Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (7)

VII
Светлината на познанието

Мина много време, което се стори цяла вечност на малкия страдалец, докато най-после стъпи на крака и проходи. Но след това оздравяването му вървеше толкова бързо, че след месец бе силен и подвижен, както и преди. През време на боледуването той многократно възстановяваше в паметта си боя с горилата. И първата му мисъл сега бе пак да намери чудноватото малко оръжие, което го превърна от слабо и хилаво същество в победител над могъщия звяр, който всяваше толкова страх в джунглата. Освен това от цялата си душа копнееше да отиде пак в малката къща и да продължи да разглежда чудните неща, които се намираха там.

В една ранна утрин Тарзан тръгна на разузнаване. Скоро намери напълно оглозганите кости на своя противник, а до него, покрит с окапали листа, лежеше ножът му, целият ръждясал от засъхналата кръв на горилата и от дългото лежане сред влажните листа. Тарзан се намръщи, като видя, че бляскавата преди повърхност на ножа се е променила, но все пак беше доволен, защото отново имаше в ръцете си това доста страшно оръжие, от което смяташе да се възползува при първия удобен случай. Хрумна му дори мисълта, че отсега нататък няма да се спасява с бягство от дръзките нападения на стария Тублат.

След няколко минути Тарзан беше вече пред хижата, отвори вратата и влезе. Първата му работа бе да изучи механизма на ключалката и той внимателно я разгледа, докато вратата беше отворена. Искаше му се да знае какво точно държи затворена вратата и по какъв начин се отваря тя. Докато разглеждаше и пробваше ключалката, той забеляза, че вратата може да се затваря и заключва и отвътре. Сега вече никой нямаше да го безпокои по време на заниманията му.

Тарзан отново се залови да разглежда обстановката. Вниманието му отново бе приковано главно от книгите. Те пораждаха у него някакво странно, непреодолимо влечение. Не беше в състояние да се заеме с нищо друго — до такава степен го беше завладяла увлекателната сила и изумителната тайна на книгите. Сред тях имаше един буквар, няколко други детски книги за най-малките, изпъстрени с картинки, и един голям речник. Тарзан разгледа всички книги. Най-много му харесаха картинките, но и ситните буболечки, покриващи страниците без картинки, предизвикваха учудването му и събуждаха мисълта му.

Седнал с подвити крака до масата в колибата, построена от неговия роден баща, навел стройното си тяло над книгата, този малък първобитен човек, с гъсти черни коси и блестящи умни очи представляваше трогателна и прекрасна жива алегория на първичния стремеж към познание в черната нощ на умственото небитие. Лицето му поразяваше с израза на напрегнатата мисъл. По път, който не се поддава на анализ, той налучкваше ключа към загадката на тайнствените малки буболечки, която толкова го смущаваше.

Пред него стоеше буквар, а в буквара имаше рисунка, която изобразяваше малка маймуна. Тази маймуна приличаше на него, но тялото й бе покрито с някаква интересна цветна кожа. Тарзан смяташе за кожа костюма на човека от картинката. Над нея личаха четири ситни буболечки: ДЕТЕ. Той забеляза, че на същата страница тези четири буболечки се повтаряха многократно все в същия ред. След това долови, че отделните буболечки не са много и се повтарят често — понякога сами, но повечето случаи придружени от други. Той бавно прелистваше страниците, вглеждайки се в картинките и буболечките, търсейки познатото съчетание: дете. Ето че пак го намери и под друга картинка: там пак имаше малка маймуна, а до нея непознато животно, застанало на четири крака, прилично на чакал. Под тази рисунка буболечките се редяха по следния начин: ДЕТЕ и КУЧЕ.

И така, тези четири буболечки винаги придружаваха маймуната!

По този начин учението на Тарзан напредваше. Наистина то вървеше много, много бавно, защото той, без да знае това, се бе заел с трудна задача, която на вас или на мен би се сторила невъзможна: той искаше да се научи да чете, без да има каквато и да било представа за букви или писменост и без да е чувал някога за тях.

