Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (7) (Друга приказка за два града)

7

Рой Холдстром майстореше в гаража си динозаври от дванайсетгодишен. Динозаврите преследваха баща му из двора, на осеммилиметрова лента, и го изяждаха. По-късно, когато Рой стана на двайсет, той премести динозаврите в малки, временни студия и започна да прави евтини филми за изгубения свят, които го направиха прочут. Динозаврите така се враснаха в живота му, че приятелите му се обезпокоиха и се опитаха да му намерят някое симпатично момиче, което да се примири с присъствието на зверовете. Още търсеха.

Заизкачвах стълбите на верандата. Спомних си една незабравима вечер, когато Рой ме заведе на постановката на „Зигфрид“ в Шрайн Аудиториум. „Кой пее?“ — попитах аз. „Какво ме интересува, по дяволите! — извика Рой. — Отиваме да видим Дракона!“ Е, музиката бе великолепна. Но Драконът? Убийте тенора. Угасете светлините.

Местата ни бяха толкова назад, че можех да видя само лявата ноздра на Дракона Фафнер. Рой не виждаше нищо освен гигантските пламъци, които бълваха от невидимия нос на чудовището, за да изгорят Зигфрид.

— По дяволите! — прошепна Рой.

Фафнер бе повален. Вълшебният меч го бе пробол право в сърцето. Рой скочи на крака, изруга сцената и хукна навън.

Намерих го да си говори сам във фоайето.

— И това ми било Фафнер! Господи! Велики Боже! Видя ли това чудо?!

Изхвърчахме от театъра. Зигфрид още пискаше нещо за живота, любовта и кланетата.

— Горките хора, тия от публиката — каза Рой. — Как ще издържат още два часа без Фафнер!

Та седеше си той на люлката и се рееше в миналото като мене.

— Хей! — подвикна ми радостно. — Какво ти казах? Къщата на баба ми и дядо ми!

— Не, на моите баба и дядо!

— И на четиримата!

Рой се разсмя истински щастлив и извади голямо, дебело копие на „Не можеш отново да се върнеш у дома“.

— Той сбърка — каза тихичко Рой.

— Така е. Наистина сме тук, за Бога!

Млъкнах. Защото забелязах зад поляните на снимачните площадки голямата стена между студиото и гробищата. Призракът на стълбата не ми излизаше от главата, но реших да не го споменавам още.

— Как върви работата с твоя звяр? — попитах аз. — НАМЕРИ ли го вече?

От много време бе така.

С Рой ни викаха да замисляме и майсторим зверове, модели на паднали от космоса метеори и на хуманоидни същества, изплуващи от тъмните лагуни, по чиито пластмасови зъби се стичаше най-банален катран.

Първо бяха взели Рой, защото го биваше в техниката. Неговите птеродактили наистина летяха. А бронтозаврите му бяха планини, тръгнали към Мохамед.

После някой прочете трийсетина от моите Странни истории, които пишех от дванайсетгодишен и взех да продавам на долнопробните списания, когато станах на двайсет и една, и реши да ми възложи „написването на драма“ за животинките на Рой. Бях на седмото небе, защото бях платил да изгледам или се бях промъкнал на около девет хиляди филма с мечтата да участвам в тях някой ден поне като простреляния труп на улицата.

— Искам нещо НЕВИЖДАНО! — бе казал Мени Лайбър на първия ден. — Вижда се триизмерно как изстрелваме нещо към земята. Пада метеор…

— Снимаме в близост до метеорния кратер в Аризона — вметнах аз. — Има го от милион години. Едно чудесно място за падането на НОВ метеор…

— Виждаме НОВОТО чудовище — викна Мени.

— Виждаме ли го наистина? — попитах аз.

— Ама какво искаш да кажеш? ТРЯБВА ДА ГО ВИДИМ!

— Е, да, но има и филми като „Човекът-леопард“! Целият ужас идва от сенките през нощта и от неща, които не могат да се видят. Ами „Островът на мъртвите“ и онази жена, с каталепсията, която се събужда зазидана в гробница?

