Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (66) (Друга приказка за два града)

66

— Мислех си за Холихок Хаус — рече Кръмли, — и за твоята приятелка Емили Слоун.

— Не ми е приятелка, но както и да е.

— Лудите ме изпълват с надежда.

— Какво!!! — за малко да изпусна бирата си.

— Лудите са решили да оцелеят. Обичат живота толкова много, че дори и когато трябва да се откажат от него, просто се скриват зад стена, създадена от самите тях. Преструват се, че не чуват, но това не е истина. Преструват се, че не виждат, но и това не е истина. Лудостта казва: мразя да живея, но обичам живота. Затова няма да се зария под земята, а ще се скрия. Ще намеря убежище не в алкохола, дрогата или под завивките, а в лудостта. В собствения си дом, върху собствените рафтове, под собствения безмълвен покрив. Затова лудите ме изпълват с надежда, с кураж да остана жив и нормален. Ако някога се уморя, цярът е под ръка — лудостта.

— Я ми дай тая бира! — грабнах я от ръката му. — Коя по ред ти е?

— Само осмата.

— Божичко — върнах му я обратно. — Това ще го има ли в романа ти, когато излезе?

— Може би — Кръмли се оригна доволно и продължи: — Ако си изправен пред перспективата от милиарди години тъмнина, пред заплахата никога вече да не видиш слънцето, не би ли избрал невменяемостта? Ще можеш пак да се наслаждаваш на зелената трева и въздуха с ухание на резен диня. Да се чешеш по коляното, без да те забележат. И през цялото време да се държиш така, сякаш не ти пука от нищо. А всъщност ти пука толкова много, че си построил кристален ковчег и си го заключил отвътре.

— О, Боже! Продължавай!

— Та питах се защо човек избира лудостта? За да не умре. Отговорът се крие в любовта. Всичките ни усещания са любов. Обичаме живота, но се страхуваме от това, което ни причинява. Следователно? Защо да не опитаме с лудостта?

Дълго мълчах и накрая казах:

— Накъде ни води целият този разговор, по дяволите?

— Към лудницата — отговори Кръмли.

— За да говорим с един жив труп?

— Веднъж даде добър резултат. Помниш ли как те бях хипнотизирал преди години? Успя да си спомниш дори и името на убиеца.

— Да, но аз не бях хахо!

— Откъде знаеш?

Затворих уста. Кръмли отвори неговата:

— Защо не заведем Емили Слоун на църква?

— По дяволите!

— Не ме дяволосвай. Всички сме чували за нейните благодеяния. Как на два поредни Великдена подарила двеста сребърни разпятия на дружество „Богородичен залез“. Католик кожата си мени, но нрава — не.

— Но тя е луда.

— Пак ще разбере. Вътре в себе си, отвъд стената ще усети, че е на служба и… ще проговори.

— Ще се разгневи, ще закрещи…

— Вероятно. Но тя знае всичко. Затова е полудяла — не е можела нито да говори, нито да мисли за него. Само тя е останала. Другите са мъртви или парите са им запечатали устата завинаги.

— И ти очакваш Емили да почувства, да осъзнае и да си спомни онази нощ? Ами ако я докараме до пълно обезумяване?

— Ох, не знам. Това е последният ни шанс. Никой друг не би проговорил. Научаваш половината истина от Констанс, четвъртинка от Фриц и малко от свещеника. Имаме мозайката, но само Емили Слоун може да я подреди. Да запалим свещите. Да бием камбаните и да замирише на тамян. Може да се събуди след седем хиляди дни сън и да проговори.

Кръмли отпи бавно няколко големи глътки. После се наведе напред и каза:

— Сега да видим как ще я измъкнем оттам.