Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (25)

X
На път към светлината

Когато Д’Арно стреля, вратата се отвори широко и една човешка фигура се строполи по очи в цял ръст на пода.

Французинът, обзет от паника, вече се готвеше да простреля повторно нападателя си, когато видя, че той е бял. Още миг и Д’Арно разбра, че е застрелял своя приятел и защитник.

С вик на пълно отчаяние той се хвърли към човека маймуна.

Паднал на колене, повдигна чернокосата глава и я допря до гърдите си, викайки високо Тарзан по име. Нямаше отговор. Тогава той долепи ухо до сърцето му и с радост установи, че то бие равномерно и правилно. Внимателно и грижливо го повдигна и го сложи на леглото, а после бързо затвори и заключи вратата. Запали една лампа, за да огледа раната. Куршумът само леко бе засегнал Тарзан в главата. Раната беше повърхностна, макар и доста страшна на вид. Нямаше признаци за нараняване на костта.

Д’Арно въздъхна с облекчение и започна да мие кръвта от лицето на приятеля си.

След малко студената вода възвърна съзнанието му и той отвори очи, поглеждайки учудено французина.

Като видя, че Тарзан се е свестил, Д’Арно написа бележка, в която обясни ужасната грешка, която бе сторил, и казваше колко е щастлив, че раната не е излязла особено сериозна.

Тарзан, след като прочете написаното, седна на края на леглото и се засмя.

— Нищо — каза той на френски.

После, тъй като запасът му от думи свърши, той написа:

„Да бяхте видели какво направи Болгани с мен, както и Керчак или Теркоз, преди да ги убия — тогава бихте се смели над тази малка драскотина.“

Д’Арно предаде на Тарзан двете писма, оставени за него.

Той прочете първото с печал на лицето.

Второто дълго преобръща от всички страни, без да знае как да го отвори. Просто Тарзан дотогава не бе виждал запечатано писмо.

Д’Арно, който го наблюдаваше с удивление, разбра, че го затруднява пликът. Изглеждаше много, странно това да бъде загадка за някого! Тогава той разпечата писмото и му го даде.

Седнал на един походен стол, човекът маймуна зачете:

„За Тарзан от племето на маймуните. Преди да замина, позволете ми да присъединя своята благодарност към тази на мистър Клейтън за даденото от вас любезно разрешение да се ползваме от вашата хижа.

Ние съжаляваме много, че не дойдохте да се запознаете с нас. Би ни било приятно да се видим в да благодарим на нашия хазяин.

Има още някой, на когото бих искала да благодаря, но той не се върна, макар че аз не бих могла да допусна мисълта да е умрял.

Не зная името му. Той е голям бял гигант с брилянтен медальон на гърдите си. Ако го познавате и можете да говорите неговия език, кажете му, че седем дни чаках завръщането му. Кажете му още, че живея в Америка, в град Балтимор. Там той винаги ще бъде желан гост, ако пожелае да ме навести.

Намерих записката, която сте ми написали. Тя беше между листата, под дървото край хижата. Не зная как вие, с когото нито веднъж не съм разговаряла, сте могли да ме обикнете. И аз съм твърде огорчена, ако това е истина, защото съм отдала сърцето си другиму.

Но знайте, че ще остана винаги ваша приятелка.“

Джейн Портър

Тарзан стоя почти цял час, забил поглед в пода. От писмата разбра, че не са знаели, че той и Тарзан са един и същи човек. „Аз съм отдала сърцето си другиму“ — пак и пак си повтаряше той. Значи тя не го обича! Как можеше да се преструва, че го обича, и да въздигне надеждите му до такава висота само за да ги захвърли оттам в бездната на отчаянието!

Може би целувките й са били само знак на дружба? Какво може да знае той, не разбирайки нищо от човешките обичаи?

Внезапно той се изправи и като пожела на Д’Арно лека нощ, както той го беше учил, се хвърли на постелята, на която беше лежала Джейн.

Д’Арно изгаси лампата и също легна.

През цялата следваща седмица те правеха кажи-речи само едно — лежаха в хижата, и Д’Арно учеше Тарзан на френски. Към края на седмия ден те можеха горе-долу да се разбират.

Веднъж преди лягане Тарзан попита:

— Къде е Америка?

Д’Арно посочи на северозапад.

— На много хиляди километри зад океана. За какво ви е?

— Искам да отида там.

Д’Арно поклати глава.

— Това е невъзможно, приятелю мой.

