Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (57) (Друга приказка за два града)

57

Минахме по пустия булевард. Не се мяркаше никаква кола. Оставихме Хенри да разкаже приключенията ни под, през и отвъд стената. Бе някак приятно да чуеш описанието на собственото си бягство от устата на слепец, който жестикулираше с глава, докато душеше наоколо и размахваше ръце в пространството, рисувайки Кръмли там, себе си по средата, мен отдолу, а Звяра — зад нас. Докато Хенри разказваше, ни стана студено и вдигнахме нагоре прозорците. Бе безсмислено. Колата беше открита.

— Именно затова те призовахме, венецианска лудетино, за да ни спасиш — оповести Хенри на финала и свали тъмните си очила. Констанс нервно погледна в огледалото за обратно виждане.

— По дяволите, движим се прекалено бавно.

Изведнъж закова на място и главите ни клюмнаха напред.

Кръмли отвори предната врата.

— О’кей, да разперим криле. Колко е часът?

— Късно е — отвърна Хенри. — Време за жасмина, който цъфти през нощта.

— Наистина ли?

— Не, но звучи добре — усмихна се Хенри пред незримата публика. — Дай бирата.

Кръмли ни раздаде бутилките.

— Предпочитам я с джин — заяви Констанс. — Я, ама то наистина имало!

Включих апарата, заредих го с филма на Рой и загасихме светлините.

— Готови? — натиснах копчето за старт. — Започваме?

Филмът се завъртя.

Върху стените на Кръмли затрепкаха образи. Само за трийсет секунди и в доста разбъркан порядък. Като че ли Рой бе създал бюста на Звяра за няколко часа, а не бе си играл с дни.

— Исусе… — промълви Кръмли.

Всички бяхме замръзнали по местата си.

Приятелят на Красавицата, човекът от „Кафявото бомбе“.

— Няма да гледам — каза Констанс, но не отмести поглед.

Озърнах се за Кръмли. Почувствах се както някога, когато с брат ми се гушехме в дъното на тъмния киносалон, а на екрана се появяваха образите на Фантома, Гърбавия или Прилепа. Лицето на Кръмли ми напомни изражението на брат ми отпреди трийсет години — смесица от ужас и възторг, погнуса и любопитство. Изражението на някои хора, когато станат свидетели на пътна злополука.

Защото там, на стената, непосредствено пред нас бе Човекът-звяр. Всяка извивка на лицето, всяко движение на веждите, всяко потрепване на ноздрите, всяко мръдване на устните бяха запечатани със съвършенство, съперничещо на прекрасните скици на Доре, направени след дълга разходка из нощните, пепеливи и опушени лондонски улици. Както Доре е рисувал по памет, жаден да грабне листа и да се нахвърли върху него още с влизането си вкъщи, тъй и съзнанието на Рой бе фотографирало Звяра, без да пропусне нито косъмчетата в ноздрите, нито миглите върху премигващия клепач, нито клепналото ухо, нито вечно олигавената уста на ада. Когато Звяра погледна в камерата. Кръмли и аз се отдръпнахме назад. Той ни видя. Изкрещяхме. Идваше да ни убие.

Изведнъж стана тъмно.

От устата ми се разнесоха някакви странни звуци.

— Очите — промълвих аз.

Напипах апарата в тъмното, пренавих лентата и я пуснах отново.

— Вижте, погледнете това!

Спрях и уголемих кадъра.

Обезумелите очи застинаха в идиотска гримаса.

— Това не е глиненото чудовище!

— Не е ли? — попита Кръмли.

— Това е Рой!

— Рой?!

— Гримиран така, че да наподоби Звяра.

— Не е възможно!

Лицето се ухили налудничаво. Очите оживяха и бясно се завъртяха.

Отново стана тъмно.

Дори и когато го бях срещнал на „Нотр Дам“, престорен на Звяра, той ме бе издърпал и бе избягал…

— Господи — каза най-сетне Кръмли, втренчен в стената. — Значи това чудо върлува из гробището напоследък!

— Или пък Рой.

— Глупости. Защо ще го прави?

— Звяра му навлече тия беди — уволниха го, а за малко и да го убият. Нима има по-добро решение от това да се преструва на него, за да не го подгонят, ако го забележат? Рой Холдстром НЕ СЪЩЕСТВУВА, ако се гримира и укрие.

— Пак ми звучи налудничаво!

— Е, винаги нещо му е хлопало — отвърнах аз. — Но сега действа напълно разумно!

— Какво ще спечели?

— Ще си отмъсти.

— Ще си отмъсти?!

— Ще остави Звяра да убие Звяра.

— Не, не — поклати глава Кръмли. — Не ми се вярва. Пусни филма още веднъж.

Направих го. Образите затанцуваха по лицата ни.

— Това не е Рой! — каза Кръмли. — Глиненият бюст е оживял.

— Не — отсякох аз и спрях прожекцията.

Седяхме в тъмното.

Констанс издаде някакви странни звуци.

— Хм, мога лесно да се досетя. Някой плаче — промълви Хенри.