Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (71) (Друга приказка за два града)

71

Беше ужасно изкуствено преследване. Носехме се през помещението с мъртвите филми, през каменните мощехранителници, където бяха положени всички звезди от тези филми, под стената и през стената. Изведнъж всичко остана назад, а аз хвърчах със Звяра по петите ми към гробницата, в която Дж.Ч. Арбътнот никога не е бил полаган.

През цялото време знаех, че това не е пътешествие, а местоназначение. Не ме преследваха, а ме вкарваха в кошара. Защо?

Дъното на гробницата, където Кръмли, слепият Хенри и аз бяхме застанали преди хиляди години. Заковах на едно място.

Стълбичките на саркофага ни чакаха.

Зад себе си усещах стъпките и виковете на Звяра.

Скочих към стълбичките и се опитах да се задържа. Подхлъзнах се, изругах, изпълзях с мъка догоре, нададох радостен вик и изскочих от саркофага.

Ритнах вратата на гробницата и тя широко се отвори. Изтърколих се в гробището и се втренчих в празния булевард отвъд надгробните камъни.

— Кръмли! — извиках аз.

Нямаше улично движение, не се виждаха и паркирани коли.

— О, Боже — изстенах аз. — Кръмли! Къде си?

Чух трополенето на Звяра зад себе си. Обърнах се.

Звяра спря на вратата.

Луната го осветяваше. Бе застанат като надгробна статуя, която отдаваше почит на самата себе си под изписаното си име. За момент ми заприлича на призрака на някакъв английски лорд, изправен пред старинния си замък, подмамен там, за да бъде заснет и потопен в тъмни, киселинни разтвори, за да възкръсне като фантом заедно със спускането на мъглата във филма. Едната му ръка бе поставена на пантите, а другата бе вдигната нагоре, сякаш за да отблъсне Съдбата и да я просне върху студения мрамор. Отново видях името:

АРБЪТНОТ

Трябва да съм изкрещял надписа на висок глас, защото той падна напред като прострелян. Аз запрескачах като луд белите камъни, тичах, препъвах се и крещях като обезумял. Една част от мен се чувстваше преследвана, а другата — като във фарс. Представях си едновременно как потопът се отприщва и поглъща самотния бегач и как Чарли Чейз го гонят слонове. Нямах време да избирам между отчаянието и истеричния смях. Затова хвърчах като луд сред гробовете, докато накрая се озовах на улицата.

Кръмли го нямаше. Булевардът бе пуст.

„Св. Себастиян“ бе отворила широко вратите си. Църквата бе цяла осветена.

И.Х., ако беше до мен…

Подскочих. Усетих миризмата на кръв и хукнах отново.

Чух зад себе си тежките стъпки и задъханото дишане на полуслепия ужасен човек.

Стигнах вратата.

Убежище!

Но църквата беше празна.

Над златния олтар и над нишите бяха запалени свещи.

Изповедалнята бе отворена.

Последва гръмовен шум от стъпки.

Скочих към изповедалнята, тръшнах вратата и се свих треперещ.

Гръм от стъпки…

Затихнаха като пред буря и като буря отекнаха в църквата.

Усетих лапата на Звяра върху вратата, която не беше заключена.

Но аз бях свещеникът, нали?

Който и да се затвори вътре, е свят човек, на когото трябва да се изповядаш, а не да му причиняваш зло.

Звяра изсумтя от изтощение и чувство за обреченост. Аз треперех. Молех се трескаво за най-обикновени неща — да прекарам още един час с Пег, да оставя дете след себе си… Все дреболии, но дреболии, по-необятни от нощта и по-велики от изгрева…

Сладкото ухание на живота трябва да се бе разнесло от ноздрите ми. Сигурно бе издишано заедно с молитвите.

Последно изсумтяване и…

Господи!

Звяра влезе в другата половина на кабинката!

Нахлу с такава сила, че се уплаших да не ме изгори с дъха си през решетката. Но огромното му туловище се намести и се отпусна като мях.

Разбрах, че странното преследване е завършило и че започва последният рунд.

Звяра пое дълбоко въздух няколко пъти. Като че ли се боеше да проговори веднага, защото още му се искаше да убива, но вече се бе уморил. Господи, най-сетне се бе уморил.

Дълго мълча и накрая прошепна:

— Благослови ме, отче, защото съгреших.

Помъчих се да си спомня какво казваха свещениците от старите филми в такива случаи, но нищо не излезе.

