Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (26) (Друга приказка за два града)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Кръмли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Graveyard for Lunatics, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2010)
Разпознаване и корекция
moosehead(2010)

Издание:

Рей Бредбъри. Гробище за лунатици

Американска. Първо издание

Yassen Atanasov Company, София, 1992

Редактор: Люба Никифорова

История

  1. —Добавяне

26

Бе хирурго-докторът, гинеколого-аборто-касапинът, свещеник Забий Иглата без расото си.

Д-р Филипс се плъзна в светлия край на сцената, огледа разрушението, видя провесеното тяло и кимна, сякаш смъртта бе ежедневна досада. Пристъпи напред и разрита съсипаните градове като най-обикновена купчина боклук.

Не се сдържах да не изругая. Сложих ръка на уста и се снижих в сянката.

Долепих око до процепа в стената.

Докторът замръзна на мястото си. Присви очи зад очилата с метални рамки и вдигна нос във въздуха. Имах чувството, че започна да мърда и с уши. Поклати глава. Избута с крак Париж, разрита Лондон и се доближи към ужасното нещо, закачено в средата…

В ръцете му блесна скалпел. Взе един сандък, отвори го, сложи го под тялото и се качи на стола, за да пререже въжето.

Рой падна със страховит трясък в сандъка.

Прокашлях, поддавайки се на мъката. Замръзнах, защото бях сигурен, че този път ме е чул и ще се доближи със студения, усмихнат скалпел в ръка. Затаих дъх.

Докторът се наведе да прегледа тялото.

Външната врата хлопна. Чуха се стъпки и гласове.

Бяха дошли чистачите. Не знам дали това бе работното им време или ги беше повикал той.

Докторът трясна здраво капака.

Захапах кокалчетата на пръстите си, за да сподавя отчаянието си.

Изщрака ключалката на сандъка. Докторът махна с ръка.

Групата чистачи се насочи с метли и лопати към камъните на Атина, стените на Алхамбра, библиотеките на Александрия и храмовете на Бомбай. Дръпнах се назад.

За двайсет минути изчистиха работата на цял един живот и я струпаха на скърцащата количка заедно със сандъка, побрал трупа на моя приятел.

Когато вратата хлопна за последен път, изкрещях пронизително от болка срещу нощта, смъртта, проклетия доктор и тръгналите си чистачи. Избухнах в ридания и мина много време, преди да видя нещо невероятно.

На северната стена на студиото бяха облегнати врати и изкуствени фасади. Точно като тези, които бяхме видели предишния ден заедно с Рой.

В средата на един от праговете стоеше малка, добре позната кутия. Сякаш някой я бе забравил. Знаех, че е оставена като подарък.

Рой!

Станах с мъка, приближих се и докоснах кутията.

Нещо отвътре ПРОШУМОЛЯ.

Там ли си, мъртвецо от стълбата, подпряна на стената в онзи дъжд?

ШЕПОТ-ПОЧУКВАНЕ-ИЗМЪРМОРВАНЕ.

По дяволите, никога ли няма да се освободя от теб?

Грабнах кутията и побягнах.

Стигнах външната врата и повърнах.

Затворих очи, избърсах уста и бавно отворих вратата. Чистачите вече завиваха на долния ъгъл. Насочиха се към дърводелската работилница и голямата, желязна пещ за кремация.

Д-р Филипс им даваше кратки команди отзад.

Потреперих. Ако бях дошъл пет минути по-късно, щях да го заваря до тялото на Рой и разрушените градове. Щях и аз да се намирам в сандъка.

Таксито ме чакаше зад Сцена 9.

Близо до нас бе телефонната будка. Влязох в нея, пуснах монета и се обадих на полицията. Някакъв глас заповтаря: „Да? Ало, да… ало, да!“

Олюлях се като пиян и погледнах слушалката, все едно че беше гърмяща змия.

Какво можех да кажа? Че са почистили и опразнили една сцена? Че пещта за кремация ще е свършила работата си дълго преди да пристигнат патрулните коли?

А после какво? Ето ме мен — без мощ, без оръжия, без доказателства.

Може би уволнен и мъртъв, прехвърлен зад онази стена?

НЕ!

Изпищях. Някой биеше по главата ми, сякаш е червена глина и я разкъсваше като плътта на Звяра. Запрепъвах се да изляза. Бях осъден да се задуша от собствения си ужас и ковчегът оставаше затворен, колкото и да напъвах капака.

Вратата на кабината широко се отвори.

— Дърпахте я навътре! — каза шофьорът.

Изсмях се налудничаво и го оставих да ме изведе.

— Забравихте си нещо.

Подаде ми кутията, паднала на земята.

ШЕПОТ-ПОЧУКВАНЕ-ШУМОЛЕНЕ.

— О, да — казах аз. — НЕГО го забравих.

През целия път обратно лежах на задната седалка. Когато стигнахме до първия ъгъл на улицата, шофьорът попита:

— Накъде да карам?

— Наляво — казах аз и захапах опакото на ръката си. Шофьорът погледна към огледалото за обратно виждане.

— Изглеждате ужасно. Да не ви се гади?

Поклатих глава.

— Починал ли я някой?

— Да.

— Сега сме на „Уестърн Авеню“. Накъде да карам?

— На юг — към апартамента на Рой на Петдесет и пета улица. А после? Няма ли веднага щом вляза да усетя миризмата от одеколона на доктора? Няма ли чистачите му да се трудят по тъмния коридор, понесли най-различни неща, и да ме изхвърлят като ненужна мебел?

Потреперих и се почудих дали някога ще порасна. Вслушах се в себе си и чух:

Звукът от трошене на стъкло.

Родителите ми бяха отдавна починали, но тяхната смърт изглеждаше лесна.

А Рой? Никога не бих могъл да си представя ужаса и въртопа от мъка, който го е завлякъл.

Сега ме беше страх да се върна в студиото. Всички тези архитектурни имитации на най-различни страни заплашваха да ме смажат. Във всяка южна плантация и всеки илинойски таван си представях строшени огледала и побъркани роднини, а във всеки килер — по един обесен приятел.

Подаръкът, кутията с тяло от папиемаше, стоеше на пода на таксито.

ШУМОЛЕНЕ-ПОЧУКВАНЕ-ШЕПОТ.

Нещо се пръсна в мен.

— Хей, обърнете! — извиках аз. — Към океана. Към морето.

Когато Кръмли отвори вратата, ме погледна изпитателно и отиде до телефона.

— Нека бъде болничен за пет дни — каза той.

Върна се с пълна чаша водка и ме намери седнал в градината. Вдишвах дълбоко соления въздух и се опитвах да видя звездите, но навсякъде бе плъзнала мъгла. Той погледна кутията в скута ми, хвана ръката ми, постави в нея водката и я насочи към устата ми.

— Изпий го — тихо каза той, — а после лягай. Ще говорим утре. Какво е това?

— Скрий го. Ако някой знае, че е тук, може да ни очистят и двамата.

— Но какво е то?

— Ами смърт, предполагам.

Кръмли взе кутията, която прошумоля и се раздвижи. Отвори я и погледна вътре. Странното нещо от папиемаше се опули срещу него.

— Значи това е предишният шеф на Максимус, а?

— Да.

Той разгледа внимателно лицето и поклати глава:

— Наистина е смърт. Прав си.

Затвори капака. Нещото вътре прошумоля и пошепна дума, подобна на „сънища“.

Не! — помислих си аз. Не ме ПРЕДИЗВИКВАЙ!