Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (65) (Друга приказка за два града)

65

Къщата на Фриц между Хотел „Бевърли Хилс“ и Милхоланд гледаше към десетките милиони светлини на Лос Анджелис. От дългата мраморна веранда на вилата се виждаха самолетите, които се приземяваха на петнайсетина мили от мястото, ярките факли и падащите звезди.

Фриц Вонг отвори широко входната врата, премигна и се престори, че не ме е забелязал.

Извадих монокъла от джоба си и му го подадох. Той го грабна и си го сложи.

— Нахален негодник — монокълът проблясваше като острието на гилотина. — Значи ти си бил! Изгряващата звезда идва да тормози залязващата. Бъдещият крал нокаутира някогашния принц. Писателят, който учи лъвовете какво да кажат на Даниил, посещава укротителя, който ги учи какво да направят. Защо си тук? Филмът е kaput!

— Нося страниците — влязох вътре. — Маги? Добре ли си?

Маги кимна от единия ъгъл на салона. Беше пребледняла, но изглеждаше успокоена.

— Недей да обръщаш внимание на Фриц — каза тя. — Бива го само да лапа лебервурст.

— Сядай до филмовата мъчителка и млъквай — рече Фриц и се задълба в сценария.

— Да, сър — изкозирувах аз пред портрета на Хитлер от стената.

Фриц ме стрелна ядосано с поглед:

— Глупак! Закачил съм снимката на този маниак, за да се сещам по-често от какви големи негодници съм избягал. Сега съм при по-малките. Фасадата на Максимус Филмс е само разновидност на Бранденбургската Порта! Sitzfleisch, долу!

Свалих моята Sitzfleisch и зинах.

Защото точно над Маги бе най-невероятният ковчег за мощи, който някога бях виждат. По-ослепителен, по-голям и по-красив от златния олтар на „Св. Себастиян“.

— Фриц — възкликнах аз.

Защото в това прекрасно творение бяха подредени бутилки ликьор, коняк, уиски, бренди, портвайн, бургундско вино и бордо. Все едно, че гледах сияеща подводна пещера, от която всеки момент ще изплуват ята блеснали бутилки. Тържествен трон, ложето на Луи Четиринайсети, гробницата на египетския крал на слънцето, зала за коронации. Витрина с играчки, грейнала в коледната нощ.

— Ами… аз рядко пия.

Монокълът на Фриц падна. Той го взе и го постави на мястото му.

— Казвай какво ще пиеш! — излая Фриц.

За да се отърва от презрението му, споменах името на вино, което бях чул от него:

— Кортон от 1938-а.

— Наистина ли очакваш да отворя най-хубавото си вино заради такъв като теб?

Преглътнах и кимнах с глава.

Той се завъртя с вдигнати юмруци, сякаш се готвеше да ме простре на пода. После отпусна ръце и отвори внимателно бара, за да извади бутилката.

Кортон, 1938.

Въртеше тирбушона и скърцаше със зъби, без да сваля очи от мен.

— Ще те гледам как отпиваш — ръмжеше той. — Ако се издадеш с най-малък жест, че не ти харесва… — с-с-ст! Бутилката се отвори.

Елегантно извади тапата и поднесе виното към носа си.

Накрая въздъхна и каза:

— Макар и филмът да е вън от играта, време е да видим как се е справило момчето чудо! — отпусна се във фотьойла и прелисти няколко страници. — Ще се опитам да прочета отвратителния ти текст. Макар че не виждам защо да се преструваме, че някой ден ще се върнем в кланицата. Всъщност знае ли човек! — присви лявото си око и зашари по листата с дясното. Свърши с четенето, захвърли папката на пода и гневно кимна на Маги да я вдигне. Наблюдаваше внимателно изражението й, докато наливаше виното. — Е?! — извика накрая нетърпеливо.

Маги постави папката на скута си и я покри с ръце, сякаш държеше Евангелието.

— Къса ти сърцето.

— Стига с тия комедии! — Фриц изпи виното в чашата си на един дъх и млъкна. Ядоса се, че пие толкова бързо заради мен. — Не може да си го написал за няколко часа!

— Извинявай — подех аз глуповато, — но само бързата работа става добре. Намалиш ли темпото, се замислящ над това, което правиш, и всичко се обърква.

