Рей Бредбъри
Гробище за лунатици (52) (Друга приказка за два града)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на Кръмли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Graveyard for Lunatics, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2010)
Разпознаване и корекция
moosehead(2010)

Издание:

Рей Бредбъри. Гробище за лунатици

Американска. Първо издание

Yassen Atanasov Company, София, 1992

Редактор: Люба Никифорова

История

  1. —Добавяне

52

— Дръж!

Кръмли хвърли една десетдоларова банкнота на шофьора на таксито ми, който я улови, изсвири с клаксона и потегли.

— Също като на филм! — каза Кръмли. — Хвърляш парите на шофьора и не си получаваш рестото. Кажи благодаря!

— Благодаря!

— Господи… — Кръмли внимателно ме огледа. — Влизай вътре. И изпий това — подаде ми една бира.

Разказах му за катедралата, за д-р Филипс, за сянката и за черния чехъл, тупнал в прахта.

— Видях го с очите си. Вече съвсем се обърках — завърших аз. — Студиото се затваря. Мислех доктора за злодей, но май е станал жертва на другите злодеи. Досега не е открит труп. Горкият доктор. Ох, какво говоря? Никога не съм го обичал.

— За Бога, не се опитвай да ми пробуташ кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“, след като знаеш, че едва се справям с тази от „Дейли Нюз“. Влачиш разни трупове из къщата ми като котка, доволна от плячката си. Всеки адвокат би те изхвърлил през прозореца. Всеки съдия би те цапнал по главата с чукчето си. Психиатрите биха се отказали да ти приложат дори и шокова терапия. Можеш да разпръснеш тоя зелен хайвер по целия булевард — не биха те арестували дори за замърсяване на околната среда.

— Да — отвърнах потиснато аз.

Телефонът.

Кръмли ми го подаде.

Гласът от другата страна каза:

— Търсят го навсякъде този негодник. В ада ли е или в рая…

— И все се измъква, нали? — изкрещях аз.

Захвърлих слушалката, сякаш в нея имаше бомба. После пак я грабнах.

— Къде си? — изревах аз.

Прищракване. Сигнал.

Кръмли долепи ухо до слушалката и поклати глава.

— Рой ли беше?

Кимнах, втренчен в стената.

Захапах кокалчетата на пръстите си и се опитах да предвидя развоя на събитията.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Той е жив, наистина е жив!

— Спокойно — каза Кръмли и тикна втора бутилка в ръката ми. — Наведи глава.

Замасажира тила ми. Сълзите се търкаляха по носа ми.

— Жив е, слава Богу.

— Защо не се обади по-рано?

— Може би се е страхувал — имах чувството, че говоря на пода. — Както ти казах, затварят студиото. Може би е искал да го мисля за мъртъв, за да не си навличам неприятности. Сигурно знае повече неща за Звяра от нас.

Трепнах.

— Затворени очи, затворена уста — нареждаше Кръмли и продължаваше да ме мачка.

— О, Боже, той е в капан и не може да избяга. Или не иска. Крие се някъде. Трябва да го спасим!

— Ще спасим задника ми. Къде се намира? В Бостън или в задния двор? В Уганда или на площадка 40? В театъра „Форд“? Ще им послужим само за пушечно месо. Има поне деветдесет и девет възможни скривалища, а ние ще тичаме пред очите на всички и ще го призоваваме да се покаже, за да го убият. ТИ върви в студиото!

— … каза Кръмли пъзльото.

— Внимавай!

— Ох, ще ми строшиш врата!

— Време ти е да наваксаш!

Мачкаше ли мачкаше, докато превърне всичките ми мускули и сухожилия в топло желе.

— Е, какво ще правим? — попитах аз.

Кръмли ме стисна здраво.

— Остави ме да помисля, по дяволите!

След малко измърмори:

— Няма причина за паника. Ако Рой е тук, ще трябва внимателно да проверим всяка възможност и да го намерим в подходящото време и място. Вдигнем ли врява, лавината ще ни затрупа — ръката му бащински ме погъделичка зад ушите.

— Май цялата работа се върти около страха на студиото от Арбътнот.

— Арбътнот… — замисли се Кръмли. — Искам да видя гробницата му. Може да открия нещо. Сигурен ли си, че е още в нея?

Изправих се и погледнах втренчено Кръмли.

— Все едно да провериш дали Грант е в гроба си!

— А, да, онзи старец. Ами как да сме сигурни, че генерал Грант е в гроба си?

— Не сме. Тялото на Линкълн два пъти е било отмъквано от крадци. Преди седемдесет години дори го бяха завлачили до входа на гробището, но ги хванаха.

— Така ли е и в нашия случай?

— Може би.

— Може би? — изрева Кръмли. — Ще си пусна дълга коса, за да имам какво да скубя. Ще проверим ли гробницата на Арбътнот?

— Ами…

— Стига с това „ами“, за Бога! — яростно отърка голото си теме Кръмли. — Нали мрънкаше, че човекът на стълбата бил Арбътнот. Може би! Представи си, че някой е надушил убийство и е откраднал тялото, за да докаже твърденията си. Защо не? Злополуката може да е станала не защото е карал пиян, а защото е карал вече мъртъв. Ако този някой е открил при аутопсията, направена след двайсет години, доказателства за убийство, би направил и фалшивия труп, за да сплаши студиото и да напълни джоба си.

— Кръм, страхотен си!

— Това са само предположения — погледна часовника си. — Подлежат на проверка. Начинът е един. Довечера… Ще почукаме на вратата на Арбътнот и ще видим дали си е в къщи или някой си го е прибрал, за да гадае по вътрешностите му бъдещето и да накара Цезаровите скапани легиони да пикаят кръв.

Образът на гробището изплува в съзнанието ми.

— Няма смисъл да ходим там — казах аз накрая — освен ако не наемем истински детектив.

— Истински детектив? — Кръмли отстъпи назад.

— С обоняние на хрътка.

— На хрътка? Тази хрътка в Темпъл ли живее или във Фигероа? На трети етаж?

— Ако си на гробищата в полунощ, ти трябва не толкова добро зрение, колкото добро обоняние. Знаеш кой го има.

— Хенри? Най-великият слепец на света.

— За всички времена — добавих аз.