Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (67) (Друга приказка за два града)

67

Не заведохме Емили Слоун на църква.

Заведохме църквата при нея.

Констанс уреди всичко.

Кръмли и аз донесохме свещите, тамяна и едно медно индийско звънче. Наредихме и запалихме свещите в една притъмнена стая на Холихок Хаус. Завързах няколко парцала на колената си.

— Това пък защо? — раздразни се Кръмли.

— Звукови ефекти. Ще шумолят като свещеническо расо.

— Господи!

— Не ми ли вярваш?

След като запалихме свещите, Кръмли и аз застанахме в нишата, окадихме с тамян и дръпнахме с камбанката. Разнесе се чист, приятен звън.

Кръмли тихо каза:

— Хайде, Констанс.

И Емили Слоун влезе.

Не се движеше по своя воля. Не вървеше, главата й не се помръдваше, а очите бяха застинали на мраморното й лице. Профилът й изплува от тъмнината. Тялото бе неподвижно, а ръцете — отпуснати с мъртвешко спокойствие в скута, станал девствен с времето. Седеше на инвалидната количка, която Констанс, облечена в черно като за погребение, буташе отзад. Когато неподвижното тяло и бледното лице на Емили Слоун се появиха, поднесохме напред тамяна и ударихме по звънчето.

Прочистих гърло.

— Тихо, тя слуша! — прошепна Кръмли.

И беше прав.

Когато Емили Слоун се доближи до меката светлина, очите под клепачите съвсем леко помръднаха. Свещите изпращяха, за да възцарят тишина.

Ударих пак по звънчето.

Тялото на Емили се приведе напред с лекотата на ветрило, носено от вятъра. Наклони се така, сякаш плътта й се бе разтопила.

Звънчето се обади пак и ноздрите й потръпнаха от миризмата на тамяна.

Констанс се дръпна в сянката.

Емили наклони глава към светлината.

— О, Боже — прошепнах аз.

Тя е — помислих си аз.

Сляпата жена, която си тръгна от „Кафявото бомбе“ заедно със Звяра през онази нощ.

Но не беше сляпа.

Само страдаща от каталепсия^[1].

И то не обикновена каталепсия.

Емили Слоун се бе вдигнала от гроба си и сега седеше посред миризмата на тамян, пукането на свещите и тихия звън.

Поседя така около десет минути, без да казва нищо. Със затаен дъх се взирахме в разтопения восък и не смеехме да помръднем.

Настъпи красивият момент, когато тя тръсна глава и разтвори очи.

Може би постоя така още десет минути, поемайки в себе си събитията, случили се дълго преди катастрофата, която я бе превърнала в развалина.

Устните й се раздвижиха.

Тя зачете написаното в паметта си и започна да го превежда на глас:

— Никой… не… разбира…

Продължи:

— Никой…

Тишина.

— Той беше… — млъкна.

Звънчето тихо издрънча.

— … студиото, което… обичаше…

Захапах опакото на ръката си.

— … място… игра. Декори…

Очите й трепнаха.

— Мозайки… играчки… електрически… влакчета. Момчета, да. Десет… — пое си въздух. — Единайсет… годишни.

Свещите изпукаха.

— … той… винаги казваше… Коледа… винаги. Би умрял… ако не е Коледа… глупав човек. На… дванайсет… накара… родителите си да вземат обратно… чорапите… вратовръзките… пуловерите. Коледа. Купи играчка. Иначе няма да говори.

Гласът й заглъхна.

Погледнах към Кръмли. Очите му щяха да изскочат от напрежение. Уханието на тамян се разнасяше. Дръннах със звънчето.

— И…? — не се сдържа той.

— И…? — повтори тя като ехо. — Така… управляваше… студиото.

Костите на тялото й застанаха по местата си. Предишната безформеност изчезна. Сякаш спомените й дадоха старата сила и забравена енергия. Дори бузите и брадичката й станаха по-стегнати. Заговори по-бързо и реши да изприкаже всичко.

— Игра. Да. Не работа… игра. Студиото. Когато баща му… почина.

Думите вече заизлизаха една през друга от устата й. Страните й добиха цвят, а очите блеснаха. Започна да се изправя. Душата й, подобно на асансьор понасящ се от тъмната шахта към светлината, изплува нагоре и я вдигна на крака.

Това ми напомни нощите на 1925-а и 1926-а, когато се опитвахме да нагласим супер радиото си, за да уловим музиката и далечните гласове от ефира. В един момент уцелвахме станцията, разстоянието се разтапяше, гласовете гръмваха и ние се усмихвахме тържествуващи, макар и да не търсехме победата, а звука. Тъй бе и тази вечер с тамяна, звънчето и свещите, които призоваваха Емили Слоун към живот и светлина. Тя бе цяла безплътен спомен. Затова слушахме напрегнати звънчето, звънчето, гласа, звънчето и пак гласа, а Констанс бе застанала зад бялата статуя, готова да я подхване, ако изведнъж се строполи.