Тарзан отиде до един от шкафовете и се върна с една окъсана география в ръце. Като я разтвори на картата на света, се обърна към французина:

— Аз и сега не можах да разбера всичко това, обяснете!

Д’Арно му обясни, че синият цвят означава водата, а другите цветове — сушата. Тарзан помоли да му покаже къде са те сега.

— Сега ми посочете къде е Америка — каза Тарзан.

И когато Д’Арно му я показа, той се усмихна, сложи длан на страницата и измери с нея Атлантическия океан, който ги разделяше.

— Виждате, че съвсем не е далече. Моята ръка е по-широка!

Д’Арно се засмя. Как можеше да накара този човек да разбере?

Той взе молив и направи мъничка точка на брега на Африка.

— Този малък знак на картата е много по-голям от вашата колиба, в която се намираме. Виждате ли сега, далече е!

Тарзан се замисли.

— Живеят ли бели хора в Африка? — попита той.

— Живеят.

— Къде живеят най-близките?

Д’Арно посочи на картата северно от тях.

— А имат ли големи кораби за преминаване на океана?

— Имат.

— Ние ще тръгнем натам утре — заяви Тарзан.

Д’Арно се усмихна и поклати глава.

— Много е далече. Ще мине много време, докато стигнем.

— Нима искате да останем тук завинаги? — попита Тарзан.

— О, не! — отвърна Д’Арно.

— Е, тогава утре тръгваме! Тук вече не ми харесва. Готов съм по-скоро да умра, отколкото да остана.

— Добре — отговори Д’Арно и вдигна рамене. — Не зная, приятелю мой, но и аз предпочитам същото. Щом вие заминавате, и аз ще дойда с вас.

— Значи е решено — каза Тарзан. — Утре аз заминавам за Америка.

— Как ще отидете в Америка без пари? — попита Д’Арно.

— Какво е това пари? — учуди се Тарзан.

Нужно бе много време, за да добие той смътна представа за парите.

— Как намират хората пари? — попита той.

— Печелят ги.

— Отлично, значи аз ще спечеля.

— Не, друже мой. Вие не трябва да се безпокоите за това. Аз имам достатъчно пари и за двама ни, дори за десет души, и ще имате всичко, което пожелаете, стига да се доберем до цивилизования свят.

И така на другата сутрин те потеглиха на път покрай брега. Всеки носеше пушка, патрони, провизии и готварски принадлежности.

Последните се сториха на Тарзан безполезен товар и той ги захвърли.

— Но вие трябва да се научите да ядете готвена храна, друже мой — съветваше го Д’Арно. — Нито един цивилизован човек не яде месото сурово.

— Ще имам време да се науча, като се докосна до цивилизацията. Тези неща не ми харесват. Само развалят вкуса на хубавото месо.

Цял месец те вървяха на север, намирайки понякога храна в изобилие, а понякога гладувайки по цели дни.

Не срещнаха и следа от туземци, а и диви зверове не ги безпокояха. С една дума, пътуването бе извънредно спокойно.

Тарзан обсипваше другаря си с въпроси и познанията му се увеличаваха лавинообразно. Д’Арно го учеше на тънкостите на цивилизацията, дори как да се храни с нож и вилица. Но понякога Тарзан ги захвърляше с отвращение и като хващаше месото със силните си загорели ръце, късаше го със зъби като див звяр.

Тогава Д’Арно се сърдеше и казваше:

— Вие не бива да ядете като животно, Тарзан, когато аз се мъча да направя от вас джентълмен. Джентълмените не постъпват така. Mon Dieu, това е просто ужасно!

Тарзан се усмихваше смутено и пак хващаше ножа и вилицата, ненавиждайки ги дълбоко в душата си.

По пътя той разказа на Д’Арно историята за големия сандък — как матросите го бяха заровили и как той го бе преместил на сборното място на маймуните.

— Навярно това е сандъкът със съкровището ма професор Портър — съобрази Д’Арно. — Това е, разбира се, твърде неприятно, но вие не сте знаели.

Чак сега Тарзан свърза всичко това с писмото на Джейн до приятелката й, което той открадна още първия ден, когато пришълците се настаниха в хижата му. Сега той знаеше какво има в сандъка и какво значи той за Джейн Портър!

— Утре ще се върнем обратно за сандъка — заяви той, обръщайки се към Д’Арно.

— Назад ли? — извика той. — Но, друже мой, ние сме вече на три седмици път от мястото. Ще трябват още три, за да се върнем обратно. И после, заради огромната тежест на сандъка ще са нужни месеци, преди да стигнем до мястото, където сме в момента.

