Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (17)

II
Погребение

Междувременно се беше съмнало и групата се зае с приготовление на закуската след тази безсънна нощ.

Бунтовниците от „Ароу“ бяха оставили малък запас от сушено месо, консервирани зеленчуци, плодове, галета, брашно, чай и кафе за петимата души на необитаемия бряг.

После пришълците се заеха да придадат на хижата обитаем вид, като за целта беше решено да се разчистят останките от разигралата се тук трагедия.

Професор Портър и мистър Филандър бяха твърде заинтересувани от огледа на скелетите. Двата големи скелета несъмнено бяха мъж и жена, безспорно от бялата раса. Мъничкият скелет в люлката несъмнено беше детето на нещастната двойка. Когато вдигна големия скелет, Клейтън намери голям пръстен, очевидно стоял на ръката на мъжа. Разглеждайки го, той извика от учудване, защото на пръстена видя собствения си герб!

В същото време Джейн Портър намери в шкафа книги и като отвори една от тях, видя надпис „Джон Клейтън — Лондон“. Във втората книга, която прегледа, имаше само едно име — „Грейсток“.

— Чуйте, мистър Клейтън! — извика тя. — Какво значи това? Върху тези книги стоят имената на ваши роднини!

— А тук — отговори той угрижен — е големият родов пръстен на Грейсток, който е изгубен, откакто вуйчо ми, Джон Клейтън, бивш лорд Грейсток, загина, както се предполагаше, в морето.

— Но как ще обясните намирането на тези неща тук, в африканските джунгли?

— Само по един начин, мис Портър — покойният лорд Грейсток не се е удавил. Той е умрял тук, в тази хижа, и тези останки на пода са всичко, което е останало от него.

— В такъв случай това трябва да са останките на лейди Грейсток — каза Джейн Портър, сочейки с благоговение купчината кости на леглото.

— Прекрасната лейди Елис — потвърди Клейтън, — за качествата и за извънредното лично обаяние, на която неведнъж съм слушал от родителите си. Нещастната лейди! — тъжно прошепна той.

Останките на покойните лорд и лейди Грейсток бяха погребани с голяма тържественост край стените на малката хижа, а между тях беше поставено скелетчето на детето на Кала.

Когато Филандър увиваше тленните останки на младенеца в грубо платно, подробно разгледа черепа му. После повика професор Портър и двамата поговориха тихо няколко минути.

— Много интересно, много интересно — каза Портър.

— Господи боже мой, ние трябва да съобщим за нашето откритие на мистър Клейтън!

— По-тихо, Филандър, по-тихо — прекъсна го Портър, — нека мъртвото минало вземе своите мъртъвци!

Беловласият старец прочете погребалната молитва над този странен гроб. Останалите се молеха с наведени глави.

От върховете на дърветата Тарзан, храненикът на маймуните, наблюдаваше този тържествен и неразбираем обред, но най-вече не снемаше очи от милото лице и изящната фигура на Джейн Портър. В неговата наивна душа се пробуждаха нови чувства.

Той се учудваше защо го интересуват толкова тези хора, защо си е направил труда и да спаси мъжете от сигурна гибел.

Но не се учудваше защо е предпазил от Сабор нежното тяло на тази непозната девойка.

Несъмнено мъжете бяха глупави, смешни и страхливи. Дори малката Ману бе по-съобразителна от тях. Ако това са образците от неговата собствена раса, той нямаше защо да се радва на произхода си.

Но девойката, о, тя беше съвсем друго нещо! Тук той не разсъждаваше. Знаеше, че тя е създадена да бъде под закрила, а той е създаден да я брани.

Учудваше се, че са изкопали в земята голяма дупка, за да слагат костите там. Това беше очевидна безсмислица — кому е потрябвало да краде сухи кости?! Виж, ако по тях имаше месо — Тарзан би разбрал всичко, защото само така може да се запази месото от хиената Данго и от другите крадци в джунглата.

Когато гробът бе засипан с пръст, малката група се отправи към хижата, а Есмералда, все още плачеща, случайно погледна към залива. Сълзите и моментално пресъхнаха.

— Я вижте онези бели бандити! — викна отчаяно тя, сочейки по посока на „Ароу“. — Те заминават и ни оставят на този ужасен остров!