Дълго време Тарзан не можеше да разреши загадката. Минаха много месеци, години даже, докато той я разреши. Но след дълго време той все пак постигна тайната на малките буболечки. И когато навърши петнадесетата си година, знаеше вече всички комбинации на буквите, които придружаваха една или друга картинка в малкия буквар и в други две книжки за първоначално четиво. Разбира се, той имаше само най-смътно понятие за значението и употребата на съюзите, глаголите, местоименията, наречията и предлозите. Веднъж — тогава той бе навършил дванадесета си година — в едно от чекмеджетата на масата намери няколко молива. Драснал случайно с върха молива по масата, видя възхитен, че той оставя черна следа. Тарзан тъй усърдно се залови с тази нова играчка, че повърхността на масата скоро се покри с линии, зигзаги и криви примки, а върхът на молива се изтри чак до дървото. Тогава Тарзан взе друг молив. Но този път целта му бе определена. Дойде му на ум сам да изобрази някои от буболечките, които пълзяха по границите на книгите му. Отначало това бе мъчна работа, защото държеше молива така, както стискаше дръжката на ножа — нещо, което никак не помагаше за лесното писане и четливостта. Но Тарзан не се отказваше от намерението си. Винаги когато отиваше в хижата, той се залавяше за писане и най-после практиката му показа начина, по който трябваше да държи молива и да пише лесно. Едва тогава можа да възпроизведе някои от буболечките.

По такъв начин той започна да пише. Като прерисуваше буболечките, той научи и броя им. И макар че не можеше да брои в смисъла, в който ние разбираме това, все пак имаше представа за количество и си помагаше с пръстите на едната си ръка.

Ровейки се в различните книги, Тарзан се увери, че всички видове буболечки са му вече познати. Тогава той ги нареди без мъка, както трябва. Това бе по-лесно за него, защото често пъти прелистваше забавния илюстрован буквар. Образованието му напредваше. Но най-важните си познания той придоби от неизчерпаемите съкровища на големия илюстрован речник. Дори след като вече разбираше смисъла на буквите, той продължаваше да се учи по картинките, а не чрез четене.

След като откри реда на буквите в азбуката, той с наслада търсеше и налучкваше познатите комбинации. Думите и значението им го увличаха все повече в необятната област на знанието.

Към седемнадесетата си година Тарзан се научи да чете детския буквар и напълно разбра чудното значение на дребните буболечки. Той не презираше вече голото си тяло, не се отчайваше от човешкото си лице, а знаеше, че принадлежи към съвършено друга порода, не като своите диви и космати другари.

Той е ч-о-в-е-к, а те са м-а-й-м-у-н-и, малките маймунки, които скачат по върховете на дърветата, се наричат пък м-а-й-м-у-н-к-и. Тарзан научи, че старата Сабор е л-ъ-в-и-ц-а, Хиста е з-м-и-я, а Тантор — с-л-о-н.

Така се научи да чете.

Оттогава развитието му вървеше с бързи крачки. С помощта на големия речник и упоритата работа на здравия разум момчето, наследило способността да мисли, често се досещаше за много неща, които в действителност не разбираше. Догадките му обаче винаги бяха близко до истината.

В заниманията му се случваха дълги периоди на прекъсване, защото много пъти племето заминаваше някъде далече от къщата. Но където и да бе, бързият му ум продължаваше да работи над тайнствените и увлекателни въпроси. Късовете кора, плоските листа и равната земя Тарзан използваше вместо тетрадка, по тях той драскаше с острието на ножа си своите уроци.

Но същевременно, докато следваше склонността си към умствен труд, той не пренебрегваше и суровите житейски уроци. Тарзан се упражняваше с ласото и играеше с ловджийския нож, който се научи да точи на плоските камъни. Откакто встъпи в племето, то укрепна и се увеличи. Под предводителството на Керчак маймуните сполучиха да пропъдят другите племена от близката джунгла, така че сега имаха храна в изобилие и не се страхуваха от съседски нападения. Затова младите самци растяха, вземаха жени от своето племе, а пленничките водеха при Керчак, предпочитайки да му се подчиняват и да живеят другарски с него, вместо да се грижат сами за благополучието си. Рядко някой самец, по-свиреп от своите другари, се опитваше да оспори Керчаковата власт, но нито един от тях не можа да надвие тази свирепа и жестока маймуна.

Тарзановото положение в племето бе особено. При все че маймуните го считаха за свои, той се отличаваше много от тях и бе самотен в тяхното общество. По-възрастните мъжкари не го обичаха. Те или не му обръщаха внимание, или пък се отнасяха към него с такава непримирима ненавист, че ако не бе изумителната му ловкост и защитата на вилната Кала, която го пазеше с всичката жар на майчината любов, той би бил убит още на младини.