Но това е просто необходимо, приятелю. Вие вървете към цивилизацията, а аз ще се върна за сандъка. Ще се справя и сам.

— Аз имам по-добър план. Ще стигнем заедно до най-близкото селище, ще наемем кораб и ще се върнем за съкровището по море. Така вземането му ще бъде много по-лесно. Какво ще кажете за плана ми, Тарзан?

— Може, макар че бих могъл и сам да го взема, но ще бъда по-спокоен за вас, като зная, че не пътувате сам. Като виждам колко сте безпомощен, Д’Арно, чудя се как е могъл човешкият род да избегне гибелта през всички тези векове, за които сте ми говорили. Сега Сабор би могла да изтреби хиляди като вас.

Д’Арно се засмя:

— Вие ще имате по-добро мнение за рода си, когато видите неговите армии, флотилии, огромните градове и могъщите механични приспособления. Тогава ще разберете, че умът, а не мускулите поставя човешкото същество над могъщите зверове във вашите джунгли. Самотният и обезоръжен човек не е равен, разбира се, на голям звяр, но ако се съберат десетина души, то те ще обедният ума и мускулите си срещу враговете си, докато зверовете никога не ще помислят за съюз срещу хората. Ако беше другояче, колко време бихте издържали в дивата гора?

— Прав сте, ако Керчак беше дошъл на помощ, на Тублат в нощта на Дум-Дум, с мен щеше да е свършено. Но Керчак не се възползва от такъв удобен за него случай. Дори Кала, майка ми, не можеше да прави планове предварително. Тя просто ядеше, колкото иска и когато й се иска. Дори и да срещнеше разкошни плодове в изобилие във времената, когато гладувахме, тя не събираше запаси. Мисля, че тя намираше за голяма глупост да се обременявам с излишна храна по време на преходите, макар че и беше много драго да похапне с мене.

— Значи вие познавате майка си, Тарзан?

— Познавам я. Тя беше голяма и красива маймуна, по-голяма на ръст от мене, а и по-тежка.

— А баща ви?

— Него не познавам. Кала казваше, че той бил маймуна, но без косми, като мене. Сега знам, че той е бил човек.

Д’Арно дълго и втренчено гледа спътника си.

— Тарзан, невъзможно е маймуната Кала да е ваша майка. Ако беше така, вие щяхте да наследите все някакви белези на маймуните. Ала вие ги нямате. Вие сте чистокръвен човек, а и навярно, син на висококултурни хора. Нима нямате някакви, пък макар и слаби нишки към вашия произход?

— Никакви.

— Никакви записки в хижата, които биха могли да хвърлят някаква светлина върху живота на предишните й обитатели?

— Прочетох всички книжа в колибата, освен една книга, написана не на английски, а на някакъв друг език. Може би вие ще можете да я разчетете?

Тарзан извади от дъното на колчана си мъничка черна книжка и я подаде на французина, който погледна заглавния лист.

— Това е дневникът на Джон Клейтън, лорд Грейсток, английски аристократ, и е на френски език — каза той и се залови да чете написания преди повече от двадесет години дневник, където се описваше с подробности известната ни история на приключенията, лишенията и горестите на Джон Клейтън и на жена му Елис от деня на отпътуването им от Англия. Дневникът завършваше един час преди Клейтън да бъде смъртно ранен от Керчак.

Д’Арно четеше високо. От време на време гласът му секваше и той се принуждаваше да спира. Каква страшна безнадеждност струеше от тези редове!

От време на време той хвърляше по някой поглед към Тарзан, но човекът маймуна стоеше, кръстосал крака, неподвижен като каменен идол.

Чак когато се заговори за детето, тонът на дневника се измени. Изчезна нотката на отчаяние, промъкнала се в него през последните два месеца от пребиваването им на брега.

Сега тонът преливаше от щастие, което оставяше у тях още по-тягостно впечатление. В един пасаж звучеше дори бодрост:

„Днес моето дете навърши шест месеца. То стои върху коленете на Елис до масата, на която пиша — едно здраво, прекрасно дете.

Така или иначе, напук на реалността, аз го виждам възрастен, заел в обществото положението на баща си, и този втори Джон Клейтън увенчава с нова слава рода Клейтън.

И ето, сякаш за да оправдае моето пророчество, той взе с пухкавата си ръчица перото и сложи на листа печата на своите малки пръсти, изцапани с мастило.“

На бялото поле се виждаха слаби отпечатъци на четирите малки пръстчета и външната страна на палеца.