И наистина корабът бавно се отправяше от залива в открито море.

— Те обещаха да ни оставят огнестрелно оръжие и запаси от патрони — каза Клейтън. — Жестоки животни!

— Всичко това е работа на онзи моряк Снайпс, уверена съм — каза Джейн. — Кинг беше негодник, но поне имаше малко човещина. Ако не бяха го убили, той щеше да ни снабди с всичко необходимо, преди да ни изостави на този необитаем остров.

— Жалко, че не ни посетиха, преди да отплуват — каза Портър. — Мислех да ги помоля да оставят съкровището ни, защото, ако то пропадне, аз ще бъда един съвсем разорен човек.

Джейн Портър погледна тъжно баща си.

— Не съжалявай за това. Та нали тъкмо заради съкровището те убиха своите офицери и ни оставиха на този ужасен бряг.

— По-тихо, дете, по-тихо — възрази професорът. — Вие сте добра дъщеря, но е житейските работи сте неопитна.

И Портър се обърна и се запъти бавно към джунглата с ръце зад гърба, навел поглед към земята.

Дъщеря му го проследи с очарователна усмивка, а после, обръщайки се към Филандър, каза:

— Моля ви, не го оставяйте да се скита из джунглата, както направи вчера. Знаете, че разчитаме на вас да го пазите добре.

— С всеки ден става все по-мъчен за наглеждане — отговори Филандър. — Струва ми се, че той в момента се е запътил към директора на близкия зоопарк, за да му съобщи, че един лъв е бил на свобода през миналата нощ. О, мис Джейн, вие не знаете какви неща трябва да изтърпявам от него!

— О, зная, мистър Филандър, но макар че всички го обичаме, само вие умеете да се грижите за него. Независимо от това, което ще ви наговори, той ви има голямо доверие заради удивителната ви ерудиция.

Филандър с малко недоумяващ израз на лицето се обърна, за да последва професора, мъчейки се да реши дали да се чувства поласкан или оскърбен от двусмисления комплимент на Джейн Портър.

Тарзан забеляза израза на ужас върху лицата на мъничката група, която следеше „Ароу“. И тъй като корабът сам по себе си беше за него нещо ново, реши да се отправи към северния край на залива, за да го разгледа и да разбере закъде отплава. Прехвърляйки се по дърветата, той достигна носчето едновременно с излизането на кораба от залива и можеше да види всички чудеса на плаващата къща.

Около двадесетина души тичаха нагоре-надолу по палубата, занимавайки се с дебелите въжета.

Духаше лек вятър от брега и корабът се промъкваше през пролива почти без платна. Но сега, на излизане от залива, всички платна бяха вдигнати, за да се усили ходът му.

Тарзан следеше плавното движение на кораба с дълбоко възхищение и страшно му се искаше да бъде на борда. Но ето че острото му зрение забеляза на далечния северен хоризонт лека следа от дим. Учуди го причината за това явление върху безбрежното водно пространство. Почти едновременно с него очевидно и вахтеният на „Ароу“ беше видял дима. За няколко мига платката бяха свалени и завързани и Тарзан разбра, че корабът се завръща към брега.

Човекът на носа през цялото време спускаше в морето въже, към края на което бе привързан някакъв малък предмет. Тарзан не разбираше каква може да е целта на това действие. Най-после корабът застана срещу вятъра. Котвата бе спусната, а платната свити. На палубата започна суетене. Спуснаха лодка и сложиха в нея един голям сандък. Дузина матроси се приведоха над веслата и лодката бързо се понесе към мястото, където Тарзан се беше затаил в клоните на дървото. На руля Тарзан позна същия човек с мишето лице.

Лодката спря до брега. Моряците изскочиха от нея и помъкнаха големия сандък по пясъка. Те се намираха на северната страна на носа и не можеха да бъдат забелязани от обитателите на хижата. Моряците сърдито се разправяха няколко минути. После човекът с мишето лице, придружен от няколко души, се качи на невисокото хълмче, на което растеше едно самотно дърво.

Тъкмо на него се беше спотаил Тарзан. Моряците се огледаха внимателно.

— Тук е добро място — каза човекът с мишето лице, сочейки дървото под Тарзан.

