Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (17) (Друга приказка за два града)

17

Телефонът иззвъня в два сутринта.

Беше Пег. Обаждаше се от Кънектикът точно на зазоряване.

— Някога да си имал жена на име Пег — изкрещя тя, — която да е заминала преди десет дни на учителска конференция в Хартфорд? Защо не се обади никакъв?

— Обадих се, но те нямаше в стаята. Оставих си и името. О, така ми се иска да си у дома…

— Мили Боже — изпъшка бавно тя. — В момента, в който напусна града, веднага се забъркваш в някоя каша. А сега мама трябва да долети обратно, така ли?

— Да. Не. Ами обикновените неразбории в студиото…

— Май не си много сигурен?

— О, Господи…

— Няма отърване нито от Него, нито от мен. Добре ли се храниш? Пусни монета в някоя от онези автоматични теглилки и ми прати листчето с резултата. Ей, говоря ти сериозно. Да се върна ли вкъщи? За утре?

— Обичам те, Пег — казах аз. — Ела, когато ти позволяват плановете ти.

— Ами ако си дойда и не те намеря вкъщи? Още ли тече празникът на Вси светии?

Типичната женска интуиция!

— Отложиха го с една седмица.

— Слушай, не ми харесва гласа ти. Пази се от гробището.

— Но откъде ти дойде на акъла?!

Сърцето ми подскочи.

— Занесе ли цветя на гроба на родителите си?

— Забравих.

— Как можа!

— Е, така или иначе, те са на по-добро място.

— По-добро в сравнение с какво?

— С всичко. Те просто са там.

— Едно цвете и за мен. Обичам те. Дочуване!

И тихо изтича обратно по линията.

В пет сутринта — нямаше и следа от слънце, а огромният облак над къщата не беше помръднал — запремигах към тавана, станах и пипнешком, без очила, стигнах до пишещата машина.

Седнах в сумрака и написах:

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЗВЯРА.

Но бил ли е наистина някъде другаде?

Не се ли бе движил винаги на една крачка пред мен, примамвайки ме с шепота си?

Написах:

Глава първа.

Какво е онова толкова красиво нещо у истинския Звяр? Защо момчетата и мъжете се поддават на очарованието му?

Как запазваме у себе си за цял живот жаждата за Създания, Гротески, Чудовища и Аномалии?

И ето ни сега в плен на безумното желание да намерим и уловим най-ужасното лице на света.

Поех дълбоко въздух и набрах номера на Рой. Гласът му бе глух и далечен.

— Всичко е наред Рой. Всичко, което поискаш. Няма проблеми — изкрещях аз и затворих.

 

 

На сутринта отидох до Сцена 13 и намерих табелката, поставена от Рой Холдстром:

Долепих ухо до вратата на Сцена 13 и си го представих как си играе с глината сред просторната смълчана тъмнина като непохватен паяк, хванат в капана на собствената си любов и нейните плодове.

— Давай, Рой — прошепнах аз. — Хайде, Звяр.

И докато чаках, се разходих из градовете на света.