Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (14)

XIV
Във властта на джунглата

След като Клейтън изчезна в гъсталаците, бунтовниците започнаха да спорят за по-нататъшните си намерения. С едно бяха съгласни всички: трябва да побързат да се върнат на стоящия на котва „Ароу“, където можеха да бъдат в пълна безопасност поне от копията на невидимия враг. И така, докато Джейн Пртър и Есмералда се барикадираха в колибата, страхливата шайка бързо гребеше към кораба си с двете лодки, които ги бяха стоварили на брега.

През този ден Тарзан видя толкова много, че му се зави свят. Но най-чудно от всичко за него бе лицето на прекрасната бяла девойка. Най-после тук е една представителка, на неговия Собствен род — в това той не се съмняваше! И младият човек, и двамата възрастни напълно отговаряха на представата му за хората. Може би и те са така свирепи и жестоки, както и другите, които той видя. Те нямаха оръжие и вероятно само затова още никого не бяха убили. Може би ще бъдат други, ако имат оръжие в ръцете си.

Тарзан видя как младият човек вдигна падналия пистолет на ранения Снайпс и го скри в пазвата си; видя също как той го предаде предпазливо на девойката, когато тя влизаше в хижата.

Той не разбираше нищо от мотивите им, но така или иначе, младият човек и двамата старци му харесваха, а към младата девойка усещаше странно влечение, което едва разбираше. Що се отнася до едрата черна жена, тя очевидно по някакъв начин имаше отношение към младата девойка и затова също му харесваше.

Към моряците и особено към Снайпс Тарзан определено изпитваше омраза. Той разбра от заплашителните им жестове и от израза на противните им лица, че са врагове на другата група, и затова реши тайно да ги наблюдава.

Учудваше се, че мъжете отидоха в джунглата, но не му хрумна, че можеха да се заблудят из заплетените гъсталаци на ниската гора, която за него бе така позната, както за вас главната улица на родния ви град.

Когато видя, че матросите отплуваха към кораба, и съобрази, че девойката и спътницата й са в безопасност в хижата, реши да тръгне из джунглата след младия човек и да разбере каква работа може да има той там. Понесе се бързо в посоката, избрана от Клейтън, и скоро чу далечните и вече редки викове на англичанина.

Скоро Тарзан настигна белия човек: почти изтощен, той се бе прислонил до едно дърво и изтриваше потта от челото си. Маймуната човек, скрита зад листната завеса, стоеше и внимателно изучаваше този нов екземпляр от своя собствен род.

От време на време Клейтън силно се провикваше и най-после Тарзан разбра, че белият човек търси своите спътници. Маймунският храненик се готвеше сам да отиде да ги търси, но изведнъж забеляза жълтия блясък на една гладка и лъскава кожа, която предпазливо се промъкваше през гората към Клейтън. Това бе леопардът Шита. Сега той чуваше тихото шумолене на тревата и се чудеше защо белият млад човек не е нащрек. Възможно ли е той да не чува тежките стъпки? Никога по-рано Тарзан не бе виждал Шита толкова тромав. Но не, белият човек не чуваше нищо. Шита се приготви за скок и тогава в тишината на гората се разнесе острият и вледеняващ кръвта боен вик на човека маймуна.

Шита се извърна и като чупеше с трясък клоните, изчезна в храстите.

Клейтън подскочи и потрепери. Кръвта му застина в жилите. През живота му такъв ужасен звук не бе раздирал слуха му. Той не бе страхливец, но ако мъж някога е чувствал ледените пръсти на страха в сърцето си, Уилям Сесил Клейтън, първородният син на лорд Грейсток от Англия, ги почувствува този ден в глухотата на африканските гори.

Трясъкът на храсталаците под тежестта на грамадното тяло, което се промъкваше така близо редом с него, и звукът на ужасния вик отгоре изпитаха до краен предел мъжеството на Клейтън. Той не можеше да знае, че на този вик дължи живота си и че този, който го нададе, беше братовчед му, истинският лорд Грейсток.

Денят клонеше към залез и Уилям, объркан и паднал духом, бе в страшно затруднение, как е по-добре да постъпи: да продължи ли търсенето на професор Портър, като се излага на сигурна смърт през нощта в гората, или пък да се върне в хижата, където във всеки случай може да бъде полезен, защитавайки Джейн от опасностите, които я заплашваха от всички страни.

Той не искаше да се върне в лагера без баща й, но още по-малко искаше да я остави сама и беззащитна сред бунтовниците от „Ароу“ и сред стотиците други незнайни опасности на джунглата.

