Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (70) (Друга приказка за два града)

70

Студиото бе затворено, съблечено и мъртво.

За първи път от трийсет и пет години насам на входа имаше само един пазач. Никоя от сградите вътре не светеше. Само пътят, който се спущаше към „Нотр Дам“, завиваше край вече изчезналата Голгота и отвеждаше към стената на гробището, бе осветен с няколко мъждиви лампи.

Господи — помислих си аз, — моите два града. И двата бяха тъмни и студени, така че разликата между тях се бе стопила. Единият се управляваше от трева и хладен мрамор, а другият — от хора, не по-малко безжалостни и надменни от самата Смърт. Царуваха над кметове и шерифи, полицаи и полицейски кучета, телефони и банки.

Щях да бъда единственото живо същество, което се движи уплашено между двата града.

Докоснах вратата.

— Недей, за Бога! — каза Кръмли зад мен.

— Трябва — отговорих аз. — Сега Звяра знае къде се намира всеки един от нас. Може да разбие къщата на Констанс, Хенри или твоята. Но не мисля, че ще го направи. Някой е проследил всички по негово нареждане. А няма начин да го спрем. Няма доказателства. Няма заповед за арест. Няма съд, който да разгледа делото, както и затвор, където да иде виновният. Но аз не искам да ме гръмнат на улицата или да ме пребият до смърт в леглото ми. Господи, Кръмли, омръзна ми да чакам. А и трябваше да чуеш гласа му. Струва ми се, че се движи единствено към смъртта. Застигнало го е нещо ужасно и той иска да говори.

— Да говори! — извика Кръмли. — Нещо от сорта на: не мърдай, докато не те претрепя?!

— Да говори — повторих аз.

Влязох и се загледах в дългата улица пред себе си.

Христовите мъки:

Стената, от която бях избягал през нощта на Всях светих.

Грийн Таун, където Рой и аз наистина бяхме живели.

Сцена 13, където Звяра бе изобразен и унищожен.

Дърводелската работилница, където бяха скрили ковчега, преди да го изгорят.

Студиото на Маги Ботуин, където още се носеше сянката на Арбътнот.

Ресторантът, където апостолите на киното чупеха баятия хляб и пиеха виното на И.Х.

Вече изчезналата Голгота, звездите над нея и споменът за И.Х., който отдавна бе погребан повторно и завинаги.

— По дяволите — Кръмли прошумоля зад мен. — И аз идвам.

Поклатих глава:

— Не. Ти предпочиташ да чакаш седмици наред, докато откриеш Звяра. Той би се скрил от теб. Сега е отворен към мен. Може би иска да разкаже за хората, които изчезнаха. Вероятно ти трябват документи за отварянето на сто гроба отвъд стената? Да не мислиш, че градската управа ще ти разреши да търсиш къде лежат И.Х., Кларънс, Гроц и д-р Филипс? Никога няма да ги видим отново освен ако Звяра не ни ги покаже. Така че, иди на входа на гробището. Направи десетина кръгчета около него. Каквото и да се случи, сигурно ще изскоча или с писъци, или със смях.

Кръмли посърна:

— О’кей. Остави се да те убият! — въздъхна. — М-да-а-а… Както и да е. Дръж.

— Пистолет? Страх ме е от пистолети!

— Вземи го. Сложи го в единия джоб, а куршумите — в другия.

— Не!

— Вземи го!

Подчиних се.

— И да се върнеш цял-целеничък!

— Да, сър.

Пристъпих напред. Товарът падна от плещите ми. Почувствах как потъва в нощта. Всеки момент последните останали сгради ще паднат на колене, простреляни в сърцето, и ще се превърнат в леш за кучетата и кости за нощните птици.

Тръгнах по улицата с надеждата, че Кръмли ще ме повика да се върна. Тишина.

Стигнах до третата пресечка и спрях. Исках да погледна към Грийн Таун, Илинойс, но не го направих. Ако лопатите го бяха разрушили, а термитите бяха изяли прозорците, играчките и килерите, нямаше какво да гледам.

В администрационната сграда светеше бледа светлинка.

Външната вратата беше отключена.

Поех дълбоко въздух и влязох.

Глупак. Идиот. Кретен.

Катерех се по стълбите и си мърморех.

Опитах да отворя вратата, но се оказа заключена.

— Слава Богу — прошепнах аз и тъкмо се канех да побягна надолу, когато…

Пантите проскърцаха.

И вратата на кабинета се отвори.

Сетих се за пистолета. Пипнах оръжието в единия си джоб и куршумите в другия.

Пристъпих към прага.

Кабинетът се осветяваше само от една лампа над картината в дъното. Безшумно прекрачих прага.

Имаше два празни дивана, два празни стола и огромно бюро с телефон на него.

Както и едно голямо кресло, което не бе празно.