Изпитах огромното желание да се спусна пак в предишната надпревара.

Вместо това затаих дъх, а той пак прошепна:

— Благослови ме, отче…

— Не съм ти никакво отче — не издържах аз.

— Не е възможно — промълви Звяра.

След малко добави:

— Ти си моят син.

Подскочих и усетих собственото си сърце да се спуска по черния тунел.

Звяра се размърда.

— Кой… мислиш… ЧЕ ТЕ НАЗНАЧИ?

— Боже мой!

— Аз го направих — каза изгубеното лице зад решетката.

Значи не е бил Гроц? — помислих си аз.

Тогава Звяра заразправя. Думите му се ронеха като черни зърна от ужасна броеница. Аз потъвах все по-надолу и по-надолу, докато накрая главата ми опря о пода и промърморих:

— Защо не ме уби?

— Никога не съм го искал. Приятелят ти се заяде с мен. Не биваше да прави този бюст. Беше лудост. Щях наистина да го убия, но той ме изпревари. Или поне се престори на умрял. Всъщност Рой е жив и те чака.

Искаше ми се да попитам къде е, но попитах друго:

— Защо ме спаси?

— Ами… от желание някой ден историята с мен да бъде разказана. Само ти… можеш да я предадеш достоверно. Няма нищо в студиото или на света, което да не знам. Четох една цяла нощ, спах на пресекулки и продължавах да чета, а после пошепнах през стената името ти. Не беше много отдавна. Той става, така бях казал. Назначете го. Той е моят биограф. И моят син.

Значи ме бяха взели в студиото заради една негова прошепната дума!

А сега шептеше на четиринайсет инча от мен, задъхвайки се между изреченията.

— Като си помисля само! — каза немощният глас. — Назначавах и уволнявах в продължение на години. Кой друг би могъл да го направи? Какво ми оставаше освен да понасям грозотата си и да искам да умра? Само работата ме крепеше. Твоето идване бе един вид подкрепа за мен.

Почудих се дали трябва да му благодаря.

След малко — отговори той без думи. После продължи:

— Отначало ръководех нещата тайно, иззад огледалото. През цялото време надувах главата на Лайбър с предвиждания за пазара и редакции на сценарии, прочетени в гробницата. Той ме изслушваше в два посред нощ. Какви срещи! Приличахме си като две капки вода! Его и свръхего. Рогът и надуващият рога. Той беше танцьорът, а аз — хореографът зад огледалото. Използвахме заедно неговия кабинет. Денем той се гневеше и важничеше, а нощем аз се разполагах на празното бюро и по единствения телефон върху него давах нарежданията си на Лайбър, моя личен секретар.

— Знам — промълвих аз.

— Как си могъл да научиш за това?

— Предположих го.

— Предположи?! Какво? Цялата тая невъобразима история? И за Празника на Вси светии? За нощта преди двайсет години?

Дишаше тежко и чакаше да отговоря.

— Да.

— Хм. Спомням си добре онази вечер. Сухият режим бе отменен, но още си прекарвахме алкохола по тунела от гробището — ей така, заради забавата. Половината се веселяха сред гробовете, а другата половина — във филмовата морга. Пет студия, пълни с шумни мъже, жени, звезди и статисти. Почти не си спомням времето около полунощ. Някога питал ли си се колко много са откачените, които се любят на гробището? Я помисли!

Не казах нищо и Звяра продължи:

— Той ни хвана. Господи Боже, хвана ни между гробовете. Чукът на пазача разби главата ми, раздра бузите и окото ми! Удряше ли удряше! Избяга с нея. Аз се затичах с викове след тях. Качиха се в колата. Подкарах след тях. Катастрофата и… и…

Въздъхна, за да укроти сърцето си:

— Спомням си как докторът ме пренесе в църквата, лицето на обезумелия свещеник и това, как ме преместиха в моргата. Оправяй се сред гробовете! Оздравей сред мъртъвците! После докараха трупа на Слоун. Дойде и Гроц, за да поправи непоправимото. Горкият Гроц. Ленин трябва да е имал повече късмет. Едва движех устни, но им казах: прикрийте всичко. Късно е. Улиците са празни. Излъжете! Кажете, че съм умрял! Господи, лицето ми! Не може да се оправи по никакъв начин. Моето лице! Затова кажете, че съм мъртъв! Емили? Какво? Полудяла? Скрийте Емили! Заличете следите. С пари, разбира се, с много пари. Нека изглежда съвсем истинско. Кой би предположил? Направиха погребението със затворен ковчег, а през това време докторът се бореше за живота ми. Каква лудост, господи. Усещах лицето си, главата си, можах да извикам на Фриц да поеме нещата в свои ръце. И той го направи. Истински маниак за работа. Слоун да се изнесе. Горката Емили, нима е луда? Констанс? Констанс я заведе в санаториума. Един от онези приюти за пияни, луди и наркомани, където никога не оздравяваш, но където те пращат. Емили потъна в нищото, а аз беснеех. Всички ревяха и гледаха лицето ми, което сякаш бе излязло от месомелачка. Фриц им нареждаше да млъкнат. Виждах в очите им СОБСТВЕНИЯ СИ ужас. Бяха ме отписали, но аз не се давах. До мен бяха д-р Филипс касапина и Гроц разхубавителя. Опитваха всичко, но накрая казаха: „Не сме способни на повече. Повикайте свещеник!“ „По дяволите! — извиках аз. — Направете погребение, но АЗ няма да присъствам!“ Всички пребледняха, защото знаеха, че говоря сериозно. И си помислиха: ако загине той, свършено е и с нас. Това бе златната година във филмовата ни история. Макар и по време на Депресията, бяхме направили двеста милиона, умножихме ги на триста. Почти всички останали студия се обединиха. Те НЕ МОЖЕХА да ме оставят да умра. Хилядарките сами изскачаха от ръцете ми. Как биха намерили заместник? В това море от глупаци, идиоти, зяпачи и откачалки… Ти го спаси, а аз ще го закърпя! Така каза тогава Гроц на оня касапин, д-р Филипс. И ме изродиха за втори път.

Спомних си думите на И.Х.: „Звяра? Аз присъствах на неговото рождение!“

— И тъй, докторът ме спаси, а Гроц ме закърпи. Но аз сам започнах да разкъсвам шевовете си. Всички мислеха едно и също — умре ли той, свършено е с нас. Но сега вече исках да умра. От сърце и душа го желаех. И въпреки всичко, старата жажда за власт победи дори и когато лежах под кървавата каша от плът и строшени кости. След няколко часа борба със смъртта, без да смея да докосна лицето си, заявих: „Обявете ме за починал. Скрийте ме тук и ми помогнете да се възстановя. Оставете тунела отворен. Погребете Слоун. Погребете и мен ЗАЕДНО с него, in absentia. Искам гръмки заглавия по вестниците. Понеделник сутринта ще се явя на работа. Никой не бива да знае. Не бива да ме виждат. Убиецът с накълцаното лице? Пригответе ми кабинет с бюро и кресло. Нека там седи някой, който да слуша съветите ми през огледалото. Мени? Къде е Мени? Ти ще слушаш! Ще шептя през процепите, сянката ми ще ти маха от огледалото… От теб ще се иска само да отваряш уста и да повтаряш каквото ще налея в главата ти. Ясно ли ти е? Добре! Сега извикайте журналистите! Подпишете смъртните актове. Сложете Слоун в ковчег. Намерете ми една тиха стая за отдих в моргата, а ти Мени, иди и оправи кабинета. На работа!“

— В дните преди погребението си давах разпорежданията, а матката група около мен кимаше и изпълняваше.

— Докторът трябваше да ме върне към живота, Гроц да се занимае с лицето ми, доколкото това е възможно, Мени да ръководи студиото под моите напътствия, а И.Х. — просто защото се случи там тази нощ и защото първи ме намери, потънал в кръв, — трябваше да нагласи всичко така, че да изглежда като случайна злополука. Само четирима знаеха. Фриц? Констанс? Те отговаряха за почистването, но никога не им казахме, че съм оживял. Четиримата знаещи щяха да получават по пет хилядарки седмично до края на дните си. Как ти се струва, а? Пет хиляди СЕДМИЧНО, през 1934-а! При средна работна заплата от някакви мижави петнайсет долара на седмица. Докторът, Мени, И.Х. и Гроц бяха наистина богаташи. Парите купуват всичко, повярвай ми! Години мълчание! Та тръгна като по вода. Филмите, студиото, растящите печалби, тайната около мен… Цената на акциите се качваше, нюйоркчаните бяха доволни — до момента, в който…

Замълча и въздъхна отчаяно.

— Някой откри нещо.

Пауза.

— Кой го направи? — осмелих се да попитам аз в тъмното.

— Докторът, старият доктор. Откри, че дните ми са преброени.

