Пол Дохърти
Убийствата на реликвата (10) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава осма

Спуснахме се по стъпалата и излязохме на улицата. Кемп промърмори, че трябва да продължи да издирва сър Хюбърт Баркли, и Бенджамин го сграбчи за ръката.

— Къде живееше Хенли? Трябва да ви е известно — добави той, — щом сте следили търговците на реликви.

— Наблизо — дръпна ръката си Кемп. — Точно така, домът му се намира в еврейския квартал — на Скинърс Лейн, срещу болницата „Сейнт Томас ъв Ейкорн“. Защо питате? — погледът на Кемп се стрелна към мен. — Да не би да възнамеряваш да обогатиш сбирката си от реликви? И какви бяха тези въпроси за свещта?

Бенджамин поклати глава.

— Просто ми беше любопитно.

— На краля също ще му бъде любопитно — додаде Кемп и се наметна с кожената си мантия.

Погледът му се насочи някъде зад мен. Озърнах се и видях на входа на уличката да стоят двама добре въоръжени главорези. Хората като Кемп не ходеха никъде без солидна охрана.

— Наистина трябва да тръгвам — заяви настойчиво той. — Много е важно да намерим Баркли. — Кемп ме смушка в гърдите. — А междувременно защо не ми кажете каква е тази работа с лорд Харон?

— Освен това трябва да се посъветваме с негово високопреосвещенство — намеси се Агрипа, излизайки от кръчмата.

Докторът се усмихна извинително и избърса устата си с опакото на ръкавицата си.

— Казват, че добрият ейл трябва да е силен и бистър. И аз си мислех за свещите, мастър Даунби. Но, както казва сър Томас, трябва да открием Баркли. Освен това трябва да говорим с кардинала — смигна ни той. — Кралят и свитата му са се преместили в Шийн. Аз ще отида там. Сър Томас ще търси Баркли. А къде се състоя — добави той, обръщайки се към мен — първата ви среща с Харон?

— В кръчмата „Мъждивият фенер“ — отвърнах.

— Идете там — нареди Агрипа. — Двамата със сър Томас ще се срещнем с вас по-късно.

Агрипа взе коня си от конюшнята и препусна безгрижно. Не след дълго Кемп го последва.

— Защо всъщност се заинтересувахте от тази свещ? — попитах аз, докато следях с поглед отдалечаващите се главорези на Кемп.

— Доведи конете и ще ти кажа.

Бенджамин яздеше близо до мен, сякаш усещаше, че някой ни следи.

— Роджър, опиши ми държавата. Виждал съм я, но все пак ми я опиши.

Така и сторих. Бенджамин мълчеше и разсеяно подръпваше юздата на коня си, без да си дава сметка каква суматоха причинява по тясната уличка зад себе си.

— Заради аметиста е — заяви той.

— Не ви разбрах, господарю.

— Огледай се, Роджър — промърмори той и спря, уж за да намести седлото си. — Онзи с кучешкото лице още ли ни следи?

Огледах се, но от него нямаше и помен.

— Ще се появи — заяви Бенджамин и подкара коня си. — Все едно, имам сериозни подозрения, че откраднатата от имението Малвъл държава не е била истинската.

— Но нали Егремонт я провери! — възкликнах аз. — Пък и Кемп ни каза, че истинската държава има таен белег. Егремонт със сигурност е знаел за него.

— Роджър — засмя се Бенджамин, — онази част, която е от злато и сребро, може лесно да се фалшифицира; не е трудно и да се намерят подобни скъпоценни камъни. Готов съм обаче да се обзаложа, че аметистът на върха на държавата е особен. Тъкмо затова Хенли е поискал да му донесат свещ от пчелен восък. Светлината от лоената свещ не е чиста, а фитилът доста пуши и пращи. Подозирам, че Хенли е бил един от малцината, които могат да разпознаят държавата на Карл Велики. Човекът, откраднал държавата от имението Малвъл, я е занесъл на Хенли, за да може търговецът на реликви да я провери. Ами проверил я е, разбрал е, че не е истинската и е избухнал в смях.

— Заради което набързо са му прерязали гърлото — добавих аз.