— Мисленето е фатално, нали? Ама ти на мозъка ли си седиш, докато пишеш?

— Не знам. Ей, виното не е лошо.

— Не е лошо ли! — Фриц бясно завъртя очи към тавана. — Кортон от 1938-а и той ми казва, че не е лошо! По-хубаво е от тия нещастни шоколади, дето ги дъвчеш по цял ден. По-хубаво е от всички жени на света. С малки изключения.

— Това вино — казах аз бързо — е почти толкова хубаво, колкото и филмите ти.

— Чудесно — извика Фриц, уцелен точно по славолюбието си, и се усмихна. — А ти можеш да станеш почти унгарец.

Напълни отново чашата и ми връчи стария почетен медал — своя монокъл.

— За какво друго дойде, млади момко, освен да оцениш виното?

Моментът беше подходящ.

— Фриц — казах аз, — на 31 октомври 1934-а ти си режисирал, заснел и унищожил един филм, наречен „Диво парти“.

Фриц се бе отпуснат назад с изпружени крака и чаша вино в ръка. Попипа джоба, където обикновено държеше монокъла си.

Заговори мързеливо и апатично:

— Пак ли?

— Нощта на празника Всях светих, 1934-а…

— Продължавай — Примижал, протегна чашата си към мен.

Налях му.

— Ако разлееш и една капка, ще те изритам по стълбите — каза той с лице към тавана. Почувства, че чашата в ръката му натежава и кимна, а аз се отдръпнах, за да напълня своята.

— Откъде си чул за филм с такова скапано заглавие? — Устата му се движеше, но лицето му бе абсолютно безизразно.

— Бил е сниман без лента в камерата. Режисирал си го в продължение на около два часа. Да ти кажа ли имената на актьорите от онази нощ?

Фриц отвори едно око и се опита да фокусира стаята без помощта на монокъла си.

— Констанс Ратиган — зарецитирах аз, — И.Х., д-р Филипс, Мени Лайбър, Станислав Гроц, Арбътнот, Слоун и жена му, Емили Слоун.

— Добър екип — отбеляза Фриц.

— Ще ми кажеш ли защо?

Фриц бавно се изправи на стола, изруга, допи виното си, прегърби се над чашата и дълго я гледа. После премигна и каза:

— Значи най-сетне се налага да разправя. Откога чаках да избълвам цялата тая гадост. Е… НЯКОЙ трябваше да бъде режисьор. Нямаше сценарий. Беше истинска бъркотия. Повикаха ме в последния момент.

— Каква част импровизира?

— По-голямата. Не, всъщност ЦЯЛАТА. Беше осеяно с трупове. Е, не трупове, а тела и много кръв. Бях си взел камерата с мен, защото е интересно да снимаш, когато другите се забавляват и не те забелязват. Първата част от вечерта мина великолепно. Хората весело подвикваха, тичаха напред-назад из студиото, мушкаха се в тунела и танцуваха в гробището под звуците на джаз бенда. Беше хубаво, страхотно, неповторимо… Докато нещата не излязоха извън контрол. Имам предвид катастрофата. Когато тя се случи, аз наистина вече бях изснимал филма в 16-милиметровата си камера. Затова само давах нареждания. Ти тичай насам, ти — натам и т.н. Не викайте полицията. Докарайте колите тук. Натъпчете, догоре кутията за събиране на помощи.

— И аз така предполагах.

— Млъкни! Оня нещастен свещеник щеше да се побърка. Също като дамата. Но студиото винаги държеше доста пари в брой. За всеки случай. Напълнихме целия купел — пред очите на свещеника. Никога не разбрах дали въобще можеше да види какво правим — толкова беше съкрушен. Наредих да изведат г-жа Слоун. Помогна една статистка.

— Не е вярно. Една звезда — поправих го аз.

— Нима?! Е, тя излезе, а ние почистихме и заличихме следите. По онези времена такива работи се правеха по-лесно от сега. Имахме едно тяло за показ — това на Слоун и още едно в моргата — това на Арбътнот. Докторът щеше да подпише смъртните актове. Никой никога не поиска да види и трите тела. Платихме на коронера да си вземе една година болничен и всичко бе наред.

