Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (43) (Друга приказка за два града)

43

— Къде отиваме? — попита Констанс.

— Аз се връщам във времето и знам кой ще ми помогне да го направя. А ти сядаш тук на кафе и понички. Няма да се бавя.

— Ако не съм тук — каза Констанс с поничка в ръка на масата за статисти, — ме потърси в мъжката спортна зала.

Тръгнах сам в тъмното. Бягах от местата, където трябваше да ида и които трябваше да проуча. Сега крачех към единственото място, където никога не съм бил. Там царуваше друго време. Щях да намеря призраците на Арбътнотовите филми, а може би и себе си като малко момче, зашляло се из студията по обед.

Вървях.

И изведнъж ми се прииска да имам до себе си смеха на Констанс Ратиган.

Късно през нощта филмовото студио си говори само. Ако минаваш по тъмните алеи край сградите, на чиито горни етажи до два-три часа след полунощ шепнат, бъбрят и крещят редакторските стаи, чуваш как край теб се спущат колесници, пясъкът се движи в пустинята, клаксоните и шофьорите проклетисват трафика по „Шанз Елизе“, Ниагара се спуща от кулите на студиото до филмовата гробница, а Барни Оулдфийлд гони за последен път противника си си го застрелва около Индианаполис под крясъците на анонимната тълпа. Отминаваш нататък, а някой пуща хрътките на войната и чуваш как раните на Цезар се разпукват като рози по наметалото му. Нощните смени работят и в такива странни часове, защото предпочитат компанията на Мувиола, проядените от молци екрани и любовниците в едър план пред задръстените от ежедневието и обърканите от действителността хора отвъд стените на студиото. Това е нощният сблъсък на погребани гласове и забравени мелодии, уловени от облака на времето между сградите, изпуснати от широко отворени врати или прозорци, докато сянката на филмовата цензура пълзи по омаяния от очарование таван. Едва на зазоряване стихват гласовете. Музиката заглъхва, защото вечно усмихнатите забързват към къщите си, за да не попаднат на първите автобуси с реалисти, които тръгват в шест сутринта. На залез-слънце гласовете ще заговорят отново, а музиката ще се надигне нежно или бурно, докато екраните осветяват лицата на зрителите, палят очите им и тикат бръснач във вдигнатите пръсти.

Сега тичах точно по една такава алея от сгради, шумове и музика. Нищо не ме преследваше. Хитлер опустошаваше на изток, а руската армия пееше под нощните, западни ветрове.

Спрях и се втренчих в… редакторската стая на Маги Ботуин. Вратата бе широко отворена.

„Маги!“

Тишина.

Качих се по стълбите и застанах срещу трепкащия екран. Мувиола бърбореше, а сенките танцуваха по високия таван.

Дълго стоях на едно място, загледан в единственото място в целия този свят, където животът е разрязан, после съединен и накрая — пак разкъсан. Където го повтаряш отново и отново, докато направиш всичко както трябва. Гледаш мъничкия екран, яхваш извънбордовия мотор и се понасяш с бясно трещене, докато филмът се прорязва в теб, замръзва, изчезва и пак се втурва напред. Ако погледаш половин ден в мрака на студиото, започваш почти да очакваш светът отвън да се съвземе, да се отърси от идиотските си несъответствия и да обещае, че ще се държи по-добре. Няколко часа на филмовия мотор насърчават оптимизма, защото можеш да стъпчеш глупостите си. Но след известно време се чувстваш изкусен никога вече да не излезеш на дневна светлина.

Застанал на прага на нощта и студената пещера на Маги Ботуин, аз наблюдавах как тази изумителна жена съшива кръпките от светлина и сянка, докато лентата изтича през тънките й пръсти.

Подрасках с нокът по стъклото на операторската кабина.

Маги вдигна поглед от кладенеца на желанията, присви очи, за да види по-ясно, и нададе радостен вик.

— Не мога да повярвам на очите си! За първи път от четирийсет години насам тук да дойде авторът. Проклетите глупаци въобще не се интересуват как им подрязвам косата или заглаждам шевовете. Чакай!

Отключи кабината и ме пусна при себе си. Пристъпих вътре като сомнамбул и запремигах срещу екрана.

Маги реши да ме изпита.

— Помниш ли го?

— Ерих фон Щрохайм — възкликнах аз. — Изгубеният филм, направен тук през 1921-а.

— Аз го намерих!

— Студиото знае ли?

— Тия мишки? Не! Никога не са ценели това, което имат!

— Целия филм ли имаш?

