Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (61) (Друга приказка за два града)

61

Разглеждах малката, но пищно украсена църква. Олтарът, пред който бях застанал, сигурно бе направен от злато и сребро на стойност пет милиона долара. Ако фигурата на Христос най-отгоре се претопеше, би била достатъчна за откупуването на половината монетен двор на Щатите. Замаян от струящата от кръста светлина, усетих приближаването на отец Кели.

— Това ли е сценаристът, който се обади, за да каже, че има проблем? — каза той тихо.

Не отмествах поглед от ослепително яркия олтар.

— Трябва да имате много богати богомолци, отче.

Имах предвид Арбътнот.

— Не, това е една празна църква на едно празно време — отец Кели дойде по пътеката и протегна огромната си лапа. Беше висок шест и половина фута и имаше мускулите на атлет. — За късмет сред енориашите ни все още се намират хора, чиято съвест не им дава мира. Те НАСИЛА тикат пари в ръцете ни.

— Право казвате, отче.

— И така трябва, иначе Бог ще си ме прибере — изсмя се. — Неприятно е да вземаш пари от хронични грешници, но е по-добре, отколкото да знаеш, че са ги хвърлили за конни залагания. Тук имат по-голям шанс да спечелят, защото наистина успявам да ги сплаша с Исус. Докато психиатрите умуват, аз надавам такива крясъци, че на половината им падат гащите от страх. Седнете. Обичате ли уиски? Често се питам дали ако Христос бе жив, би ни почерпил и щяхме ли да се възпротивим. Това е ирландски тип логика. Елате.

Отидохме в кабинета му и той напълни две чаши.

— По погледа ви си личи, че не обичате уиски — забеляза свещеникът. — Е, оставете го. Да не идвате заради онзи глупав филм, който снимат в студиото отсреща? Фриц Вонг наистина ли е толкова откачен, колкото твърдят някои?

— И не по-малко симпатичен.

— Приятно е да чуеш как един писател хвали шефа си. Аз рядко съм го правил.

— Вие?!

Отец Кели се разсмя.

— Когато бях млад, написах девет сценария. По никой от тях не бе и не трябваше да бъде заснет филм. До трийсет и пет годишна възраст направих какво ли не, за да се купят, да вляза в играта. После пратих всичко по дяволите и се присъединих към духовенството. Не ми беше лесно. Църквата не взима току-така хора като мене. Но аз спечелих със стил, защото бях работил дълго върху документални филми с християнска тематика. Сега е ваш ред да говорите.

Не можех да спра да се смея.

— Какво има? — попита отец Кели.

— Имам чувството, че ако научат за годините Ви на писателстване, поне половината сценаристи от студиото ще дойдат не за изповед, а за съвет — как написахте тази сцена? Как я завършихте?…

— Уцели право в сърцето! — извика свещеникът, изпи чашата си до дъно, напълни я отново, изкикоти се и се разговорихме. Обсъдихме надълго и нашироко занаята на сценариста с тон на врели и кипели във филмовия свят. Описах му моята представа за Месия, а той — неговата за Христос.

Накрая каза:

— Май добре си го скърпил тоя сценарий. Но не забравяй, че ония приятелчета отпреди две хиляди години също ги е бивало в кърпенето. Сигурно забелязваш разликата между евангелията на Матей и Йоан.

Обзе ме неистово желание да се разбърборя на тази тема, но не се осмелявах да попаря свещеника, докато разпръскваше свежи, светени пролетни капки.

Изправих се и казах:

— Е, благодаря ви, отче.

Той погледна протегнатата ми ръка.

— Пищовът ти още не е гръмнал — рече спокойно. — Тръсвай задник на стола.

— Всички свещеници ли говорят така?

— В Ирландия — да. Подскачаш около дървото и те е страх да го отръскаш за ябълки. Тръскай.

— Мисля, че ще опитам една глътка — посегнах към чашата и отпих. — Ами… представи си, че съм католик.

— Представям си.

— С нужда да се изповяда.

— Те всичките са такива.

— И дойда тук след полунощ…

— Странно време — каза той, но очите му заиграха доволно.

— И почукам на вратата…

— Би ли го направил? — наведе се към мен. — Продължавай.

— Ще ме пуснеш ли?

Дръпна се така, сякаш го бях ударил през лицето.

— Не бяха ли някога църквите отворени по всяко време?

— Това беше отдавна — отговори бързо той.

— Значи колкото и голяма да е нуждата ми, отче, ти не би откликнал, ако дойда късно?

— Защо мислиш така? — очите му засияха от интерес. Като че ли бях вдигнал фитила, за да разпаля пламъка.

— Дори и ако съм най-големият грешник в историята на човечеството?

— Няма такова СЪЩЕСТВО — късно се усети. Устата му замръзна, изговаряйки последната дума. Очите му трескаво зашариха из стаята. Реши да преправи изявлението си.

— Такъв човек не съществува.

— Но ако дойде самото проклятие, самият Юда да те моли… късно през нощта?

— Да, и заради него бих станал.

— А ако тази погубена душа чука на вратата ти през повечето нощи? Ще станеш ли или ще пренебрегнеш зова й?

Уцелих. Отец Кели скочи като тапа на шампанско. Пребледня като мъртвец.

— Не бих искат да те задържам. Имаш и други ангажименти.

— Не, отче — опитах се аз да бъда храбър. — ТИ искаш да си ида. Преди двайсет години… на вратата ти се е почукало късно през нощта. В съня си си чул как някой я блъска.