— О, да, нашият убиец сигурно се е ядосал — Бенджамин направи пауза. — Трябва задължително да проверим къде са били Кемп, Егремонт и Корнелий миналата вечер.

— Да не забравяме и лорд Харон.

— Да — съгласи се Бенджамин. — Нашият убиец не само е бил бесен, но и е трябвало да затвори устата на Хенли. Търговецът на реликви е бил глупак. Бил е обречен от момента, в който е прекрачил прага на онази таванска стая.

— И смяташ, че в къщата на Хенли ще открием нещо, което ще ни помогне да разбулим тайната? — попитах.

— Възможно е — отвърна Бенджамин.

Стигнахме до еврейския квартал и се отправихме към болницата „Сейнт Томас ъв Ейкорн“. Просякът, който клечеше на стълбите й и чоплеше раните си, ни посочи една тясна бедняшка къща, притисната между два магазина.

— Там живее Хенли — изграчи просякът. — Всички го знаем с какво се занимава. Често излиза да продава лъжливите си реликви на поклонниците.

Оставихме конете си в една кръчма наблизо, платихме монета на конярчето, прекосихме улицата и потропахме на вратата. Беше заключено, но ключалките и резетата никога не са били пречка за Шалот, така че скоро успях да отворя вратата. Къщата беше тъмна, доста зловеща и изпълнена със странна миризма. Капаците на прозорците в приемната бяха затворени, по стените висяха паяжини, а по мебелите се беше натрупала прах. Кухнята и килерът бяха спарени и мръсни. Работилницата на Хенли се намираше в една стая в задната част на къщата. Вонята там беше толкова противна, че се наложи да отворим прозорците. Бенджамин надзърна в гърнето, което висеше на метален прът над побелялата пепел в огнището. Измъкна камата си и разбърка съдържанието му. Повдигна ми се при гледката на сварените котешки глави, птици и други дребни животни. Смрадта беше толкова непоносима, че се дръпнах и повърнах. Бенджамин остана невъзмутим и заразглежда предметите по масите и полиците.

— Какъв хитрец — прошепна той. — Можел е да те научи на едно-друго, Роджър. Реликвите винаги представляват кости, парчета плат, дърво или кожа — той взе малко ковчеже от позлатено сребро. — Хенли трябва да си е докарвал добри пари. Вземал е късче котешка кост, сварявал я е, почиствал я е, слагал я е в ковчеже от позлатено сребро и ето ти костица от пръста на който светец си поискаш.

Господарят ми трябва да беше уловил блесналия ми поглед.

— Не, Роджър, край с реликвите в нашето имение — закани ми се той с пръст. — Реликвите са забранени.

Бенджамин прекоси стаята и се загледа в една полица със счетоводни книги. Свали ги и заразглежда сметките за дължими суми и за спестявания при банкерите.

— Кралят ще се зарадва — промърмори той. — Сигурен съм, че Агрипа ще му каже за смъртта на Хенли и скоро цялото му състояние ще влезе в хазната.

По-интересна обаче беше една книга с кожена подвързия. Беше отпечатана и публикувана в Брюж и представляваше списък на най-важните реликви в западното християнство, съставен от някакъв нидерландски учен. Бенджамин откри статията за държавата на Карл Велики. Имаше груба скица, на която разпознах реликвата. Текстът отдолу беше по-прецизен. В общи линии описваше точно държавата, разказваше, че първоначално е била собственост на великия император, че после е била изпратена на Алфред Велики и че английските крале я пазели скрита на тайно място. Авторът обаче не даваше подробно описание на аметиста. Вместо това в полето Хенли беше надраскал: Per ig. Cruc. Ixthus vid.

— Това пък какво е? — попитах.

Господарят ми, който много го биваше с тайнописите, огледа надписа.

— Смесица от латински и гръцки — отвърна ми той. — Ixthus е гръцката дума за символа на Иисус, нашия Спасител^[1].

— Ами останалото?

— Предвид молбата на Хенли да му бъде донесена восъчна свещ, бих казал, че per ig е съкращение от per ignem, тоест „чрез огън“. Cruc е латинската дума за кръст, a vid ще рече videtur, тоест „вижда се“ — Бенджамин затвори книгата. — Затова Хенли е поискал свещ от пчелен восък. Ако вдигнеш държавата и поставиш аметиста пред горящ пламък, в сърцевината на скъпоценния камък по някакъв начин се появява кръст.