— Радиопредавания!!! — изкрещя Мени Лайбър. — Хората искат да видят това, от което се плашат, по дяволите…

— Не искам да споря, но…

— Недей тогава! — тросна се Мени. — Искам десет страници, които да ме смръзнат от страх. А ти — посочи Рой — да знаеш, че всичко написано от него трябва да се подплати с някой и друг динозавър! Сега да ви няма! Идете да се пулите пред огледалото в три посред нощ!

— Сър! — извикахме ние.

Вратата се тръшна.

Отвън Рой и аз запремигахме на слънчевата светлина.

— Пак ни забърка в хубава каша, Стенли!

Все още стенейки от смях, се заловихме за работа.

Аз написах десет страници, оставяйки място за животните. Рой плесна на масата трийсет фунта^[1] влажна глина и затанцува около нея. Блъскаше и ваеше с надеждата, че чудовището ще набъбне като мехур в праисторическия басейн, а после ще се сгромоляса в съскащи серни изпарения, излъчвайки истинския ужас.

Рой изчете страниците ми.

— Къде ти е Звярът? — извика той.

Погледнах ръцете му, изплескани с кървавочервена глина.

— А къде е твоят?

Та за това си говорехме три седмици по-късно.

— Хей, защо само стоиш и ме наблюдаваш? — попита Рой. — Ела си вземи кифличка, седни, разговори се.

Приближих се, взех кифлата и седнах на люлката, залюлявайки се ту напред в бъдещето, ту назад в миналото. Пред мен — ракети и Марс. Зад мен — динозаври и катранени дупки.

А навсякъде — зверове без лица.

— За човек, който говори с шейсет мили в минута, си необикновено мълчалив — каза Рой Холдстром.

— Уплашен съм — изплюх камъчето най-сетне.

— О’кей. — Рой спря нашата машина на времето. — Говори, всемогъщи.

Заговорих.

Построих стената, подпрях стълбата, вдигнах тялото, докарах студения дъжд и накрая пуснах гръм, за да съборя трупа. Когато завърших, а дъждовната вода бе изсъхнала по челото ми, подадох на Рой поканата за празника на Вси светии.

Рой й хвърли един поглед, а после я пусна на земята и сложи крак връз нея.

— Някой трябва да се е пошегувал!

— Сигурно. Но… отидох вкъщи и изгорих бельото си.

Рой вдигна поканата и пак я зачете. Погледна стената на гробището.

— Но за какъв дявол биха ти изпратили такова нещо?

— Ами да. Повечето хора от студиото дори не ме познават!

— Но празникът бе наистина снощи. И все пак, шегата е много изпипана. Да закачиш на стълбата това тяло… Ей, а възможно ли е на теб да са казали да дойдеш в полунощ, а да са поканили други хора за осем, девет, десет и единайсет часа, за да ви плашат един по един? В това има някакъв смисъл.

— Само ако го беше замислял ти!

Рой рязко се извърна:

— Да не мислиш, че…

— Не. Да де. Не.

— Кое в крайна сметка?

— Помниш ли онова празнуване на Всях светих, когато бяхме деветнайсетгодишни и отидохме в театър „Парамаунт“, за да гледаме Боб Хоуп в „Котката и канарчето“, а момичето пред нас изведнъж се разпищя. Аз се огледах и те видях да седиш с маска на вампир.

— О, да — изсмя се Рой.

— Ами когато се обади и ми каза, че Ралф Кортни, най-добрият ни приятел, е мъртъв и трябва да дойда незабавно? Беше го положил на леглото у вас, но всичко бе само номер. Искаше Ралф да си напудри лицето с белило, да легне и да се престори на мъртъв, а когато вляза, да се надигне изведнъж. Помниш ли?

— Аха — Рой пак се изсмя.

— Но аз срещнах Ралф на улицата и номерът не стана.

— Така беше — поклати глава Рой пред мисълта за собствените си немирства.

— Е, добре. Няма нищо чудно тогава в предположението ми, че може да си закрепил оня труп на стената и да си ми пратил писмото.

— Бъркаш само в едно — каза Рой. — Много рядко си ми споменавал Арбътнот. Дори и да бях изработил тялото, как щях да съм сигурен, че ще го познаеш? Трябва да е бил някой, комуто е било добре известно, че преди много години си се срещнал с Арбътнот, прав ли съм?

