Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (23) (Друга приказка за два града)

23

Мразя да карам колело нощно време, но исках да съм сигурен, че никой не ме следи.

Освен това се нуждаех от време да помисля какво точно ще разкажа на приятеля си детектив. Нещо от сорта на: помощ! Спаси Рой! Върни го на работа! Разреши загадката със Звяра.

За малко да завия по обратния път.

Представях си как Кръмли сумти и се налива с бира, докато аз му разправям тези небивалици, без да изложа нито един ясен, необорим факт.

Оставих велосипеда пред къщичката му сред храсталака на миля от океана. Минах край люляковото дърво и тръгнах по пътека, добре наторена от окапите.

Вдигнах ръка да почукам, но вратата се отвори сама.

От мрака изплува юмрук, стиснал халба пенлива бира. Не можех да видя човека, който я държи. Грабнах халбата. Ръката изчезна. Чух шума на отдалечаващи се стъпки.

Отпих три глътки за кураж.

Къщата бе празна.

Но не и градината.

Елмо Кръмли седеше под едно дърво, нахлупил тропически шлем. Ръката му, загоряла от слънцето, държеше халба бира. Той я гледаше и кротко си пиеше.

До лакътя му имаше телефон. Кръмли ме изгледа уморено и набра някакъв номер.

Отговориха му. Кръмли каза:

— Пак мигрена. Искам болничен. Ще се видим след три дни. О’кей? Чао — и затвори.

— Предполагам, че мигрената съм аз.

— Всяко твое идване… седемдесет и два часа отпуска.

Кимна ми да седна. Застана до клоните на любимата си джунгла, където слоновете тръбяха, а невидимите, гигантски земни пчели, колибри и фламинга изчезваха дълго преди еколозите да са го оповестили.

— Къде се загуби, по дяволите?

— Ожених се — казах аз.

Кръмли помисли, изсумтя, направи няколко крачки, сложи ръка на рамото ми и ме целуна по челото.

— Прието!

Разсмя се и отиде за каса бира.

— Слушай, синко — каза той накрая, — старият ти баща тъгуваше за теб. Но младеж в постелята няма уши. Древна японска поговорка. Знаех си, че ще дойдеш някой ден.

— Ще ми простиш ли? — попитах аз разчувстван.

— Приятелите не прощават, а забравят. Пийни една глътка. Бива ли си я Пег като съпруга?

— Женени сме от година и вече се караме за пари — изчервих се аз. — Все се сърди. Но студиото ми вдигна заплатата — сто и петдесет на седмица.

— По дяволите! Това е с десет долара повече, отколкото изкарвам аз!

— Но е само за шест седмици. Скоро пак ще пиша за „Дайм Мистъри“.

— Но пишеш хубаво. Аз следя, нищо, че не поддържаме връзка…

— Получи ли картичката ми за Деня на бащата^[1]?

Той наклони глава и се усмихна щастливо:

— Да бе, наистина я получих — изправи се. — Но май не си дошъл тук от чувство за синовен дълг?

— Около мен умират хора, Кръмли.

— О, пак ли! — извика той.

— Е, почти умират. Или пък излизат от гробовете си. Не като живи хора, а като кукли от папиемаше.

— Задръж! — Кръмли се втурна към къщата и дотърча с бутилка джин в ръка. Колкото по-бързо говорех, толкова повече джин наливаше в бирата си. Включи системата за напояване и записа от гласовете на най-различни кенийски животни и птици. Най-сетне завърших разказа си за всичко, което се бе случило от празника на Вси светии до този момент. Замълчах.

Кръмли въздъхна тъжно:

— Значи уволниха Рой Холдстром заради една глинена фигура. Толкова ли беше ужасно лицето на Звяра?

— Да!

— Естетика. Старият детектив не може да помогне в такива случаи.

— Но трябва. Рой е ОЩЕ в студиото. Чака удобен случай, за да си прибере всичките модели на праисторически същества. Струват хиляди долари. А Рой е там нелегално. Можеш ли да ми помогнеш да проумея какво става в края на краищата? Или как да върнем Рой на работа?