Фриц събра крака, подпря чаша на скута си и ме потърси с поглед.

— За щастие всички важни клечки на студиото заедно с И.Х., д-р Филипс, Гроц и Мени бяха наоколо заради празника. Аз закрещях: докарайте пазачи, докарайте коли, около мястото на злополуката да се направи кордон. Ако някой иска да види, го спрете с викове през мегафона. На онази улица имаше няколко къщи и една бензиностанция. Останалото бяха все правни кантори, потънали в мрак. Докато се събере тълпата по пижами, бях разделил на две Червено Море, бях погребал Лазар наново и бях намерил нови назначения в далечни райони на хора с настройката на Неверния Тома. Превъзходно, чудесно, великолепно! Още една чаша?

— Онова там какво е?

— Коняк „Наполеон“. На сто години. Няма да ти хареса!

Наля ми.

— Ако направиш пак физиономия, ще те убия!

— А труповете? — попитах аз.

— В началото имаше само един мъртвец — Слоун. Арбътнот беше смазан на кайма, но дишаше. Направих, каквото можах. Пренесох го в моргата отсреща, където малко по-късно умря. Д-р Филипс и Гроц се опитваха да го спасят заедно в залата за балсамиране, превърната в спешно отделение. Каква ирония! След два дни бях режисьор и на погребението. Беше ненадминато!

— А Емили Слоун? Холихок Хаус?

— За последен път я видях, когато я водеха по пътеката към санаториума. Починала на другия ден. Така ми казаха. Бях само един режисьор, извикан като регулировчик на земетресение в Сан Франциско. Не беше лесно. Но сега ми кажи защо питаш?

Поех дълбоко въздух, глътнах малко коняк, усетих очите ми да се просълзяват и казах:

— Арбътнот е възкръснал.

Фриц подскочи и изкрещя:

— Ти да не си откачил?!

— Или неговият образ — почти изписках аз. — Гроц го е направил. На майтап. Или за пари. Изработил кукла от восък и папиемаше. Нагласил го така, че да уплаши Мени и останалите с фактите, които ти знаеш, но не си оповестил.

Фриц Вонг закрачи в кръг. Пляскаше с ботуши по килима. После застана на едно място, олюля се напред-назад и поклати голямата си глава пред Маги.

— Ти знаеше ли за това?!

— Ами момчето… спомена нещо…

— Защо не ми каза?

— Защото, Фриц, когато работиш, не желаеш да чуеш каквото и да било от когото и да било — опита се да се защити тя.

— Значи ето какво ставало! Затова д-р Филипс беше почнал да се появява пиян, а гласът на Мени звучеше като плоча, пусната на бързи обороти. Господи, аз си мислех, че се разстройва от това, колко хубаво работя! Но не! О, Боже, как е възможно… Какво лайно е тоя Гроц! — млъкна и ме погледна. — Кралете екзекутират пратениците с лоша вест! Но преди да умреш, ни разкажи повече.

— Гробницата на Арбътнот е празна.

— И тялото му е…? Откраднато?

— Никога не е било поставяно там.

— Откъде знаеш?

— От един слепец.

— Слепец! — Фриц пак стисна юмруци. Представих си как актьорите са примирали от страх пред тези юмруци. — Слепец! — пожарът, избухнал в гърдите му, лумна за последен път и се превърна в… пепел.

— Слепец… — Фриц бавно обиколи стаята, отпивайки от коняка си, без да ни обърне внимание. — Разкажи ми.

Разказах всичко така, както го бях обяснил на Кръмли.

Когато свърших, Фриц вдигна телефона на два инча от очите си и набра някакъв номер.

— Здравей, Грейс. Тук е Фриц Вонг. Кога има полети за Ню Йорк, Париж и Берлин? Тази вечер! Ще почакам.

Обърна се към прозореца и се пренесе в Холивуд.

— Господи, от една седмица ми мирише на земетресение, но си мислех, че Исус умира заради скапания сценарий. Сега всичко е свършено. Никога няма да се върнем там. От филма ни ще направят целулоидни якички за ирландските свещеници. Кажи на Констанс да бяга. После и ти си купи билет.

— Закъде? — попитах аз.