— Ами…

— Един труп в дъжда не струва пукната пара, ако не знаеш чий е. Разказвал си ми за много други хора, които си срещал, докато си се мотал из студията. Ако тялото бе направено от мен, то щеше да е на Рудолф Валентино или Лон Чейни, за да можеш да го разпознаеш. Така ли е?

— Така е — отвърнах вяло аз. Взрях се в лицето на Рой й бързо извърнах поглед. — Извинявай. Но, по дяволите, това бе наистина Арбътнот. През трийсетте години го бях виждат поне дузина пъти. На премиери. Пред студиото. В спортните му коли, в трите лимузини. Жените винаги се тълпяха и се смееха, докато той раздаваше автографи, защото не пропускаше да пъхне на всекиго по четвърт долар. Четвърт долар! През 1934-а! С толкова пари можеше да си купиш малцово мляко, един шоколад и накрая да идеш на кино.

— Значи такъв е бил? Нищо чудно, че го помниш. На теб колко ти даваше?

— Един месец ми даде долар и двайсет и пет цента. Бях истински богаташ. А сега е погребан зад тази стена — там, където бях снощи, нали? Защо някой ще се опитва да ме изплаши с илюзията, че са го изровили и закрепили на стълбата? Струват ли си усилията? Тялото се строполи като камък. Значи са го закрепяли поне двама души. Защо?

Рой захапа втора кифличка.

— Защо ли? Освен някой да е искал да те използва, за да го разкажеш на света. Ти щеше да кажеш и на друг, нали?

— Може би…

— Недей. Уплашен си в момента.

— Но от какво да съм уплашен? Просто имам чувството, че не става въпрос за обикновена шега, че има нещо друго.

Рой се втренчи в стената, дъвчейки кифлата.

— По дяволите — промълви най-накрая. — Тази сутрин отиде ли да видиш дали тялото е ВСЕ ОЩЕ на земята? Защо не провериш?

— За нищо на света!

— Но сега е ден. Може ли да си такъв пъзльо!

— Не съм, само…

— Ей! — изгърмя възмутено нечий глас. — Глупаци такива! Какво правите там?

Рой и аз се надвесихме от верандата.

Мени Лайбър стоеше насред ливадата. Ролс-ройсът му бе спрян до него. Не бяхме чули никакъв шум от мотор.

— Е? — извика Мени.

— Имаме съвещание! — отвърна Рой невъзмутимо. — Искаме да се нанесем тук.

— Какво? — Мени огледа набързо старата къща във викториански стил.

— Страхотно място за работа — добави веднага Рой. — Ще си направим офиса горе, ще внесем бюрото и пишещата машина.

— Но вие ИМАТЕ офис!

— Офисите не вдъхновяват — намесих се аз. — За разлика от това тук. Трябва да преместите всички творци от блока на писателите. Нека Стийв Лонгстрийт се нанесе в онази нюорлеанска вила, за да напише сценария за Гражданската война. Ами френската пекарница отсреща? Точно място за Марсел Дементон и неговата революция. А ей там долу е Пикадили — рай за съвременните английски писатели.

Мени бавно се изкачи до верандата с объркано, пламнало лице. Огледа студиото, после своя ролс и накрая нас двамата — като че ли току-що ни е уловил голи-голенички да пушим в плевнята.

— Господи, не стига, че от сутринта всичко е с главата надолу, а и това. Двама побъркани, които искат да превърнат колибата на Лидия Пинкъм в храм на писателите!

— Точно така! — отвърна Рой. — Именно на тази веранда замислих най-ужасната филмова миниатюра, която може да съществува някога!

— Спести си преувеличенията — омекна Мени. — Покажи ми САМОТО НЕЩО.

— Можем ли да използваме твоя ролс? — попита Рой.

Използвахме го.

По пътя за Сцена 13 Мени Лайбър гледаше право пред себе си. Накрая каза:

— Опитвам се да ръководя цялата тая лудница, а вие си седите по верандите и говорите празни приказки. Къде, по дяволите, ви е Звяра!? Чакам цели три седмици…

— За Бога — опитах се да се намеся благоразумно, — необходимо е време, ако искаме да имаме нещо съвършено ново. Дай ни спокойствие, дай ни свобода, за да придумаме тайнственото у нас да се прояви. Не се тревожи. Рой ще работи с глината. Нещата ще се развият сами. Засега пазим Чудовището в сянка, разбираш ли…

— Извинения! — каза Мени и впи кръвожаден поглед напред. — Не разбирам, ясно ли е! Давам ви още три дни! Искам да видя Чудовището!