Когато Д’Арно завърши четенето, двамата стояха няколко минути мълчаливи.

— Кажете ми, Тарзан, какво мислите? — попита Д’Арно. — Нима тази мъничка книжка не разкри пред вас тайната на произхода ви? Та вие сте лорд Грейсток!

Тарзан наведе глава.

— В тази книжка през цялото време се говори само за едно малко дете. Малкото му скелетче лежеше в люлката, където е починало, плачейки за храна. То лежеше там от първия ден, в който аз влязох в хижата, до деня, когато експедицията на професор Портър го погреба редом с баща му и майка му. Това е било детето, за което става дума в дневника, и тайната на моя произход е още по-тъмна отпреди, защото и аз доста съм мислил напоследък за възможността тази хижа да е мястото на моето раждане. Мисля си, че Кала казваше истината — тъжно заключи той.

Д’Арно само поклати глава. Той не беше убеден и у него се зароди идея да докаже правилността на своята хипотеза.

Бе намерил ключа към тази тайна.

След една седмица пътниците излязоха от гората на широка поляна.

Далеч от тях се издигаха няколко сгради, заобиколени от здрави огради. По нивите работеха много негри.

Двамата спряха на края на джунглата и Тарзан бързо приготви една отровна стрела от колчана си, за да я изстреля. Д’Арно го хвана за ръката.

— Какво правите? — извика той.

— Те ще опитат да ни убият, щом ни видят, и аз искам да ги изпреваря.

— Но може би те са наши приятели?

— Те са черни хора — беше отговорът и Тарзан отново опъна тетивата.

— Не бива да правите това. Белите хора не убиват току-така. Mon Dieu! Колко много има още да се учите! Съжалявам онзи безразсъден човек, който ще ви ядоса, приятелю, когато ви заведа в Париж! Ще бъда в непрекъснато напрежение, за да ви спасявам от гилотината!

Тарзан се усмихна и сне лъка.

— Не разбирам защо мога да убивам чернокожите в джунглата, а не мога да ги убивам тук? Е, ами ако лъвът Нума бе връхлетял сега върху ни, аз тогава би трябвало сигурно да му кажа: „Добро утро, господин Нума. Как е със здравето госпожа Нума?“

— Изчакайте и ако чернокожите се нахвърлят върху нас, тогава стреляйте. Но докато не се докаже, че те са ваши врагове, вие не бива да предприемате това.

— Да вървим тогава и да им се представим, та те самите да ни убият.

И той тръгна направо през полето, вдигнал високо глава. Тропическото слънце проблясваше по лъскавата му кожа.

След него вървеше Д’Арно, облечен в дрехите на Клейтън, комуто офицерите от кораба бяха дали по-прилично облекло.

Но ето че един от чернокожите вдигна глава, видя Тарзан и с вик се хвърли към оградата.

Въздухът моментално се изпълни с ужасените викове на бягащите работници. Преди те да достигнат до оградата, един бял човек с пушка се появи там, явно искайки да научи за причината на вълнението.

Онова, което видя, го накара да се прицели и Тарзан от племето на маймуните повторно щеше да бъде прострелян с куршум, ако Д’Арно не бе извикал високо:

— Не стреляйте! Ние сме приятели!

— Не мърдайте от мястото си в такъв случай! — бе отговорът.

— Не мърдайте от мястото си, Тарзан. Те мислят, че сме врагове.

Тарзан и Д’Арно се спряха. След това се решиха и започнаха бавно да доближават към оградата. Белият човек ги разглеждаше с безпределно учудване.

— Кои сте вие? — запита той на френски.

— Бели хора. Скитахме се дълго из джунглата.

Тогава човекът сне пушката и се приближи към тях с протегната ръка.

— Аз съм отец Константен от тукашната френска мисия и ми е драго да ви приветствам.

— Това е мосю Тарзан — отговори Д’Арно, сочейки човека маймуна, — а пък аз съм Пол Д’Арно от френската флота.

Отец Константен стисна ръката на Тарзан, оглеждайки неговото великолепно тяло и прекрасното му лице.

Тарзан, храненикът на маймуните, пристигна на предния пост на цивилизацията.

Те престояха там една седмица и той научи доста от обичаите на хората. А през това време черните жени ушиха за него и Д’Арно бели платнени костюми, за да могат да продължат пътуването си в по-приличен вид.