Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (10)

X
Сенките на страха

Седнал на висок клон, Тарзан разглеждаше селището от тръстикови хижи. Зад тях се ширеха обработени поля.

На едно място гората стигаше до самото селище. Щом забеляза това, той се запъти нататък, овладян от трескаво любопитство. Страшно му се искаше да види животните от своята порода, да узнае как живеят те и да види отблизо странните леговища, които те обитават.

Животът всред свирепите твари на гората неволно го караше да вижда в тези чернокожи същества врагове. Макар че приличаха на него по външния си вид, Тарзан не се съмняваше как ще го посрещнат тези хора, ако го открият.

Храненикът на маймуната не бе сантиментален. Той не знаеше нищо за братството между хората. Всички, които не принадлежаха на племето му, бяха негови вечни врагове освен в редки случаи, както например слонът Тантор.

Всичко това той съзнаваше без злоба и ненавист. Отнемането на живота е законът на онзи див свят, в който той живееше. Удоволствията в първобитното общество бяха малко, а най-големите от тях — ловът и убийството. Но Тарзан признаваше правото и на другите да имат същите удоволствия и желания дори и в случаи, когато той самият ставаше предмет на нападенията им.

Странният му живот не го направи нито мрачен, нито кръвожаден. Обстоятелството, че той убиваше с радостен смях, не доказваше вродената му жестокост. Най-често убиваше, за да се нахрани. Наистина, като човек понякога убиваше и за свое удоволствие, нещо, което не върши никое друго животно. От всички създания в света само на човека е дадено да убива безсмислено, е наслада, само заради удоволствието да причинява страдание и смърт.

Когато Тарзан трябваше да убива за отмъщение или при самоотбрана, той го извършваше спокойно, без угризение на съвестта. Това бе за него работа, в която лекомислието нямаше място. Сега, когато се доближаваше до селището на Мбонга, той просто, и естествено се приготви да убива или да бъде убит, ако го открият. Промъкваше се извънредно внимателно, защото Кулонга му внуши предпазливост спрямо малките остри дървени пръчици, които така сигурно и бързо носят смърт.

Най-после Тарзан се добра до голямо дърво с извънредно гъста корона, от клоните на което се спускаха тежки гирлянди от гигантски пълзящи растения. Той се притаи в това скривалище, което се намираше почти над селото, и започна да наблюдава онова, което ставаше под него, учудвайки се на всяка подробност от този непознат за него живот.

Голи деца се гонеха из селската улица. Жените кълцаха сушено просо в груби каменни хавани или пък печаха питки от приготвеното брашно. По-нататък, в нивите, други жени копаеха с мотики или плевяха. Някакви снопове стърчащи сухи треви покриваха бедрата им, а много от тях имаха метални украшения от звънтящи пръстенчета. По черните им шии висяха интересно направени зелени кръгове, а като допълнение от носовете на много от тях висяха грамадни пръстени.

Младежът гледаше с нарастващо учудване тези странни създания. Той видя и мъже, които дремеха под сенките на дърветата. А в края на полянката забеляза въоръжени войници. Очевидно те охраняваха селището от неочаквано неприятелско нападение.

Направи му впечатление, че работят само жените. Мъжете не работеха нито в селото, нито на нивите.

Накрая очите на Тарзан се спряха върху една старица, седнала точно под него.

Пред нея на слаб огън бе поставено малко котле, в което кипеше гъста, червеникава, смолиста каша. Наблизо имаше купчина изострени дървени стрели. Жената ги вземаше една след друга, потопяваше върховете им в димящата маса и ги нареждаше на тесни поставки от клони от другата страна на огъня.

Тарзан бе много развълнуван. Пред неговите очи се разкриваше тайната на смъртоносната сила на малките хвърчащи стрели. Той забеляза, че жената бе много предпазлива и гледаше да не докосва с ръце съдържанието на котлето, а веднъж, когато една капчица падна върху пръста й, веднага го натопи във вода и изтри внимателно малкото петно с листа.

Синът на Кала нямаше никакво понятие за отровите, но бързата съобразителност му подсказа, че убива именно това смъртоносно вещество, а ме малката стрела, която само внася отрова в тялото на жертвата.

Прииска му се много да има повече от тези малки смъртоносни пръчици. Ако жената напуснеше работата си поне за минутка, той, веднага щеше да слезе от дървото, да грабне колкото може повече стрели и да се покатери наново, преди тя да се е досетила… Той вече обмисляше как да отвлече вниманието й, когато от края на полянката се разнесе див рев. Тарзан погледна нататък. Под дървото, на същото място, където преди час беше умъртвен убиецът на Кала, стоеше един черен войник.