— Студиото. Беше чисто ново, Коледа. Всеки ден. Той винаги беше. Тук в седем. Сутринта. Нетърпелив. Развълнуван. Ако видеше хора. Със затворени усти. Казваше: отвори! Смей се. Никога не разбра. Всички потиснати, когато има един живот. За живеене. Много ненаправено…

Пак се загуби в спомена и млъкна, като че ли се бе изтощила. Напълни с въздух дробовете си и продължи бързо, все едно че някой я гони:

— Аз… същата година с него. На двайсет и пет, дойдох от Илинойс. Луда по киното. Той разбра това. Държеше ме… наблизо.

Млъкна и продължи отново:

— Чудесно. Всички начални години… Студиото се разрасна. Той построи. Проекти. Наричаше се Изследователя. Чертожник. До трийсет и пет. Така каза. Искаше света… между стените. Да не пътува. Мразеше влаковете. Коли. Баща му умрял в кола. Голяма любов. Та живееше в малък свят. Светът се смаляваше с всеки новопостроен град в студиото. Галия! Негова. После… Мексико. Островите край Африка. После… Африка! Така казваше. Няма нужда от пътешествия. Заключваше се вътре. Канеше хора. Я вижте Найроби! Ей там. Лондон? Париж? Тук. Построи специални стаи. Пътуване с преспиване в Ню Йорк. Уикендите — в Рим. Сложи цветя. Гробницата на Клеопатра. Зад фасадите на всеки град — килими, легла, чешми с течаща вода. Хората от студиото му се смееха. Не даваше пет пари. Млад, глупав. Продължаваше да строи. 1929-а, 1930-а! 1931-а, 1932-а!

Кръмли ме погледна с вдигнати вежди. Господи! Бях напипал нещо ново, което живееше и говореше в къщата на баба и дядо.

— Дори място — мърмореше Емили Слоун — като „Нотр Дам“. Спален чувал. Толкова високо над Париж. Да се събуди със слънцето. Луд? Не. Той се смееше. И те оставяше да се смееш. Не беше луд… едва по-късно…

Пак се потопи във водата на спомените. След известно време помислихме, че се е удавила завинаги.

Но когато звънчето дрънна, тя събра невидимите нишки и ги вплете отново, загледана в миналото.

— По-късно… наистина… луд. Ожених се за Слоун. Не бях вече секретарка. Никога не прости. Играеше с големите залъгалки… казваше, че още ме обича. И после през онази нощ… катастрофа. То. То. То се случи. И аз… умрях.

Кръмли и аз стояхме в очакване. Минутата мълчание ни се стори безкрайна.

— Идва на посещения — каза тя накрая пред гаснещите свещи.

— Той? — осмелих се да промълвя аз.

— Да. О, два, три… пъти… в годината.

Почудих се дали знае колко години са изминали.

— Извежда ме, извежда ме — въздъхна тя.

— Ти говориш ли? — попитах тихичко аз.

— Той говори. Аз само се смея. Той казва… Той казва.

— Какво?

— Че ме обича и след толкова много време.

— А ти какво казваш?

— Нищо. Не бива. Направих… беля.

— Ясно ли го виждаш?

— О, не. Той седи в тъмното. Или зад стола ми. Говори за любов. Хубав глас. Същият. Макар че и двамата сме мъртви.

— И чий е този глас, Емили?

— Ами… — поколеба се. После лицето й светна. — На Арби, разбира се.

— Арби…?

— Арби — рече тя и се втренчи в последната останала горяща свещ. — Арби. Успя. Така ми се струва. Имаше за какво да живее. Студиото. Играчките. Няма значение, че ме няма. Върна се, за да живее на единственото място, което обичаше. Затова успя дори и след гробницата. Чукът. Кръвта. О, Боже! Аз съм убитата. Аз! — тя изпищя и се строполи на количката.

Очите и устните й пак застинаха. Превърна се отново в мраморна статуя, но този път завинаги. Никакъв тамян и никакви звънчета не биха разтопили маската. Тихо я повиках по име.

Но тя бе построила новия кристален ковчег и бе тряснала капака.

— Господи, какво направихме? — промълви Кръмли.

— Доказахме две, а може би и три убийства — отговорих аз.

— Да се прибираме у дома — рече Кръмли.

Но Емили не ни чу. Харесваше й да бъде точно там, където се намираше в момента.