Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (53) (Друга приказка за два града)

53

Бях почукал на вратата на Кръмли и той се бе отзовал.

Бях отишъл на брега пред къщата на Констанс Ратиган и тя излезе от вълните.

Сега вървях по голия под на старата сграда, където някога бях живял с кошница мечти, празни джобове и куп листа до пишещата машина.

Застанах пред вратата на Хенри и усетих туптенето на сърцето си. Точно под мен бе стаята, където бе починала милата ми Фани. Сега, след толкова години на отминали приятелства, се връщах тук за първи път!

Почуках.

Някой простърга с бастун и се покашля. Подът изскърца.

Усетих Хенри да се допира до вратата.

— Познавам това почукване — измърмори той.

Почуках пак.

— Не мога да повярвам — вратата широко се отвори.

Слепите очи на Хенри се взираха в нищото.

— Чакай да поема дълбоко въздух. Исусе, миризма на дъвка! — гласът му потрепера като пламък на свещ. — Ти!

— Аз съм, Хенри.

Протегна ръце. Хванах ги в моите.

— Добре дошъл, синко — разплака се.

Грабна ме в обятията си, но после разбра какво е направил и се отдръпна: „Извинявай…“.

— Не, Хенри, направи го пак, моля те.

Отново ме сграбчи.

— Къде се загуби, момчето ми, къде беше толкова време? Откога гния сам в тази съборетина, която скоро ще срутят?

Обърна се, тръгна към стола и потърси с ръце две чаши.

— Мислиш ли, че са достатъчно чисти?

Погледнах ги, кимнах, но после се сетих, че не ме вижда и потвърдих на глас.

— Не искам да пипнеш някоя зараза, синко. Я сега… — отвори едно чекмедже и извади от него голяма бутилка превъзходно уиски. — Пиеш ли такива работи?

— Щом съм с теб, да.

— Това е то, приятелството! — разля уискито по чашите. Повдигна едната в празното пространство пред себе си. Поех я.

Чукнахме се, отпихме и по бузите му се стекоха сълзи.

— Май не си предполагал, че слепите негри плачат, а?

— Вече се убедих, Хенри.

— Я да видим — наведе се да пипне лицето ми и облиза пръста си. — Солено. По дяволите. И ти си същата мека Мария.

— Винаги съм си бил такъв.

— Не се променяй, синко. Къде беше? Опари ли те животът? Как се сети да дойдеш… — замълча. — Някакви неприятности?

— И да, и не.

— Но най-вече да, а? Мислех си, че щом си избягал веднъж, няма вече да се върнеш. Искам да кажа, че тук не е много интересно.

— Не си съвсем прав.

— Толкова се радвам да чуя пак гласа ти — разсмя се Хенри. — Винаги съм си мислил, че миришеш на хубаво. Самата невинност с две дъвки в уста. Не си седнал. Седни. Нека първо ти разкажа моите неволи, а после ще изслушам твоите. Разрушиха пристана на Венеция, разрушиха и влаковите й линии. Следващата седмица събарят това място. Къде ще се сврат всички плъхове? Как ще напуснем кораба без спасителни лодки?

— Сигурен ли си?

— Отдолу са пуснати термитите. На покрива сложиха динамит. Гризачите и бобрите вече дъвчат стените, а тромпетният оркестър разучава „Йерихон, Йерихон“, за да срути сградата отведнъж. И къде ще идем? Не останаха много от нас. Фани не е между живите, Сам умря от препиване, а Джими се удави във ваната. Още малко и Смъртта ще потупа и последните по рамото. Пълзящата меланхолия е достатъчна, за да умори къщата. Пуснеш ли една заразена мишка, чакай да настъпи чумата.

— Толкова ли е лошо, Хенри?

— И все по-лошо става, но няма значение. Така или иначе, е дошло време да се местя. Минат ли пет години, взимай четката за зъби, купи си нови чорапи и започвай отначало — винаги така съм казвал. Можеш ли да ме вземеш при тебе, синко? Знам, знам. Там сте все бели. Но аз съм сляп, така че не виждам каква е разликата.

— Мога да ти отстъпя гаража, където пиша. Имаш го!

— О, Господи, небесата пак са милостиви към мен — Хенри се облегна назад и попипа устата си. — Това усмивка ли е? Става въпрос само за два дни! — добави той бързо. Баджанакът ще дойде от Ню Орлиънс да си ме прибере вкъщи. Та ще се отърва…

Спря да се усмихва и се приведе напред:

— Пак ли ще душим някого подмишниците?

— Не точно под мишниците, Хенри. Но е нещо подобно.

— Надявам се, не съвсем.

— По-лошо е. Можеш ли да тръгнеш веднага? Никак не ми харесва, че така те притеснявам, Хенри. Наистина съжалявам, че те викам толкова късно през нощта.

— Е, синко — усмихна се кротко Хенри, — нощта и денят са за мен слухове, които съм чувал в детството си.

Стана и опипа пътя си.

— Чакай да си намеря бастуна. Той ми е зрението.