Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (8) (Друга приказка за два града)

8

Качихме се в таратайката на Рой от 1927 г. и потеглихме по Гоуър Стрийт.

Не видяхме катафалката да влиза в гробищата, но когато спряхме отпред и паркирахме, тя се зададе отнякъде, като се тътрузеше между камънаците.

Мина край нас. Ясно се видя ковчегът.

Обърнахме се зад нея и я проследихме с поглед. Черната лимузина бавно излезе през вратите. Плъзна се по-безшумно от мъгла.

— За първи път виждам катафалка да напуска гробищата заедно с трупа. Закъснели сме!

Видях как лимузината се понесе на изток, по посока към студиото.

— Закъснели за какво?

— За твоя мъртвец, глупчо! Хайде!

Тръгнахме към задната стена. Бяхме на няколко крачки от нея, когато Рой закова на място.

— О, Господи, ето я гробницата му.

Погледнах накъдето сочеше и видях мраморната плоча на около десет фута над нас с надпис:

Бе поставена върху една от онези постройки в гръцки стил, в които полагат знаменитостите. Гробницата имаше желязна решетка, покриваща тежката врата от дърво и бронз.

— Не може да е излязъл оттук, нали?

— Не, но знам, че беше на стълбата. Познах лицето му. Някой друг също е знаел, че ще го позная и именно затова ме е поканил.

— Млъкни малко. Ела насам.

Тръгнахме по пътеката.

— Отваряй си очите. Не искам да ни видят в такава глупава ситуация.

Стигнахме стената. Там, разбира се, нямаше нищо.

— Прав бях — въздъхна Рой. — Дори и тялото да е било тук, сме закъснели.

— Не, виж ей там.

Виждаха се ясно следите от предмет, който се е опирал в горната част на стената.

— Стълбата?

— Виж и тук долу.

Посочих двете вдлъбнатини в тревата на около пет фута от основата на стената.

— Ами тук? Я погледни.

Едно доста голямо тревисто петно бе смачкано от паднал предмет.

— Да, да — измърмори Рой. — Празникът май наново се развихря. Коленичи на тревата и проследи с дългите си, кокалести пръсти следата от тялото, паднало там преди около дванайсет часа по време на ледения дъжд.

Аз също се приведох, загледах се във вдлъбнатината и потреперих.

— Аз… — промълвих едва-едва и млъкнах.

Защото между нас падна нечия сянка.

— Добр’утро!

Пазачът.

Стрелнах Рой с поглед и веднага заговорих:

— Чудим се това ли е гробът. Толкова години минаха. Та…

Плоският надгробен камък до нас бе затрупан от листа. Махнах ги и изчегъртах мръсотията отдолу. Показа се част от името:

— О, дядо! — извика Рой. — Горкичкият! Умря от пневмония — помогна ми да доизчистя. — Толкова го обичах. Той…

— Къде са ви цветята? — прогърмя гласът отгоре.

Рой и аз замръзнахме.

— Мама ще ги донесе — каза Рой. — Ние дойдохме по-рано, за да намерим гроба — погледна през рамо. — Ето я, вече идва.

Дневният пазач на гробищата — човек подозрителен и с многогодишен стаж — извърна съсухреното си лице към входа.

Една жена с цветя минаваше по булевард „Санта Моника“.

Слава Богу, помислих си аз.

Пазачът изсумтя, примлясна, завъртя се и тръгна между гробовете. Точно навреме, защото жената спря и пое в обратната посока.

Скочихме на крака. Рой грабна няколко стръка от съседния гроб.

— Недей!

— Как ли не! — разхвърли цветята по плочата на дядо Смайт. — За всеки случай. Може да се върне и да попита къде са цветята. Давай!

Отдалечихме се на петдесет ярда, преструвайки се, че говорим, но всъщност не си казвахме почти нищо. Най-сетне Рой ме докосна по лакътя: „Внимавай. Гледай настрани, а не направо. Връща се.“

Старият пазач наистина се бе доближил до мястото, където се виждаше отпечатъкът от падналото тяло.

Вдигна поглед и ни видя. Аз веднага сложих ръка на рамото на Рой, за да утеша скръбта му.

Сега се наведе старецът. Изкривените му пръсти разрошиха тревата. Скоро не остана и помен от каквато и да било следа от паднало тяло.

— Сега вярваш ли ми? — попитах аз Рой.

— Чудя се къде отиде катафалката — отвърна той.