Неговият най-свиреп и постоянен враг бе Тублат. Но когато Тарзан мина тринадесетата си година, преследванията от страна на враговете му изведнъж престанаха — те го оставиха на мира и дори започнаха да хранят почит към него. Най-после можеше да живее спокойно в племето на Керчак, освен когато някой от самците изпадаха в ярост — болест, от която страдат всички мъжкари сред дивите зверове в джунглата. Но тогава никоя маймуна не беше в безопасност.

Причина за това спокойствие в живота на момчето бе пак самият Тублат.

Ето как стана това събитие.

Веднъж цялото Керчаково племе се събра на малкия естествен амфитеатър, разположен сред ниски хълмове, върху широка поляна, без високи треви и пълзящи растения. Площадката бе почти кръгла. От всички страни амфитеатърът бе ограден от мощните гиганти на девствената гора: огромните им стволове бяха така обградени със стегна от храсталаци и виещи се растения, че достъпът в малката равна арена бе възможен само по клоните на дърветата. Тук, вън от каквато и да е опасност, племето на Керчак устройваше своите събрания.

Сред амфитеатъра се издигаше един от онези странни барабани, чрез които човекоподобните маймуни произвеждат оглушителна музика при извършване на обредите си. Понякога от дълбочината на джунглата те долитат до човешкото ухо, но нито един човек не е присъствал още на тези ужасни празненства. Мнозина пътешественици са могли да видят тези чудни барабани на маймуните. Някои от тях дори са чували тътнежа от свирения и буен пир на грамадните човекоподобни маймуни, тези първи владетели на джунглата. Но Тарзан, лорд Грейсток, несъмнено бе първото човешко същество, което е присъствало на опияняващия пир Дум-Дум.

Този първобитен обред е послужил за първоизточник на всички служби, церемонии и тържества, каквито са се уреждали и се уреждат от религиите и до днес. В зората на човешкото съзнание назад във вековете, отвъд началната граница на зараждащото се човечество, под ярките лунни лъчи нашите свирепи прадеди са изпълнявали обреда Дум-Дум под звуците на барабани, направени от пръст някъде из величествените джунгли, които и до днес са се запазили. Всички наши религиозни тайнства и обреди са започнали в онази отдавна забравена нощ, когато нашият пръв космат прадядо, разлюлял под тежестта си клона на едно тропическо дърво, леко е скочил в меката трева на мястото на първото сборище.

В деня, когато Тарзан престана да бъде преследван и гонен, Керчаковото племе, състоящо се от стотина маймуни, се движеше по долните клони на дърветата и безшумно се спусна към арената на амфитеатъра.

Празненството Дум-Дум се уреждаше най-често по повод някое важно събитие в живота на маймуните, например победа над неприятелите, залавяне на пленник, умъртвяване на някой голям хищник и най-после при смърт или обявяване на нов главатар на племето. Всеки подобен случай се придружаваше от тържествения церемониал Дум-Дум.

Този ден се празнуваше убиването на една голяма маймуна от друго племе. И когато Керчаковите съплеменници се наредиха на арената, два силни самеца донесоха трупа на победения. Те сложиха товара си пред барабана и клекнаха край него на стража. Другите участници в тържеството налягаха сред гъстата трева, за да дремнат, докато изгрее луната. Дивата оргия щеше да започне под нейната светлина.

Дълго време на поляната цареше тишина, нарушавана само от нестройните крясъци на пъстрите папагали и чуруликането на хиляди други птици, които на орляци пърхаха между орхидеите и гирляндите от огненочервени цветове, спускащи се от покритите с мъх пънове и стъбла.

Най-после, когато нощта се спусна над джунглата, маймуните се размърдаха, станаха и се разположиха около барабана. Самките, и малките наклякаха по външната страна на амфитеатъра, а мъжете се разположиха на полянката срещу тях. Край барабана седнаха три стари самки и всяка от тях държеше дебела тояга, дълга около два метра.