— Ами ако Чудовището види теб! — изтърсих изведнъж. — Леле, Боже! Ами ако направим всичко от гледна точка на Чудовището!? Камерата се движи, защото Е Чудовището, хората се изплашват от Камерата и…

Мени премигна, погледна ме и промърмори:

— Не е зле. Камерата, а?

— Ами да! Камерата изпълзява от вътрешността на метеора и като истинско чудовище бълва дъха си над пустинята, плаши отровните гущери, змиите, лешоядите, завихря пясъка…

— Еха-а-а! — Мени Лайбър се взираше във въображаемата пустиня.

— Жестоко — отвърна възхитен Рой.

— Ще поставим на Камерата омазнени лещи — не спирах аз. — Ще добавим пушеци, смразяваща музика, сенки и Герой, който да гледа право в Камерата, и…

— И какво?

— Ако го разкажа цялото, няма да го напиша.

— Напиши го, НАПИШИ ГО!

Спряхме при Сцена 13. Скочих от колата, бърборейки:

— Ами да. Май ще направя два варианта на сценария. Един за теб. Един за мен.

— Два? — изписка Мени. — Но защо?

— В края на седмицата ще предам и двата. Ти ще избереш по-добрият.

Мени ме погледна с подозрение, все още неизлязъл от ролс-ройса.

— Хайде де! Ти ще работиш повече върху собствената си идея!

— Не. Ще направя всичко за теб. Но и всичко за себе си. Прието?

— ДВЕ Чудовища за цената на едно? Направи го! Не губи време!

Рой спря драматично пред вратата:

— Готови ли сте за гледката? Подгответе ума и сърцето си — простря напред красивите си, артистични ръце като свещеник.

— Готов съм, за Бога. Отваряй!

Рой отвори външната, а после и вътрешната врата. Озовахме се в пълен мрак.

— Къде е осветлението, по дяволите! — не се сдържа Мени.

— Почакай — прошепна Рой.

Чухме го да се движи в тъмното, стъпвайки внимателно върху невидими предмети.

Мени трепна нервно.

— Още малко — пропя отнякъде Рой. — Започваме…

Включи машината за произвеждане на вятър. Първо се разнесе съскане като от гигантска буря. Шумовете на снега, скърцащ в Хималаите, дъжда над Суматра, вятъра по склоновете на Килиманджаро, прилива при Азорските острови, крясъка на древни птици, пляскането на прилепи — всичко това те караше да настръхнеш и да се втурнеш към вратата…

— Светлина! — изкрещя Рой.

Светлината бавно се разля. Гледката бе толкова непривична и красива, че на човек му се свиваше сърцето и ужасът заглъхваше. В следващия миг обаче по микроскопичните дюни, мънички хълмчета и малки планини се разтичаха сенки на огромни тълпи, бягащи от все още ненастъпилото, но неизбежното.

Огледах се с възторг. Рой отново бе отгатнал желанията ми. Още преди да съм си отворил устата, той бе замислил играта на сенките, бе я проектирал и построил. Героят ми нямаше търпение да се втурне по тази мъничка земя.

Мени Лайбър бе зяпнал от удивление.

Динозавровата страна на Рой бе царство на фантоми, огрени от древната, изкуствена зора.

Този изгубен свят бе затворен в стъклена клетка, по чиито стени Рой бе нарисувал картини от изначалния хаос и черни блата, поглъщащи създанията му, под огнено и горчиво небе — като залез на Марс, пламтящо с хиляди отсенки на червеното.

Почувствах същото вълнение както някога, в ученическите ми години, когато Рой ме бе завел у тях, бе разтворил широко вратите на гаража и оттам се показа не автомобил, а — хиляди създания, подчинени на древния си инстинкт да драскат, дъвчат, летят, пищят и умират. Те спохождаха всички наши детски сънища.