— Може ли това да се направи? — попитах.

— Не и от човешка ръка — отвърна Бенджамин. — Предполагам обаче, че златарят, който е изработил държавата за Карл Велики, е избрал този аметист, понеже го е сметнал за свещен. Този камък — продължи Бенджамин — вероятно е единственият белег, по който може да се разпознае истинската държава.

— Но това е невъзможно, господарю! Ако Хенли е знаел за този белег, тогава той със сигурност е бил известен и на император Карл V, както и на пратениците му, граф Егремонт и Корнелий.

Бенджамин приседна на един стол.

— Преди да приберат реликвата в ковчежето и да го запечатат в къщата на Баркли — настоявах аз, — Егремонт трябва да е поискал да огледа аметиста срещу светлината на свещ и щеше да разбере, ако са се опитвали да го измамят.

Бенджамин се залюля напред-назад, затворил очи.

— Дали са знаели? — чудеше се той.

— Стига, господарю. Щом нищо и никакъв измамник като Хенли е знаел, как може пратениците на Карл V да не са били наясно?

— Единственият човек, който можеше да отговори на този въпрос — отвърна Бенджамин, — е Хенли, но той вече се пресели в царството на безплътните. Освен това подозирам, че не е бил просто измамник, а истински познавач на реликвите. По някакъв начин е научил за тайния белег и го е описал в полето на книгата си — Бенджамин въздъхна. — И в крайна сметка, не Хенли е направил копието, ами Баркли. Дали пък нашият златар не е подменил държавата?

— Не — троснах се аз. — Баркли следваше заповедите на краля — направих пауза. — И тъкмо тук се крие най-голямата загадка, нали? Ако Баркли е поставил копието в ковчежето, трябва да го е сторил по заповед на краля. Ако е така обаче, защо Хенри беснее? А този път не мисля, че се преструва.

— Възможно е — проточи отговора си Бенджамин — Баркли да е действал на своя глава. Може да е възнамерявал да измами и Хенри, и Карл V и сега държавата още да е скрита някъде в работилницата му или пък където е сметнал за добре. А може би нашият златар е избягал и е отнесъл държавата със себе си.

В съзнанието ми изникна почтеното лице на Баркли. Можеше да измами чуждия пратеник по заповед на краля, но да открадне държавата и да побегне?

— Не, господарю — изказах на глас съмненията си. — Баркли може да се е подчинил на заповедите на краля и да е направил копие на държавата, но не ми се вярва да е откраднал истинската държава. Така или иначе, това не решава загадката. Щом истинският аметист е бил особен, защо Егремонт не е забелязал, че му пробутват друг?

Бенджамин отвори книгата и отново разгледа надписа.

— „Вижда се кръстът на Спасителя“ — прочете той на глас и върна книгата на полицата. — Хайде, Роджър, искам да си поговоря с един човек.

Излязохме от къщата на Хенли, прибрахме си конете и си запроправяхме път през тълпите обратно към Чийпсайд. Тъкмо преваляше пладне. От църквата „Сейнт Мери льо Боу“ се чу камбанен звън, който приканваше праведниците към молитва. Повечето хора бързаха към кръчмите и гостилниците и не му обърнаха внимание. Бенджамин ставаше все по-загадъчен. Вървеше напред по широката улица, пренебрегвайки въпросите ми.

— Имай търпение, Роджър — мърмореше той.

Близо до Големия водопровод възкликна и посочи към табелата на някакъв златар.

— Пастлър! — възкликна той. — Джон Пастлър!

Прекосихме улицата. Бенджамин даде едно пени на някакво хлапе, за да ни пази конете, и влезе в магазина на златаря, а аз го последвах. В много отношения Пастлър приличаше на Баркли. Беше почтен и състоятелен търговец, който работеше заедно с чираците и калфите си. Полиците и масите в магазина му бяха отрупани със скъпоценности — чаши, гривни, брошки, кани и купи. Пастлър се изненада да види Бенджамин, но ни се усмихна и се ръкува сърдечно с нас.

