Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (3)

III
Живот и смърт

Почти през цялата нощ те не затвориха очи и с неописуема радост посрещнаха зазоряването.

След скромната закуска, състояща се от солено свинско месо, кафе и сухар, Клейтън започна да строи постоянното жилище, защото разбра добре, че те мотат да разчитат на безопасност и спокойствие, ако се обградят от джунглата с четири здрави стени.

Работата бе трудна. За построяването на една малка стаичка трябваше цял месец. Клейтън я изгради от дебели греди, като запълваше празнините с глина, която намери дълбоко в земята. Когато къщата бе привършена, той я измаза отвсякъде с дебел слой глина. Отвора за прозорец направи от дебели и здрави клони, които кръстоса така, че да образуват решетка, която можеше да устои дори на натиска на силни зверове. Тя пропускаше чистия въздух и същевременно представляваше надеждна защита.

Двускатният покрив бе покрит с дребни, набити плътно една до друга клонки, а върху тях бяха напластени дълги треви от джунглата и палмови листа. Накрая покривът също бе изцяло измазан с глина.

Клейтън скова врата от дъските на сандъците, в които седяха дотогава вещите им. Той закова на кръст много дъски и от това се получи толкова здрава врата, че като я погледнаха, и той, и жена му доволно се засмяха.

Имаше едно затруднение тук: Джон не разполагаше с панти, за да закрепи вратата. След двудневен непосилен труд обаче той успя да направи две големи, не много сръчно изработени панти, към които прикачи вратата така, че тя можеше свободно да се отваря и затваря.

Измазването и всичко останало бе довършено едва след като двамата се настаниха под новия покрив, т.е. веднага след покриването на къщичката. Нощно време те залостваха вратата със сандъците и куфарите си и по този начин бяха в сравнително доста удобно и безопасно жилище.

Изработката на легла, столове, маси и полици бе по-лека работа и в края на втория месец лорд и лейди Грейсток бяха добре обзаведени. Ако не бе постоянният страх от дивите зверове и растящата тъга от самотата, те биха се примирили с положението си.

Нощно време големи зверове ревяха около малката им хижа, но с постоянните шумове човек може да свикне дотолкова, че скоро започва да не им обръща внимание. Най-после те престанаха да чуват нощните викове и спяха дълбоко през цялата нощ.

Случи им се на три пъти да зърнат силуетите на големи човекоподобни фигури, прилични на онази, която видяха през първата нощ, но те нито веднъж не се приближиха до тях толкова близо; че да се каже с положителност дали това са хора или животни.

Красивите птици и малките маймунки свикнаха с новите си познайници. Изглежда, че до този момент те не бяха виждали хора и сега, след като изчезна първият страх, започнаха все повече и повече да се приближават. Към човека ги влечеше онова странно любопитство, което ръководи дивите същества в горите, джунглите и степта. След месец много от тях станаха толкова доверчиви, че почнаха да се хранят от ръцете на Клейтън.

Една привечер, когато той режеше дърва (смяташе да пристрои още няколко стаи към къщичката), малките му приятели — маймуните, с крясък побягнаха от височината и се изпокриха в джунглата. Поглеждайки крадешком назад, те забърбориха възбудено, като че ли предупреждаваха човека за приближаващата опасност.

Най-после той видя онова, от което тъй много се бояха малките маймуни: човека звяр, загадъчното същество, чиято фигура неведнъж се бе мяркала като мимолетен полуфантастичен образ. Звярът вървеше из джунглата полуизправен, като от време на време се опираше на земята със свитите си юмруци. Това бе голяма човекоподобна маймуна. Приближавайки се, тя ревеше яростно, а понякога глухо лаеше.

Клейтън бе доста далеч от къщи и внимателно режеше избраното за строеж дърво.

Дългите месеци, през които нито едно свирепо животно не се бе осмелило да се приближи през деня до къщата, го бяха направили безгрижен. Сега, като видя голямата маймуна, запътила се право към него през храстите, разбра, че пътят му за връщане назад е пресечен. По гърба му полазиха тръпки. Единственото оръжие, което имаше, бе брадвата, но той съзнаваше, че шансът за успех в борбата с жестокото чудовище е много малък.

— Ами Елис, боже! — възкликна той. — Какво ли ще стане с нея?

Може би ще успее да се прибере. Тичешком той извика на жена си да влезе вкъщи и да затвори вратата.

Лейди Грейсток стоеше пред хижата. Като чу виковете на мъжа си, вдигна глава и видя, че маймуната с изумителна за тежестта си бързина се хвърли пред Клейтън.

Викайки от уплаха, Елис изтича вкъщи. Там тя се обърна и сърцето й замря от ужас: страшното животно бе пресякло пътя на мъжа й. Той бе изненадан от внезапното нападение.

— Елис, затвори вратата! — извика Джон. — Аз ще се разправя с този звяр!

Но той знаеше, че го очаква сигурна смърт. А и тя бе уверена в същото.

Маймуната бе грамаден самец, тежащ не по-малко от триста килограма. Изпод косматите му вежди лъщяха злобно малки и разположени близо едно до друго очи, а острите му вълчи зъби свирепо се оголиха, когато за миг се спря пред жертвата си. Зад гърба на маймуната Клейтън видя на не повече от 20 крачки вратата на хижата и го обзе ужас, когато зърна младата си жена, излязла отново пред къщи, въоръжена с неговата пушка.

Тя, която винаги толкова много се плашеше от оръжие, че не се решаваше дори да се докосне до него, сега се спусна към маймуната с безстрашието на лъвица, защитаваща рожбите си.

