Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (22) (Друга приказка за два града)

22

Менажерията се бе разотишла. Тротоарът пред студиото бе празен. Шарлот, майчето и останалите бяха тръгнали по други студия и други ресторанти. Сигурно из Холивуд се движеха дузини подобни тълпи. Все някой трябваше да знае фамилното име на Кларънс.

Фриц ме закара до къщи.

По пътя каза: „Бръкни в жабката и извади стъклената кутийка. Отвори я.“

Отворих я. В нея бяха наредени шест кристални монокъла в шест кадифени гнезда.

— Багажът ми — поясни Фриц. — Всичко, което спестих и взех със себе си в Америка, когато се отскубнах благодарение на буйната си кръв и таланта си.

— Който е огромен.

— Стоп — Фриц ме плесна зад врата. — Свикни да сипеш само обиди, негоднико. Показах ти ги — кимна към моноклите, — за да ти докажа, че нищо не е загубено. Котките, както и Рой, не падат по гръб. Какво още има в жабката?

Намерих дебел сценарий, изваден на циклостил.

— Прочети го, без да повърнеш, и ще станеш мъж, синко. Киплинг. Хайде, върви. Утре да дойдеш. Два и половина в ресторанта. Ще поговорим. А по-късно ще ти покажа откъси от „Безработният Исус“ или „Боже мой, защо ме остави?“. Ja?

Слязох от колата.

— Sieg Heil — отвърнах аз.

— Така те искам! — Фриц потегли, а къщата ми се стори толкова тиха и празна, че се сетих за Кръмли.

Малко след свечеряване се метнах на колелото и пропътувах до Венеция.