— Май не сте дошли като купувач, мастър Даунби? — усмивката му се стопи. — Съжалявам — промърмори той. — Забравих, че Джоана се разболя.

Говореше за годеницата на Бенджамин, която беше загубила разсъдъка си и беше затворена в манастир.

— Годините си летят — отвърна Бенджамин. — Приключих с годежните пръстени, Джон, но се сетих за вашата колекция от скъпоценни камъни.

— Държа ги в сейфа. Имам рубини, изумруди…

— Ами аметисти?

Пастлър се отдалечи и после се върна с малко ковчеже с метален обков и три ключалки. Отвори го внимателно. Дъхът ми секна — вътре, върху сатенена възглавничка, бяха положени пет или шест аметиста. Някои от камъните бяха колкото малко яйце, макар нито един от тях да не можеше да се сравнява с аметиста, който бях видял върху държавата на Карл Велики.

— Няма да купувам — обясни Бенджамин. — Кажете ми обаче, мастър Пастлър, възможно ли е да съществува аметист, в чиято вътрешност на силен пламък може да се види кръст?

— Разбира се — Пастлър вдигна най-големия аметист от своята сбирка. — Погледнете как е шлифован, Бенджамин. Колко страни виждате?

— Поне седем или осем — отвърна Бенджамин.

— Именно — заяви Пастлър. — Този камък е поне на триста години и е бил изсечен по този начин. Един момент!

Пастлър отново се отдалечи. Когато се върна, носеше малка восъчна свещ. Хвана огън, запали свещта и вдигна аметиста срещу пламъка. Надзърнах през рамото на Бенджамин и затаих дъх. Скъпоценният камък имаше много стени, линиите се пресичаха и в сърцевината му видях сияещ кръст. Бенджамин внимателно го разгледа.

— Това при всички аметисти ли се наблюдава?

— Ако камъкът е чист и многостенен, с пресичащи се стени и линии — отвърна златарят, — да, възможно е. Тази особеност на аметистите е добре известна.

Бенджамин му поблагодари, след което излязохме от магазина и застанахме на Чийпсайд.

— Мисля, че разбрах, Роджър — заяви той. — Държавата на Карл Велики е увенчана с аметист. В бележката на Хенли в книгата обаче не се говореше просто за кръст, какъвто току-що видяхме, ами за кръста на нашия Спасител. Подозирам, че малцина знаят как точно изглежда той. Вероятно аметистът от държавата на Карл Велики е единствен по рода си и заради някаква особеност при шлифоването му и играта на светлината в него се вижда не само кръстът, ами и прикованият към него Христос.

— И това го е знаел Хенли, но не и Егремонт?

Бенджамин се ухили.

— Познаваш света на търговията с реликви. Може би Хенли някак се е натъкнал на тайната и затова е написал „Спасител“ на гръцки. Така хората като граф Теодосий биха търсили кръст, но Хенли би търсил образа на Христос — Бенджамин въздъхна. — Това трябва да е отговорът, само така се обяснява защо Хенли е написал „Ixthus“.

— Съгласен съм — отвърнах. — Затова когато Егремонт, както и всеки друг, който е разглеждал кълбото в къщата на Баркли, е видял кръста, е решил, че това е истинската реликва. Хенли обаче е знаел тайната. Когато не е видял нищо друго освен кръст в аметиста, който му показали, разбрал, че държавата е фалшива.

— И аз така мисля — заяви Бенджамин. — Хенли е казал същото на крадеца на реликвата и му се е присмял, задето са го измамили. После, за благодарност, а и за да му затворят устата завинаги, са му прерязали гърлото.

Отбихме се в една кръчма наблизо, за да хапнем и да пийнем. После си взехме конете от конюшнята и бавно се отправихме към имението Малвъл.

Не мислехме, че ще заварим някого, но Кемп и хората му ни чакаха там. Войниците се бяха разположили пред стените, а Кемп се изтягаше в малката стаичка на пазача.

— Опитах се да вляза в стаите ви — обясни ни той, — но онова проклето куче не ме пусна да припаря! Елате с мен. Открихме Баркли.

— Къде? — попита Бенджамин.

