Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (58) (Друга приказка за два града)

58

— Страх ме е да се прибера у дома — каза Констанс.

— Кой те кара? — отговори Кръмли. — Грабвай походното легло и се настани в която и да е стая. Може и в джунглата.

— Не — измърмори Констанс. — Това е НЕГОВА територия.

Всички погледнахме към бялата стена, където още можехме да видим мислено образа на Звяра.

— Не ни е проследил — успокои я Кръмли.

— Не се знае — издуха носа си Констанс. — Не искам да остана сама в празната къща край океана, гъмжащ от чудовища. Остарявам. Още малко и ще се оженя за някой глупак. Бог да му е на помощ.

Погледна към джунглата на Кръмли. Вятърът шумолеше в палмовите листа и високата трева.

— Той е там.

— Стига вече — рече Кръмли. Дори не сме сигурни, че ни е преследвал по тунела между гробището и кабинета. Или че е тръшнал вратата. Може да е бил вятърът.

— Както винаги… — Констанс потрепери като след упорита настинка. — Сега какво ще правим? — облегна се назад и се сви зиморничаво.

— Вижте това.

Кръмли разстла на масата копия от вестникарски страници. Около четирийсет статии от последния ден на октомври и първата седмица на ноември 1934-а.

Първото заглавие гласеше:

ФИЛМОВИЯТ МАГНАТ АРБЪТНОТ УБИТ ПРИ ЗЛОПОЛУКА.

Асистент-режисьорът Пек Слоун и съпругата му Емили загинали при същото произшествие.

Кръмли посочи третата статия.

— Семейство Слоун са били погребани в деня на погребението на Арбътнот. Службата е била пак в църквата срещу гробището.

— Къде е станала злополуката?

— На ъгъла на „Гоуър“ и „Санта Моника“. В три часа след полунощ.

— Господи! Та това е ъгълът на гробището! На пресечка от студиото.

— Много удобно, нали?

— Спестява пътя. Умираш пред моргата. Трябва само да те метнат през оградата.

Кръмли се намръщи, докато четеше третата колона на статията.

— Май веселбата преди това е била доста бурна.

— Слоун и Арбътнот са били на нея, нали?

— Тук пише, че д-р Филипс им предложил да ги закара, но те били пияни до козирката и отказали с лека ръка. Докторът подкарал автомобила си пред тях, за да разчисти пътя и минал кръстовището на жълт светофар. Арбътнот и Слоун профучали на червено. Някаква кола щяла да се блъсне в тях. ЕДИНСТВЕНАТА кола в три посред нощ! Арбътнот и Слоун завили рязко, загубили контрол над управлението и се ударили в телеграфния стълб. Д-р Филипс изскочил с подвижната аптечка. Не могъл да помогне много. Всички били умрели на място. Закарали телата в моргата на сто ярда от местопроизшествието.

— О, Боже, Звучи идеално нагласено.

— Да-а-а — замисли се Кръмли. — Да не забравяме, че докторът свободно е раздавал и от онези хапчета. По едно съвпадение се оказва и на мястото на събитието. Отговарял е едновременно и за лечението, и за полицията на студиото. Закарал е телата в моргата пак той. Дали ги е подготвил и за погребението им в качеството на завеждащ церемонията? Защо не? Имал е акции в гробището. Помогнал е при изкопаването на първите гробове в началото на двайсетте години. Може би се е грижил и за притока от клиенти?

Плътта наистина се движи сама — помислих си аз, усещайки се да треперя.

— Д-р Филипс ли е подписал смъртните актове?

— Не очаквах, че ще се сетиш да попиташ. Да.

Констанс, застанала настрани, с поглед, прикован в заглавията, най-сетне раздвижи едва-едва устни и проговори:

— Къде е леглото?

Заведох я в съседната стая и я накарах да седне на кушетката. Тя задържа дланите ми и се втренчи в тях, сякаш бяха разтворена Библия. Пое дълбоко въздух.

— Ей, момченце, някой казвал ли ти е, че дъхът ти ухае на мед, а тялото — на препечена царевица?

— Такъв е бил Дж.Х. Уелс. Затова е влудявал жените.

— Късно е за лудост. Жена ти има късмет. Всяка вечер си ляга с усещането за здравословна храна до себе си.

Излегна се с въздишка. Седнах на пода и чаках да затвори очи.

— Как се е получило така, че последните три години въобще не са те променили, а аз се чувствам остаряла с хилядолетия? — тихичко се изсмя. От едното й око се търкулна огромна сълза и тупна на възглавницата. — По дяволите!

— Кажи ми — примолих се аз. — Изплюй камъчето. Какво има?

— Аз бях там — промълви Констанс. — Преди двайсет години. В студиото. На празника на Вси светии.

Затаих дъх. Зад мен бързо премина сянка. Кръмли бе застанал на прага с наострени уши.

Констанс се унесе в една друга година и една друга нощ.