— А-ха! Когато пукна, ще стане притежание на Музея за съвременно изкуство. Виж!

Маги Ботуин докосна апарата си и на стената се появиха нови образи. Фон Щрохайм се перчеше и се оглеждаше в ламперията.

Маги го махна и се приготви да пусне друга лента.

Изведнъж се наведох напред. Видях малка, странна, светлозелена филмова кутия, поставена между останалите.

Нямаше етикет. Наместо това върху нея бе нарисуван с писалка миниатюрен динозавър.

Маги улови погледа ми.

— Откога имаш този филм?

— Трябва ли ти? Приятелят ти Рой ми го даде преди три дни за проявяване.

— Видя ли го какво представлява?

— Ти не знаеш ли? Всички в студиото са си навили на пръста да го уволнят. Каква е всъщност причината? Нищо не казват. Само трийсет секунди е. Но са най-добрите трийсет секунди, които някога съм гледала. Дори „Дракула“ и „Франкенщайн“ не струват нищо в сравнение с това. Знам ли и аз, не съм чак такъв специалист…

Пулсът ми заби ускорено. Тикнах кутията в джоба си.

— Симпатично момче е тоя Рой — каза Маги, докато зареждаше поредният филм. — Бих му лъснала и обувките с удоволствие. Искаш ли да видиш единственото непокътнато копие на „Откъснат цвят“? Липсващите кадри на „Циркът“? Цензурираната версия на „Добре дошла, опасност“ на Харолд Лойд? Има какво ли не. Аз…

Маги Ботуин спря, опиянена от филмовото си минало и съсредоточеното ми внимание.

— Хей, мисля, че може да ти се довери човек — каза тя и пак млъкна. — Не спирам да бърборя, нали? Но ти не си дошъл да слушаш как краставичарят продава четирийсетгодишни краставици. Какво те накара да дойдеш? Никой друг сценарист не го е правил.

Арбътнот, Кларънс, Рой и Звяра — казах си аз наум.

— Да не си си глътнал езика? Ще почакам. За какво говорех? А, да.

Маги Ботуин отвори един огромен шкаф. В него бяха подредени поне четирийсет кутии с филми. Заглавията бяха написани отстрани.

Тя бутна един от филмите в ръката ми. На него с огромни букви бе изписано:

Луди-млади.

— Не, не гледай буквите. Виж малкия надпис върху миниатюрния етикет от опаката страна.

— „Нетърпимост“!

— Моя собствена, несъкратена версия — каза Маги Ботуин и се засмя. — Помагах на Грифит. Изрязаха някои прекрасни неща. По-късно тайно добавих съкратените кадри. Това е единствената пълна версия! Ами тук!

Сияеща като малко момиченце на рожден ден, Маги измъкна друга кутия и я отвори:

Сираци на бурята

и

Лондон след полунощ.

— Викаха ме да чистя или да помагам, когато ги снимаха, но аз оставах до късно и налепях изрязаните кадри за себе си. Готов ли си за нещо друго? Ето!

Тикна под носа ми кутия с надпис:

Алчност.

— Дори и Фон Щрохайм не притежава пълната двайсетчасова версия!

— Как другите редактори не са се сетили да направят същото?

— Ами те са страхливци, а аз съм куку. Догодина ще изпратя тези в музей, с дарителско писмо. Студиото сто на сто ще ме съди. Но филмите ще са на сигурно място за следващите четирийсет години.

Седях в тъмното, удивен от извъртащите се филм след филм.

— Но как надхитри негодниците в студиото?

— Много лесно! — отвърна Маги с отсечената строгост на генерал, който се държи като равен с войниците си. — Те виждаха сметката на режисьори, сценаристи и кой ли не. Но се нуждаеха от ЕДИН човек, който да почисти, след като са смачкали първокласния материал. Затова не ме докоснаха с пръст, макар и да правеха хорските мечти на пух и прах. Мислеха, че е достатъчно да обичаш. А те наистина обичаха киното. Майер, братята Уорнърс, Голдфиш/Голдуин лягаха и ставаха с мисълта за него. Но това не бе достатъчно. Аз се карах с тях, обяснявах, тръшках врати. Но те пак не се отказваха от мен, защото знаеха, че моята любов е по-голяма. Колкото битки спечелих, толкова и загубих. Затова накрая реших да спечеля всичките. Събрах една по една изхвърлените сцени. Не всички. Повечето филми не си струват. Но пет-шест пъти в годината се появяваше някой талант и аз запазвах нещата му. И тъй, с годините…

— Си запазила шедьоври!