— Сред руините на север от Тауър. Беше с прерязано гърло и следи от изтезания по тялото.

Очевидно Кастор беше чул гласа ми и започна жално да вие над нас.

— От колко време е мъртъв? — попита Бенджамин.

— По всяка вероятност от няколко часа — отвърна му Кемп.

Бенджамин излезе и впери поглед в господарската къща, сякаш ако се съсредоточеше, щеше да прозре какво се е случило в нея. Двамата с Кемп го последвахме навън.

— Сега трябва да вървим — каза сър Томас и погледна към мен. — Предполагам, че проклетото куче трябва да се храни.

— Недейте да говорите лошо за по-добрите от вас — троснах му се аз.

Кемп само се ухили.

— Кралят ми предложи две златни монети, за да открия как си опитомил този звяр — беше коментарът му.

— Е, и двамата ще трябва да почакате.

— Сър Томас — сети се нещо Бенджамин. — Сър Томас — повтори той, — преди двамата с Роджър да яхнем конете си и да прекосим пустите поля, за да видим трупа на онзи клетник, искам да ви задам един въпрос. Казахте, че има начин да се разпознае истинската държава на Карл Велики, нали?

— Така е.

— И че тайният белег се крие в аметиста? Да не би на светлината на пламък в скъпоценния камък да се виждат неясните очертания на кръст, а върху него — тялото на Спасителя?

— Вярно е — отвърна Кемп, а на лицето му се изписа огромна изненада. — Как разбрахте?

Бенджамин сви рамене.

— А вие сигурен ли сте — упорстваше Бенджамин, — че държавата, която са дали на граф Егремонт, е била истинската?

Очите на Кемп шавнаха — едно съвсем леко трепване, и той облиза с език горната си устна. Налице бяха всички признаци, разкриващи лъжеца, които бях опознал през годините.

— Това е нелепо — смотолеви той. — Естествено, че са му дали истинската държава!

— В такъв случай — намесих се аз, — няма да ни откажете правото да проверим копието, нали?

— Разбира се, в подходящото време и далеч от любопитни очи.

— Добре! — заяви Бенджамин. — Имам и друга молба, сър Томас — господарят ми посочи къщата. — Искам тук да се постави стража.

Той потупа кесията си.

— Капаците на прозорците са затворени, а ключовете от вратата са у мен. Не искам никой да влиза в къщата без мое позволение. Съгласен ли сте?

Кемп извика на капитана на стражата си и му нареди да остави четирима мъже.

— Могат да се настанят в къщата на пазача — обадих се аз. — Ние с господаря ми и, разбира се, с Кастор ще се преместим в „Мъждивият фенер“.

— Желаете ли нещо друго, мастър Даунби? — попита Кемп.

— Да, бих искал да знам — рече Бенджамин — защо от колчана на един от вашите стрелци, сър Томас, липсваха няколко стрели? В онова безшумно клане не е бил използван дълъг лък. Просто се чудех дали някой от стрелците не ви е пращал съобщения.

Лицето на Кемп побледня. Отвори уста да отговори, но после тропна с крак и вдигна поглед към небето.

— Трябва да побързаме — заяви. — Не знам за какво говорите, мастър Даунби, но трупът на Баркли ни чака. Граф Егремонт и пионката му Корнелий ще ни придружат.

Бенджамин не настоя повече. Качих се в стаята, където Кастор ми се нахвърли и заподскача радостно нагоре-надолу, облизвайки лицето ми. Изведох го на разходка из пущинака и онзи смахнат звяр се втурна да преследва гарги, стряскайки до смърт всеки заек, проявил глупостта да се покаже от дупката си. Най-накрая, съвсем изтощен, дойде при мен и двамата се върнахме в къщата на пазача, където Бенджамин вече беше приготвил дисагите ни. Яхнахме конете и в компанията на навъсения Кемп се запътихме към града, за да наемем стаи в „Мъждивият фенер“.

С лекота си проправихме път през тълпите. Завързах въже за нашийника на Кастор и всички, дори измамниците и просяците, ни отбягваха. Боскъм като че ли се зарадва да ме види. Беше в едно от особените си настроения и отново се беше предрешил. Този път носеше яркозелени дрехи и изглеждаше като някой разбойник от дружината на Робин Худ.