Пак замълча и най-сетне каза:

— Рак.

Оставих го да събере кураж и продължи:

— Рак. Не се знае кой от останалите е научил за това от доктора. Един от тях реши да избяга. Да грабне парите и да се покрие вдън земя. Така започна суматохата. Той искаше да сплаши всички с истината. После да изнудва и да се сдобие с много пари.

Помислих си, че сигурно говори за Гроц, но не му казах, а вместо това попитах:

— Знаеш ли кой е бил? Човекът, поставил трупа на стълбата? Този, който написа писмото, за да ме извика на гробищата? Този, който подшушна на Кларънс да чака пред „Кафявото бомбе“, за да те види? Този, който подтикна Рой Холдстром да направи бюст на едно съществуващо чудовище за един несъществуващ филм? Този, който поеше обилно с уиски И.Х. с надеждата, че той ще се замае и ще разкаже някому всичко?

Огромното тяло зад тънката решетка се движеше, потрепваше, въздишаше и изпущаше шумно въздуха през ноздрите си. Като че ли всяко вдишване бе надежда за оцеляване, а всяко издишване — признание в отчаяние.

Мълча дълго.

— В началото — когато качиха онова тяло на стълбата — подозирах всички. Нещата тръгнаха от зле по-зле. Направо се побърквах. Отхвърлих доктора като възможен извършител. Той беше страхливец до мозъка на костите си. Та нали сам ме бе известил за болестта ми? И.Х.? Бе още по-голям пъзльо — всяка вечер се криеше в чашката. Не можеше да бъде той.

— Къде е И.Х. тази вечер?

— Лежи погребан някъде. Видяха му сметката. Ако не те, щях да го сторя аз. Бях си наумил да се отърва постепенно от всеки, който би се опитал да ми навреди. Бих удушил И.Х., така, както постъпих с Кларънс. Бих го убил, както бих убил и Рой, ако не мислех, че сам е свършил тая работа. Рой бе човекът, който уби и погреба И.Х.

— Не е възможно! — извиках аз.

— Скрил го е някъде сред надгробните камъни. Горкият, тъжен Исус.

— Рой не би го сторил!

— Защо не? Ние всички бихме се превърнали в убийци, стига да ни дадат такава възможност. Убийството е всичко, за което мечтаем, но не можем да го осъществим. Чудех се кой ще се опита да ми свети маслото и да избяга. Докторът, И.Х., Мени…? Не можеше да бъде Мени Лайбър. Той винаги е бил съвсем прозрачен в намеренията си. Остана единствено Гроц. ТОЙ назначи Рой, но идеята да привлечем теб в търсенето на чудовище за филма бе моя. Как не се досетих, че са търсели мен! Че искат да ме превърнат в парче глина! Съвсем си бях загубил ума, но… вече всичко отмина.

— Крещях, търчах като луд, но изведнъж се изморих. Изтощих се от твърде много кръв, твърде много смърт и твърде много минало. На всичкото отгоре се бях разболял и от рак. Тогава срещнах другия Звяр в тунела към гробището.

— Другия Звяр?

— Да — въздъхна той, опирайки глава на решетката. — Иди и го доведи. Предполагам, че не си ме мислил за единствения Звяр?

— Единствения…?

— Оня твой приятел, чиито работи унищожих, когато видях запечатан собствения си лик. Чиито Градове стъпках в краката си. Чиито динозаври изкормих… ТОЙ ръководи студиото!

— Не… просто звучи абсурдно!

— Идиот! Изигра ни нас. Изигра и теб. Когато видя какво съм направил с чудовищата, градчетата и глинения бюст, наистина откачи. Предреши се така, че да изглежда като въплъщение на ужаса. Ужасната маска…

— Маска… — устните ми нервно потрепнаха.

Бях се досетил сам, но не пожелах да се доверя на усета си. Лицето върху стената на Кръмли… Неодушевен бюст от глина, а самият Рой, гримиран като бащата на ужаса, детето на хаоса, сина на унищожението.

Рой се бе заснел как играе Звяра.

— Твоят приятел — задъхваше се човекът зад решетката — наистина си го бива. Дори гласът му бе станат досущ като моя. Говореше на Мени през огледалото и…

— И му заповядваше да го назначи отново?!

— Да! Искал и Оскар!

Вкопчих ръце в решетката.