Маги се изсмя.

— Не преувеличавай. Просто добри филми — смешни, тъжни… Всички те са тук тази вечер. Около теб.

Потопих се в присъствието им, почувствах „призраците“ им и с мъка преглътнах.

— Пусни филм — казах аз. — Никога няма да изляза навън.

— О’кей — Маги отвори още шкафове. — Гладен ли си? Яж!

Погледнах нагоре:

Маршът на времето, 21 юни, 1933

Маршът на времето, 20 юни, 1930

Маршът на времето, 4 юли, 1930.

— Не — казах аз.

Маги застина.

— Няма „Марш на времето“ от 1930.

— Чудесна наблюдателност! Момчето е експерт!

— Това не е лента от филма — добавих аз. — Прикритие. На какво?

— Мои собствени филми, заснети на 8 милиметрова лента със собствената ми камера.

Опитах се да не издам вълнението си.

— Значи имаш цяла филмова история на студиото?

— На която си поискаш година. Ф. Скот Фицджералд, пиян в ресторанта. Дж.Б. Шоу в деня, когато се опита да си присвои това място. Лон Чейни в нощта, когато показа на братята Уестмор как се гримират до неузнаваемост лицата. Почина месец по-късно. Един чудесен, сърдечен човек. Уилям Фокнър като пиян, но любезен, тъжен сценарист. Стари ленти. Стари истории. Избирай!

Погледът ми се плъзна навсякъде и се закова. Изпуснах шумно затаения въздух.

15 октомври, 1934. Две седмици преди смъртта на Арбътнот, шефа на студиото.

— Това.

Маги се поколеба за миг. После извади филма и зареди машината.

Парадният вход на Максимус Филмс през октомврийски следобед на 1934-а. Вратите са затворени, но зад тях се движат сенки. После се отварят и от тях излизат двама-трима души. По средата е един висок здравеняк, който се смее със затворени очи и отметната назад глава. Раменете му се тресат от смях. Очите му са като две цепки — толкова е щастлив. Накрая си поема дълбоко въздух.

— Знаеш ли кой е той? — попита Маги.

Взирам се в полуосветената, полутъмна пещера.

— Арбътнот.

Маги пренави лентата и пусна всичко отначало. Тримата мъже пак излязоха, смеейки се, а накрая Арбътнот направи гримаса точно срещу камерата в края на отдавна забравения, невероятно щастлив следобед.

Маги ме наблюдаваше.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Видях го тази седмица.

— Глупости. Да не си пушил ония боклучави цигари?

Маги превъртя напред. Арбътнот вдигна нагоре глава към почти дъждовното небе.

Сега викаше и махаше на някой извън кадъра.

Възползвах се:

— Видях го на гробищата, в нощта на Всях светих. Имаше едно плашило от папиемаше с неговото лице.

Колата на Арбътнот бе до бордюра. Той се ръкуваше с Мени и Гроц и им желаеше дълъг живот. Маги не гледаше мен, а танцуващите в полумрака картини.

— Не вярвай на нищо, което си видял на Всях светих.

— И други хора го видяха. Някои се уплашиха и избягаха. Мени и тия около него ходят като на тръни от няколко дни насам.

— Дивотии — изсумтя Маги отново. — Други новини? Може би си забелязал, че стоя в прожекционната зала или тук, на високото, където въздухът е разреден и на някои им тече кръв от носа. Това ми харесва в побъркания Фриц. Снима до полунощ, а аз редактирам до разсъмване. После спим зимен сън. Дългата зима свършва в пет следобед. Ние ставаме и сме готови за работа до изгрев-слънце. Може би също така си забелязал, че веднъж-два пъти в седмицата отиваме на поклонение в ресторанта, за да докажем на Мени Лайбър, че сме живи.

— Наистина ли той ръководи студиото?

— Че кой друг?

— Не знам. Но в офиса му ме обзема някакво странно чувство. Мебелите изглеждат неизползвани. Бюрото е винаги чисто, а на него има само телефон. Столът към бюрото е два пъти по-голям от задника на Мени. Сигурно би приличал на Чарли Маккарти, ако го заеме.

— Държи се като нает служител, нали? Заради телефона, предполагам. Всеки си мисли, че филмите се правят в Холивуд, но не е така. Този телефон има директна връзка с Ню Йорк и паяците. Мрежата им покрива страната и лови мухите тук. Те никога не идват на запад. Страхуват се, че ще видим какви са пигмеи. С ръста на Адолф Зукър.