— Хубаво е, че отново те виждам — ухили се той. — Аз също не бях тук, пътувах по свои дела из Югозападна Англия. Та казваш, пак си искаш стаята и стая за твоя приятел, а?

Боскъм охотно се съгласи да ни даде още една стая. Дори се сети да подаде парче месо на Кастор. Кучето го излапа лакомо и заприпка след Боскъм към една криво-ляво скована кучешка колиба в едно ъгълче зад конюшнята. Оставих дисагите в стаята си, слязох и започнах да си проправям път през претъпкания салон на кръчмата. В това време съгледах Цербер, който седеше в ъгъла и ме наблюдаваше, без да мига, а чашата му беше застинала на половината път между масата и устните му.

Излязохме през Крипългейт и препуснахме в галоп по безлюдния път. Странни бяха земите на север от Тауър. Почвата беше неплодородна, а ширналото се голо поле беше свърталище на разбойници и престъпници. Пустият пейзаж се прекъсваше от гъсти горички или някоя и друга долчинка, където земята се спускаше рязко надолу. Тишината на това усамотено и злокобно място се нарушаваше единствено от граченето на гарваните, които гнездяха в дърветата, или от случайния кучешки вой, долетял от някое отдалечено стопанство. Кемп спря на върха на едно хълмче. Далеч зад нас смътно се различаваха очертанията на Тауър. Доловихме острия мирис на реката. Кемп посочи към една самотна горичка далеч на изток, доста встрани от пътя, който минаваше през голото поле.

— Сред дърветата — обясни ни той — има руини. Някои твърдят, че там е имало римско укрепление, а според други е било малък замък, построен от Уилям Нормански.

— Мястото е отдалечено — отвърнах аз. — Как така са открили трупа на Баркли толкова бързо?

— Двама калфи пътували към града — отговори ми той — и спрели там снощи. Отначало не видели нищо необичайно, но призори забелязали, че по стените в далечния край на руините се трупат гарвани. Отишли до мястото и в една яма открили трупа на Баркли. Той носел позлатена гривна, на която било гравирано името му — Кемп се прокашля и плю. — Донесли я в града и отишли право в общината. Имам свой човек там, един писар, който ми съобщи новината.

Напрегнах поглед и съгледах нещо цветно да се мержелее сред дърветата.

— Май граф Егремонт ни очаква.

Кемп пришпори коня си и всички препуснахме в галоп през обраслото с трева поле. Не спряхме, докато не стигнахме до дърветата. Слязохме от конете и последвахме Кемп към една обширна поляна, на която се издигаха руините — рушащи се стени и кули, покрити с лишеи и бръшлян. Егремонт и Корнелий ни чакаха вътре. Пратеникът на императора беше отметнал качулката си и дългата му боядисана коса се спускаше от двете страни на небръснатото лице.

— Чакахме ви поне половин час, сър Томас!

Наперената му поза и затъкнатите в ножниците меч и кама му придаваха страховит вид. Още по-застрашителен изглеждаше Корнелий, който стоеше до него, скрил ръце в широките ръкави на мантията си, под чийто ръб се подаваше дръжката на камата му. Зад него в мълчалив полукръг се бяха наредили Нокталиите. Те представляваха зловеща гледка с бръснатите си глави и монашеско облекло, но най-вече с това, че бяха въоръжени до зъби. Взираха се в нас без следа от дружелюбност в погледа.

— Къде е Баркли? — попита Кемп.

Корнелий щракна с пръсти и двама от хората му пристъпиха напред. В ръцете си държаха носилка — платнище, опънато между два пръта. Отметнаха покривалото. Господи, помилуй! Баркли беше добър човек и не заслужаваше да умре по този начин. Беше без ботуши и панталони, а полузатворените му, кървясали очи гледаха безжизнено нагоре. От устата му беше останала една кървава рана, гърлото му беше прерязано, а кръвта беше напоила скъпия му елек в синьо и златно.

— Добър човек беше, поне към мен!

Коленичих до тялото на Баркли, затворих очи и казах една кратка молитва. От другата страна Бенджамин вече оглеждаше трупа.