— Няма да слушам повече! Махай се!

Ужасеният вик на Старбък, преди Ахав да се спусне за последен път в гонитбата на бялата плът^[1].

— Вън!

— Вън? Ти излезе вън, отче — сърцето ми така подскачаше в гърдите, че не смеех да мръдна. — И пусна вътре злополуката, хаоса и кръвта. Може би си чул катастрофата. После са се разнесли виковете. Може би нещо не е било наред с тази злополука, ако е била злополука. Може би им е трябвал един добър, среднощен свидетел, който ще види, но няма да разкаже. Ти си пуснал истината и оттогава досега си я пазил тук.

Изправих се. За малко да припадна. Моето ставане съвпадна със сядането на свещеника. Сякаш бяхме закачени на макара. Бе се отпуснат като чувал.

— Бил си очевидец, нали, отче? Та то е станало само на няколко ярда оттук. В нощта на Всях светих през 1934-а. Не докараха ли жертвите тук?

— Бог да ми е на помощ — промълви свещеникът. — Да.

Укроти се, забрави яда си и се умисли.

— Всички ли бяха мъртви, когато тълпата ги донесе?

— Не всички — отвърна свещеникът, изненадан сам от спомена си.

— Благодаря, отче.

— За какво? — бе затворил очи от главоболието на спомена, но сега ги отвори й по лицето му се изписа истинска болка. — Знаеш ли в какво си се забъркал?

— Страхувам се да попитам.

— Тогава се прибери, измий лицето си и се напий, нищо че е грешно!

— Късно е за това, отче. Кажи ми, успя ли да изпълниш при всички последните си задължения?

Отец Кели залюля глава напред и я отметна назад, сякаш се опитваше да пропъди призраците.

— Да речем — да.

— Мъжът на име Слоун?

— Бе мъртъв. Благослових го.

— Другият мъж…?

— Големият, прочутият и всемогъщият…?

— Арбътнот — довърших аз.

— Прекръстих го, помолих се и го помазах с вода. После почина.

— Наистина ли бе мъртъв — студен, бездиханен труп?

— Ох, Боже, как се изразяваш! — пое въздух и го издиша: — Да.

— А жената?

— Бе най-зле! — извика той и страните му отново побеляха. — Побърка се. По-лошо — обезумя. Бе останала и без тяло, и без душа. В капана между двете. Господи, напомни ми за пиесите, които бях гледал като млад. Снегът вали. Офелия, облечена в бяло, безмълвно стъпва във водата и не точно се удавя, а някак се разтваря в последната си лудост — такава ледена тишина, че не би успял да я разпориш с нож или да я озвучиш с вик. Дори и смъртта не обезпокои настъпилата зима в душата на тази жена. Чуваш ли какво ти казвам? Един психиатър се беше изразил така. Вечната зима. Страната на снега, от която малцина се завръщат. Като тази жена, притисната между телата, която не знаеше как да избяга. Затова реши просто да се удави. Телата ги извадиха хората от студиото и ги докараха временно тук.

Говореше на стената. Обърна се да ме погледне, обладан от тревога и растяща омраза.

— Всичко това трая не повече от час. А още не ми дава мира.

— Емили Слоун, луда…?

— Една жена я изведе. Някаква актриса, не й помня името. Дори не усети, че я водят някъде. Разбрах, че починала след една-две седмици.

— Не е вярно — казах аз. — Тройното погребение е било след три дни. Арбътнот е бил погребан сам, а семейство Слоун — заедно. Поне това е официалната версия.

Свещеникът не обърна внимание:

— Няма значение. Така или иначе, е мъртва.

— Има огромно значение — наведох се напред. — Къде е починала?

— Доколкото знам, не я откараха в моргата отсреща.

— А в болница?

— Казах всичко, което знам.

— Не всичко, а само една част, отче…

Застанах на прозореца, за да огледам калдъръмения двор и асфалтираната пътека към него.

— Ако някога дойда пак, същата история ли ще ми разкажеш?

— Не биваше да ти казвам нищо! Наруших клетвата си да не издавам изповеди!

— Не, нищо от казаното не е било разкрито насаме. Просто се е случило. Ти си го видял. И е добре, че най-сетне се изповядваш пред мен.

— Тръгвай си — свещеникът си наля още едно уиски и го обърна наведнъж. От това лицето му не изгуби бледността си. Само още повече го накара да отпусне плътта си. — Много съм изморен.

Отворих вратата и пак погледнах към блесналия от злато, сребро и скъпоценни камъни олтар.

— Как може една църквичка като тази да е толкова богата? Само купелът е достатъчен да покрие разноските на цял кардинал и да подпомогне избора на папа.

— Някога — погледна отец Кели празната си чаша — с радост бих те обрекъл на вечни мъки.

Чашата падна от ръката му. Не се помръдна да събере парчетата.

— Довиждане — казах аз и излязох навън.

От задната страна на църквата имаше няколко незастроени парцела, а малко по-нататък — бурени, висока трева, диви детелини и късни слънчогледи, полюшвани от топлия вятър. Над тях се извисяваше двуетажна бяла сграда с надпис „Санаториум «Холихок Хаус»“.

По буренясалата пътека се движеха два призрака. Една жена, хванала друга за ръката, я отвеждаше в далечината.

„Една актриса. Не помня името“ — бе казал отец Кели.

Бурените сухо изшептяха.

Едната призрачна жена се връщаше сама по пътеката. Плачеше.

— Констанс? — тихо извиках аз.