— Все някъде трябва да можеш да идеш! — измуча Фриц.

Сякаш избухна бомба. Някакъв клапан у Фриц се бе повредил и той шумно изпусна струя студен въздух. Невиждащото му око разви тик.

— Грейс — изкрещя Фриц в слушалката, — остави ония идиотски приказки. Зарежи Ню Йорк. Искам Лагуна! Какво? По крайбрежието, по дяволите. Къща, обърната към Тихия океан, за да нагазя в него по залез-слънце като Норман Мейн, ако Съдбата почука на вратата. Какво? За да се скрия. Париж не става. Тукашните маниаци ще се усетят. Виж, няма да очакват от един Unterseebot Kapitan, който мрази слънчевите лъчи, да се намести в Сол Сити при всичките пощурели нудисти. Прати веднага една лимузина! Ще бъда в ресторант „Юго“ в девет часа. Дотогава очаквам да си намерила къща. На работа! — тръшна слушалката и погледна Маги. — Идваш ли с мен?

Маги Ботуин приличаше на великолепна купа неразтопяем сладолед.

— Скъпи Фриц — каза тя, — родена съм в Глендейл през 1900-а. Мога да се върна там и да умра от скука или да се укрия по крайбрежието и да треперя край твоите нудисти. Така или иначе, драги мой, всяка нощ тук прекарвах над моята шевна машина. Кърпех кошмарите, за да ги превърна в полупочтени мечти, бършех калта от мръсните устички на младите момичета и хвърлях парцалите в кошчетата зад неоправените легла в мъжките спални. Никога не съм обичала забавите. Мразех както съботните следобедни коктейли, тъй и състезанията по сумо в съботните вечери. Каквото и да бе станало през онази нощ на Всях светих, аз трябваше да получа филм. Никой не ми го даде. Дори и да бе станала катастрофа, слухът не стигна до мен. Дали погребенията на следващата седмица са били едно или хиляда, също нямаше значение. Винаги отказвах поканите и се наслаждавах на повехналите цветя тук, на работната ми маса. Не бях ходила при Арбътнот, докато беше жив. Защо трябваше да го виждам мъртъв? Той често се качваше и заставаше до операторската кабина. Поглеждах го и нали си беше висок, му казвах: „Имате нужда от редактиране.“ Той се засмиваше, но никога не влизаше при мен. Стигаше му да каже какви предпочитания има. Как стана така, че само аз кърпех филмите? Занаятът беше нов, а само аз от целия град го бях усвоила. Останалите бяха гладачи, цигани и сценаристи гадатели, които не можеха да гледат дори на кафе. На една Коледа Арби ми прати чекрък с остро вретено и медна табелка на педала:

Жалко, че не го опознах по-добре, но и той бе една от многото сенки край мен. Видях само тълпите, които го изпращаха на новото му поприще. Като всичко в живота, и тази церемония се нуждаеше от редакция — сведе поглед към невидимата броеница, окачена на шията й, за да създава работа на неуморните й пръсти.

Фриц дълго мълча и накрая каза:

— Значи Маги Ботуин ще си почине за една година!

— Не — Маги прикова поглед в мен. — Водил ли си някакви бележки по събитията от последните дни? Знае ли човек, утре може всички да ни преназначат с една трета заплата.

— Не — отвърнах аз уморено.

— По дяволите — каза Фриц. — Стягам си багажа!

Таксито още ме чакаше. Сумата беше станала астрономическа. Фриц погледна брояча с презрение:

— Няма ли най-сетне да се научиш да караш?

— И да трепя хората по улиците? В стила на Фриц Вонг? Разделяме ли се, Ромел?

— Само докато съюзниците превземат Нормандия.

Качих се в таксито и опипах джоба си.

— Ами този монокъл?

— Размахай го, когато раздават наградите на Академията. Ще ти запазя място на балкона. Какво чакаш, прегръдка? Ето ти я! — блъсна ме с всичка сила и изрева: — Outen zee ass!

Таксито се плъзна напред и Фриц изкрещя:

— Все забравям да ти кажа колко много те мразя!

— Лъжец — извиках аз.

— Да — кимна и уморено вдигна ръка за сбогом. — Вярно е, че лъжа.