Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (3) (Друга приказка за два града)

3

Излязох от студиото и хлътнах в мъжката тоалетна недалеч от Главната порта, но веднага изскочих. Бях се научил да заобикалям това място — подземна пещера, в която се чуваше звукът на тайнствени канали и още едно странно шумолене, като че ли — опиташ ли се да отвориш вратата, се разбягват дузина раци. Отдавна бях свикнал да се спирам, да покашлям, а после бавно да натискам дръжката. В такъв момент най-различни врати отвътре започваха да се затварят. Хлопваха, изтрещяваха или се плъзваха почти безшумно, като че ли дневните обитатели на пещерата, позакъснели след нощните празненства на сцената, уплашено се изпокриваха и човек се озоваваше сред тишината на студения порцелан и подводните течения, облекчаваше се колкото може по-бързо и се втурваше навън с неизмити ръце само за да чуе отново, но вече от другата страна, бавното, лукаво събуждане на раците, шепота на отварящите се врати и изпълзяването на пещерните същества в хаос и безпорядък.

Както казах, аз се отклоних, надникнах да видя дали е свободно и се мушнах в дамската тоалетна отсреща, която бе чисто, бяло керамично помещение без подземия и пъплещи същества. Излязох навън почти веднага и точно навреме, за да видя как един прусашки полк се отправя към забавата на сцена 10, а капитанът му се отделя от редиците. Беше рус хубавец с големи, невинни очи, но се отправи точно към мъжката тоалетна.

Едва ли ще го видят пак, помислих си аз и ускорих крачка по тъмните улици.

Таксито, което не можех да си позволя, но наех, за да не бъда сам на гробищата, спря пред гробищните порти три минути преди полунощ.

Цели две минути броих криптите и паметниците, заради които Грийн Глейдз Парк бе наел не по-малко от девет хиляди мъртъвци на пълен работен ден.

Работеха от петдесет години. Още откакто предприемачите Сам Грийн и Ралф Глейд, доведени до банкрут, обединиха фирмите си и направиха гробището.

Усетили късметлийското в имената си, неплатежоспособните предприемачи просто устроиха Грийн Глейдз Парк, където биваха погребвани всички скелети от килерите на студията.

Предполагаше се, че кинаджиите, свързани с аферата, си затварят устата, за да не се разприказват двамата джентълмени. Първите погребения събудиха множество клюки, слухове и обвинения в мошеничество.

После, със свити колене и тракащи зъби, се втренчих в далечната стена, отвъд която се виждаха поне шест сигурни, топли и красиви сцени, където веселията вече привършваха, маскираните се разотиваха, музиката затихваше и праведните потегляха към къщи заедно с грешните.

Гледах как светлините на колите се отразяват върху големите стени на сцените, представях си всички сбогувания и махания за довиждане и изведнъж ми се прииска да съм с тях, все едно дали бяха праведни или грешни, все едно дали се движеха наникъде. По-добре никъде отколкото тук.

Часовникът на гробищата отби полунощ.

— Е? — каза някой.

Усетих погледа си рязко да се дръпва от далечното студио и да се приковава в косата на шофьора.

Той зяпаше желязната решетка и мляскаше с уста. Щом ехото от ударите на часовника заглъхна, портата издрънча под напора на вятъра.

— Кой ще отвори портата? — попита шофьорът.

— Ами аз, разбира се — отвърнах с ужас в гласа.

— Давай — рече той.

След миг, който ми се стори безкраен, се насилих да пристъпя към портата, но за моя голяма изненада тя се оказа незаключена, така че можах широко да я отворя.

Примамих вътре таксито, както старците водят много уморените и изплашени коне. Колата не спря да си мърмори под носа, а шофьорът й забръщолеви: „По дяволите. Ако нещо се понесе към нас, хич не чакай, да остана.“

— Със сигурност ще се окажа по-бързият — отвърнах аз. — Хайде.

И от двете страни на алеята гъмжеше от бели очертания. Счу ми се въздишката на призрак, но се оказа, че това са собствените ми дробове, които се опитват да раздухат някакъв огън в гърдите ми.

Усетих една-две дъждовни капки. „Господи — пошепнах аз, — и без чадър на всичкото отгоре.“

Какво търся тук, за Бога?