— Толкова добро, колкото и всяко друго — отговори един от спътниците му. — Ако ни застигнат със съкровището на борда, тутакси ще ни го конфискуват. Спокойно можем да го заровим тук. Може би някой от нас ще избегне бесилката и като се върне тук, ще се възползва от съкровището.

Човекът с мишето лице повика хората, които бяха останали в лодката. Те, без да бързат, се приближиха, носейки кирки и лопати.

— Побързайте! — викна им Снайпс.

— Я млък! — извика му сърдито един от моряците. — Всяка дрипа се мисли за адмирал!

— Хей, все пак аз съм капитан и ще те накарам да го признаеш, парцал такъв! — закрещя Снайпс, изригвайки поток от хули.

— По-спокойно, момчета — намеси се един от моряците, който досега мълчеше. — Каква полза, ако се изядем помежду си?

— Съгласен съм, но не виждам защо някой трябва да се прави на началник. Вече всички сме равни.

— Вие, момчета, копайте тук — каза Снайпс, сочейки мястото под дървото, — а през това време Питър ще направи карта на мястото, за да можем после да го намерим. Вие, Том и Бил, вземете още двама души и домъкнете тук сандъка.

— А ти какво ще правиш през това време — попита заядливо скандалджията, — на господар ли ще се правиш?

— Гледайте си работата — изръмжа Снайпс. Да не си въобразявате, че капитанът ви ще вземе да работи с лопата, а?

Всички наоколо сърдито изгледаха Снайпс. Никой не го обичаше и постоянното му перчене като началник, след като уби истинския главатар и водач на бунтовниците, само наливаше масло в огъня.

— Значи не желаеш да вземеш лопатата и да се захванеш за работа? Рамото ти не е много пострадало от копието.

— И през ум не ми минава — отвърна Снайпс нервно, като държеше дръжката на револвера.

— По дяволите, като не искаш да вземеш лопатата, то опитай кирката! — ревна Тартан и като вдигна кирката, с мощен удар я стовари върху главата на Снайпс.

За миг всички се вкамениха, гледайки жертвата, после един от моряците каза:

— Така му се падаше на мерзавеца!

Другият се залови спокойно да копае земята.

Почвата беше мека и той скоро захвърли кирката и се хвана за лопатата.

Тогава и другите последваха примера му. За убийството никой не пророни и дума, но хората работеха по-дружно и весело, отколкото когато Снайпс ги командваше. Когато дупката стана достатъчно голяма, за да влезе в нея сандъкът, Тартан ги посъветва да я разширят още, за да сложат там и тялото на Снайпс.

— Това би заблудило онези, които биха се решили да копаят тук — обясни той.

Другите намериха, че това е хитро измислено, и увеличиха трапа. В средата изкопаха по-малка дупка за сандъка и когато го спуснаха, той беше с един фут под нивото на гроба. Засипаха дъното добре и отъпкаха земята, за да стане равна и гладка. После двамата моряци безцеремонно търкулнаха в трапа тялото на човека с мишето лице, като снеха от него оръжието и някои други неща, а после засипаха гроба с пръст и грижливо го отъпкаха. Излишната пръст разхвърляха, а отгоре сложиха сухи листа и клони, за да прикрият мястото, където земята току-що беше копана.

След като свършиха работата си, моряците се върнаха при лодката и бързо загребаха към кораба.

Вятърът се усилваше и тъй като и димът на хоризонта се виждаше все по-ясно, бунтовниците бързо вдигнаха платната и отплаваха на югозапад.

Тарзан, страшно заинтригуван от непонятната сцена, седеше, размишлявайки над странните постъпки на тези същества.

Хората сякаш наистина бяха по-глупави и по-жестоки от зверовете на джунглата! Колко щастлив е той — сам в тишината и безопасността на огромната гора! Тарзан се мъчеше да се досети какво би могло да има в сандъка, заровен от бандитите.

Но ако сандъкът не им беше потребен, защо не го хвърлиха във водата? Това можеше да бъде сторено много по-лесно. Очевидно е, че сандъкът им е потребен. Те го скриха тук, за да могат после да се върнат за него.

Тарзан слезе от дървото и взе да оглежда мястото наоколо.

Той искаше да провери дали не са забравили нещо около заровеното, нещо, което би му свършило работа. И той скоро намери лопата, скрита в купчината клони около гроба.

