Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (64) (Друга приказка за два града)

64

Разхождайки се по брега, разказах на Кръмли за свещеника, буренясалата пътека и двете жени, които са вървели по нея преди много години.

Намерихме Констанс Ратиган на плажа. За първи път я виждах легнала върху пясъка. Обикновено предпочиташе басейна или морските вълни. Сега лежеше между двете, сякаш нямаше сили нито да влезе във водата, нито да се прибере вкъщи. Бе толкова замаяна и бледа, че ми се сви сърцето.

Седнахме на пясъка и зачакахме да усети присъствието ни, макар и със затворени очи.

— Ти излъга — каза Кръмли.

Очите й се помръднаха под клепачите.

— Коя лъжа имаш предвид?

— Тази, че си избягала по средата на среднощната забава преди двайсет години. Знаеш добре, че си останала до края.

— И какво съм направила? — обърна глава настрани. Може би гледаше сивото море, над което се спускаше следобедната мъгла.

— ТЕ са те завели до мястото на произшествието. Една твоя приятелка се е нуждаела от помощ.

— Никога не съм имала приятелки.

— Слушай, Констанс, разполагам с факти. Събирам ги от доста време. Вестниците съобщават за три погребения в един и същи ден. Отец Кели от църквата, близо до която е станала катастрофата, каза, че Емили Слоун е починала СЛЕД погребенията. Представи си, че получа разрешително и проверя какво има в гробницата на семейството. Два скелета ли ще открия или един? Предполагам, че един. Къде е отишла тогава Емили? Кой я е отвлякъл? Ти ли? По чие нареждане?

Констанс Ратиган потрепери. Не можех да определя дали бе разтърсена от някакъв мъчителен спомен или просто й бе станало хладно.

— Доста ти сече пипето, като се има предвид, че си ченге.

— Не. Просто понякога попадам в гнездото и гледам да не счупя нито едно яйце. Отец Кели е казал на нашия приятел, че Емили е полудяла. И са я отвели. Ти ли го направи?

— Бог да ми е на помощ — промълви Констанс Ратиган. Една вълна се удари в брега. Мъглата стана още по-гъста.

Кръмли кимна мълчаливо и продължи:

— Трябва да е имало някакво решение, не знам по какви причини, нещата да се запазят в тайна. Натъпкахте ли кутията за дарения? Искам да кажа, студиото пое ли задължението да реставрира олтара и да започне да отпуска несекващи суми? Да размахва пред отчето дебели пачки всяка седмица в замяна на това, той да забрави, че Емили Слоун е била изведена оттам?

Констанс разшири очи, седна и се втренчи в хоризонта.

— И това влизаше в плана.

— Както и обещанието за много повече пари, ако свещеникът каже, че катастрофата е станала не пред църквата, а на стотина ярда и затова не е могъл да види как Арбътнот блъска другата кола, убива врага си, а съпругата на врага полудява от скръб. На прав път ли съм?

— Почти да — промърмори Констанс с гласа на минатото.

— Ти ли изведе вече невменяемата след един час Емили Слоун от църквата, за да тръгнете сред слънчогледите и буренясалите площи с надпис:

— Всичко бе под ръка — толкова удобно… смешно удобно — рече Констанс, но посивялото й лице не се усмихна. — Гробището, моргата, църквата за няколко бързи погребения, пустошта отзад, пътеката и Емили… По дяволите. Тя вече бе се запътила натам и без друго. В ума си, искам да кажа. Трябваше само да й покажа пътя.

— Констанс — попита Кръмли, — Емили Слоун жива ли е още?

Лицето на Констанс се превърна в ледена маска. Стана почти кукленско. Изминаха десет секунди, докато ледът се разтопи и тя се втренчи в мен, без да ме вижда.

— Кога за последен път си носила цветя на един мраморен паметник? — попитах аз. — На паметник, който никога не е виждал цветя. Не е виждал и теб, а е обитавал вътрешността на мрамора и тишината? Кога бе последният път?

От дясното око на Констанс Ратиган се отрони една сълза.

— Обикновено ходех всяка седмица. Все се надявах, че тя ще изплува над водата като айсберг и ще се разтопи. Но накрая не издържах на тази тишина и неблагодарност. Тя ме накара да се почувствам мъртва.

Потопи се в събитията от последната година.

— Мисля, че пак е време да занесеш цветя — каза Кръмли.

— Не съм сигурна.

— Разбира се, че си. Какво ще кажеш за… Холихок Хаус?

Констанс Ратиган скочи, погледна морето, изтича към вълните и се гмурна.

— Не! — извиках аз.

Защото изведнъж се изплаших. Морето поглъща и най-добрите плувци.

Изтичах до края на брега и засвалях обувките си, но Констанс изплува като тюлен, изскочи от вълните, отърси се от капките и тръгна към брега. Когато стигна твърдия, влажен пясък, спря и повърна. Внезапно — като че ли от устата й изхвръкна тапа за шампанско. Сложи ръце на хълбок и се загледа в нечистата пяна, която вълните си прибираха.

— По дяволите — каза тя озадачено. — Тази космяна топка сигурно е била у мен всичките тези години!

Обърна се и ме премери с поглед. Страните й възвърнаха естествения си цвят. Щракна с пръсти пред лицето ми и ме поръси с малко морска вода, колкото да ме освежи.

— Плуването винаги ли ти се отразява добре? — посочих аз вълните.

— Когато престане, няма да се върна на брега — отвърна тихо тя. — Едно гмурване, малко сън и съм готова. Не мога да помогна на Арбътнот или Слоун — и двамата вече са се разкапали. Или пък на Емили Уикис…

Замръзна и се поправи:

— Емили Слоун.

— Уикис да не е новото й име от двайсет години насам? В Холихок Хаус? — попита Кръмли.

— Топката от косми изскочи и сега имам нужда от малко шампанско. Да вървим.

Отвори една бутилка край светлосиния си басейн и напълни чашите догоре.

— Нима сте такива глупаци, че ще се опитате да спасите Емили Уикис — жива или мъртва — след толкова време?

— Кой ще ни спре? — отвърна Кръмли.

— Цялото студио! Или по-точно, трима души, които знаят, че тя е там. Как ще се представите? Никой не може да припари до Холихок Хаус без Констанс Ратиган. Не ме гледайте така. Ще ви помогна.

Кръмли си допи шампанското и каза:

— Още нещо. Кой командваше през онази нощ отпреди двайсет години? Трябва да е било доста сложно. Кой…

— Кой я режисира? Да, имаше нужда от режисура. Хората се препъваха един в друг и пищяха. Все едно, че гледаш „Престъпление и наказание“ или „Война и мир“. Все някой трябваше да им посочва пътя. Но слава Богу, той успя да се справи сред всичките тези писъци и кръв. Спаси актьорите, студиото и нас, макар и да нямаше филм в камерата си. Най-великият жив немски режисьор.

— Фриц Вонг?! — възкликнах аз.

— Фриц… Вонг — отвърна Констанс.