Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (55) (Друга приказка за два града)

55

Студиото бе пусто и тъмно като гробищата зад стената му.

Двата града се гледаха един друг и си играеха на смърт. Бяхме единствените живи същества на улицата. Може би някъде Фриц снимаше филм с Галилея, жарава, Христос и стъпки, затрупани от пясъка на изгрев-слънце. Някъде Маги Ботуин разглеждаше вътрешностите на Китай, приведена над апарата си. Някъде беснееше или се прокрадваше Звяра.

— Успокой се! — каза Кръмли.

— Не ни следят — добави Хенри. — Слепият човек има добър слух. Къде отиваме?

— В къщата на баба и дядо.

— Виж, това ми харесва — каза Хенри. Подсвирна си и прошепна: — О, Господи, дали някой от студиото знае за този проход?

— Дори и да има такъв, не се е издал.

— Помислете само. Ако никой не е знаел, а Звяра е идвал всяка нощ или всеки ден и е подслушвал зад стената, той много бързо е научил всичко. Сделките, приходите, борсата, жените… Натрупаш ли повечко информация, веднага можеш да я превърнеш в добри пари. Изръсваш чучелото Фокс, взимаш парите и бягаш.

— Чучелото?

— Ами да. Онова чучело, дето англичаните го хвърлят в огъня на пети ноември. Прилича на нашия празник на Вси светии, но има нещо общо и с политиката. Фокс почти бил видял сметката на Парламента. Бил хванат и обесен. И тук имаме нещо подобно. Звяра крои гибел за Максимус. Не говоря буквално, разбира се. Смята да ги умори чрез взаимни подозрения. Да изплаши всички. Да размаха чучело пред тях. Може да ги изнудва от години. Той е търговец на вътрешна секретна информация.

— Хайде де! — каза Кръмли. — Прекалено е подредено. Нещо не ми харесва. Мислиш, че никой не знае за присъствието на Звяра зад стената?

— Да.

— А защо тогава побесняха от яд, като видяха глинения модел на Рой?

— Ами…

— Знае ли Мени за Звяра и страхува ли се от него? Звяра влизат ли е през нощта в студиото на Рой и опустошил ли е всичко в яростта си? А сега Мени се плаши, че Рой може да го изнудва, защото само Рой знае за съществуването на Звяра. Е, отговаряй бързо.

— О, Боже. Кръмли, млъкни малко.

— Млъкни! Това отговор ли е?

— Мисля.

— Та пушек се вдига, нали? Кое от двете е вярно? Че никой няма представа какво прави Звяра и поради това всеки се страхува от неизвестността или че всички знаят и това ги кара да се страхуват още повече, защото Звяра е научил толкова много мръсотии, че може да иде където си иска, да си прибере парите и да се мушне зад стената? Не се осмеляват да го докоснат, защото сигурно разполага с адвокат, който ще разпрати писмата, където трябва, в случай на смърт. Е? Кое от двете е? Или имаш трета версия?

— Не ме изнервяй. Все повече се потискам.

— Е, никак не ми се иска да става това — отвърна Кръмли, кисел като лимон. — Извинявай, че те притесних, но не мога да се движа с мудната скорост на дедукциите ти. Допреди малко търчах по тунела, преследван от криминалния търтей, който ти раздразни. Дали сме попаднали на гнездо на мафията или само на един вманиачен акробат? Обещания, обещания! Къде е Рой? Къде е Кларънс? Къде е Звяра? Покажи ми едно, поне едно тяло! Е?

— Почакай — млъкнах, извърнах се и направих няколко крачки.

— Къде отиваш? — изрева Кръмли.

Тръгна след мен нагоре по хълма.

— Къде сме, по дяволите?

Присви очи и се огледа.

— Голгота.

— Какво е това там?

— Три кръста. Нали искаше тела?

— Е?

— Имам едно ужасно предчувствие.

Протегнах ръка към основата на кръста. Стана лепкава и замириса на нещо сурово като живота.

Кръмли направи същото. Подуши пръстите си и кимна, след като усети какво има по тях.

Погледнахме нагоре.

Бе тъмно, но не след дълго очите ни привикнаха на мрака.

— Там няма тяло — каза Кръмли.

— Да, но…

— … е имало — довърши той и тръгна към Грийн Таун.

— И.Х.? — прошепнах аз. — И.Х.?

Кръмли се провикна от ниското:

— Стига си стърчал там!

— Гледай си работата!

Преброих до десет, избърсах очи с опакото на юмруците си, издухах си носа и заслизах.