Войникът викаше и размахваше над главата си копие. От време на време показваше нещо, което лежеше в краката му.

Начаса цялото село се вдигна на крак. Въоръжени хора притичваха от колибите и стремглаво се втурваха през поляната към възбудения войник. След тях кретаха старци, тичаха жени, деца — за миг селището опустя.

Тарзан, храненикът на маймуната, разбра, че са намерили жертвата му, но това никак не го интересуваше. Нямаше някой, който да може да му попречи да задигне блазнещите го стрели. Спусна се бързо и безшумно до котлето с отровата. Една минута стоя неподвижен и разглеждаше с интерес селището с живите си и блестящи очи. Нямаше никой наоколо. Погледът му се спря на отворената врата на близката хижа. Поиска да надзърне в нея и предпазливо се приближи до постройката с нисък покрив.

Първо се спря на входа, като се ослуша. Никакъв шум. После се плъзна в полумрака вътре.

По стените висеше оръжие — дълги копия, чудновати ножове и два тесни щита. По средата имаше котел, а до най-отдалечената стена — легло от сухи треви, покрито с плетена рогозка, която очевидно служеше на собственика за постеля и завивка. По пода се търкаляха няколко човешки черепа.

Тарзан не само че опипваше всеки предмет, но го и помирисваше, защото той „виждаше“ главно със силно развитото си обоняние. Реши да вземе едно от дългите остри копия, които свали от стената, но не можеше да отнесе със себе си всичко наведнъж, а и стрелите бяха най-важната плячка. Едно след друго той сваляше нещата от стените и ги трупаше на купчина сред стаята. Най-отгоре сложи катурнатото котле и под него постави един озъбен череп, като го накичи с украшенията на убития от него Кулонга.

След това се отстрани, за да се полюбува на работата си, и се усмихна — храненикът на маймуната обичаше да се шегува. Но в същата минута той чу навън гласове: раздадоха се жалостни викове и нареждане на висок глас.

Тарзан се разтревожи. Дали не се е бавил дълго време тук? Той излезе бързо навън. Туземците още не се виждаха, при все че ясно се чуваше как идват през полята. Гласовете им звучаха някъде отблизо.

Като мълния Тарзан се втурна към купчината стрели. Заграбил толкова, колкото можеше да носи с една ръка, той катурна с крак кипящото котле и изчезна в шумака на дърветата в същия момент, когато първият дивак вече влизаше през вратата на другия край на селото. Люлеейки се като дива птица на клона, готова да отлети при първата опасност, Тарзан почна да следи какво става сега в селото.

Улицата се изпълни с народ. Четирима туземци носеха мъртвото тяло на Кулонга. Зад него вървяха жени, плачеха високо и надаваха страшни писъци. Предната част на шествието се доближило вратата на Кулонговата хижа — същата, в която Тарзан бе влизал. Но веднага се върнаха обратно в лудешки бяг, бърборейки възбудено. Всички ги наобиколиха. Разговаряйки високо и яростно ръкомахайки, те сочеха хижата. Неколцина войници се доближиха и надзърнаха вътре.

Най-после един от тях влезе в хижата: това бе старец, обкичен с метални украшения, с наниз от изсушени човешки ръце, увиснали по гърдите му.

Това беше самият Мбонга, вождът, бащата на убития Кулонга. В продължение на няколко минути всички мълчаха. Скоро той излезе от колибата с израз на силен гняв и суеверен страх по страшното си лице. Той каза нещо на войниците, а те веднага се спуснаха да претърсват всяка колиба и всеки кът от селището.

Веднага откриха катурнатото котле и липсата на отровните стрели. Не се намери нищо повече и след няколко минути около вожда се събра изплашена тълпа диваци.

Мбонга не можеше да си обясни този низ от страшни и тайнствени произшествия. Намирането на още топлия труп на Кулонга в края на полята им, заклан и ограбен едва ли не пред прага на родната му стряха, само по себе си беше загадъчно, но странните разкрития в самото селище и в колибата на мъртвеца изпълниха сърцата на диваците с неизразим смут и предизвикаха в бедните им мозъци най-чудновати и суеверни обяснения. Сгушени на купчини, те говореха полугласно, като въртяха уплашено на всички страни бялото на облещените си очи.

През цялото време Тарзан ги наблюдаваше от високия клон. Много неща от държането им му бяха непонятни, защото той не познаваше суеверието, а за страха имаше неясна представа.

Слънцето се бе издигнало високо в небето. Тарзан бе огладнял, а до мястото, където бе заровил наченатия труп на глигана, имаше още много мили.

И затова той обърна гръб на поселището на Мбонга и потъна в гъстата гора.