Още с първите слаби лунни лъчи, които посребриха върховете на околните дървета, старите самки започнаха да удрят тихичко и бавно по екливата повърхност на барабана. Колкото повече луната се издигаше и осветяваше гората, толкова по-силно и често удряха маймуните по барабана, докато най-после дивият ритмичен тътен изпълни цялата околност километри надалеч.

Хищните зверове в джунглата прекратиха лова си и наострили уши и вирнали глави, заслушаха с любопитство далечните и глухи удари, които им подсказваха, че големите маймуни са започнали празника Дум-Дум. От време на време някой звяр надаваше остър писък или силен рев в отговор на дивия тътнеж на празника на човекоподобните маймуни. Но никой от тях не смееше да излезе на разузнаване или да се промъкне за нападение, защото, събрани на празника си, тези маймуни вдъхваха у горските си съседи дълбок страх.

Най-после ударите на барабана се превърнаха в истински гръм — тогава Керчак скочи в средата на кръга, на свободното място между самците и барабанчиците. Като се изправи в целия си ръст, той отметна назад глава, погледна издигащата се луна, удари се в гърдите е големите си космати лапи и нададе страшен хриплив вик.

Отново и отново се разнесе този ужасяващ рев над стихналата в безмълвието на нощта и сякаш мъртва джунгла.

След това Керчак пълзешком, дебнейки, скочи край тялото на мъртвата маймуна, която лежеше пред барабана. Без да снема от трупа малките си, червени, святкащи от злоба очи, той подскачаше в кръг.

След него на арената се появи друг мъжкар, изрева и повтори движенията на вожда. Последваха го всички самци и джунглата вече почти непрекъснато се огласяше от кръвожадните им викове.

Тази пантомима представяше предизвикване на противник.

Всички възрастни мъжкари се присъединиха към странното хоро — започна „нападението“. Като сграбчи грамадната тояга от купчината пръти, нарочно приготвени за целта, Керчак с боен вик се хвърли бясно върху мъртвата маймуна. Барабанният тътнеж се усили, а ударите се сипеха върху поразения врат. Всеки самец, който се приближаваше до обредната жертва, я удряше с тояга, а след това се унасяше в бесния вихър на танца на смъртта.

И Тарзан участваше в дивия, скоклив, танц. Мургавото му, набраздено с ивици пот мускулесто тяло лъщеше на лунната светлина и се открояваше с гъвкавостта и изящността си сред непохватните груби и космати зверове.

Колкото повече тътнежът и бързината на барабанния бой се усилваха, толкова танцуващите се опияняваха от дивия му ритъм и от свирепия си вой. Подскачанията им ставаха все по-бързи, от устата им потекоха слюнки, устните и гърдите им се покриха с пяна.

Дивият танц продължи около половин час. На ето че по знак на Керчак барабанният бой престана. Самките барабанчици станаха, промъкнаха се между редовете и се смесиха с тълпата на зрителите. Тогава мъжките маймуни като един се хвърлиха върху тялото на врага, което под страшните им удари се превърна в мека космата пихтия.

Рядко им се случваше да ядат прясно месо. По тази причина дивата веселба на нощното им празненство винаги завършваше с изяждането на окървавения труп. И сега всички се нахвърлиха с ярост върху месото. Грамадните им зъби се впиваха, разкъсвайки кървавото тяло. По-силните от тях вземаха по-хубави парчета, а слабите се въртяха около биещата се и ревяща тълпа, очаквайки момента, когато с хитрост ще се докопат до някое по-хубаво парченце или ще отмъкнат някой кокал, преди да се свърши всичко.

Тарзан обичаше и чувствуваше нужда от месо повече, отколкото маймуните. Месояден по природа, той никога не се бе наяждал до насита с месо. И сега, ловък и пъргав, той се вмъкна между борещите се и разграбващи месото маймуни. Стремеше се с хитрост да докопа хубаво парче, което не можеше да спечели със сила. На хълбока му висеше ловджийският нож на неговия непознат баща, сложен в калъф, направен от Тарзан. Образеца той намери в една от скъпоценните си книги.

