кама и ме инструктираха да надзиравам със страховит вид калфите и чираците, докато подреждат щандовете в двете големи стаи откъм улицата, които служеха за магазин. За стария Шалот беше нищо работа да се прави на страшен, да се разхожда наперено и да хвърля свирепи погледи към дрипавите хлапаци. Да ви кажа честно, когато гледах пиесата „Хенри V“ на Уил Шекспир и видях, как се перчат на сцената Ним и Бардолф, се смях със сълзи на очи, разпознавайки се у тези двамата.

Все едно, пипето ми сечеше и затова се зачудих защо му беше на сър Хюбърт да ме наема. Една младичка слугиня със сочна гръд и сладки устни ми прошепна, че съм първият, когото наемат за тази работа, въпреки че сър Хюбърт седмици наред бил търсил надежден човек.

— И защо се спря точно на мен? — попитах я, докато развързвах връзките на корсажа й, изпълнен с копнеж по Луси Уидърспун.

— Не знам — престорено ми се усмихна тя, — но господарят крие нещо в тайната си стая долу в мазето.

— Какво крие? — запитах.

— Не знам — повтори тя, обгръщайки врата ми с нежните си ръце, — но тук го донесе — тя притвори очи — един чужденец с мургаво лице и странна оранжева коса.

— Оранжева ли?

— Така ми се стори. Забравих му името. С него имаше един англичанин, сър Томас Кемп.

Побиха ме студени тръпки. Познавах Кемп. Беше един от Agentes in Rebus^[4] на Големия звяр. И преди се бях сблъсквал с тази очарователна сбирщина — шайка убийци, шпиони и тайни агенти, чийто девиз гласеше: „ВОЛЯТА НА КРАЛЯ Е ЗАКОН.“ Каквото и да им заповядаше Големия звяр, те се подчиняваха безпрекословно.

Доведох докрай любовната си среща с младата дама, но, честно да ви кажа, мислите ми бяха другаде. Щом Кемп се навърташе наоколо, възнамерявах да се сниша. Два дни по-късно, на смрачаване, Кемп и чужденецът — Теодосий, граф Егремонт и пратеник на императора в Лондон, влязоха в магазина. Аз останах в задната част на къщата, защото сър Хюбърт настоя да се види насаме с тях. Чух отвън да подрънкват оръжия и разбрах, че Кемп е довел със себе си и неколцина от своите юнаци. На все по-оскъдната светлина успях да различа чертите на Егремонт. Лицето му беше слабо и мургаво, устните му бяха тънки, а от очите му струеше жестокост. Приличаше на вълк и това впечатление се подсилваше от косата му, боядисана в отвратителен цвят. Сър Хюбърт ги поведе надолу по стълбите към укрепените си стаи в мазето, където държеше най-ценните си притежания. Върнаха се обратно след час, а после Кемп и Егремонт изчезнаха в нощта.

По-късно, след вечеря, сър Хюбърт ме задържа след останалите. Докато те се изнизваха от трапезарията, той говореше за всекидневни неща, а после сграбчи китката ми.

— Роджър, ако нещо се случи с мен…

Погледнах го разтревожено.

— Ако нещо се случи с мен — дрезгаво повтори той, — качи се в стаята ми. На стената виси гоблен, на който е изобразен справедливият съдник пророк Даниил. Свали го и зад него ще намериш вратичка. Бравата е особена. Ще успееш да отвориш вратата само ако натиснеш дръжката два пъти надолу и три пъти нагоре. Дело е на най-изкусния ключар в Лондон. Няма ключ, но запомни — посочи към мен той, — два пъти надолу и три пъти нагоре с лек натиск. Една малка грешка и вратата ще си остане заключена.

— Господарю — прошепнах аз и се приближих към него, — що за безсмислици са това?

— Не, не, чуй ме.

Нямаше как, трябваше да го слушам, въпреки че стомахът ми вече се свиваше.

— В малката ниша — продължи Баркли — ще намериш ценни документи — завещанието ми и някои ръкописи. Най-важното обаче е една малка кадифена кесия, в която има два ключа. Единият е за средната врата в мазето. Когато я отключиш, в стаята ще откриеш само една стоманена кутия с три ключалки. Вторият ключ отключва и трите, но в определена последователност. Първо се отключва средната, после тази отдясно и накрая лявата ключалка.

— Господарю — попитах, — защо ми се доверявате?

— Налага се — усмихна се Баркли. — Може и да си негодник, Роджър, но аз не те изпускам от очи и забелязах, че откакто си тук, не е изчезнала нито една сребърна или златна монета.

— Господарю! — погледнах го с престорен гняв. — Как бих могъл!

— Мошеник си ти, Шалот — отвърна ми той шеговито, — но от почтените; не си куче, което хапе ръката, която го храни.

Пръстите му забарабаниха по златотъканата покривка на масата.

— Всъщност изчакай ме тук — заяви той и излезе от трапезарията.

След няколко минути се върна с кадифената кесия в ръка и ми направи знак да го последвам. Тръгнахме по коридора и когато стигнахме до вратата, която водеше към мазето, той я отвори. Спря, за да запали фенер, и после тръгнахме надолу по стъпалата към влажния, студен коридор. Баркли спря отново, за да запали останалите фенери, които бяха окачени на куки по тухлената стена. Мрачният коридор се обля в колеблива светлина. Забелязах, че има три помещения. Вратата на всяко от тях беше подсилена със стоманени прътове и железни гвоздеи. Баркли отвори средната врата и влезе в стаята. Помещението представляваше съвършен квадрат без прозорци или какъвто и да било друг отвор — само каменен под и тухлени стени.