А сега тук, на Сцена 13, лицето на Рой пламтеше над целия миниатюрен континент, където се бяхме озовали Мени и аз.

Преминах на пръсти през него. Страх ме беше да не унищожа нещо. Стигнах до една покрита платформа на статуя и зачаках.

Това трябва да е най-великият му звяр, създанието, което си бе обещал да измайстори, когато двайсетгодишни посетихме залата за най-древна история на местния природонаучен музей. Звярът със сигурност бе скрит някъде в този свят — сред пръстта, въглените, мините на Господ Бог, върху които стъпваме ежедневно. Ш-ш-т! Ето го този шум изпод земята. Чува се тупането на сърцето му. Вулканичните дробове искат свобода! Беше ли го пуснал най-сетне Рой?

— Ей че работа — наведе се Мени Лайбър към скритото чудовище. — Сега виждаме ли го?

— Да — отвърна Рой, — това е то.

Мени докосна покривалото.

— Чакай — спря го Рой. — Трябва ми още един ден.

— Лъжец! — извика Мени. — Въобще не вярвам, че под този парцал има нещо.

Направи две крачки към покривалото. Рой скочи пред него.

Точно в този миг телефонът на Сцена 13 иззвъня.

Мени го сграбчи преди мен.

— Да? — извика той в слушалката.

Изражението му постепенно се промени. Не знам дали побледня, но със сигурност се промени.

— Знам — каза Мени и си пое дъх. — И това го знам — още едно поемане на въздух. Лицето му взе да почервенява. — Знам го отпреди половин час! Но ще ми кажете ли кой се обажда?

От другата страна се чу изжужаване. Бяха затворили.

— Кучи син!

Мени хвърли телефона и аз го улових.

— Това е лудница, чувате ли! Дом за ненормални! Та за какво говорех? Вие двамата!

Посочи към Рой и мен.

— Два дена, а не три. Или ще извадите Звяра от онова цукало и ще го покажете на ярка светлина, или…

Сега пък се отвори вратата. Някакъв дребосък в черен костюм, един от шофьорите на студиото, застана в центъра на потока светлина.

— Какво има пак? — изкрещя Мени.

— Дойдохме дотук, но моторът отказа. Тъкмо го бяхме оправили.

— Изчезвай тогава!

Мени се втурна с вдигнат юмрук, но вратата се хлопна, дребосъкът изчезна и целият яд трябваше да се излее върху нас.

— Ще си получите последните чекове в петък следобед. Не сте ли готови, и двамата ще си оберете завинаги крушите от тук.

Рой каза кротко:

— Можем ли да го запазим? Нашия Зелен град, Илинойс, офисите… Сега нали виждаш резултатите от работата ни, нищо, че сме откачени?

Мени се умълча за известно време, за да се върне към странната, изгубена страна. Приличаше на дете във фабрика за фойерверки.

— Господи — изпъшка той, забравяйки за миг проблемите си, — трябва да призная, че наистина сте успели — спря, ядосан от собствената си похвала и смени рязко тона. — Стига глупости! На работа!

И бам! Вече и него го нямаше.

Застанали по средата на древния пейзаж, изгубен във времето, Рой и аз се спогледахме.

— Става все по-интересно — каза Рой. — Наистина ли смяташ да го направиш? Това с двата варианта на сценария? Един за него и един за нас?

— Разбира се.

— Но как ще го направиш?

— Лесно — отвърнах аз. — В занаята съм от петнайсет години. Написал съм сто разказа за евтини списания, по един на седмица, за сто седмици. Какво е да нахвърлиш и два сценария за два дена? И то и двата да бъдат първокласни. Имай ми доверие.

— Добре де, имам ти — постоя умълчан и накрая каза: — Ще идем ли да видим?

— Да видим какво?

— Онова погребение. В дъжда. Снощи. Над стената. Чакай.

Рой отиде до голямата херметична врата. Последвах го. Отвори вратата и погледнахме навън.

Една пищно украсена катафалка с кристални прозорци точно потегляше от алеята пред студиото. Вдигаше невъобразим джангър. Явно нещо не бе в ред с мотора.

— Обзалагам се, че знам къде отива — каза Рой.