— Вижте — той вдигна ръката на Баркли. — Някой е отрязал върховете на пръстите му. Същото е сторил и с лявата ръка.

Петите на клетника бяха обгорени, а от двете страни на голите му крака имаше дълги прорези от нож.

— Изтезавали са го — възкликна Корнелий. — Запалили са огън под краката му, отрязали са върховете на пръстите му. Кой би причинил подобно нещо на сър Хюбърт?

— Има ли друго? — попита Бенджамин. — Как се е озовал тук?

— Има следи от конски копита — отвърна Корнелий и приклекна до нас. — Който и да е сторил това, не ще и съмнение, че си обича работата.

Бенджамин се изправи.

— Сър Томас, къде бяхте снощи? — рязко попита той. — Ами вие, граф Егремонт?

Пратеникът на императора се приближи и опря леко камшика за езда, който държеше в ръката си, в бузата на Бенджамин.

— Да не би да обвинявате мен?

Изправих се и улових дръжката на камата си. Егремонт забеляза движението ми и се разсмя гърлено.

— Кажете му, сър Томас. Кажете му къде бяхме и двамата снощи.

— Гостувахме на негово величество краля и негово високопреосвещенство кардинал Уолси. Пристигнахме в кралския двор късно следобед. Нали си го знаете краля, мастър Даунби — половувахме, погуляхме и се позабавлявахме с разни представления, които се редяха едно след друго. Празненството се проточи до зори. Мастър Баркли е изчезнал вчера. Казал е на работниците си, че излиза, и това е последното, което знаем за него.

— Ами вие къде бяхте? — попитах аз Корнелий.

— Настанени сме в старите сгради в Темпъл, близо до Флийт Стрийт — отговори ми водачът на Нокталиите.

— И?

— И аз като вас двамата с мастър Даунби не мога да кажа къде съм бил час по час — Корнелий посочи трупа. — Това е дело на професионален убиец и според мен той е отвлякъл Баркли.

Корнелий се наведе и обърна трупа.

— Ударил го е по тила и го е докарал тук, за да го разпита — той ме погледна лукаво. — Един Господ обаче знае защо.

После посочи към следите от нож от двете страни на коляното.

— Тези рани са изключително болезнени. Когато човек изпъне краката си и стегне мускулите под коляното, подобни порязвания могат да изтръгнат писъци от гърлото му.

Корнелий погледна Егремонт през рамо и му каза нещо на немски.

— Какво му казахте? — попита Бенджамин, който поназнайваше езика им.

— Говорехме си за Шлахтер^[2], по вашему Касапина. Преди години — разказа ни Корнелий, — още преди да се присъединя към Нокталиите и негово императорско величество да ми засвидетелства своето благоволение, имаше друг член на Нокталиите, майстор на изтезанията, когото наричаха Шлахтер. Служеше на император Максимилиан, но… — Корнелий избърса ръцете си в кафявата си дреха и загледа гарваните, които грачеха в дърветата около руините. — Той се забрави. Допусна грешката да изтезава невинен човек, един търговец, и император Карл го освободи от служба. Казваше се Якоб — Корнелий присви очи. — Точно така, Якоб фон Архетел. Той избяга от Империята и за залавянето му беше издадена заповед. Това беше първата ми задача — усмихна се той едва-едва — и аз се провалих.

— Да не би да твърдите, че това е дело на Шлахтер? — попитах.

— Възможно е — отвърна ми Корнелий. — Налице са всички отличителни белези на начина му на действие. Отрязването на върховете на пръстите, раните от нож по краката — лицето му се помрачи. — Ако Архетел има пръст в тази работа, това никак не е на добре. Той ще иска да навреди на императора, както и да напълни собствената си кесия.

— Ами вашите разбойници? — намеси се Егремонт. — Онзи лорд Харон, когото споменахте?

— Да — пристъпи напред Кемп, кучият му син беше ухилен до уши. — С негово величество краля обсъдихме това, което ни разказа мастър Шалот, и той поиска лорд Харон да бъде заловен, арестуван и разпитан — той ме потупа по бузата. — А ти, скъпи ми Роджър, ще бъдеш примамката.