— Назад, Елис! — извика Клейтън. — За бога, назад!

Но тя не се подчини. В този миг животното се хвърли върху него и той замахна с всички сили с брадвата, но със страшните си лапи могъщото животно я хвана, измъкна я от ръцете му и я захвърли далеч настрана. Със свиреп рев се хвърли върху беззащитната си жертва, но преди да я захапе за гърлото, се чу силен гърмеж. Куршумът улучи маймуната в гърба — между лопатките.

Звярът събори Клейтън на земята и се запъти срещу новия си враг. Пред него стоеше изплашената млада жена, напразно мъчеща се да стреля още един път. Тя не познаваше механизма на пушката и ударникът безпомощно удряше празната гилза.

С рев от ярост и болка маймуната се хвърли върху крехката фигура и Елис припадна.

В същото време младият мъж скочи на крака и без да мисли, че може би помощта му ще бъде съвършено безполезна, се хвърли напред, за да отблъсне маймуната от безжизненото тяло на жена си. Грамадната маймуна обаче рухна на тревата. Тя беше мъртва. Куршумът бе изпълнил предназначението си.

Когато Клейтън огледа набързо жена си, разбра, че е жива и невредима. Той вдигна внимателно неподвижното тяло на Елис и го отнесе в хижата, където тя се свести едва след два часа.

Първите й думи изпълниха Джон със смъртна уплаха. Тя казваше:

— О, мили, колко е приятно у дома. Сънувах страшен сън. Като че ли не бяхме в Лондон, а в някаква ужасна дива местност, където ни нападнаха страшни зверове.

— Да, да, добре, Елис — погали я той по главата. — Опитай се да заспиш отново и не мисли за сънищата.

През тази нощ в малката стаичка край девствения лес, в часа, когато един леопард ръмжеше пред вратата, а зад хълма се чуваше глухият ревна лъва, в семейство Клейтън се роди момченце.

Лейди Грейсток не оздравя след стреса, предизвикан от нападението на маймуната. Тя живя още една година след раждането на детето, но нито веднъж не излезе от колибата и така и не разбра, че не живее в Англия. Понякога тя питаше какви са страшните шумове в нощта, защо няма прислуга и защо познатите им не идват. Говореше, че стаята й била много странно наредена. Но при все че Клейтън не скриваше нищо от нея, тя не разбираше нито дума.

Във всичко останало тя бе нормална. А радостта, която й носеха детето и постоянното внимание и покровителство на мъжа й, превърна това време за нея в една щастлива година — най-щастливата от нейната младост.

Клейтън схващаше добре, че ако тя бе напълно нормална, същата тази година щеше да бъде за нея верига от мъчителни тревоги и вълнения. Затова, макар да се измъчваше от нейното състояние, се радваше, че тя не съзнава истинското положение на нещата. Той отдавна се бе отказал от надеждата да я спаси. Само някаква случайност можеше да донесе изцеление. Той все така неуморно се трудеше, за да подреди техния дом. Кожи от лъвове и пантери покриваха пода, полички и шкафове красяха стените. Прекрасни тропически цветя цъфтяха в чудноватите вази, които направи от глина. Завеси от трева и бамбук се спускаха над прозореца. И което бе най-трудно при тази липса на инструменти — успя да оглади дъски и да обкове с тях стените, тавана и пода.

Това, че се оказа способен да върши такава непривична работа, бе за него постоянен извор на радостно учудване. Той харесваше работата си, защото я вършеше за жена си и за малкото, което бе тяхното щастие, въпреки че стократно увеличаваше отговорностите и тревогите му.

През тази година Клейтън бе нападан няколко пъти от големи маймуни. Ясно бе, че ги имаше много в околността. Но понеже не излизаше никога без пушката и пистолетите си, не се страхуваше много от тях.

Той укрепи прозореца и направи дървено резе на вратата.

Отначало убиваше дивеча от прозореца на жилището, без да излиза навън, но после животите започнаха да се страхуват и избягваха странното леговище, от което се разнасяше ужасният гръм на пушката.

През свободното си време често четеше на глас на жена си донесените от тях книги, между които имаше и много детски книжки с картинки и букви. При заминаването си те пресметнаха, че преди да се върнат в Англия, детето им ще порасне достатъчно и ще може да разбира подобни четива.

Понякога през свободните си часове Клейтън водеше дневника си, по стар навик — на френски. В него той записваше всички подробности от странния им живот. Тази тетрадка той държеше заключена в една малка метална кутия.

Точно година след раждането на малкия им син лейди Елис тихо умря. Смъртта й бе толкова спокойна, че минаха няколко часа, докато мъжът й разбра, че тя наистина е умряла.

Той не схвана изведнъж целия ужас на положението си. Сякаш не оцени напълно значението на тази загуба и голямата отговорност, свързана с малкия им син, която легна върху него.

Последната бележка в дневника му бе записана сутринта, веднага след смъртта на жена му, в нея той отбеляза печалните подробности на случилото се.

Пишеше с тон на делови човек, а в думите личеше странна отпадналост, апатия и безнадеждност, която още повече усилваше трагичния смисъл на написаното:

„Моят малък син плаче, иска да яде. О, Елис, Елис, какво да сторя?“

Когато Джон Клейтън написа тези думи — последните, които съдбата му бе отредила да запише, отпусна безсилно глава в ръцете си и се наведе над масата, която бе направил за тази, която сега лежеше неподвижна и студена в леглото до него.

Дълго време никакъв звук не нарушаваше мъртвата тишина на джунглата освен жалния детски плач.