„Пък и възможно е — мислеше той — професорът и Филандър да са се завърнали вече. Да, това е повече от правдоподобно.“ Реши за всеки случай да отиде в лагера и да провери, преди да продължи по-нататъшните си търсения. И така, спъвайки се в гъстите и заплетени храсти, тръгна натам, където според него трябваше да се намира колибата.

За голямо свое учудване Тарзан видя, че младият човек се отдалечава още повече — отива право към селището на Мбонга, и проницателният му ум подсказа, че пришълецът просто се е загубил.

Това изглеждаше почти невероятно, но неговият разум му подсказваше, че нито един човек съзнателно няма да се осмели да отиде в селището на жестоките чернокожи, въоръжен само е едно копие — оръжие, с което белият човек изглежда не е свикнал. Освен това той се отдалечаваше и от дирята на своите приятели. Тази диря кой знае защо той остави много назад, макар че тя бе съвсем ясна за очите на Тарзан.

Тарзан недоумяваше. В свирепите джунгли незащитеният чужденец ще стане лесна плячка, ако не го заведе бързо до брега.

Ето че вече лъвът Нума следеше белия човек на двадесет крачки вдясно от него. Клейтън чуваше, че някакво голямо животно върви успоредно с него. Неочаквано във вечерния въздух се разнесе гръмовитият рев на звяра. Човекът се спря с вдигнато копие срещу храста, откъдето се разнесе ужасният звук. Сенките се сгъстяваха, тъмнина падаше върху земята.

Боже! Да умре тук сам от зъбите на дивите зверове, да бъде разкъсан, да чувствува горещото дишане на животното в лицето си в същото време, когато грамадните лапи ще разкъсат гърдите му.

За миг всичко утихна, Клейтън стоеше неподвижен, с вдигнато копие. Сега слабото шумолене в храстите показваше, че животното се промъква към него. То се готвеше вече да скочи. И ето че само на двадесет крачки от себе си той видя гъвкавото, дълго и мускулесто тяло и сивата глава на грамадния лъв с черна грива. Животното лежеше по корем, като се придвижваше много бавно напред. Когато очите му срещнаха очите на Клейтън, лъвът се спря и внимателно прибра под себе си задните си лапи.

В порив на мъчително отчаяние човекът чакаше, страхувайки се да хвърли копието, без сили да избяга.

В клоните над главата му се чу шум. „Нова опасност!“ — бърза като светкавица мисъл премина през ума на Клейтън, но той не се реши да отвърне очи от горящите пред него жълто-зелени зеници.

Чу се рязък шум, като че ли се скъса струна на мандолина, и една стрела се заби в жълтата кожа на лъва.

Ревейки от болка и гняв, животното рипна, но Клейтън отскочи някак настрана и когато се обърна отново към обезумелия цар на животните, се смая от зрелището, което се представи пред погледа му. В момента, когато звярът се изви, за да поднови нападението си, един гол великан скочи от дървото право на гърба му.

Като мълния една ръка, изплетена от железни мускули, обхвана грамадната шия и голямото животно, ревейки и дращейки с нокти из въздуха, бе повдигнато така лесно, както Клейтън би вдигнал някое кученце.

Гледката, на която бе свидетел тук — в здрача на глухата африканска гора, се вряза завинаги в паметта на англичанина.

Стоящият пред него човек бе олицетворение на физическо съвършенство и на гигантска сила. Но не на това се дължеше увереността му в боя с голямата котка. Защото колкото и могъщи да бяха мускулите му, те бяха нищо в сравнение с мускулите на Нума. На ловкостта, на ума и на своя дълъг остър нож дължеше той превъзходството си.

С дясната си ръка той обхвана шията на лъва, а в същото време няколко пъти поред лявата забиваше ножа в незащитения хълбок на звяра. Изправено, разяреното животно се бореше безпомощно в това неестествено положение.

Ако боят бе продължил още няколко секунди, изходът му можеше да бъде друг. Но всичко стана толкова бързо, че преди още Нума да се окопити от така неочакваното нападение, падна мъртъв на земята.

Тогава странната фигура на победителя се изправи в пълния си ръст над трупа на лъва и като отметна назад прекрасната си глава, нададе същия страшен вик, който няколко минути преди това така много изплаши лорда. Сега той видя пред себе си един младеж, съвършено гол, с изключение на препаската около бедрата и няколкото варварски украшения на ръцете и краката. На гърдите му, ясно изпъквайки върху гладката мургава кожа, блестеше скъпоценен брилянтен медальон. Ловджийският нож бе вече прибран в саморъчно направената ножница, а човекът вземаше от земята лъка и стрелите, които бе хвърлил, преди да скочи върху лъва.