— Бе най-лудешката забава, която съм виждала през живота си. Всички носеха маски. Никой не знаеше какво, защо или с кого пие. Алкохолът се лееше, от алеите се разнасяха бесни крясъци… Ако Тара и Атланта бяха построени, през онази нощ щяха да избухнат в пламъци. Поне двеста облечени и триста разсъблечени статисти разнасяха пиене напред-назад по тунела към гробището, като че ли пак бе настъпил сухият режим. Но сигурно е трудно да се откажеш от веселбата, дори и фиркането да е станало легално. Бе забавно да тичаш по тайните проходи между гробовете и кутиите с филми. Едва ли предполагаха, че само след седмица ще зазидат тунела. Седмица след злополуката.

Злополука на годината — помислих си аз. Арбътнот — мъртъв, а студиото — съкрушено и безжизнено като прострелян слон.

— Не беше злополука — прошепна Констанс.

По бледото й лице премина тъмен облак.

— Убийство — каза тя. — Самоубийство.

Ръката ми трепна, но тя здраво я задържа.

— Да — кимна Констанс, — самоубийство и убийство. Никога не разбрахме как, защо или с какво. Видя вестниците. Две коли късно през нощта се блъскат на „Гоуър“ и „Санта Моника“. Очевидци няма. Всички маскирани избягаха, без да свалят маски. Студиото заприлича на венецианските канали при изгрев-слънце. Гондолите са празни, а по брега са разпръснати обеци и бельо. И аз избягах. По-късно плъзнаха слухове, че Слоун е заварил Арбътнот с жена си зад оградата. Слухове, че Арбътнот е заварил Слоун с жена му. Господи, ако си влюбен в жената на друг и я видиш да се люби със собствения си съпруг в разгара на забавата, наистина можеш да полудееш. Така или иначе, едната кола подгонва другата с бясна скорост. Арбътнот се е носел зад семейство Слоун с осемдесет мили в час. Настигнал ги е при Гоуър и се е блъснал с всичка сила в тях, за да ги залепи за стълба. Новината веднага стигна до нас. Д-р Филипс, Мени и Гроц се втурнаха натам. Пренесли жертвите в католическата църква наблизо. Църквата на Арбътнот. Казваше, че си дава парите там като застраховка срещу пожар — пожарищата на ада. Оказало се прекалено късно. И тримата издъхнали и ги преместили в моргата от другата страна. Аз отдавна си бях отишла. На следващата сутрин докторът и Гроц изглеждаха така, сякаш бяха видели собственото си погребение. До обед завърших последната сцена от последния филм в живота ми. Затвориха студиото за една седмица. Окачиха навсякъде черен креп и разпръснаха изкуствени мъгливи облаци. Вестниците твърдят, че и тримата си тръгнали весели за вкъщи. Не е вярно. Било е отмъщение от любов. Горките мъжкари и нещастната гълъбица бяха погребани зад стената, под която минаваше тунелът за къркане. Зазидаха тунела и… — въздъхна тежко — си помислих, че всичко е приключило. Но тази вечер научих за тялото на стената, открития наново тунел и онзи ужасен човек с тъжния, обезумял поглед. Значи всичко започва отначало. Но защо?

Гласът й заглъхна. Часовникът в главата й забави ход. Устните й помръднаха. Измори се и заговори с откъслечни фрази.

— Горкият свещеник. Кръв…

— Каква кръв? Какъв свещеник?

Кръмли се надвеси от прага.

Констанс се унасяше:

— … свещеникът. Бедният… Смазан. Студиото нахлу вътре. Купелът бе пълен с кръв. И трупове, Господи, осеяно с трупове. Горкият човек…

— Този от „Св. Себастиян“ ли? За него ли говориш?

— Разбира се, разбира се… Горкият. Горките те… Бедният Арби, какъв гений… Горкият Слоун. Жена му. Бедната Емили Слоун. Какво беше казала онази нощ? Че ще живее вечно. И се е събудила в небитието. Горката Емили. Холихок Хаус. Горката аз.

— Холи… какво?

— Хол… — Констанс промърмори нещо несвързано, — … ли… ок… Хаус…

И заспа.

— Холихок Хаус? Няма филм с такова име — промълвих аз.

— Не — каза Кръмли и направи няколко крачки. — Не е филм. Ще проверим.

Протегна ръка към нощното шкафче, извади телефонния указател и разгърна страниците. Спусна пръст по една от тях и прочете на висок глас:

— Санаториум „Холихок Хаус“. Разположен в близост до католическата църква „Св. Себастиян“.

Кръмли се наведе и долепи устни до ухото й:

— Констанс? Холихок Хаус… Кой се намира там?

Констанс простена, закри очи и се обърна на другата страна. С лице към стената изрече последните няколко думи за отдавна отминалата нощ.

— … щяла да живее вечно…, ама не е знаела, че… горкичките… бедният Арби… горкият свещеник… горкият човек…

Кръмли се изправи и измърмори:

— Ами да… Няма съмнение. Холихок Хаус. На един хвърлей от…

— … „Св. Себастиян“ — довърших аз. — Защо имам чувството, че се готвиш да ме заведеш там?