— Лошото е — пак подех аз, — че бях до самата стълба, в гробището, заедно с този палячо, модел, кукла или не знам какво си под дъжда.

Ръката на Маги Ботуин трепна върху машината. Арбътнот замаха прекалено бързо на някой от отсрещната страна. Камерата показа създанията от другия свят, сбирщината от колекционери на автографи. Улови лицата им.

— Чакай! — извиках аз. — Ей там!

Маги уголеми образа на едно тринайсетгодишно момче на ролкови кънки.

Докоснах екрана с някаква странна нежност.

— Това не може да си ти — каза Маги Ботуин.

— Именно аз — старият, малък, добродушен глупчо.

Маги ме огледа за момент и пак се върна към времето отпреди двайсет години и октомврийския следобед с очакване за дъжд.

Ето го баламата на баламите, глупеца на глупците, най-щурия от щурите, неуспяващ никога да запази равновесие върху кънките си, обречен да се подхлъзне при какъвто и да бил трафик — дори този на жените пешеходци.

Тя превъртя назад. Арбътнот пак ми махаше през онзи есенен следобед.

— Арбътнот и ти… — каза тихо тя. — Почти заедно?

— Човекът на стълбата под дъжда? О, да.

Маги въздъхна и се зае с апарата. Арбътнот влезе в колата си и потегли към предстоящата само след няколко седмици катастрофа.

Гледах колата така, както трябва да я е гледал по-младият ми Аз от екрана.

— Повтаряй след мен — каза тихо Маги Ботуин. — Нямало е никой на стълбата, не е валял дъжд и ти никога не си бил там.

— … никога там — измърморих аз.

Очите й се присвиха.

— Кой е тоя образ с палтото от камилска вълна до теб? С разрошената коса и огромния фотоалбум подмишница?

— Кларънс — отвърнах аз и добавих: — В момента се чудя, точно тази вечер се чудя дали е жив.

Телефонът иззвъня.

Фриц се задъхваше истерично.

— Идвай веднага. Раните на И.Х. са още отворени. Трябва да завършим всичко, преди да му е изтекла кръвта!

Маги ме закара до площадката.

И.Х. чакаше до жаравата. Когато ме видя, се усмихна, затвори красивите си очи и ми показа китките си.

— Но кръвта е като истинска! — извика Маги.

— Почти няма измама — отговорих аз.

Гроц се бе заел с гримирането на лицето. След последното мацване по клепачите И.Х. изглеждаше трийсет години по-млад. Гроц отстъпи, за да се наслади на постижението си.

Погледнах лицето на И.Х. От него се излъчваше спокойствие, докато от китките му се стичаше гъст, тъмен сок. Лудост! — помислих си аз. Ще умре по време на снимките!

Но филмът трябваше да се съобразява с бюджета, нали? Тълпата пак взе да се събира, а д-р Филипс се наведе да огледа святата течност и кимна утвърдително на Мени. Все още във вените течеше някакъв живот. Да го използваме!

— Готови ли сте? — извика Фриц.

Гроц отстъпи назад от жаравата, между две девствени весталки. Докторът застана като вълк на задни лапи, с език между зъбите и ококорени, подвижни очи.

Докторът? Гроц? Те ли са истинските шефове на студиото? Те ли сядат в креслото на Мени?

Мени се загледа в жаравата. Копнееше да мине по нея и да се обяви за Цар.

И.Х. стоеше по средата, вглъбен в себе си. Лицето му бе толкова красиво и бледо, че от хубостта му ме заболя сърцето. Тънките му устни се раздвижиха, припомняйки си чудесните думи, изречени от Йоан и предадени нему чрез мен.

Преди да заговори, И.Х. вдигна поглед към градовете на измисления свят и кулите на „Нотр Дам“.

Гроц като омаян бе приковал очи в катедралата. Също и д-р Филипс. Мени, застанал между тях, оглеждаше ту единия, ту другия, после погледна към Христос и едва тогава — към каменните фигури.

Където нищо не помръдваше.

Или И.Х. бе направил някакъв таен знак?

И.Х. видя нещо. И другите го забелязаха. Долових само игра на светлини и сенки по фалшивата мраморна фасада.

Дали Звяра бе още там? Дали виждаше жаравата? Дали ще чуе как Христос произнася думите си и ще се трогне толкова много, че ще слезе и ще обясни станалото през последната седмица, за да успокои сърцата ни.

— Тишина! — изкряска Фриц.

Тишина.

— Снимаме!

И най-сетне, в пет и половина сутринта, малко преди зазоряване, заснехме Вечерята след Тайната вечеря.