Той я взе и се опита да работи с нея, тъй както бе видял моряците да работят. Това никак не беше лесно. Той дори нарани босото си стъпало, но упорстваше, докато не изрови трупа.

Извади го й го сложи настрани. След това продължи да рине, докато не откопа сандъка. Извади и него. После запълни дупката от сандъка, сложи трупа в гроба и го засипа.

Като покри мястото отново с клони, Тарзан се залови със сандъка.

Четирима души изнемогваха под тежестта му, Тарзан го вдигна, сякаш беше абсолютно празен, и като сложи и лопатата на рамо, се отправи към най-глухата част на джунглата.

Не можеше да се придвижва по дърветата с такъв товар, но въпреки това, следвайки познатите пътеки, се придвижваше доста бързо.

След няколко часа ходене из джунглата в посока на североизток той стигна до непроницаема, преплетена гъста растителност. Тогава се покача на по-ниските клони и след четвърт час излезе при амфитеатъра, където маймуните се събираха на съвет или за изпълнение на обредите Дум-Дум. Той започна да копае дупка в средата на арената, близо до барабана. Тази работа беше много по-мъчна, отколкото да се разравя прясно изкопания гроб. Но Тарзан беше упорит и продължи да се труди, докато не направи трап, достатъчно дълбок, за да се постави в него сандъкът и да бъде скрит от крадци.

Но защо се залови той за тази работа, без да знае какво е съдържанието?

Тарзан, храненикът на маймуните, беше човек по тяло и ум и маймуна по възпитание и начин на живот. Мозъкът му казваше, че в сандъка има нещо ценно, инак хората не биха го крили грижливо. Възпитанието го бе научило да подражава на всичко ново и необичайно, без да се замисля. Сега естественото любопитство, присъщо на хората и маймуните, го подтикваше да отвори сандъка и да види съдържанието му. Но огромният катинар и железният обков не се поддадоха на хитростта му и на огромната му сила. Той се принуди да зарови сандъка, без да види какво има в него.

Когато Тарзан, ловувайки през цялото останало време, се доближи отново до хижата, беше станало вече почти тъмно.

В малката къщурка светеше, тъй като Клейтън беше намерил една тенекия газ, престояла недокосната в продължение на двадесет години. Това беше част от припасите, оставени за Клейтън от Черния Майкъл. Лампите също бяха годни за употреба и по този начин пред учудения поглед на Тарзан в колибата беше светло като ден. Сам той често си беше блъскал главата, как да се ползва от лампата? Разглеждането на картинки му беше показало какво представлява тя, но така и не разбра как да я накара да хвърля тази чудна слънчева светлина.

Като се приближи до прозореца край вратата, той видя, че хижата е разделена на две с груба преграда от пръти и платно.

В предното помещение се намираха тримата мъже. Двамата старци бяха се впуснали в разгорещени спорове, а младият, седнал на едни импровизиран стол, допрян до стената, беше съвършено погълнат от една от Тарзановите книги.

Но Тарзан не се интересуваше особено от мъжете и затова премина на втория прозорец. Там беше девойката. Какви прекрасни черти имаше тя! Каква нежна, белоснежна кожа!

Тя пишеше, седнала пред Тарзановата маса. В дъното на стаята на купчина трева спеше негърката.

Цял час, докато девойката пишеше, Тарзан се наслаждаваше на вида й. Как му се искаше да заговори, но го възпираше силен страх да не я изплаши.

Най-после тя стана и остави ръкописа на стола. След това отиде до постелята от меки треви и ги пооправи. Разпусна копринените си коси, увенчаващи главата й. Сякаш вълни на блестящ водопад, превърнат в полиран метал от лъчите на залязващото слънце, се спуснаха до кръста й.

Тарзан стоеше като омагьосан. Тя изгаси лампата и всичко бе погълнато от абсолютна тъмнина. Прилепнал до прозореца, Тарзан стоя така около половин час. Най-после той чу равномерното дишане на девойката, което бе признак, че е заспала. Предпазливо пъхнал ръка през решетката, той тихо зашари по масата. Най-после напипа ръкописа и тихо измъкна ръката си, стиснал скъпоценното съкровище. После го сгъна в малък свитък и го сложи в колчана при стрелите.