— Но как е…

— Поел нещата в свои ръце? Къде е била границата, стената между нас? Веднъж се срещнахме очи в очи под земята. Сече му пипето на тоя непрокопсаник. Не се бях поглеждал в огледалото от години. И изведнъж застанах срещу себе си! Помислих си, че е измама. Игра на светлината. Изпищях и ударих сянката срещу мен. ОГЛЕДАЛОТО повдигна СВОЯ юмрук и замахна. Дойдох на себе си и побеснях. Оказах се набутан в една ниша и заключен зад решетките. Той стоеше и ме наблюдаваше. „Кой си ти?“ — изкрещях аз. Но и сам знаех. Отмъщението е сладко нещо. Бях убил творенията му, бях смазал градовете му, бях се опитал да смажа и него самия. Триумфът над мен би трябвало да му достави огромно удоволствие. Той се спусна по тунела и извика през рамо: „Слушай, отивам да си издействам новото назначение! А, да! Ще си поувелича и заплатата!“ Два пъти на ден ми носеше шоколад, а аз бях на края на силите си. Накрая се убеди, че наистина умирам и че удоволствието се губи. Струва ми се разбра, че мощта не е вечна, величествена и забавна. Не знам уплаши ли се или му стана досадно, но преди няколко часа свали катинара и ме изведе, за да ти се обадя. Остави ме да те изчакам. Нямаше нужда да обяснява какво трябва да правя. Посочи само продължението на тунела към църквата. Време за изповед — каза той. Великолепно. Сега чака теб в последното си убежище.

— Къде е то?

— По дяволите! Къде може да бъде единственото място за такива като мен и него с новия му характер?

— А, да — кимнах аз и очите ми се напълниха със сълзи. — Бил съм там.

Звяра се сви.

— Това е то — въздъхна той. — През последната седмица причиних зло на мнозина. Аз убих едните, а твоят приятел — другите. Попитай го. Той наистина откачи не по-малко от мен. Когато всичко приключи и се намеси полицията, прехвърлете цялата вина върху мен. Няма нужда от два Звяра. И един е достатъчен, нали?

Мълчах.

— Чакам отговор!

— Да.

— Добре. Когато той видя, че умирам, че наистина умирам и с него също е свършено, прояви любезността да ме пусне. Студиото, което ръководеше вместо мен, бе стигнало до задънена улица. И двамата трябваше да обединим усилия, за да го съживим. Идната седмица ще заработим с пълна пара. Започваме с „Мъртвите са добри ездачи“.

— Не — измърморих аз.

— Стига глупости! Макар и да умирам, ще събера сили, колкото да те удуша със собствените си ръце. Ще бъде направено. Искам да го чуя от твоите уста!

— Ще бъде… направено — казах аз най-сетне.

— И последно. Предложението ми е още в сила. Студиото е твое, стига да пожелаеш.

— Недей…

— Няма друг! Не се отказвай толкова бързо. Повечето хора биха умрели от радост, ако…

— Умрели. Правилно подбра думата. Само за месец бих се превърнал в жалка, пияна развалина.

— Не разбираш. Ти си единственият ми син.

— Дано не е вярно. Защо точно аз?

— Защото си наистина един честен до глупост идиот спасител. Истински балама, а не престорен. Говориш много, но всичко казано е вярно. Не можеш да се промениш. Доброто у теб се излива в думите ти.

— Да, но не съм се облягал на огледалото като Мени, за да слушам съветите ти години наред.

— Той говори, но думите му са лишени от смисъл.

— Но е опитен. Вече се е научил как да се оправя. По-добре е просто да работя за него.

— Давам ти последен шанс. Отговори! — Гласът му заглъхваше.

— И да се откажа от съпругата си, писането и живота си?

— А-а-а — прошепна гласът. — Да… Изплюхме камъчето. Прости ми, отче, защото съм грешен.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. И трябва да простиш. Такава е работата на свещеника. Опрости греховете ми и ме благослови. След малко ще е твърде късно. Не ме изпращай във вечните пламъци на ада.

Затворих очи и произнесох:

— Благославям те — после добавих: — Прощавам ти, макар и нищо да не разбирам.

— А кой е разбирал? Да не мислиш, че аз? — задъха се и чукна глава в стената. — Благодаря — склопи очи и се зарея в безмълвните пространства. Усетих как забравата тръшка огромната си врата и гробницата се затвори завинаги.

— Прощавам ти! — изкрещях аз на ужасното лице пред себе си.

— Прощавам ти… — долетя отвисоко гласът на ехото.

Улицата бе пуста.

Къде си, Кръмли?

Побягнах.