 

 

Поведох Хенри и Кръмли към къщата на баба и дядо.

— Ухае на люляк и здравец — отбеляза Хенри с вирнат нос.

— Да.

— На косена трева, лак за мебели и много котки.

— Студиото има нужда от ловци на мишки. Стъпалата са тук, Хенри. Осем нагоре.

Стигнахме задъхани до верандата.

— Господи… — погледнах хълмовете на Йерусалим отвъд Грийн Таун и водите на Галилея от другата страна на Бруклин. — Трябваше отдавна да се досетя. Звяра не е отивал в гробището, а в студиото! Хубав номер. Да използваш тунел, за който никой нищо не подозира, и да шпионираш жертвите, за да ги изнудиш. Малко ли ги беше изплашил с онова тяло? Взел си е парите, стреснал ги е пак и очаква още.

— Ако наистина така прави — каза Кръмли.

Поех въздух, потреперих и го издишах.

— Има още един труп, който не съм ти показал.

— По-добре недей.

— Този на Арбътнот.

— Прав си, по дяволите!

— Някой го е задигнал. Преди много време.

— Не, господинчо — намеси се Хенри. — Тялото никога не е било в гробницата. Тя бе по-чиста от хладилник.

— Тогава къде е било то през всичките тези години? — попита Кръмли.

— Ти си детективът, а не аз.

— О’кей — примири се той. — Да си представим следното. Лудо веселие за празника на Вси светии. Някой пуска отрова в пиенето. Подава чаша на Арбътнот точно в момента, когато той си тръгва. Арбътнот умира на кормилото и се блъска в съседната кола. Следите са заличени. Аутопсията показва, че в тялото има отрова в достатъчно количество да умори и слон. Затова преди погребението изгарят вещественото доказателство. Арбътнот излиза като пушек през комина. И саркофагът му остава празен, както усети Хенри.

— Разкрих ги, нали? — потърси комплименти Хенри.

— Звяра е знаел, че гробницата е празна и е решил да я използва като база. Закача двойника на Арбътнот на стената и гледа как мравките започват да се щурат панически. Е?

— Това още не обяснява връзката между Рой, Звяра и Кларънс.

— Боже, спаси ме от това изчадие! — извика Кръмли към небето.

И бе спасен.

В студиото се разнесе страховито трещене, боботене, вой на клаксон и викове.

— Това е Констанс Ратиган — отбеляза Хенри.

Констанс паркира пред старата къща и изгаси мотора.

— Дори когато е превъртяла ключа, пак чувам звука на мотора — добави Хенри.

Посрещнахме я на входната врата.

— Констанс! — възкликнах аз. — Как се промъкна през охраната?

— Лесно — изсмя се тя. — Пазачът беше от старата гвардия. Припомних му как веднъж се бях нахвърлила върху него в мъжката спортна зала. Докато се червеше, профучах покрай него. Да остана на място, ако това не е най-великият слепец на света!

— Още ли работиш на фара и упътваш корабите? — попита Хенри.

— Дай да те прегърна.

— Много си нежна.

— Елмо Кръмли! Стари мошенико!

— Никога не греши — каза Кръмли, докато тя го стискаше до задушаване в обятията си.

— Да се измъкваме оттук — предложи Констанс. — Хенри? Води!

— Тръгвам.

Напускахме студиото. „Голгота“ — промърморих аз.

Констанс забави ход покрай старинния хълм.

Беше съвсем тъмно. Нямаше луна. Нямаше звезди. Една от тези нощи, когато мъглата рано се плъзга откъм морето и покрива целия Лос Анджелис на височина около петстотин фута. Шумът от самолетите става приглушен, а летищата са затворени.

Загледах се в малкия хълм с надеждата да намеря Христос, възкачил се пиян за последен път.

— И.Х.! — прошепнах аз.

Но облаците се разпръснаха и можах ясно да видя, че кръстовете са празни.

Трима си отидоха — помислих си аз. Кларънс се удави в хартия, на обед д-р Филипс увисна в мрака на „Нотр Дам“, изпускайки едната си обувка. А сега…

— Виждаш ли нещо?

— Може би трябва да пробваме утре.

КОГАТО ОТМЕСТЯ СКАЛАТА ПРЕД ПЕЩЕРАТА. Ако ми стигне куража.

Всички замълчаха в очакване.

— Да се махаме — предложи Кръмли.

Тихо дадох съгласието си.

На излизане Констанс изкрещя някаква мръсотия на пазача и той се сви в кабинката си.

Потеглихме към морето и къщата на Кръмли.