Клейтън заговори с непознатия на английски, благодари му за смелото спасение и приветства изумителната сила и ловкост, които той прояви. Но единственият отговор бе откритият поглед и лекото повдигане на могъщите рамене, което можеше да означава или омаловажаване на оказаната услуга, или пък незнание на езика.

Преметнал през рамо лъка и колчана, дивият човек — за такъв го считаше Клейтън сега — пак извади ножа си и ловко наряза няколко широки ивици от трупа на лъва. Тогава, присядайки с подвити нозе, започна да яде месото, като предварително даде знак на Клейтън да се присъединя и той към него.

Яките бели зъби с видимо удоволствие се впиваха в суровото месо, от което още капеше кръв. Но Клейтън не можеше да сподели това пиршество със страшния си домакин. Наблюдавайки го, в него се зароди мисълта, че това е онзи Тарзан, чиято записка тази сутрин той видя закована на вратата на хижата.

Ако е така, тогава той трябва да знае английски.

Клейтън пак се опита да поведе разговор с маймуната човек, но отговорите бяха изречени на странен език, подобен на бърборенето на малките маймуни, смесено с ръмженето на някакъв див звяр.

Не, това не е Тарзан: очевидно бе, че той не знае английски.

Когато дивият човек се нахрани, стана и като вдигна ръка в посока, съвсем различна от онази, по която вървеше младият лорд, тръгна напред през джунглата.

Слисаният Клейтън се колебаеше дали да го последва, защото се страхуваше, че дивакът ще го отведе още по-навътре из горските дебри. Но маймуната човек видя, че Уилям не тръгва, обърна се, улови го за дрехата и го повлече подире си, докато той разбра какво се иска от него — тогава му бе позволено да върви сам.

Щом дойде до заключението, че е в плен, англичанинът не виждаше друг изход, освен да следва онзи, който го бе пленил. И така те бавно се промъкваха през джунглата, докато меката мантия на непроницаемата горска нощ падна над тях. Наоколо се чуваха дебнещите стъпки на меки лапи, примесени с пращенето на чупещи се клонки и с дивия вик на горските твари, които, както се струваше на англичанина, го обкръжаваха отвсякъде.

Внезапно той чу слаб звук от огнестрелно оръжие. Последва само още един, а след това настъпи тишина.

В хижата на брега двете смъртно изплашени жени се притискаха една в друга на ниската пейка в сгъстяващата се тъмнина.

Негърката ридаеше истерично, оплаквайки нещастния ден на заминаването си от скъпия роден Мериленд, а бялата девойка, със сухи очи и външно спокойна, се измъчваше от вътрешни страхове и предчувствия. Тя се опасяваше не само за себе си, но и за онези трима души, които скитаха в бездънната дива гора, откъдето сега се носеха почти непрекъснати викове и рев, лай и ръмжене на страшни обитатели на джунглата, които търсеха плячка.

И изведнъж се дочу шумът на тежко тяло, което се отъркваше в стените на колибата. Девойката долови меки стъпки. За миг настъпи тишина. Дори дивите викове в гората стихнаха до слаб шепот. А след това тя ясно чу пръхтенето на животното до вратата, най-много на два метра от мястото, където те се намираха. Тя инстинктивно потрепери и се притисна по-близо към негърката.

— Шт, тихо! — шепнеше тя. — Тихо, Есмералда! — струваше й се, че охканията и риданията на жената привличат животното зад тънката стена.

При вратата се чу слаб звук от драскане. Звярът се опитваше да се вмъкне насила в колибата, но скоро изостави това намерение и девойката пак чу огромните лапи да обикалят, около жилището. Стъпките пак се спряха — този път под прозореца, нататък се отправи и изплашеният поглед на младото момиче.

— Боже! — пошепна ужасено то. В малкия квадрат на прозореца, на фона на осветеното от луната небе се очерта главата на грамадна лъвица. Горящите й очи бяха устремени със съсредоточена ярост към девойката.

— Есмералда, вижте! — шепнеше тя. — Боже мой! Какво да правим? Вижте! По-скоро! Прозорецът!

Есмералда, притискайки се още повече към господарката си, хвърли изплашен поглед към малкия квадрат лунна светлина тъкмо когато лъвицата издаде едно глухо, свирепо ръмжене.

Зрелището, което се представи пред очите на бедната чернокожа, беше прекомерно за изопналите й нерви.

— О, Габереле! — изпищя тя и се свлече на пода неподвижна и безчувствена.