Промъквайки се сред тълпата, той най-после се добра до бързо изчезващата храна и с острия си нож отряза чудесно парче месо: той дори не се надяваше, че ще вземе такава богата плячка — цяла плешка, която се подаваше под краката на могъщия Керчак. Водачът бе така обзет от лакомията си, че не забеляза нанесеното от Тарзан оскърбление на неговата царска особа. Тарзан благополучно се измъкна с плячката си от средата на борещата се маса. Между обикалящите около кръга маймуни бе и старият Тублат. Той бе един от първите на пиршеството и бе взел хубаво парченце месо, което изяде спокойно настрана. Но то му се видя малко, та сега искаше да си вземе още. Изведнъж той забеляза Тарзан: момчето се измъкна от купа драскащи и хапещи се преплетени тела с косматата плешка, която притискаше силно към гърдите си.

Малките, разположени близо едно до друго, налети с кръв очи на Тублат засвяткаха злобно, когато зърна омразния храненик. В него запламтя желание да отнеме апетитния къс от ръцете на момчето.

Но и Тарзан забеляза злия си враг. Предугадил намерението му, той се спусна бързо към женските и децата, като се надяваше да се скрие сред тях. Тублат се спусна бързо подир него. Уверен, че няма да намери къде да се скрие, Тарзан разбра, че му остава само едно — да бяга. Той се спусна, колкото му държат краката, към най-близкото дърво, скочи ловко, залови се за един клон с ръце и с плячката в зъби стремително се закатери нагоре, следван от Тублат.

Момчето се изкачваше все по-нависоко и по-нависоко на разлюляния връх на величествения гигант на горите. Тромавият преследвач не се реши да го достигне, а Тарзан, като седна на върха, започна да подхвърля оскърбления и насмешки по адрес на разярения, запенен Тублат, който се бе спрял на няколко метра по-долу от него.

Тублат побесня. Със страшен рев и ръмжене той се тръшна на земята сред жените и децата и се нахвърли върху тях. С големите си зъби той прегризваше тънките шии на малките и късаше цели парчета месо от гърбовете и коремите на женските, които попадаха под ноктите му.

Луната ярко осветяваше тази кървава оргия на беса. И Тарзан видя всичко това. Видя как децата и самките бягаха, колкото им държат силите, към безопасните места по дърветата. А след това и възрастните самци, които седяха по средата на арената, почувствуваха могъщите зъби на обезумелия си другар. Тогава всички маймуни побързаха да се скрият в тъмнината на околната гора.

Освен Тублат в амфитеатъра остана само едно живо същество, една закъсняла самка, която тичаше бързо към дървото, на чийто връх седеше Тарзан. Наблизо зад нея тичаше страшният Тублат.

Това бе Кала. Но щом момчето видя, че Тублат я настига, той с бързината на падащ камък се заспуска от клон на клон в помощ на майка си.

Тя стигна до дървото. Над нея стоеше синът й, затаил дъха си, очакващ изхода от бягането. Кала подскочи и се хвана за нисък клон. Тя висеше точно над Тублатовата глава и бе вече в безопасност. Но се чу сух, силен трясък, клонът се счупи, Кала падна върху главата на Тублат и го повали.

И двамата скочиха едновременно, но Тарзан още по-бързо се спусна от дървото и големият, разярен самец неочаквано се озова лице срещу лице с детето човек.

Нищо не можеше да допадне повече на злобния звяр от този случай. С тържествуващ рев се нахвърли той върху малкия лорд Грейсток. Но не бе съдено зъбите му да се впият в мекото тяло с цвят на орех. Мускулестата ръка с мълниеносна бързина хвана Тублат за косматото гърло, другата ръка пък заби няколко пъти острия ловджийски нож в широките гърди, ударите се сипеха като мълнии и престанаха едва тогава, когато Тарзан почувствува, че отслабналото тяло падна на земята.

Когато трупът падна, Тарзан, храненикът на маймуните, стъпи върху врата на най-злия си враг, вдигна очи към пълната луна и като отметна буйната си и млада глава назад, нададе дивия и страшен победен рев на своя народ.

Една след друга заслизаха от убежищата си маймуните от племето. Те образуваха стена около Тарзан и победения му враг и когато се събраха всички, той се обърна към тях:

— Аз съм Тарзан! — извика той. — Аз съм великият борец. Всички са длъжни да почитат Тарзан и Кала, майка му. Измежду вас няма нито един, който може да се мери с него по сила. Враговете му нека се пазят!

Забил втренчен поглед в злобните червени очи на Керчак, младият лорд Грейсток удари могъщите си гърди и още един път нададе острия предизвикателен рев.