Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (56) (Друга приказка за два града)

56

Спряхме пред апартамента ми. Изтичах да взема прожекционния апарат за 8-милиметров филм. Телефонът звънна.

Вдигнах го на дванайсетото звънене.

— Е? — чух гласа на Пег. — Защо изчака дванайсет пъти, след като ръката ти беше на слушалката.

— Ама вие, жените, имате страхотна интуиция.

— Какво се е случило? Кой е изчезнал? Кой е легнал в леглото на Баба Меца? Никакъв не се обади. Ако си бях вкъщи, щях да те изхвърля през прозореца. Трудно е да се направи от разстояние, но… изчезвай и да не съм те видяла повече!

— О’кей.

Това я прободе в сърцето.

— Чакай — каза тя тревожно.

— Заповяда ми да се махам.

— Да, но…

— Кръмли ме чака отвън.

— Кръмли! — изписка тя. — Господи, пресвети Боже! Кръмли!

— Той ме пази, Пег.

— От страховете ти? Може ли да те лекува уста в уста? Грижи ли се да закусваш, да обядваш и да вечеряш редовно? Заключва ли хладилника, когато започнеш да напълняваш? Кара ли те да си сменяш бельото?

— Пег!

И двамата се засмяхме.

— Наистина ли излизаш? Мама се връща с полет 67 на Пан Ам в петък. Да ме чакаш! Убийствата да бъдат разгадани, телата погребани, а развратниците — изритани. Ако не можеш да стигнеш до летището, си бъди в леглото, когато мама хлопне вратата. Не си ми казал още, че ме обичаш.

— Пег, обичам те.

— И последно — кой умря?

Хенри, Кръмли и Констанс чакаха до бордюра.

— Жена ми не иска да се движа с вас.

— Влизай — въздъхна Кръмли.