Дълго, много дълго стоя лъвицата на прозореца, сложила лапи на перваза, гледаща жадно в стаята. Полека тя опита с големите си лапи здравината на решетката.

Джени почти престана да диша, когато за нейно облекчение главата на животното изчезна и тя чу отдалечаващи се стъпки. Но ето че те отново се приближиха към вратата и пак започна драскането, този път с все по-голяма сила, докато най-после животното започна да гризе масивните дъски, освирепяло от желание да улови беззащитната жертва.

Ако мис Портър знаеше за необикновената здравина на вратата, изработена парче по парче, тя би се страхувала по-малко от нападението на лъвицата.

Можеше ли да хрумне на Джон Клейтън, когато сковаваше тази груба, но здрава врата, че след двадесет години тя ще защити от зъбите и ноктите на лъвицата една прекрасна девойка?

Цели двадесет минути животното сумтя и се блъска около вратата, издавайки от време на време див свиреп вой. Най-после тя изостави опитите си при вратата на Джейн Портър чу, че лъвицата се връща към прозореца, пред който спря за миг, а след това се хвърли с цялата си огромна тежест върху изгнилата от времето решетка.

Тя чу как изскърцаха под напора дървените пръчки, но те издържаха и огромното тяло тупна на земята.

Лъвицата повтори това многократно, докато най-после изплашената пленница, видя, че част от решетката поддаде, и след миг голямата лапа и главата на животното се промъкнаха в стаята. Могъщата шия и плещите бавно разместваха пръчките и гъвкавото тяло се мъчеше да проникне навътре.

Сякаш в изстъпление, Джейн стана, държейки ръка на гърдите си, с широко разтворени от ужас очи, устремени към озъбената муцуна на звяра, който бе само на десетина крачки от нея. В краката й лежеше безчувственото тяло на негърката. Само да можеше да я свести, може би обединените им усилия биха могли да накарат промъкващия се към тях свиреп и кръвожаден враг да се оттегли.

Мис Портър се наведе над прислужницата си хвана я за раменете и я разтърси силно.

— Есмералда! Есмералда! — викаше тя. — Помогни ми или ще загинем.

Есмералда бавно отвори очи. Първото нещо, което видя, бяха покритите с пяна зъби на грамадния звяр.

С вик на ужас клетата жена запълзя на четири крака из стаята, викайки пронизително: „О, Габереле! О, Габереле!“

Негърката тежеше около двеста и осемдесет фунта, което не придаваше стройност на фигурата й дори когато ходеше. Но хаотичното пълзене на Есмералда по пода, съчетано с извънредната тежина, произвеждаше комично впечатление.

За миг лъвицата затихна, като втренчи очи в Есмералда, която очевидно бе избрала за цел шкафа, в който възнамеряваше да пъхне огромното си тяло. Но понеже полиците бяха само на четиридесет или петдесет сантиметра една от друга, тя сполучи да пъхне само главата си, след което нададе такъв свиреп писък, пред който бледнееха всички викове на джунглата, и отново припадна.

Когато негърката притихна, лъвицата поднови усилията си да се промъкне през разхлабената решетка.

Девойката стоеше бледа и неподвижна до задната стена и търсеше с все по-нарастващ ужас някакъв изход за спасение. Внезапно ръката й, здраво притисната към гърдите, напипа твърдите очертания на пистолета, който Клейтън й остави на тръгване. Като го измъкна бързо от корсажа си, тя се прицели право в муцуната на лъвицата и дръпна спусъка.

Блесна пламък, чу се гърмеж и в отговор — рев от болка и гняв.

Джейн видя, че голямото туловище изчезна от прозореца, и тогава припадна, изпускайки пистолета.

Но Сабор не бе убита. Куршумът й нанесе само болезнена рана в плешката. Неочакваността на ослепителния пламък и оглушителният трясък бяха причина за бързото й, но временно отстъпление. Още един миг и тя с удвоена ярост се върна към решетката и се залови да я дере с ноктите си, но с по-малък успех отпреди, тъй като ранената й лапа беше почти безполезна.

Тя виждаше пред себе си плячката — две жени, проснати на земята, тук нямаше да има нужда да се бори повече и нямаше да има съпротива. Месото лежеше пред нея готово и на Сабор оставаше само да се промъкне през решетката, за да го вземе.

Сантиметър по сантиметър с мъка промъкваше тя през отвора едрото си тяло. Ето че главата мина, мина и едната голяма плешка, а след това лъвицата внимателно повдигна ранената си лапа, за да я пъхне между тесните пречки.

Още една минута — и дългото гъвкаво тяло и тесните бедра бързо ще се плъзнат в колибата.