— Господи… — въздъхна Кръмли.

— Да. Хванат ли Рой да изнася нещата си, един Господ ще ни е на помощ.

— По дяволите — Кръмли наля още джин в бирата си. — Знаеш ли кой е мъжът от „Кафявото бомбе“?

— Не.

— А имаш ли представа кой може да знае?

— Свещеникът на „Св. Себастиян“.

Разказах за великолепната изповед, за ридаещия глас и за тихите думи на отчето.

— Той не ни върши работа — поклати глава Кръмли. — Свещениците не знаят и не издават имена. Ида ли да го попитам, ще бъда моментално изхвърлен. Друг?

— Оберкелнерът може би. А има и още един човек, когото познавам от дете. Беше пред „Кафявото бомбе“ онази нощ. Казва се Кларънс. Опитвам се науча фамилното му име.

— Дано успееш. Ако знае кой е Звяра, имаме от какво да започнем. Ужасно е заплетено. Рой е уволнен, ти си преместен на нова работа — и всичко това заради едно глинено човече. Преиграване. Бунт. Не бива да забравяме и трупа на стълбата.

— Точно така.

— А когато те видях на вратата — въздъхна Кръмли, — си помислих, че е голямо щастие, дето се срещаме отново.

— Не е ли?

— Не, по дяволите — гласът му стана по-нежен. — Глупости, разбира се, че е, но по-добре да не ровехме в тези лайна.

Вдигна глава и присви очи към изгряващата луна.

— Ей, синко, ти наистина събуди любопитството ми. Мирише на изнудване!

— Изнудване?!

— Ами кой би си правил иначе труда да пише бележки, да провокира разни наивници като вас двамата, да закрепя трупове върху стълби и да ви внушава да възпроизведете онова същество? Нали трябва да се води от някаква цел? Каква полза от страха, ако не ти носи пари? Сигурно има и други такива писма и бележки.

— Не са ми попадали.

— Да, но ти си оръдие, средство да разбуниш духовете. Не си разгласил. Следователно някой друг се е разприказвал. Сигурен съм, че тази вечер някъде ще бъде получена бележка с текст: „Двеста хиляди в небелязани петдесетарки ще те отърват от възкръснали мъртъвци по стените.“ Та… кажи за студиото.

— Максимус? Най-преуспяващото студио в историята на киното. Печалбата им от „Върайъти“ миналия месец бе колосална. Четирийсет милиона. Чисти. Никой не може да се мери с тях.

— Цифрите ИСТИНСКИ ли са?

— И да ги намалиш с пет милиона, пак ще имаш едно баснословно богато студио.

— А напоследък имали ли са по-значими проблеми? Недоволства, интриги, неприятности? Чувал ли си за други уволнения или откази от филми?

— Не, всичко бе мирно и тихо.

— Значи това е. Печалбата! Всичко върви по мед и масло и изведнъж нещо се случва. Хората се изплашват. Закачат ли мъртвец на стената, могат да наредят до него и останалите. Търсят къде е заровена причината — Кръмли се изсмя. — Заровена е думата. Арбътнот? Мислиш ли, че някой може да е надушил никому незнайна мръсотия и сега да заплашва, че ще я разгласи?

— Но оттогава са минали двайсет години. Нима е възможно да е нещо толкова важно, че да погуби студиото, ако се разкрие?

— Ако напипаме следа, ще знаем това. Лошото е, че не си падам много по игрите на криеница. Арбътнот беше ли чист, когато бе жив?

— Ами да го сравним с другите шефове на студиото. Беше ерген, имаше приятелки, но това е нормално за неженен мъж. Бяха все разни ездачки от Санта Барбара. Като от оня филм — „Градчета и селца“. Хубави, весели. Взимаха си душ по два пъти на ден. Нищо нередно.

Кръмли пак въздъхна, като да са му раздали лоши карти и да му се иска да прекрати играта.

— Ами оная катастрофа на Арбътнот? Злополука ли беше?

— Видях снимките по вестниците.

— Снимки! — Кръмли се загледа в изкуствената си джунгла. — А ако не е било злополука? Ако е било убийство? Или ако първо са се напили до смърт, а после са намерили смъртта си?