Можех да чуя бавното и тежко дишане — като на притаило се в мрака диво животно.

Успях да видя очертанията на едрия мъж, разположен в него.

Спънах се в един стол. Сърцето ми щеше да се пръсне.

Опитах се да видя фигурата по-ясно. Главата бе сведена надолу, лицето попадаше в сянката, а големите ръце бяха протегнати върху бюрото. Въздишка. Вдишване, издишване.

Главата на Звяра се надигна към светлината.

Очите се втренчиха в мен.

Целият се изправи като канара.

Масивното кресло простена под тялото му.

Протегнах ръка към ключа за лампата.

Раната-била-някога-уста се разтегна.

— Не! — огромната сянка вдигна дългата си ръка.

Набра някакви цифри. Завъртях ключа. Нямаше светлина. Вратата зад мен се затвори сама и ключалките й изщракаха.

Тишина.

Той пое дълбоко въздух и шумно го изпусна:

— Дошъл си… за работа?

За какво?! — учудих се мислено аз.

Сянката се приведе в тъмното. Гледаше ме, но не можех да видя очите.

— Дошъл си — задъха се гласът, — за да поемеш студиото?

Аз! — учудих се пак. Гласът произнесе сричка по сричка:

— Никой не е подходящ за тази работа. Иска се да притежаваш цял един свят, поместен на няколко акра. Някога тук имаше портокалови дръвчета, лимони и добитък. Добитъкът още го има. Но няма значение. Сега всичко става твое. Давам ти го…

Лудост.

— Ела да видиш какво ще притежаваш! — махнаха дългите му ръце. Докосна някакъв скрит бутон. Огледалото зад бюрото се плъзна настрани и откри тунела, водещ към гробището.

— Насам! — прошепна гласът.

Сянката се изправи. Креслото се завъртя, изскърца и изведнъж се оказах сам. Бюрото беше празно като палубата на изоставен кораб. Огледалото започна да се плъзга обратно. Скочих напред, защото се страхувах, че когато застане на мястото си, мъждивата светлинка ще изчезне и аз ще се удавя в мрака.

Огледалото затвори прохода. Ужасеното ми лице се отрази в него.

— Не мога да те последвам! — изкрещях аз. — Страх ме е!

Огледалото замръзна.

— Миналата седмица бе оправдано — прошепна гласът. — Но тази вечер? Избери си един гроб и ще легна в него.

Припомних си гласа на моя баща, който месеци наред се измъчваше на болничното си легло, а смъртта все не искаше да го прибере.

— Престъпи границата — каза кротко гласът.

Господи, та нали знаех това от шестгодишен! Фантомът зад огледалото. Певицата, заинтригувана от приятния му глас, се осмелява да докосне стъклото, а отвътре се протяга една ръка, сграбчва я и я повлича към черната гондола, направлявана от Смъртта. Огледалото, шепотът, празната опера и песните за край.

— Не мога да се движа — казах аз. Беше вярно. — Страх ме е — усетих вкуса на пръст в устата си. — Ти отдавна си умрял…

Силуетът зад огледалото кимна.

— Не е лесно да си едновременно и мъртъв, и жив под филмовата гробница, да ограничиш до минимум броя на хората, които знаят за това, да им плащаш добре и да ги убиваш, когато се провалят. Смърт на Сцена 13 в ранния следобед. Или смърт посред нощ, докато се въртиш в леглото. Или в този кабинет, където често си почивах. Сега…

Огледалото потрепери — не знам дали го докосна с ръка или с дъх. Усещах биенето на сърцето си. Гласът ми прозвуча съвсем детински:

— Не можем ли да говорим тук?

Отново меланхоличен смях.

— Не. Това е голямото пътешествие. Трябва да знаеш всичко, ако ще заемеш мястото ми.

— Но аз не го искам! Кой ти е казал, че се стремя към него?

— АЗ така казвам. Слушай, няма защо да се плашиш от мен.

От филмовата гробница и пръстта на каменната градина подухна влажен вятър.

Огледалото се плъзна встрани. Чу се шум от отдалечаващи се стъпки.

Погледнах в слабоосветения тунел.

Масивната сянка на Звяра се спущаше надолу. Обърна се към мен.

Погледна ме с невероятно безумните си, невероятно тъжни очи.

Кимна към наклона и каза:

— Е, ако не можеш да вървиш, бягай.

— От КАКВО?

Устните примляснаха лигаво и най-сетне промълвиха:

— От Мен! Аз съм бягал през целия си живот! Мислиш, че не мога да те проследя? Господи! Преструвай се! Преструвай се, че съм още силен, че още имам власт. Че мога да те убия. Изиграй страха!

— Но аз наистина се страхувам!

— Тогава бягай, по дяволите!

Вдигна юмрук, за да прогони сенките покрай стените.

Затичах се.

Той ме пусна напред и побягна след мен.