Всеки път, когато гледах някой стар филм на ужасите, се подигравах на героя, хукнал навън посреднощ, макар да знае, че точно това не бива да прави. Или пък на героинята, която постоянно премигва с големите си, невинни очи и си слага обувки на високи токчета, за да успее непременно да се спъне веднага, щом побегне. Сега глупакът бях аз и то заради едно нищо и никакво обещание.

— О’кей — провикна се шофьорът. — Повече не мърдам!

— Страхливец! — изкрещях аз.

— Точно така. Ще те чакам тук.

Вече бях изминал половината разстояние до задната стена. Дъждът се сипеше на тънки струи, мокрейки лицето ми и задавяйки проклятията в гърлото ми.

Фаровете на таксито хвърляха достатъчно светлина, за да забележа стълбата, която бе подпряна на задната стена на гробището и го отделяше от Максимус Филмс.

Застанах до стълбата и погледнах нагоре. Там, на върха, един човек като че ли се опитваше да прескочи стената.

Но бе неподвижен — застинала синкава фигура, запечатана завинаги като от светкавица. Главата бе издадена напред подобно на гъсеницата на трактор, а тялото — изкривено по посока на Максимус Филмс. Човек имаше чувството, че всеки момент ще се търкулне от другата страна.

И все пак, мъжът отгоре приличаше на гротескна, замръзнала статуя.

Провикнах се няколко пъти, но постепенно разбрах причината за неговото мълчание и неподвижност.

Мъжът горе умираше или вече бе умрял.

Бе дошъл дотук, преследван от тъмнината, беше се изкачил по стълбата и бе замръзнал на място при вида на — какво? Нещо зад него ли го бе ужасило до смърт? Или бе видял в отвъдната страна, сред здрачните студия, нещо още по-страшно?

Дъждът се лееше над белите надгробни камъни.

Леко побутнах стълбата.

— Божичко! — изпищях.

Защото старецът се изтърколи отгоре.

Хвърлих се настрани, за да не се стовари върху мен.

Приземи се между гробовете като десеттонен оловен метеор. Изправих се на крака и се надвесих над него, неспособен да чуя каквото и да било от силното тупане на сърцето ми. Дъждът шептеше и го обливаше със струите си.

Втренчих се в лицето на мъртвеца.

Той се опули безизразно насреща.

Защо ме гледаш? — питаше той беззвучно.

Защото, помислих си аз, защото те познавам!

Лицето му бе бяло като тебешир.

Джеймз Чарлз Арбътнот, бившият шеф на Максимус Филмс.

Да — пошепна той.

Но… но аз те видях за последен път, когато бях на тринадесет, както си карах кънки пред Максимус Филмс, в седмицата, когато те убиха, преди двайсет години — дни наред показваха снимки на двете смачкани коли, забити в телеграфния стълб, ужасната катастрофа, кървавия тротоар, разкъсаните тела, а после последваха стотиците снимки от погребението с хилядите опечалени, милионите цветя и искрено пролетите сълзи, шефовете на нюйоркските студия и разплакалите актьори с черни очила. Наистина скърбяха за теб. После пак снимки на строшените коли и булевард „Санта Моника“. Вестниците гърмяха цели седмици. Радиото не спираше да те възхвалява и не можеше да прости на краля, задето е умрял. Всичко това бе за теб, Джеймз Чарлз Арбътнот.

Не може да бъде! Невъзможно е — за малко да изкрещя на глас. Тази вечер си тук, горе на стената? Не може да са те убили повторно, нали?

Блесна светкавица. Изтрещя гръм — като да хлопнеш огромна врата. Дъждът се сипеше връз мъртвеца и образуваше стичащи се сълзи по лицето му. Зяпналата му уста се напълни с вода.

Извърнах се, изпищях и избягах.

Когато стигнах таксито, знаех, че съм си забравил сърцето при трупа.

Сега то тичаше след мен. Връхлетя ме като куршум и ме залепи за колата.

Шофьорът се бе втренчил в алеята пред себе си.

— Има ли някой там?! — извиках аз.

— Не!

— Слава Богу. Дай да се махаме!

Моторът отказа.

И двамата измучахме отчаяно.

Запали. Ужасът си казваше думата.

Но не е лесно да потеглиш на заден с шейсет мили в час.

Ние го направихме.