В средата на стаята имаше дъбова маса, а върху нея стоеше металното ковчеже, което Баркли ми беше описал. Той заключи яката врата зад нас и ми показа как се отваря ковчежето. Вдигна капака и внимателно измъкна кафява кадифена кесия. Разхлаби шнура, с който беше привързана, и с две ръце извади от нея държавата на Карл Велики. Ако знаех какво ме чака заради това проклето нещо, в каква опасност ще бъде поставен крехкият ми живот, щях да побягна с писъци от къщата. В онзи миг обаче само стоях и зяпах златната топка, опасана от сребърни пръстени, в които проблясваха скъпоценни камъни. В горната й част имаше аметист, който беше толкова чист, че улавяше светлината и грееше със собствен блясък. Върху него беше закрепен кръст от чисто злато с рубин в средата.

— Подръж я, Шалот — прошепна Баркли. — Вземи държавата на Карл Велики, която е била в ръцете на най-великия император, когото Европа е познавала!

Подчиних се. Не беше тежка.

— Защо е тук? — попитах аз, докато му я връщах.

— Защото кралят е решил да я даде на император Карл V. Задачата ми е да я почистя, да се уверя, че е в идеално състояние, и в уречения час да я предам на пратеника на Карл — Теодосий, граф Егремонт.

— Да я почистите значи! — възкликнах аз.

— Да се уверя, че е в добро състояние — запъна се Баркли, — че не е повредена и че всичко си е на мястото.

Той избегна погледа ми и аз се зачудих какво ли крие.

— Всъщност това пазя, нали? — попитах.

— Да — Баркли върна реликвата в кадифената кесия, прибра я в ковчежето, потупа ме по рамото и ме поведе извън съкровищницата.

— Малцина знаят, че държавата е била преместена. Скоро обаче мълвата ще се разпространи. А ти си наясно какво се случва, когато вдигнеш запалена факла над езеро, пълно с шарани, нали?

Усмихнах му се в отговор.

— Всички шарани изплуват на повърхността.

— Именно — заяви Баркли. — Но не те ме плашат, Роджър, а хищните риби и останалите създания на мрака, които се спотайват в тинята на дъното.

Той заключи вратата на съкровищницата си и ми се ухили.

— И преди да го кажеш сам, Роджър, ти разпознаваш хищните риби!

— Страхувате се за живота си, така ли? — попитах.

— Любовта към златото е коренът на всяко зло, Роджър.

Баркли ме поведе извън мазето. Въздъхна и потри корема си.

— Държавата е безценна реликва, а също и рядко красив предмет. Има хора, които биха жертвали дясната си ръка само за да видят това, което ти видя.

Той духна фенера и го закачи обратно на куката, близо до вратата на мазето.

— Не забравяй какво ти казах.

Не забравих и слава Богу, че той ме предупреди. Две нощи по-късно пирувах в кръчмата „Сребърния лъв“ в горната част на Голдсмит Роу. Мястото беше просторно, така че можех да си седя в ъгъла и да се наслаждавам на ейла си. Същата вечер се чувствах добре и се чудех кога ли ще се върне Бенджамин. Тъкмо се канех да си вървя, всъщност тъкмо прекрачвах прага на вратата към улицата, когато от мрака изникнаха двама мъже с качулки. Ръката ми мигом се стрелна към камата.

— Не си го и помисляй!

Разпознах нежния като змийско съскане глас. Харон, господарят на лондонския подземен свят, отметна качулката си. На светлината от прозореца на кръчмата лицето му изглеждаше по-отблъскващо и страшно от всякога.

— Виж ти, това бил нашият Роджър! — той ме огледа от глава до пети. — Ама ти си бил като някоя котка, а? Не падаш по гръб!

— Имам работа — отвърнах.

— Да, да, така си е, работиш за сър Хюбърт Баркли, кралският златар.

Протегнах ръка зад гърба си към дръжката на вратата.

— Ама постой още малко — пристъпи към мен Харон и аз усетих вонящия му на риба дъх. — Да си забелязал нещо странно, Роджър?

— Да — как вониш.

— Е стига, де, стига! — рече Харон. — Нали не искаш пак да ми погостуваш, а, Шалот? Попитах те нещо — забелязал ли си нещо необичайно в къщата на златаря?

— Има една засукана фуста — отвърнах. — Гърдите й са напращели като…

Думите ми бяха прекъснати от Харон, който измъкна ножа си и опря върха му под брадичката ми.

— Все същият умник си, а, Шалот? Слушай сега — продължи той. — Ако забележиш в къщата на сър Хюбърт да става нещо странно, ще дойдеш при нас и ще ни кажеш, разбрахме ли се? Например къде е това, което търсим и как да се докопаме до него.

Той кимна към маскирания си придружител.

— Цербер, моето вярно куче и твой приятел, ще си пийва в тази кръчма всяка вечер след вечерня и ще очаква с нетърпение всяка новина, която можеш да му донесеш.

После двамата се стопиха в мрака толкова тихо, колкото се бяха появили. Върнах се в кръчмата, застанах до бъчвите с ейл и изпих огромна чаша вино, за да успокоя стомаха си, който се беше разбунтувал, и краката си, които трепереха като вейки, подухвани от вятъра. Кошмарът от тази нощ обаче далеч не беше свършил. Тъкмо се канех да си напълня чашата отново, когато зад мен се чу вик:

— Ето го! Това е убиецът на клетата ми майка!

Извърнах се. На прага, заобиколени от стражи, стояха братята Попълтън.