Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (69) (Друга приказка за два града)

69

Кръмли дойде по обед и ме завари до телефона.

— Уговарям си среща в студиото — казах аз.

— С кого?

— С когото и да е. Стига да бъде в кабинета на Мени Лайбър в момента, когато иззвъни белият телефон.

— И после?

— Ще се предам.

Кръмли погледна към студените вълни отвън.

— Върви на гилотината.

— Какво ще правим? — възкликнах аз. — Ще седим и ще чакаме, докато строшат вратата и изплуват от морето? Не мога да издържа. По-добре да умра.

— Я дай насам!

Кръмли грабна телефона и набра.

Когато вдигнаха, изкрещя:

— Вече съм добре. Отказвам се от болничния. Идвам довечера!

— Точно когато имам нужда от теб — казах аз. — Страхливец.

— Ти си страхливец! — трясна слушалката. — Коняр!

— Какво ме нарече?

— От една седмица чакам да те пуснат в комина или да те изритат мъртъв по стълбите. Коняр! Като този, който е държал юздите, когато генерал Грант пада от коня си. Омръзна ми да чета некролози и стари вестници. Все едно да гоня русалки. Време е да помогна на коронера.

— Знаеш ли, че думата „коронер“ идва от „корона“? Коронер е някой, който работи за краля и кралицата. Корона. Коронка. Коронер.

— Глупости! Трябва да й поръчам телеграма. Дай ми телефона.

Телефонът звънна. И двамата подскочихме.

Оставих го да иззвъни осем, девет, десет пъти и накрая не издържах. Вдигнах го.

Първо се чу само обичайното припукване и шума на града, където невидими дъждове се изливаха върху неумолими надгробни камъни. И после…

Чух тежко дишане. Все едно, че огромна буца мая на мили оттук всмукваше ВЪЗДУХ.

— Ало! — казах аз.

Мълчание.

Най-сетне дебелият глас, заключен в кошмарно тяло, каза:

— Защо не си тук?

— Никой не ме е повикал — потрепери гласът ми.

Дишането стана още по-тежко — сякаш някой се давеше в собствената си ужасна плът.

— Довечера — гласът заглъхна. — В седем часа. Знаеш ли къде?

Аз кимнах. Голям съм глупак! Все едно можеше да ме види!

— Е… — провлачи плътният, изгубен глас. — Много време мина… Преди да си отида завинаги, ние трябва… да, трябва да поговорим…

Гласът изчезна.

Седях и гледах втренчено пред себе си.

— Кой беше, по дяволите? — попита Кръмли зад мен.

— Не съм му се обаждал — усетих устните си да се движат. — Той се обади НА МЕН!

— Дай телефона!

Кръмли набра.

— За болничния…