— Връщали са се от голямо запиване в студиото. Така пишеше по вестниците.

— Хайде да подредим нещата — размисли се Кръмли. — Голяма клечка от студиото с богатството на Крез се напива като свиня, допира се плътно до колата на Слоун, рикошира от нея и всички се удрят в телеграфния стълб. Не е това, което би искал да прочетеш на първа страница във вестника. Фондовата борса потъва. Инвеститорите изчезват. Филмите спират. Героят пада от пиедестала си и така нататък и така нататък. Затова покриват цялата работа. Но по-късно някой, който е очевидец или е попаднал на истинските факти едва тази година, заплашва, че ще представи много по-убедителни неща от снимките и следите на гумите. Възможно е и друго…

— Какво?

— Да не е било злополука или резултат от безразсъдно пиянство. Представи си, че са ги убили нарочно.

— Убийство?!

— Защо не? Хора с такива възможности, талант и размах си създават много врагове. Всички подмазвачи около тях през цялото време се пукат от завист и злоба. Кой е бил следващият по важност човек на Максимус Филмс през онази година?

— Мени Лайбър. Но той не би убил и муха. Само се горещи!

— Да приемем, че е така. В момента той е директор на студиото, нали? Е, я си помисли! Няколко пукнати гуми, един-два разхлабени болта и — хоп! — студиото се тупва в скута ти като зряла круша.

— Звучи логично.

— Но за да докажем, трябва да намерим извършителя. О’кей, какво друго има?

— Предлагам да проверим във вестниците отпреди двайсет години и да открием липсващото звено. Добре ще е да се позавъртиш из студиото. Без да се набиваш на очи, разбира се.

— С моя дюстабан? Всъщност мисля, че познавам пазача. Преди години работи при нас. Мисля, че ще ме пусне и няма да се разбъбри. Друго?

Дадох му списък. Дърводелската работилница. Стената на гробището и къщата в Грийн Таун, където Рой и аз възнамерявахме да работим и където сигурно се бе укрил приятелят ми в момента.

— Рой е още там. Опитва се да си вземе животинките. Виж какво, Кръм, ако това за нощното състезание и предумишленото или непредумишлено убийство е вярно, трябва веднага да измъкнем Рой. Намерят ли кутията с тялото от папиемаше на Сцена 13, биха били готови на всичко!

Кръмли изсумтя.

— С една дума искаш не само да върна Рой на работа, но и да му опазя живота?

— Не говори така!

— Защо не? Ти си на бейзболното игрище и хвърчиш между топките, не аз. Как да се свържа с Рой? Да се помотая с кош за пеперуди или храна за котки? Приятелите ти от студиото го познават, но аз — не. Могат да го смачкат, преди да съм си подал носа. Дай ми поне един факт за начало!

— Звяра. Ако разберем кой е той, ще си обясним причината за уволнението на Рой.

— Нещо друго? Около Звяра?

— Видяхме го да влиза в гробището. Рой го проследи, но не иска да ми каже нито какво е видял, нито какво се готви да направи Звяра. Може тялото да е било поставено на стълбата и бележките да са били разпратени именно от чудовището.

— Хубава каша измисли! — Кръмли се почеса по голото теме с двете си ръце едновременно. — Идентифицирай Звяра, открий откъде е взел стълбата и как е направил тялото от папиемаше. Е, не е зле! — лицето му светна.

Изтича за още бира до кухнята.

Наляхме си. Той ме погледна с бащинска нежност.

— Мислех си… колко е хубаво, когато пак си у дома.

— О, забравих да те попитам за романа ти…

— „Отплуване от смъртта“?

— Но това не е заглавието, което ти предложих!

— Твоето заглавие бе прекалено хубаво. Връщам ти го. „Отплуване от смъртта“ ще излезе от печат идната седмица.

Скочих да му стисна ръката.

— О, Боже! Значи успя! Да ти се намира шампанско?!

И двамата надникнахме в хладилника.

— Ако разбиеш в шейкъра бира и джин, става ли шампанско?

— Защо не опитаме?

Опитахме.